Сайт на Ася Пенчева

Скандалът с митрополитите – изгубената сол в душите ни

Д-р Кожухаров: Някой ден Русе може да осъмне и без болница

- Д-р Кожухаров, защо напуснахте болницата?

55 доктори успяхме да изгоним от Русе само за 4 години. Другите да се готвят

За отец Стефан от нашата църква!

Публикувам тук  този текст, тъй като съм част от църковната общност на храма „Св.Николай Чудотворец“, а този сайт е лично мой. От администрацията на БПЦ са разпоредили точно тази подкрепа да бъде премахната от официалния сайт на нашата църква. Ок, премахнат е, но църквата не са владиците, а хората! Тук няма страшно! Вярвам в добрите помисли на отец Стефан!

Приятели, с решение на Епархийския съвет на Русенска епархия от 14.11.2011 г. дългогодишният председател на църковното настоятелство при храм „Свети Николай Чудотворец“ ставрофорен иконом Стефан Стефанов бе отстранен неправомерно от тази му длъжност. Свещеник с усърдно 30 годишно служение в енорията, брилянтен проповедник и изповедник, обществено известен и търсен от медии и политици, лице и доайен на Българското православие, отец Стефан понесе своя кръст с едно несправедливо и съшито с бели конци обвинение, за което дори не му бе дадена възможност адекватно да се защити. Отсраняването му е в разрез не само с каноните и устава на Църквата, но и в нарушения на конституционните му и граждански права.

Вярваме, че Негово Високопреосвещенство Русенски митрополит Неофит, поради влошеното му здравословно състояние, е бил подведен и се е предоверил в оценката си на определени недобросъвестни и злонамерени хора при вземането на това крайно решение. Смятаме, че е редно Епархийският съвет да даде възможност на отец Стефан да изложи аргументи в своя защита и да преразгледа взетото решение.

Призоваваме ви да подкрепите кампанията в подкрепа на отец Стефан като изпращате писма в негова защита до имейл: mitropolia-ruse@jusoft.net или на адрес: 7000 Русе, пл. Света Троица 9, Русенска митрополия или да се обаждате на телефон: 082 820 956

Линк към кампанията във „Фейсбук“:
http://www.facebook.com/groups/191527537596106/

Бой по медиите! Проблемите остават, но по документи работата е свършена

Искате ли да четете вестници, в които част от лицата на снимките са замазани до неузнаваемост, или да гледате телевизионни репортажи за конкретни събития, в които образите са само смътни контури и за да се избистрят, трябват специални декларации? Едва ли.
Но както е тръгнало, може и да се наложи, защото напоследък се оказва, че няма по-страшно проклятие за който и да е родител от това журналист да срещне детето му на улицата. Новинарят с фотоапарат или камера е по-опасен от изнасилвача, от педофила, от убиеца и психопата взети заедно. Той може да нанесе такива поражения върху малчугана, че те и с помощта на нито една от стотиците организации за закрила на децата да не могат да бъдат преодолени.
Ако по-горните редове звучат на някого пресилено, то за работещите журналисти насилието върху деца е ежедневие. Нещо повече – самите репортери и редактори така трупат опит и прилагат наученото от практиката върху собствените си отрочета. Защото и те, гадовете, си позволяват да имат отрочета.

Изнасилвачите получават от съда условни присъди

Същото е за шофьорите-убийци, освен ако няма смекчаващи обстоятелства, които да докарат работата до пробация. Дилърите на дрога пък рядко ги хващат. В магазините без абсолютно никакъв проблем продават алкохол и цигари на деца. Това се случва всеки ден и във всеки град на милата ни родина. На същата територия, на която са създадени Държавната агенция за закрила на детето, Агенцията за социално подпомагане и нейните отдели за закрила на детето, както и стотиците неправителствени организации в защита на най-ценното ни – децата. Какво работят тези хора? За какво им плащаме заплати? Какви проекти пишат? На кого се отчитат? Защо са ни изобщо? Отговорът е много прост – всички те пазят най-голямото богатство на нацията главно от журналистите.
Очите на тези

държавни и недържавни институции сякаш гледат избирателно

Те не виждат просяците по улиците, невръстните проститукти, малките крадци, момченцата, с които се забавляват извратени хомосексуалисти. И правилно – на кого са му приятни за гледане такива картини, че да има желание да ги променя. Институциите, предимно държавните, имат за цел да им е изрядна документацията. Те с лекота контролират тези, на които всичко им е на светло, но не смеят и да припарят в някои, да ги наречем, по-особени квартали /да не казваме кои точно, знаете ги, но пък и за тази работа си има държавна комисия – антидискриминационна/, където изобщо не може да се разбере сополивото босо хлапе чие е точно и дали момиченцето, с което си играе, му е кака, леля или майка.
Ето малко случки от последните месеци, които

безкомпромисно доказват зловредната роля на журналистите

През декември миналата година „Утро“ разказа за вътрешни конфликти в детска градина „Русалка“. По молба на родители репортер посети забавачката, за да се убеди лично в „лошите битови условия, при които се отлеждат дечицата“. За публикацията – както се прави в целия свят – беше използвана като илюстрация снимка, на която 13 и половина хлапета /на едното се вижда само нослето/ се хранят, подпомагани от три учителки. Един от татковците обаче се притеснил – и сигурно с право, дълг на родителите е да бдят над децата си – че човек с нечисти намерения може да разпознае от снимката неговото момченце и да му навреди.
Естествено, има кой да реагира на такива сигнали, защото България преди всичко е европейска страна и в нея институциите работят. Държавната агенция за закрила на детето светкавично извърши нужните проверки и смъмри вестника. Последствията са типични за

бюрократичната система, чиято попара ядем всеки ден

Детенце може да бъде снимано във вестник само с декларация, подписана от родител. Точно затова на годишния концерт на детските градини за 24 май родителите на всичките 360 деца, които се качиха на сцената, подписаха въпросните хартийки. Как ли са се радвали хората, докато ги карат да дават съгласието си децата им да бъдат фотографирани и видеозаснимани от медиите. Но пък беше неутрализирано най-голямото зло – журналистите.
Иначе социалните мрежи са пълни със снимки на дечица в най-различна възраст и в най-различни облекла, качвани много често от родители. От новородени бебета в банята до тийнейджъри в откровено предизвикателни пози. Интернет е истинският рай за педофилите и несметно многото извратеняци, с които е пълен светът. Но там агенциите не виждат нито проблем, нито заплаха.

Или просто няма на кого да напишат акт

макар че това не е съвсем така – всяка мрежа си има администратори. Да де, ама иди ги гони в гъстата паяжина на ай пи адресите. Къде-къде по-лесно е да изстреляш два-три картечни откоса от алинеи и параграфи срещу легално установените медии с ясни адреси, изрядни данъчни плащания и априори работещи само в рамките на закона. Бой по легалните медии – безопасно е! Щото нелегалните субекти бият, и то лошо.
Друг пример. Когато в края на март „Утро“ написа за Р. /хиляди хора знаят името, но от нас се иска да го премълчим/, момичето, което беше залято в лицето с основа и получи изгаряния, се оказа, че вестникът пак е много виновен и трябва да си получи наказанието. И беше глобен. Нищо, че с разказа си за ужасяващия инцидент успокои цял квартал, че в него не броди маниак. А психозата беше реална. Слухове, страхове, неизвестност… Така е винаги, когато ясната, точна, обективна, навременна и пълна информация е овъртолена в служебни фрази и общи приказки, поръсени с два-три инициала. Освен това историята на Р. показа на обществото какво се случва с част от неговите деца и

от какво те наистина трябва да бъдат пазени

Оказа се, че за държавната агенция, която закриля децата, няма никакво значение какво е правило това момиче по тъмна доба по улиците, с кого е било, кой е поръчал нападението му, защо е имала проблеми и каква е причината да сменя училища всяка година. Макар момичето нито за миг да не изрази протест да се среща и говори с журналист, нито да бъде снимана както е с бинтовете, вестникът е виновен. Болницата също – защото пуснали вестникари при 17-годишната пострадала. Всички знаеха за случая, но трябваше да мълчат, за да не бъдат наказани от службите за закрила на детето. Прави ще излязат онези теоретици на журналистиката, които твърдят, че ако нещо го няма във вестника, то не се е случило. И при щраусите е така – като се забие главата в пясъка, не се вижда нищо, значи опасност няма.
Още един пример. Читателите на „Утро“ през юли разбраха, че за пореден път в Родилно отделение постъпват малолетни момичета, някои с трето бебе. От оная агенция мълчат. Защо? Нима 12-13-годишните майки не са все още деца?

А може би не са в риск по време на сексуалните си изживявания

с фактически по-възрастни господа? По всичко личи, че тези случаи не са обект на мониторинга на държавните институции.
Същата безучастност проявяват кабинетните закрилници на децата и при изнесените данни за отпаднали от училище хлапета. Съобщават се някакви цифри, но пука ли му на някого какво става с тези малки безделници, при кого живеят и как, крадат ли, проституират ли, бият ли по-малките, имат ли даже хляб и какво правят на паркингите пред моловете, че се молят да им оставиш количката те да я приберат заедно с монетката в нея. А какво да кажем за хлапетата, които умират от радост да се разхлаждат в новия сух фонтан пред операта чисто голи? Вероятно някой чиновник ката заран взема проби от водата и следи за нейното качество, като повтаря процедурата и привечер. Като наред с това следи наоколо да няма лоши очи.
Със сигурност единствената причина държавната власт да не реагира и да не помогне на 10-годишното момиченце, което пасе крави заедно с дядо си на старото сметище, е, че броят на „Утро“ вероятно е бил изкупен по вестникарските будки преди финалните глътки на чиновническото кафе. Иначе щеше да е друго положението – да се изготви социален доклад, да се напише план за работа, да се прецени рискът за детето, да се разработи проект за интеграция и защита, да се анализира ресурсният потенциал и като нищо да се накаже вестникът, че е написал годините и името му.
Сега, търпеливи читателю,

идва ред на въпрос, отговорът на който ще донесе 200 000 лева

на … чиновниците. Какво работят тези институции и каква е разликата между Държавна агенция за закрила на детето и отдел „Закрила на детето“?
Тъй като едно от основните задължения на вестника е да информира, ето горе-долу как стоят нещата. Имаме си „Правителствена стратегия и план за действие за закрила на децата в Република България“ с основна цел „Повишаване благосъстоянието на децата в България“. В тази връзка функциите на Държавната агенция за закрила на детето са следните: създава и поддържа информационна система за децата, които се нуждаят от специална закрила; които могат да бъдат осиновени; за специализирани институции; за неправителствени организации, работещи по програми за закрила на детето; други данни от значение за закрилата на децата. Имаме си и Консултативен съвет за закрила на детето, който е орган към Държавната агенция за закрила на детето. В него участват на ниво зам.-министър Министерство на образованието и науката, Министерство на здравеопазването, Министерство на труда и социалната политика, Министерство на правосъдието, Министерство на културата, Министерство на вътрешните работи, Министерство на младежта и спорта, Министерство на финансите, както и неправителствени организации, чиято област на действие съвпада със съответните основни цели в работата ни за дадения период.
От друга страна Агенцията за социално подпомагане работи по Национална програма за закрила на детето, където

направо е страшно от чиновнически фрази в 25 страници

Ще маркираме само приоритетите. Първият е „Намаляване на детската бедност и създаване на условия за социално включване на децата – политики за подкрепа на детето и семейството“. Следват „Осигуряване на равен достъп до качествена предучилищна подготовка и училищно образование на всички деца“, „Подобряване здравето на децата“, „Насърчаване участието на децата“, „Защита на децата от всякакви форми на злоупотреба, насилие и експлоатация“, „Отдих, свободно време и развитие на способностите на детето“, „Поддържане на информационна система в областта на закрилата на детето“ и „Подобряване на системата за закрила на детето“. Всичко това претъпкано с концепции, разработване на мерки, координации между служби, промени в законодателство, въвеждане на индикатори, информационни кампании, насърчаване, оптимизиране, пък колко конференции и обучения … не е истина!
След всички тези програми и стратегии човек да си помисли, че наистина България е райското кътче на планетата, в което всички живеят спокойно, щастливо и без страх по тъмните улици. Сигурно по документи е точно така.

Жалко, че истината е друга – мрачна

жестока, пълна с насилие и страх – както за децата, така и за всеки друг. Ако не говорим за нея, тя няма да изчезне. Ако вестниците не пишат за всички случаи на агресия спрямо децата, а телевизиите не показват обезобразените им лица, това няма да престане. Нормален човек не би посегнал на дете. Лошото е, че има ненормалници, от които родителите им трябва да ги пазят. От журналистите има кой.
Впрочем, не приемайте този материал като атака срещу Агенцията за закрила на детето. Не, не тя е мишената, защото като всяка друга агенция и тази изпълнява някакви закодателни норми. В частни разговори самите служители, че дори и някои техни началници признават, че законът е кофти, но веднага идва застраховката, която всеки първокурсник по право научава още преди края на първия семестър – лош закон, но закон. Така са казвали римляните. Но щом е лош, щом работи само проформа, щом

така успешно напомня за най-глухото застойно време на соца

когато парата отиваше само в свирката, не е ли редно законът да се промени? Защото хората не се раждат да изпълняват законите. Напротив – хората създават закони, които да правят живота им по-ясен, по-добър и по-справедлив.
Та да се върнем към началото. Кой иска да чете, гледа и слуша стерилни материали, в които се говори много, но не се казва нищо? Никой. Дори и служителите на всевъзможните държавни агенции търсят информация от онези медии, които казват всичко, а не покриват реалността с всевъзможни паравани, за да не сгазят някъде лука. Хайде на бас, че ако се проверят служебните им компютри, в нито един от тях няма да се намери белег от влизане във философски речници, но навсякъде ще има доста следи от посещаване на сайтовете, които служат на читателите си без компромиси с фактите, снимките и имената, чиито и да са те.

От любов актрисата Елена става математичката Кунчева

Клишето „Зад всеки успял мъж стои една силна жена“ може и да е втръснало, но пък е вярно за половинката на най-успешния училищен директор в Русе -  шефа в Математическата гимназия „Баба Тонка“ Митко Кунчев. Вече 34 години до него е съпругата му Елена – също учител, но в Английската гимназия.
Да си половинката на Кунчев със сигурност не е лесна работа. Неговата отдаденост го завръща вкъщи часове след приключването на графика. Дори през август той пак е впрегнал усилията си в организирането на поредното математическо състезание за децата. „Не само физически отсъства от дома – на него умът и сърцето му са в Математическата гимназия. Аз винаги съм казвала, че той има първо за рожба Математическата, а след това две свои деца“, казва съпругата Елена.
Преди няколко години решили да си купят празно дворно място в един от кварталите на Русе и там да си спретнат малка къща с дворче колкото един панелен хол. „Това беше моето желание поне малко да се откъсне от работата си. Иначе животът му щеше да мине само с мисълта за Математическата и образованието в Русе“, обобщава половинката на именития школски директор.

Двамата се познават точно от 40 години

На 15 септември 1971 г. попадат в един и същи клас на Математическата гимназия. Още в първата година се заформя приятелска компания от три момчета и две девойки. Митко е един от тях. Той е пленителен със страхотното си чувство за хумор, запазено и досега. Истинските окови за момичешките сърца обаче са китарата и песните. В последния клас на гимназията Митко се насочва към физиката, а Елена продължава да се колебае между актьорското майсторство и архитектурата. Финото и елегантно момиче съчетава театралните уроци при Константин /Диди/ Димчев и рисуването, с което е известна сред приятелите си още от ранното детство.
Самата Елена признава, че винаги е била с някаква особена хуманитарна нагласа. Учителката й по български език в гимназията Вяра Петрова е безкрайно изумена от решението на талантливата си ученичка да загърби литературата. Още повече, че по това време Елена заедно с Мариан Савов, Таня Цветкова и известния на малки и големи бате Енчо се подготвят за изпити във ВИТИЗ. Четиримата са в основата на Младежкия театър в Русе – правят празници със сценки и скечове, водят тържества и се отдават изцяло на театралното изкуство.
Родителите й обаче не са твърде съгласни

с дилемата на Елена архитектура или актьорство

„Те имаха своите притеснения как ще ме издържат като учителско семейство да уча в София и да се откъсна напълно от тях. По тяхно давление отидох да уча в Шумен математика. Тогава и Митко се записа математика“, връща се в тийнейджърските години Кунчева и признава, че все пак сърцето на Митко било в точните науки.
Всъщност математиката за Митко и Елена е това, което за сегашните юноши са боулингът, билярдът и чата във Фейсбук. Това било ухажването – в събота на кино заедно с компанията, а в неделя решават задачи само двамата.
Решението на семейния съвет Елена да продължи образованието си в Шумен, и то с математика, се оказва съдбовно. В града на Васил Друмев отиват първо Кунчеви и намират квартира за сина си Митко. Седмица след тях тръгват Дочеви, за да настанят дъщеря си Елена, като се оглеждат за стая близо до квартирата на съученика й. Това е същото, както сега родителите на познати деца да искат поне градът им в чужбина да съвпада, че да си помагат, анализира тогавашното 18-годишно момиче.
През първата година в университета на нея и през ум не й минава, че ще свъже живота си до гроб с младежа, с когото иначе сутрин отиват заедно на лекции, на обяд се връщат към квартирите, а вечер хапват на студентския стол. Връзката й с безспорния лидер в курса по математиката обаче я кара да погледне по-сериозно на тази наука. Благодарение на него аз станах отличничка, признава Елена. Конкуренция между тях никога не е имало, тъй като все пак той е абсолютно признат. Съвсем очаквано за всички Митко завършва със златен медал, а амбициозната Елена се нарежда сред отличниците на випуска.

Интригата около тяхната романтична връзка

се заформя като по сценарий на английски сериал – бавно, с уважение и изключително практично. Елена тогава дели една квартира с приятелката си и съученичка от гимназията Стефка, която обаче в края на първи курс се омъжва за друг техен приятел Вальо. Във втори курс сменят квартирите и избират апартаменти на съседни етажи – Елена на първия, Митко на втория – всеки със свой колега. Само след месец Митко остава сам, а дружката на Елена се тресе от емоционални депресии. Така двамата само тичат по стъпалата, за да се спасяват и готвят за изпити.
„По Коледа отивахме на стол една вечер и Митко предложи вместо да бягаме по стълбището, да вземем да се оженим. Решението ни беше чисто практично и го съобщихме на родителите си по телефона. Какво е било – не знам. Сега като си помисля, че дъщеря ни на 32 сключи брак, а ние сме били на по 19, просто не мога да повярвам“, разказва Елена Кунчева, чиито ученици в гимназията са на същата възраст. На 20 март 1977 г. седмици след голямото земетресение вдигат сватба. След като завършват семестриално, изчислени като деца на математици, се появяват на бял свят първо Христина, а след нея и Димитър.
След завършването младите Кунчеви се връщат в Русе и търсят работа. Със златния медал от университета Митко веднага е грабнат в Математическата гимназия, а

за отличничката Елена остава СПТУ по текстил

Когато дъщеря им навършва 3 години, младата учителка започва с невиждан ентусиазъм работа в най-добрия колектив, за който е мечтала. Едновременно с уроците в техникума обаче й се налага да води две гупи ПУЦ /Професионален учебен център/ от „Юта“ и „Дунавска коприна“. Напористата учителка намира даже шрайбпроектор, за да обяснява нагледно Питагоровата теорема. Хората идваха след работа изморени, а аз, хлапе на 23, им разправям за теореми – сега чак разбирам колко излишно е било това впрягане от моя страна, казва Елена. Впрочем, още когато постъпва в училището, директорът Петър Петров я поглежда над очилата, изобщо не разпознава в нея колежка и кимва към заместничката си: „Гинева, я го виж това, в А, Б или В ще го запишем“. После уточняват, че това слабичко момиченце с плетена бяла рокличка и метър и половина ръст е другарката по математика.
За трите години, през които е в СПТУ по текстил, Елена не губи ентусиазма си да научи учениците на математика. Оттогава са и най-веселите случки в професионалната й кариера. Още първия срок другарката яко ошарва бележниците и на почти всички пише двойки. „Тогава директорът ме повика и каза:

„Кунчева, те за двойка знаят и без тебе. Какво ще направиш ти?“

Това беше много важен житейски урок за мене. Втория срок ги научих за три“, смее се Кунчева.
Друг такъв урок получава в ситуация, която звучи като виц. „Тогава имаше матури и сме се наредили аз и колегата по химия, а отсреща ученикът от ПУЦ-а. Показвам му аз правоъгълен триъгълник и го питам как се наричат тези две страни. Той гледа, мисли над този толкова труден въпрос и нищо не му идва на ума. Колегата се опитва да подскаже с „кааааа“ и в това време ученикът скача с радост и казва „катиони“. Браво! Три по математика, че и три по химия ще пишем!“.
Докато преподава в техникума, на проверки в часовете й влизат инспекторите Даньо Михайлов и Трифон Семков. На тях явно също им прави впечатление желанието за работа на младата колежка и решават да я преместят в някое друго училище, в което учениците ще имат желание да знаят не само Питагоровата теорема, а и някоя лема.
По време на второто й майчинство със сина й Димитър Елена се запознава и стават приятелки с Мария Айзнер, учителка в Електротехникума. От нея Кунчева чува най-големите суперлативи за Електрото и колектива там. Това я навива да смени работата. Подава документи и забравя, тъй като детето в този период нещо заболява. Докато се разхождат по площада с количката обаче, я среща колежка и я поздравява радостно с „Честито! В Английската гимназия си!“.
Как така?! Какво ще правя аз там, след като съм подала молба за друго, но беше истина – на таблото пред инспектората на списъка пишеше Елена Кунчева – Английска гимназия, разказва учителката. Възраженията й пред инспекторите не се приемат и тя е назначена. Затова и решава да удари контра – ще изчака синът й да навърши три години, а след това ще кандидатства пак за супер Електрото. До такава степен не исках и да чуя за Английската, че даже изпратих свекърва си да ми вземе майчинските от училището, спомня си Елена.
Тогавашната директорка Румяна Тодорова обаче помолила все пак Елена да отскочи до гимназията, да поговорят и тогава да решава. След разговора нещата са ясни – на 15 септември 1987 г. Кунчева е назначена и не е напуснала и досега. И там я посрещат сърдечно. „Заварих старата школа с много известни имена в педагогиката изобщо. Викаха ми „бебето на колектива“.

Там усетих сладостта да работиш с добри деца“

Тази сладост и нейната амбиция заслужено й носят почетното отличие „Неофит Рилски“.
Конкуренцията между двете училища – Английска и Математическа, Кунчева я носи досега на гърба си. Тази надпревара не ми е приятна, но няма как да я избегна. Митко е директор на МГ от 1989 г. и тогава бях помолила моята директорка Румяна Тодорова да ме възприема не като съпругата на Митко Кунчев, а като Елена Кунчева, учител в повереното й училище.
В продължение на няколко години, само на 35, тя е и зам.-директор на Английската, но се отказва от този пост, за да има вече време за собствените си деца. Удовлетворение от работата й носи фактът, че 75% от нейните ученици кандидатстват с математика и успешно издържат изпитите си за университети.
В семейството на двете конкурентни училища съвсем естествено стои въпросът къде да запишат собствените си рожби. Всеки дърпа към себе си, но все пак решават напълно разумно. Ина, която е хуманитарен тип като мама, отива в Английската, а техничарят Димитър в Математическата.
Докато решава задачи, подготвя уроци и гледа деца,

Елена разпуска с ръкоделие и кулинарни шедьоври

Плетките са запазена марка за Кунчева. Намира си от списания модели, шие и плете, а след това произведенията предлага на дъщеря си. Тя вече отказва да ги носи, затова се кича аз, признава майсторката. Последната й страст е градинката й с три корена тиквички, цветя и готварска леха с подправки. А за нашите читатели тя разказва как се прави много вкусната баница с тиквички в другата ни нова рубрика „Големият ресторант“ на стр.10.
Да се чуди човек как такъв творец като Елена е намерила красота и в математиката. Тя обаче обяснява, че това е невероятна наука, в която, ако знаеш правилата, винаги стигаш до вярното решение. Все пак в ученическите години има две двойки, като едната е по история, а другата по математика – тригонометрия при Цаньо Цанев, брат на поета и драматурга Стефан Цанев. Впрочем на въпросното контролно само Митко и Енцислав Харманджиев, бившият директор на „Български пощи“, получават шестици. Та аз обикнах математиката вече пораснала, с Митко и с друг ум, казва съпругата на шефа на Математическата Елена Кунчева.

Bg-mamma разби голямата тайна на Сергей Игнатов

Плеймейтката Николета Лозанова спря демонстративно червеното си ферари завчера насред столичен булевард, а до нея паркира черното ауди на Валери Божинов. Двамата не показаха с нищо, че слуховете за забежките на сексбомбата с бившия затворник рапъра Ванко 1 ги притесняват.
Това е информация, която в свежарските сайтове е видяна и прочетена от хиляди потребители на глобалната мрежа. Новините за кандидат-гимназиалната кампания, които засягат пряко повече от 60 000 семейства, са с далеч по-скромен интерес от страна на читателите. Изводът е ясен – никой не се интересува от това какво се случва в българското училище и му е все тая къде ще се запишат хлапетата след седми клас. Вероятно това е причината темата да е обвита в тайни, загадки и мистика. В ерата на техниката и мнимата откритост Министерството на образованието прави всичко възможно да превърне матурите и кандидат-гимназиалната кампания в суперсекретна мисия.
Години наред се впряга целият ресурс на просветното ведомство в битката срещу предварителното изтичане на информация за темите и за последващите резултати от изпитите. За темата – добре. Не е честно едни да спестяват откъм уроци, време и усилия и в уречения ден просто да попълнят отговорите. За резултатите обаче тази плътно покрита завеса ще постигне един единствен ефект – нищо няма да се промени и ще си живеем щастливо в блатото.
И докато министерството тъне в тайни и загадки, обяснявайки старателно, че всичко е в името на децата, във форума на bg-mamma стана ясно, че само там има истинска грижа за подрастващите. В деня, когато беше изпита по математика, на скайпа ми приятел от друг град пусна изведнъж съобщение с аритметичен израз и помоли спешно да го реша. Мигом потърсих помощ от специалист и изпратих решението. Тъй като всичко беше светкавично, не успях дори да попитам защо му е на този мой приятел точно това и точно сега, а не си гледа работата в офиса. Дни по-късно всичко стана ясно. Докато децата от седми клас са решавали задачите за външното оценяване и прием в гимназиите, родителите им са правили същото на домашни и служебни компютри. Всичко това вървяло на платформата в bg-mamma и … пускали със sms отговорите.
Как става това, след като единствено децата би трябвало са имали възможност да видят задачите, а мобилните им телефони евентуално да са прибрани от квесторите? Цялата секретност на просветното министерство бе разбита на парченца. Ето как се случват нещата в 2011-та година.
Активните потребители с приказни имена във форума bg-mamma трепетно чакат часът да удари 9 и децата им да са по местата си в училищата. В диалозите се редуват вълнуващи пожелания за успехи, вълнения за неясното бъдеще и изобщо кипи емоция. Това се случва в раздел „Деца в училищна възраст“, подтема „Седмокласната дружина първа се класира, че и на море замина“, локална дискусия „Седмокласник пътя преполовил, към финала се е устремил“. Стойностите на тази поетичност не бива да се дискутират. В 9,58 ч мама forttuna вече разполага с първата част на теста и го поства във форума. Всички са наясно с трудността на задачите и само след минути и в резултат на дружни усилия всичко е готово – 1-А; 2-Г; 3-Г; 4-Г; 5-А; 6-Б и т.н. Обобщаващо звучи постът на мама mabu „Момичета, за пореден път доказахте, че не е измислено онова, което ще се опре на българската майка!“.
Следва втората част с втория модул. Мама Радост го пуска почти веднага на pdf формат. Там е истинският екшън, тъй като верните отговори изстрелват децата направо в престижно училище. BG-мамите са активни, решават здраво и пускат в нета. Оттам летят sms-и и …
Толкова е елементарно всичко, че само човек без капка познания в техниката не би могъл да се справи. Квестори снимат с мобилни телефони тестовете и ги препращат към някоя от мамите във форума. Децата са въоръжени с по два телефона – единият оставят на катедрата, а другият – на вибрация в джобчето. Така комуникационната верига е създадена и остава само да се дебне удобен момент, за да се ползва „външната памет“.
Миналата година, когато по това време родителите отново се тресяха в кандидат-гимназиално вълнение, в същия този форум потребителките направиха енергийна верига, която да препраща положителни мисли към хлапетата и визуализации на успеха им. Вероятно този метод не е дал съвсем правилни резултати, то през 2011 г. майките са организирали далеч по-прагматичен начин да помогнат на децата си.
Колко bg-майки от Русе са били вързани в тая схема, не е ясно. Може да се види по потребителските профили и да се сравни по оценките на децата, но нали пък всичко е секретно. Ясно е, че в някои русенски училища децата са били сериозни, работили са, учителите са направили всичко и резултатите са достатъчни за първо класиране по първо желание. И без таблиците на министерството и регионалните инспекторати е ясно, че в Математическата и „Любен Каравелов“ изпитът си е протекъл по правилата и там са с най-висок успех. Това вече дори не е интересно. Всъщност кое ли пък е интересно в образованието. Дали пък не е любопитно, че в Сваленик, където училището е средищно, се учат точно четири деца, три от които са изкарали двойки по български? А в Иваново, където от осем деца седем са двойките? При всяко изнасяне на данни за русенските градски училища, лежащи все още на някаква стара слава, следват обвинения към медиите, че им провалят приема, че са зле настроени, че са с тенденциозно лошо отношение и т.н.
Докато в България се правят избори на кажи-речи две години, нищо няма да се промени. Никой няма да тръгне да слива и закрива училища с ясното съзнание, че това няма да му помогне много в събирането на народна любов. Така, в блатото, е съвсем удобно да се раздават и харчат пари по стария начин, да си кретаме както си знаем и да се оправят тези, на които образованието им е проблем. И крачка напред няма да се направи докато на обществото не се предостави пълната информация за успеваемост и разходи на което и да е училище. А родителите да си избират училище както си искат – може по абсурдния държавен план-прием, може по слухове, а не е изключено и на квартален принцип.
Далеч по-интересно за българското общество е, че футболистът Ники Михайлов изневерява на Алисия и то с атрактивната Симона Първанова от телевизия „Планета“. Двамата се виждали тайно от известно време и поддържали страстта си с любовни съобщения, романтични срещи и разговори. Е, това вече е новина!

Книгите не са за всеки! – доказано от 300 ученика в Русе

„Далчев не трябва да се оплаква така, а да види как да излезе от депресията – с писане и четене явно не става“. Това е сътворил неизвестен гений на матурата по български език тази година по темата „Животът и книгите“ върху стихотворението „Книгите“ на Атанас Далчев. Но пред 300 русенски гимназисти такъв проблем не стои – те са загърбили тотално писането и четенето в името на борбата с психиатричните заболявания, към които се причислява и депресията. Нещо повече – голяма част от младежите дори не преминават психологическата бариера от 5 прочетени книги през целия курс на средното си образование. Нека го кажем иначе – 300 младежи в Русенска област няма да получат дипломи, тъй като не са преминали границата до заветната тройка на матурите. Защо са търкали гащи в чиновете толкова години и защо са харчили парите на родителите си за учебници и тетрадки, щом не могат да вържат тройката, ще трябва да си обясняват вкъщи. Друг е въпросът, че ние, гражданите на републиката, сме плащали също за тяхното обучение средно по около 1500 лева на година за калпазанин.
Вече втора година от просветното министерство засекретяват всякаква информация за матурите. По времето на министър Даниел Вълчев това не беше така и всеки можеше да види как са се справили децата, в кои училища се е учило и в кои не твърде.

Обществото май изобщо не се интересува къде му отиват парите

колко заплата вземат учителите за свободните от посещения часове, за лъжливите СИП-ове и ЗИП-ове, за извънкласните форми, за класно ръководство, за платен годишен отпуск от 56 работни дни. Вероятно това е причината да не се знае, за да не се пита. Впрочем питанките могат да продължат и към директорите, че и към просветните инспекторати, които би трябвало по презумпция да оказват методическа подкрепа на колегията си, за да се постигнат максимални резултати в обучението. Глупости, в общи линии, ненужни неща.
След като са абсолютно неизвестни резултатите от матурите, а експертите нехаят, журналистите са принудени да ровят, да търсят, да пазят източниците си, да молят, да смятат и анализират резултатите от най-важните изпити – държавните зрелостни, за които плащаме всички ние. На специална пресконференция в София министър Сергей Игнатов оповести в стройни таблички процентите за успех, за неуспех, за трудности, за постижения, за средно ниво, за висша класа и т.н. Според тази обобщена справка Русенска област си е в златната среда – добър 4,26 по български език и като среден успех. Малко тъжно е, че на сайта за матурите в десетката за най-успешни училища няма нито едно от Русе. Там седем са от София и по едно от Варна, Пловдив и Кърджали. Жалко.

Картинката в Русенска област е толкова безинтересна

вече, че тенденцията отива към идеалната права. С най-висок среден успех отново са в Математическата гимназия – 5,48, следвани от Английската с 5,45, СОУ за европейски езици с 5,25 и Дойче шуле с 5,05. По същите учебници са учили и другите, с най-нисък успех – СОУ в Сливо поле с 3,07, Машиностроене с щастливото число 3,33, ДАШ-а с 3,49 и т.н.
Контрастите могат да продължат с броя на шестиците и двойките. Най-много, съвсем без никаква изненада, са шестиците в Математическата гимназия „Баба Тонка“ – 17 и в Английската гимназия „Гео Милев“ с 12. Това са в едното 13,38%, а в другото 11,32% от явилите се ученици. Не е нужно изобщо да се смятат проценти в другата категория, при двойкаджиите, където непробиваемото лидерство държи бившият Техникум по машиностроене с 49 оценки под тройката – новият Хайделберг на Балканите. Те ще лишат 25% от гимназистите от удоволствието да получат диплома за средно образование. С малка разлика след тях са учениците от Облеклото с 43 двойки. Нещата са трагични и за техникума в Две могили с 35 и Дървото в Русе с 33. Въпросът е

кой пусна тези младежи изобщо да ходят на матура

след като на тях явно нищо не им е влязло в главите за толкова години в училище.
Седмица преди провеждането на първия зрелостен изпит един баща се оплака от учителя Х в едно русенско училище. Родителят беше бесен, че „онзи“ написал поголовно двойки за срока и годината на младежите от 12 клас и ги лишил от възможността да се явят на матура. Той осакатил бъдещето на децата, те не могат да продължат образованието си, нямали шанс да започнат работа в профилна фирма, обричал ги… Даскалът обаче беше железен „Толкова знаят, толкова съм им писал. На матура отиват тези, които заслужават“. В критериите за качество на обучението в гимназиите не се допуска отклонение от средния успех по даден предмет в училище спрямо същия резултат от зрелостните изпити да надвишава 0,5-0,8%. С две думи – ако имаш 6 в бележника, толкова трябва да изкараш и на матурата, най-малко 5,50, но все пак отличен. Същото е и за тройките, четворките и петиците – трябва да са защитени. Ако не са, значи спокойно може да се говори, че

училището работи на принципа „тройка-бройка“

А нека не забравяме, че ние плащаме. Нещо повече – ще продължим да плащаме за грешките на онези некадърници, които някак са започнали работа по специалността си, поставят ни гърмящи газови уредби по къщите, строят язовири, на които стените се късат, разглобяват ни двигателите на колите, когато проблемът е в ауспуха, бъркат в техниката изводите за In и Aut…
След като темата на матурата беше върху стиховете на Далчев, абитуриентите трябваше да си спомнят на кого е посветено „Книгите“ – на Константин Гълъбов, езиковед, литературовед, философ, един от основателите на клуба на интелектуалците „Стрелец“. Тези хора следват екзистенциализма на Сартр и Камю, идеите им кореспондират със сенките от пещерата на Платон, опредметяват света в опит да надникнат оттатък видимото. Да, основана мисъл на Далчев в „Книгите“ е, че човек, обрекъл се на книгите, може да не изпита сладостите на живота, но да постигне целите си. Въпросът е какви са целите на абитуриентите.

Докторе, какво правиш, когато кашляш?

Докторе, какво правиш, когато кашляш, попитал габровец, който решил да спести пари от преглед. Ами кашлям, казал лекарят. Този стар виц беше рефрешнат в началото на седмицата с обявяването на минимална цена за преглед при доктор от 24 лева.
И тъй както всяка монета си има две страни, така и този нагрят до артериално червено въпрос си има две напълно различни страни. Защо лекарите поискаха да има под на цената на труда им? А защо хората скочиха срещу това?
Ясно е, че медицинската професия изисква много труд, учене до края на живота, отговорността е смазваща, а след грешките им идват траурните агенции. Няма как заради всичко това и заради инвестицията в себе си да лекарите да не поискат достойно заплащане. От тяхната камбанария и тези 24 лева са жълти стотинки – да речем 3 бутилки ракия или 5 кутии цигари.
Всъщност кой трябва да плаща тези минимум 24 лева? Тези, които нямат здравни осигуровки – тарикатите, които не внасят в държавата и вярват, че когато им се наложи, ще си платят колкото трябва и пак ще им излезе по-евтино.
Но ще трябва да плащат и стриктните към държавата и обществото, на които всеки лев им е на светло, но нямат време да висят на опашка първо пред кабинета на личния лекар за направление, след това да чакат час при специалист и да рискуват работното си място. Системата с пътеките и засадите в джунглата на здравеопазването отнема правото на редовния гражданин да бъде обгрижен и лекуван. Заради сбъркания модел сега лекари и пациенти винаги се гледат под вежди. Едните мислят, че вземат малко, а другите – че дават много. Но понеже са неравнопоставени, го отнася по-слабият. Сигурно сте чували „рецептата“, че болен на легло се гласи, но как да нагласим здравеопазването така, че да работи добре и за медиците, и за търсещите помощта им? Какво да кажем например за рекета на докторите преди операция.  Хилядарки хвърчат под масите, но за тях никой не казва нищо. Там няма ни под, ни таван. Няма касови бележки, няма данъци, няма просрочен лизинг на новия автомобил или пропусната почивка в скъп хотел. Това е един от истинските проблем в отношенията лекар-болен, а не онези 24 лева.
Ето още малко проблеми. Точно в тази Страстна седмица стана ясно, че в страната липсват пластмасови сакове за съхранение на кръв и се връщат кръводарители. От Спешна помощ пък не се надигнали да идат и да помогнат на кървящо дете, а в Приемно отделение на болницата вземат по 20 лева на изваден кърлеж. Но в циганския квартал показно ваксинираха хлапета с лекарства от вносител, чиято шефка била сестра на голям държавен здравен началник…
В центъра на Русе има площад, който носи името на д-р Георги Мустаков. Бил е велик лекар, образован, богат и възпитан. Останал е в градската памет с изключителния си професионализъм и с човечността си. Той не само че не е вземал пари от бедните, а им е купувал лекарствата. Площадът затова носи неговото име, а не защото е карал чисто нов буик.
При днешната ситуация д-р Мустаков щеше да бъде смятан за странен наивник. Ама както казала камилата, когато изпадналата в едно деликатно затруднение – „то кое ли ми е наред, че и…“.
Абе, здраве да е!

Отец Стефан: Няма сила, която да ни забрани да се обичаме!

- Тази година отново съвпадат датите на Възкресение Христово за католици и православни. Какво ще правите в Русе, отче?
- Това, което правим всяка година – ще се поздравим. Не със съслужение, както някои злонамерени интерпретатори го казват, а с взаимна и братска прегръдка. Когато не съвпадат двата празника, ние пак се поздравяваме, но в години като настоящата, ще го направим в една нощ. Това да не се поздравим на най-светлия християнски празник, би било диво и човеконенавистно. Ние не можем да служим заедно, но можем да се поздравим и да се прегърнем. В църквата е настъпило разделение, но нямаме каноническа забрана да се обичаме. 
- Католическата църква е склонна православни свещеници да изнасят проповеди в нейни храмове, но православната не е. Защо?
- Като казваме това, трябва да имаме предвид Българската православна църква. При нас се наблюдава все по-голямо втвърдяване във формалните неща. Докато грамотните богослови от Вселенската православна църква присъстват на всички междуконфесионални срещи и диалози. Дори на последната в Равена, в Италия нямаше представител единствено на Българската православна църква. Диалозите между православни и католици текат без прекъсване, но за съжаление нас ни няма. Причината е, че у нас липсват изявени богослови, липсва голямо богословие. Тази липса е заместена от дребнаво

формално зацикляне в някакво ултраправославие, нещо като фундаментализъм

Мнозина считат, че подобни действия са едва ли не предателство към православието. За мен обаче това е чиста проба неграмотно тесногръдие. Това, че тези хора изповядват такова православие, не ги доближава до Бога, забравят, че основното във вярата е любовта, че вярваме в един Бог, в един Спасител, че нашите основи са общи и нещата, които ни събират, са повече от тези, които ни разделят. Все пак допреди 1000 години ние сме били една църква.
- Защо им е на католиците да протягат ръка към православните?
- Защото ако не подадеш ръка, това, което изповядваш, вече не е християнство. През голяма част от този 1000-годишен период на разделението католиците също изповядваха подобно християнство, че те са единствено правите и няма смисъл от диалог и той е вреден с еретици, които са отпаднали от църкавата. Те обаче направиха изключителен ход напред, особено след втория ватикански събор през 60-те години на миналия век. Връщането към апостолското и светоотеческо християнство промени тяхното отношение и богослужение. Папа Йоан Павел Втори има огромна заслуга, но тези процеси тръгнаха преди него със създаването на големи богословски трудове в тази област. 
Целият свят се измени. Имаме един милион млади българи зад граница, които живеят, обкръжени от католици и протестанти, и да бъдем капсуловани чисто практически е невъзможно.

Ежедневието ни налага да бъдем отворени и диалогични

В нашия случай с двете църкви на една улица е още едно доказателство. Ако католическата беше на километър разстояние, може би нямаше да правим тези срещи в полунощ на Възкресение. Самият факт на нашето съседство ни задължава да сме заедно. Ние с отец Валтер се срещаме всеки ден и както аз му казвам „добър ден!“, не може на Великден да не го поздравя с пасхалния поздрав. Ако не го направя, би било лицемерие, безумие, идиотско. Ние правим това, което е позволено от каноните. 
Преди два месеца отец Валтер ме покани да изнеса проповед в неговата църква по повод седмицата на християнското единение. След това в някои православни сайтове се появиха остро критични материали, че моята проповед е едва ли не предателство на православието. Аз ги разбирам тези хора, тъй като общувам с тях и знам причините те да мислят така, но категорично не го приемам, защото апостол Павел е изнесъл проповед пред езичници в атинския ареопаг. Аз също мога да проповядвам както пред езичници, така и пред мюсюлмани и в това няма нищо лошо. Напротив – това е изключително важно да се прави.

Ако бяха днешните фундаменталисти, сигурно биха развенчали и апостол Павел

че проповядва пред поклонници на Зевс, но именно благодарение на такива проповеди за няколко години християнството завладява света. Една от основните слабости на Българската православна църква днес е липсата на мисия и несъзнаването на нуждата от мисия. 
- Каква трябва да е тя?
- Да се изнася християнството и вярата извън храма, на всяко възможно място. Нашата мисия днес не е да ходим и да проповядваме сред дивите племена на Африка – това вече са го свършили протестантски мисионери, а да проповядваме в нашето общество, което става все по-езическо. В самото християнство навлизат все повече магьоснически елементи. Чух, че ако някой не се чувствал добре, щяло да му помогне, ако стане сутринта рано и иде да отвори църквата. Това си е чиста проба магизъм. А това настървено и неистово грабене на върба какво е? Как може да се вярва във върбата, че това клонче ще ти донесе благодат цяла година, до следващата Цветница. Тъй като това е доходно за свещениците, се насърчава. Повечето от тези хора, които идват само за върба, не знаят „Отче наш“, не знаят даже кои са трите лица на Светата Троица. Ние трябва да използваме техния стремеж на Цветница да дойдат в църквата за мисията си, а ние дори и това не правим. Оставете, че ние не отиваме при тях. Въпросът е когато те дойдат на голям празник,

ние да им кажем смислени думи за любов, за утеха, за надежда

Христос именно това казва „Вземете моето иго върху себе си, защото игото ми е благо и бремето ми е леко“. Времето ни е непоносимо за живеене и ние не използваме моментите, когато хората идват при нас. Задоволяваме се само с това да им продадем едно клонче върба.
- Какво правят руската, гръцката и сръбската църква?
- Проповядват. Църквата може да прави само това. Те имат изключително модерни и богати с истинско богословие сайтове в интернет. На достъпен и много грамотен език говорят на хората. Нашето богословие е застинало на едно семинарско равнище, много е изсушено и елементарно. Аз съм слушал проповеди в централни столични храмове, които са направо срамни и глупави, от четири изречения. Няма как да очакваме, че хората, които са внимавали в тези думи, ще се върнат втори път.
- Какво очаквате да се случи на Великден?
- Една част от хората ще дойдат, само за да обиколят църквата и да си вземат благодатен огън, който да отнесат вкъщи. Огънят не е най-важното и вече имах възможността да кажа пред „Утро“, че

най-важното за Възкресение Христово е Христовото Възкресение

Ако преместим акцента върху огъня, значи омаловажаваме Възкресението. Лошо няма да се носи от Йерусалим, но не бива да е с тези атракции, с тази показност по телевизиите, с онези самолети и коли, които хвърчат с висока скорост към всички краища на държавата. Цялата работа се превръща в един екшън, който е централно събитие за деня. За Възкресението нито дума. Получава се някаква вяра в огъня, все едно сме огнепоклонници.
За повечето хора всичко приключва с обикалянето на храма, а то точно след това започва. Влиза се в храма, започва Пасхалната утреня, след това Пасхалната литургия. Ако я няма литургията, всичко би било езически ритуал. Това, което отличава християнството от всички други религии е, че

Бог стана плът, че Богочовекът Исус Христос умря на кръста и възкръсна

и именно заради това апостол Павел категорично и недвусмислено казва „Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед, празна е вашата вяра“. Това трябва да се повтаря най-напред на самите свещеници, а те да го повтарят на народа. 
Преди няколко дни говорих с мой приятел, изключително интелигентен човек, който ми каза, че не вярва във Възкресението, макар да е дълбоко вярващ. Той ми обяснява как Исус Христос е бил политик и как е променил света – всичко това е вярно. Говорихме дълго, той се опитваше да ме убеждава, че това е внесено за ефект от апостол Павел. Такова твърдение съществува в много социологически анкети, направени сред християни. Между другото апостол Павел именно затова пише тези думи, защото и тогава е имало такива, които не вярват във Възкресението. Опитах се да обясня, че ако Христос не беше възкръснал, апостолите, които дотогава са рибари и са завършили живота си като мъченици, нямаше да тръгнат с риск за живота си да проповядват, че Той е възкръснал, ако това не беше истина.

Няма как в името на една измислица да рискуват живота си

Те са били поставяни в ситуация да избират дали да се спасят или да продължат да проповядват. Никой от тях не си е и помислял да се отрече.
- Чудеса стават ли в днешно време, или са привилегия на миналото?
- Чудеса стават в живота на човека ежедневно. В моя живот са ставали безброй чудеса. Аз самият не съм ходил по вода, а и не съм виждал някой да го прави, не съм премествал планини и не съм виждал някой да го прави, но Бог ми говори и се намесва лично в живота ми по един изключително конкретен, ненатрапчив и красив начин. Това прави живота приказка. Без вярата не могат да се носят тегобите на света. Красотата на чудесата осмисля дните ни.