В българския канал за видеосподеляне Vbox7.com вече има клипче със заглавие „Да помогнем на Борко“ play:7431776c . Той е на 35 години, от Русе и се нуждае от поставяне на кардиостимулатор, за да дочака трансплантация на сърце. Нужни са му 6000 лева – сума, абсолютно непосилна за семейството му, но животоспасяваща. Сметката за дарения е BG70 BPBI 7942 1066 9673 01, BIC код BPBIBGSF в „Пощенска банка“ на името на Борислав Александров.
- Как и кога откриха, че имате заболяване на сърцето?
- Стана напълно случайно. През 2007 г. вдигнах висока температура от 39 градуса и това продължи седмица. Мислех си, че просто съм настинал, тъй като по него време бях шофьор и това е съвсем нормално. Лекувах се по предписанията на личния си лекар, но след като не свалих толкова време температурата, се наложи да идем до Спешно приемно отделение на болницата. Приеха ме веднага и нали знаете – веднъж да влезеш в отделение, ти правят изледвания от до. Така откриха, че имам двустранна бронхопневмония и цял букет от сърдечни заболявания – кардиомиопатия, сърдечна недостатъчност, сърцето разширено, мускулът му отпуснат… А бях здрав като бик. Не е вродено заболяване, нито е наследствено. Натрупало ли се е от нещо, никой не може да каже. Сега сърцето ми работи на 30-40% и едва отивам до колата пред блока. - Къде са ви лекували?
- Досега съм бил само в Четвърто вътрешно отделение на русенската болница при д-р Хергелджиева. Тя ме насочи за консултация към клиниката „Света Екатерина“ в София. Там пък определиха, че е нужно поставянето на електростимулатор – машинка, която да помага на сърцето. Преди това обаче ще трябва да ми направят изследване дали организмът ми би могъл да приеме това чуждо тяло, което ми е спасението. - Има ли състояния, в които се влошавате?
- Имам кризи, в които получавам аритмия, отпадам и не мога да мръдна. Тогава влизам в болницата и със системи лекарите нормализират нещата. През май месец отново бях в болницата по спешност и тогава се реши да замина за София. - Какво представлява точно този електростимулатор?
- Аз не съм специалист, но в документите пише, че става дума за три електрода, които ще се поставят до сърцето – единият на дясна камера, другият на дясно предсърдие и третият, специален, за лявата камера. Изглежда просто, а всъщност никак не е и е животоспасяващо. И това ще стои в мен до края на живота ми. Не знам как ще се захранват тези електроди, но не ми е и работа да питам толкова – вярвам, че лекарите разбират от всичко това. Лошото е, че машинката струва близо 6000 лева, а на всеки преглед ми вземат по 50 лева. - Работите ли сега?
- Вече не, но преди 12 години съм работил във фирмата за шкафчета за баня „Гера“ и след това бях шофьор в „Трансис“ и две години карах камиони. Когато ми откриха заболяването, спрях да ходя на работа и ми издадоха ТЕЛК решение. Бях на 32 години и отначало много се срамувах, но няма как без доходи да стои семейството ми. Сега вземам пенсия от 170 лева, съпругата ми работи във фурна и сме на квартира с детето. Само лекарствата ми струват по 140 лева на месец. Всяка сутрин на закуска вземам 12 хапчета. - Докога е добре да съберете сумата?
- Колкото по-рано, толкова по-добре. Ако утре ги имам, в понеделник ще съм в София за постъпване в болница. Надявам се на помощ – парите не са много, но за мен е невъзможно да ги събера.
Русе има европейски шампион по вдигане на тежести, но не знае за това. Той е толкова скромен, че дори избягва да говори за медалите и победите си. Само преди месец му е направена поредната ортопедична операция, но спортсменът вече крои планове за подготовката си за Голямото състезание – Параолимпийските игри в Лондон през 2012 г. Става дума за 25-годишният Христо Иванов, за когото дори в Google трудно се намира информация.
Младият мъж е с вродени малформации на крайниците и се придвижва с инвалидна количка. Няма коляно на единия си крак и заради увреждане костите на краката му не растат. Трудно е да се повярва, че точно той би могъл да е шампион, но фактите са точно такива – 120 кг вдига от лежанка без проблеми. Миналата година през октомври печели купата в българските параолимпийски игри, но тъй като Варна се представя с отбор, трофеят заминава за морето.
Кариерата му на спортист започва още на 11-годишна възраст, когато в дома за деца в Луковит един от учителите по физическо
решава да изпробва силата на момчето с щанги
Много се страхувах, че ще се ударя и първо не исках, но учителят ме убеди, че поне трябва да опитам, разказва Христо. Дали му лоста в ръцете и започнали да нанизват тежести равномерно от двете страни. Стигнал до 75,5 килограма и учителят веднага се свързал с Илия Лалов – председател на Българската параолимпийска асоциация в София. От столицата обаче поискали момчето да стигне резултат от поне 100 кг, за да го картотекират, и затова в Луковит започнали тренировки. С всеки ден започнали бавно и полека да увеличават килограмте на лоста, докато достигнат нужните резултати и Ицо е включен в състезателната листа на параолимпийците. Самият той тежи едва 51 килограма.
Два пъти се явява на състезания в гръцките градове Солун и Кавала, като именно
там печели и европейската си титла
Той е четвърти в света, но при подбора за участие в Параолимпиадата в Пекин не му достигат само две точки актив. Точно затова сега се е амбицирал да покаже уменията си и да спечели квота за Лондон 2012. С парите, спечелени от турнирите, Христо си плаща операциите. Последната, в Клиниката по ортопедия и травматология в Горна Баня, за една пластина в бедрото му вземат 2313 лева. А предстоят още много – да му се изправи едното ходило, да се оформя крак, да се наплъстява кост …
Навсякъде Христо е заедно с баба си Надежда. Той живее с нея и тя го придружава на всички състезания и операции. 70-годишната жена не може да забрави как на церемонията по награждаването на най-добрите български параолимпийци, сред които и внука й,
великият Йордан Йовчев стиснал ръката й
и й благодарил за грижите към Ицо. Възрастната жена и сега се разплаква от радост, макар само тя да знае какво й е покрай внука. Всъщност до 18 години Ицо живее по домове и пансиони и се връща при баба си, след като тя излиза в пенсия и може да е изцяло покрай него.
Освен щангите, Христо е и певчески талант. Не минава сбирка на спортистите, без той да е специално поканен на микрофона от председателя им Лалов. След всяко състезание параолимпийците си правят купон, на който едни пеят, други танцуват с количките си – всичко, което правят и здравите им колеги.
След основното си образование в Луковит Ицо продължава да учи в Електротехникум във Варна. Целта на семейството му била
да има занаят, който да му вади хляба
На всички е ясно, че размерът на инвалидните пенсии в България е обидно малък и крайно недостатъчен, особено за млад човек. Въпреки квалификацията си обаче, досега Христо няма нито един работен ден. Регистриран е в трудовата борса, но за толкова време получава само едно предложение – да нанася в компютър фактури до обед, а след това да носи каси в магазин. Едва след като отишъл лично да се запознае с условията на работа, служителите се сетили, че няма как да стане точно този млад човек да носи каси, при положение че е на инвалидна количка. Конфузната ситуация обаче не променила нищо – той все още разчита само на пенсията си от 196,09 лева.
Веднага след като излезе от болницата, Ицо отново ще е в зала „Олимпия“ в комплекс „Ялта“. Там негов треньор е Мартин Славчев, а собственикът Веселин Богданов му е предоставил напълно безплатен и свободен достъп до уредите. Какви са причините за увреждането му, никой не може да каже. Явно така е трябвало да стане, за да има Русе европейски шампион по щанги и да стиска палци след две години в Лондон.
Евгени Димитров е собственик и управител на агенция „Булфото“. Завършил е журналистика в СУ „Св.Климент Охридски“ и още като студент започва работа като фоторепортер в различни печатни издания. От 2000 г. ръководи своята агенция, като негови снимки се продават успешно и в чужбина. Той бе един от членовете на журито, което оценяваше снимките в първия национален фотографски конкурс „Това е Еконт“ на русенската куриерска компания „Еконт Експрес“. - Господин Димитров, фотографията стана масова, а скъпата техника вече не е екзотика. Това проблем ли е за професионалистите?
- Един от вечните спорове за фотографията е дали тя е изкуство, журналистика, нещо приложно и какво е участието на човека в нея. Все още никой не е отговорил еднозначно на този въпрос.
За мен критерий дали един фотограф е професионален, или не, е дали той получава пари за снимките си, или си ги подрежда в домашния албум или компютър. Друг е въпросът как определяме, че някой снима добре. Разбира се има и такива фотографи, които снимат добре, но не вземат пари за снимките си.
Откакто изобщо я има на света фотографията, тя върви към демократизиране. Първите фотографи, за да си направят снимката, са ходели с огромна палатка, разпъвали са я на място, забърквали са в тенджери емулсия, мазали са я върху стъкло, чакали са я да изсъхне, пъхали са плаката във фотоапарата, снимали са, след което са вадели и проявявали на място, за да има снимка. След години започнали да са правят снимки с готови плаки и отпаднало едно от действията.
Голямата революция станала, когато фотографите преминали от плака към ролфилм. „Кодак“ вкарали 100 кадъра в един филм и продавали фотоапарата направо с него. Когато свършели тези 100 кадъра, апаратът се връщал във фирмата и те зареждали нов филм. Техният девиз бил „Вие натискате копчето, ние правим всичко останало“. Тогава пак възникнали този същият спор и тревогата, че всеки ще може да снима и им се губи майсторлъкът. Ернст Лайц пък направил „Лайка-филма“ и фотоапарата „Лайка“ и фотографията станала все по-масова. Няколко десетки години по-късно влезе дигиталната фотография и … всеки може да снима. - Наистина ли всички могат да снимат? - Оказва се, че с всички тези технически новости се улесняват тези, които могат да снимат. Които не могат – нищо не би им помогнало. С дигиталните апарати няма нужда да се броят и пестят кадрите, затова хората щракат много и не мислят за нищо. Идеята им е, че от всичко наснимано все ще излезе хубава снимка, но това е заблуда. Имаше един период, в който на едно събитие половината от професионалните фотографи бяха с дигитални апарати, а другите – на лента. Изумително беше, че се различаваха по поведението си. Филмовият човек гледа, мисли и снима, а цифровият – щрака, щрака, щрака и после гледа на екранчето, като мисли. Човек се подмамва по идеята, че има хубава техника и си въобразява, че тя ще му извади хубава снимка. Не е точно така, тъй като във фотографията винаги има хазартна тръпка и няма нужда да ходиш в казино, но добрата снимка винаги изисква добра подготовка. Когато започнахме работа в агенцията, всички бяхме с едни офисни малки „Pentax“-чета и колегите ни се смееха. Това обаче даде възможността да се оптимизира процесът на снимане и фотографите да бъдат улеснени в техническо отношение – снимките могат да бъдат изпратени по-бързо, евтино и без много усилия. Всичко това обаче не отнема задължението човек да мисли, преди да снима. - Все пак защо всички искат да снимат? - Това е приятна форма на общуване, начин да покажеш преживяване и да остане то съхранено. Аз лично много се радвам на това, че всеки хваща в ръцете си фотоапарат за удоволствие. Не така стои въпросът в професионалната сфера. Някои от медиите се подхлъзнаха по тази плоскост, че вместо да имат на щат професионален фотограф, могат да раздадат на всеки от репортерите по един малък дигитален и всичко ще е наред. Със сигурност такава снимка би била доказателство, че журналистът е бил на събитието, но оттам нататък нищо повече. Малцина са талантите да успеят както да хванат най-важното от случката, така и да запишат пълната информация от нея. - Но все пак е известно, че PhotoShop-ът прави чудеса. - Да, така е, но със съществуващ материал. Програмата не може да изобрети нещо, не може да промени гледната точка и не може да нарисува снимка. Аз лично съм твърдо за PhotoShop-а, защото той ти дава още един инструмент в ръцете. Обаче калпавият фотограф и с най-високата версия на програмата ще си остане калпав фотограф. Същото важи и за скъпия фотоапарат. Много хора с финансови възможности си купуват техника на невероятни цени и с класи над тази, с която снимаме ние дори. Това обаче няма да им направи снимката по-хубава, ако не се научат как да стане това. Автоматиката не е лекарство за всичко – важно е да знаеш къде и как да я употребиш. - А надпреварата за мегапиксели в апарата?
- Хората, които произвеждат фотографска техника, трябва да намират начини да си я продават. Те безспорно печелят от нас, професионалистите, но повечето пари се печелят от продажбата на така наречените „вафли“ или „сапунерки“ – малки апаратчета за домашно ползване. Разбира се, че мегапикселите са търговски трик за продажба. Моят телефон в момента е с 5 мегапикселова камера, но обективът му отпред е като глава на карфица и качеството му е точно като за глава на карфица – никакво. Общо казано, мегапикселите нямат отношение към качеството на снимката. Всичко над 3 MPX е добро, стига да има добра оптика, качествени лещи, прилично смятаща автоматика и здрав апарат. Това си е още един елемент на състезание за хората. Фотографията е и вид себедоказване, затова тя страда от всички болести на съвременната епоха като вещоманията.
Голямата битка на търговците и производителите е за малките апарати. Оказва се, че по света във всеки един момент милиони апарати щракат едновременно. Фотографската индустрия е една от малкото, която в световен план не е засегната от кризата и бележи ръст от 2% на продажбите.
Преди дни се опитвах да се сетя защо преди години се отказах да ходя на море в България. Не, не че не си спомням морето, събрало цялата канализация на ултра луксозните хотели по брега – това е незабравимо! Имаше и още нещо, което бях позабравила. Ето какво било – този уикенд се сетих!
Преди мнооого години свирех на цигулка. На това занимание посветих близо 10 години от живота си. Толкова беше активното свирене. След това отвреме навреме, колкото за поддържането на някаква форма и лично удоволствие. Бях в Музикалното училище, свирех в Младежкия оркестър /и той вече не съществува/, спечелих приятели за цял живот и получих музикална култура на добър слушател. Обичам много симфоничната музика и затова на 16 август ще бъда на концерт във виенската „Musikverein“. Купих си билет – цената не е за казване – има я в интернет.
Тези лични детайли споделям, за да обясня защо ми е болно, че в Русе и България изобщо симфоничните концерти не са това, което са по света. Няма го шоуто, а „музиктрегерите“ продължават да се изживяват като богове от Олимп и да представят изкуството си като свръхелитарно.
Завчера русенското Оперно-филхармонично дружество закри творческия си сезон с концерт на площада. А кога го откри? А как атрактивно уведоми публиката си за това? Впрочем не – тази публика няма нужда от атракция, тъй като средната й възраст е с долна граница 60 години до плюс безкрайност. Младите липсват и не защото няма да им хареса, ако я чуят, а няма кой да им покаже с техните маниери колко е красива.
Нямам амбиция да съм мениджър на която и да е филхармония, но имам желанието Русе да си намери мениджър на филхармонията. Абсурдно е да установявам, че нашите музиканти ходят по чужбина само като куфари и нищо не прихващат от опита на домакините си. Директорът на ОФД-Русе Найден Тодоров излезе онази вечер през публиката и оркестъра, застана в странна поза със скръстени ръце и изговори едни патетични слова. Не познавам лицето Тодоров лично, но не му симпатизирам изобщо. В главата ми са останали непрекъснатото му мрънкане за пари и обвиненията към властта и града като цяло, че не разбират изкуството му и затова е редно да плащат. В същото време урежда документите на оркестъра за поредното турне с добра печалба за импресариото му. Знам го кой е, но не ми е работа да го коментирам и него.
Гадното в цялата работа около закриването на симфоничния оркестър и свиването му до оперен състав е, че се затриват усилията на едни страхотни ентусиасти от средата на миналия век – истински личности с авторитет, познания и желания да приложат видяното в Европа на родна земя. Ако се замисля прагматично и погледна от ъгъла на държавните чиновници, със сигурност и аз ще хлопна вратите на неработеща фабрика, с ниски резултати. Не казвам, че ОФД не свири – напротив. Но няма публика – млада, естетска, разбираща, критикуваща, изискваща, радваща се, рекламираща.
Изкуството винаги е било шоу. Когато отидеш на концерт, би трябвало да се освободиш от грижите през деня и сцената да те грабне така, че да те отведе на красиво място с други емоции. Ако искам да чуя някакво произведение просто за да се ограмотя, ще си го изтегля от интернет. Смисълът на концертите е друг – те трябва да носят друго изживяване, а не някой да ми размахва елитарния с пръст и така да ми втълпява колко съм некултурна – поредния простак с билет за 10 лева. Не, благодаря! Предпочитам билетът да има печат 79 евро, но да получа срещу парите си емоцията, от която имам потребност.
При нас шоуто е в чалгата. Ето защо тя успява, а качествената музика – не.
Радослав Радев е роден на 5 октомври 1954 г. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, където сега е доцент по методика на литературното обучение. Редактор е на алманах „Света гора“, а сам е автор на литературоведските книги „Алеко Константинов. Лице и опако“, „Иван Вазов и българското предвечерие“, „Енциклопедия на българската възрожденска литература“, „История и култура на България в дати. Възраждане“, „Размисли за иконата и стенописа в българската литература“, „Сбъднати пътувания на духа чрез словото и пластиката“, „От калпака до цървулите“. Той бе в Русе по покана на методическото обединение на учителите по български език и литература в Математическата гимназия, за да участва в традиционната ученическа литературна конференция.
- Доц.Радев, вие сте един от обучителите на учители, които оценяваха матурите на зрелостниците и участвахте в проверката на работите на учениците. Какво е впечатлението ви от „Силата на словото“ на учениците?
- Първо трябва да се каже, че голяма част от учениците не са писали съчинение. Тази година имаше изискване зрелостниците да отбележат какъв вид ще пишат – есе или съчинение. Някои писаха просто за силата на словото и получиха добри оценки.
Истината е, че голям процент от учениците са неграмотни и им е трудно да съставят смислен текст, по-голям от 5-6 изречения. Ние не поставяме въпроса за творчество в държавните зрелостни изпити, тъй като това ще измести цялата идея. Матурата е стандарт за знания, а не изискване да се проверява артистичност. Скоро разговаряхме с колеги от Полша, където нещата са още по-сериозни и трудни. Те казват, че дори тяхната най-известна писателка и носителка на Нобелова награда Вислава Шимборска не е успяла да си вземе матурата. Възможно е, тъй като това е стандарт и не е мерило за литературния талант. - Говори се, че професионалните гимназии може и да бъдат освободени от матура по български език. Вие съгласен ли сте с такова предложение?
- Не, разбира се, тъй като зрелостният изпит е мерило за знанията на ученика със средно образование. Всъщност не е задължително да се явяват всички ученици на матура, но е добре да я има. Ще ви дам пример с Франция, където през 60-те години има два вида училища – държавни и църковни. В един момент се оказало, че те имат две различни представи за Франция заради различните си образователни програми. Единният стандарт регламентира това, което е важно за гражданите на съответната държава. Лошото е, че държавните зрелостни изпити формират начин на мислене и учениците учат толкова, колкото им е необходимо за матурата. - Значи пропускат автори и произведения само защото няма да им трябват?
- Точно така. В българската система има голям обем от съдържание, а обемът на матурата е малък и така се редуцират някои неща. Има известно противоречие, заради което Западно-европейската литература, Руската и Възрожденската не влизат в съдържанието на уроците и преминават между другото покрай учениците. Матурата трябва да е сериозна, да задържа вниманието на зрелостниците и да е гаранция за усвоен образователен стандарт. - Как си обяснявате факта, че учениците на природо-математическите гимназии в България се справят най-добре, а имат най-малко часове по български по програма?
- Това е тенденция наистина и доказва, че тези училища успяха да запазят лидерските си позиции. Където се води нормално обучение, децата успяват. Матурата вече определя рейтинга на училищата и става критерий в избора на училище. - Какво гарантира успех на матурата по български?
- Много е просто – добра правописна култура, въпроси от граматиката, заглавия и герои от литературни произведения, автори и основни понятия. Трябва да се намери баланс между учебното съдържание и матурата. Той обаче трябва да е така премерен, за да не се възбужда обществена реакция, както това се случи по отношение на Вапцаров. Когато преди години поискахме този автор да бъде изваден от учебното съдържание, имаше протест. А той трябва да си „почине“ известно време заради огромната му идеологическа обремененост. Опитайте се да го преподавате без да премълчавате истината. Не е редно да караме учениците да разрешават проблеми, каквито обществото все още не може да разреши. - А каква е ганацията, че след 50 години отново ще се изучава точно Вапцаров?
- Никаква и нищо няма да загубим. Това, че Александър Вутимски или Чудомир не са в учебната програма означава ли, че не се четат от българите? Учебната програма се прави на йерархичен принцип и ниска хумористична литература не влиза в нея. Цялата литература е на принципа героично и трагично, затова си мисля, че ние на зрелостниците трябва да им даваме дипломи за юнаци. В програмата няма абсолютно никакъв хумор и нищо смешно не се изучава. Дори Алеко Константинов се изучава от гледна точка на сатирата, а не на хумора. - Това не депресира ли?
- От една страна депресира, а от друга създава грешна представа у младите хора за литературата. - Вие за кой автор бихте настоявали да бъде включен за изучаване?
- Не бих посмял никого да предложа, тъй като и той ще бъде разглеждан едностранно. Всичко е строго индивидуално, тъй като става дума за читателска култура. Лично аз харесвам много Райко Алексиев и неговата творба „Приключенията на Гуньо Гъсков“. Недостатък в нашата култура и образование е, че историческите обстоятелства не са ни позволили да бъдем наивнци и да правим наивно изкуство. През 30-те години това, което е направил Райко Алексиев с „Гуньо Гъсков“, е пример за липсващия наивизъм. Тази книга е най-четената по това време, като е излизала във вестник „Щурец“ в отделна колонка. Прочетете я, ще се забавлявате и ще се запитате защо не е в учебното съдържание в българското училище.
Преди повече от две десетилетия по ученическите спортни турнири агитката на Математическата гимназия скандираше „Баба Тонка“ шампионка!“ и така нахъсваше още повече играчите на терена. Макар сега такъв слоган да напомня повече на „Йовков“ има бал!“ или „Ботев“ има бал!“ /по онова време на никого не му идваше на ум подобна тъпотия/, се оказва, че с пълна сила важи – „Баба Тонка“ е шампионка. Факт.
Става дума за
матурите – този красив финал
на 1, 2, 3, 4, 5… до 12-годишен престой на българските младежи в образователната система. След обявяването на резултатите стана ясно, че всички са доволни. Дори някои се похвалиха в медиите, че приемат за отлично представянето си, след като имат само две слаби оценки във випуска – по една за география и математика. Говорим за СОУ „Христо Ботев“, където среден успех 4,79 по български език е чудесно постижение.
Всъщност тази година матурите показаха, че само две училища са направили така, че учениците им да нямат нито една двойка – Английската и Математическата гимназия. Нещо повече – само в тези две просветни средища има зрелостници с пълно 6 на двете матури – двама са в АГ и четирима в МГ. Статистиката може да продължи с разделяне на оценките по предмети, но няма никакъв смисъл да се доказва очевидното. Двете гимназии си „дишат във врата“ по български език и вадят повече от 70 броя оценки над 5,50 по БЕЛ. Работили са здраво, имало е съвестни учители и мотивирани ученици – основната формула за успех, не тази за делигирания бюджет. Защото ако се гледа онази, за парите, това са възможно най-ощетените училища на територията на областта. Причината за това – малко ученици, малко пари. В гигантските – много ученици, много пари. Резултатите не са от значение.
Вече няколко години се говори в обществото, че матури трябва да има, че те ще покажат какво са научили децата през ония 1, 2, 3, 4, 5… до 12 години, които с крясъци и истерично се изброяват по абитуриентските балове. Само че тази година се заговори и друго – нека професионалните гимназии да бъдат освободени – да си вземат дипломите и изобщо да не им се налага да залягат над уроци. Защо им е на техниците да знаят за какво служат запетайките или каква е причината Алеко да се нарича Щастливеца?! Така децата ще са истински щастливи и почти няма да им се налага да ходят на училище.
Незнайно защо
резултатите от матурите се държат в строга тайна
Вероятно се е отчело като грешка старанието на предишния просветен министър Даниел Вълчев да прави всевъзможни статистики и анализи. Междувпочем именно негова беше идеята за рейтинг на училищата, който да е един от факторите за допълнително стимулиране на педагозите. Той успя да въведе задължителната матура и външното оценяване на хлапетата от 4 клас нагоре. Според Вълчев и екипа му това трябваше да е показател, който да показва много както на колегията, така и на родителите. Едните се ориентираха кой и как, а другите за какво плащат данъци и къде да си изпратят децата да учат според възгледите си за света. Цялата тази информация обаче вече е забранена. По-точно недостъпна за двете основни групи. Какво му е лошото да се изнесат списъци и сравнителни таблици, които да показват подредбата както в града, така и в страната. Ако няма сравнение, има заблуда. Така всеки може да си говори колко е велик и как е останал доволен, а в екселската табличка да лъсва истината.
Понеже вече новото ръководство на МОН въведе тайната на матурата,
единственият легален начин за сравнение на успехите
в страната е друга табличка – за това кой колко пари ще получи заради учениците, които е изпратил на състезания в страната и чужбина. Това е т.н. модул „Осигуряване на обучение на талантливи ученици за участие в ученически олимпиади“ на базата на резултатите от учебната година. Там на първо място е столичната Математическа, след нея е софийската Природо-математическа, варненската такава, плевенската, бургаската, благоевградската и русенската „Баба Тонка“ на седма позиция. Там ще вземат допълнително 19 500 лева заради това, че са изпратили 35 ученика на национални и международни състезания по 13 учебни предмети. Не е зле за профилирано училище от провинцията. На 23-то място е АГ „Гео Милев“, където ще получат 6000 лева стимул.
Простата капиталистическа логика предполага, че учителите в Математическата много внимават да не седнат на портфейла си, за да не се ударят в тавана. В същия ред на мисли сградата тъне в разкош, а местната власт помага с каквото може в тая криза. Нищо подобно за жалост не се случва.
Заплатите са в средната част на графите
с числа, клонящи към низходящия ред. Същото е положението и с ремонта на стаите – дюшемето и гредоредът имат нужда от смяна, ама пари няма. Като че ли никой в града не се интересува от учениците на двете училища, които ако не друго, то поне правят напълно безплатна реклама на града.
Докато общинската управа няма идея какви са й приоритетите в образованието и какви са целите, които иска да постигне, е напълно нормално да се свиват бюджети, да се пренасочват пари към малките и ощетени от географията училища, да се правят ремонти на парче и „догодина“…
Ако всичко това няма значение, е добре да се знае, че „Баба Тонка“ шампионка!“ излезе и тази година, на тези матури. Факт, който важи за български, биология, математика и история. На печелившите – Честито!
A, B, C, BE, CE, DE, Tkt, M – това не е обикновено изброяване на латинските букви, а категориите превозни средства, които има право да управлява първата жена, подкарала автобус „Икарус“ в Русе. Забележителната поредица започва още през февруари 1973 г. и от нея са удивени дори в съседна Гърция.
Почти като легенда се разказва още из кафенетата на Русе как някаква дама работела в атинския квартал Глифада и в един летен ден шефът й възложил за задача да му измие мерцедеса. Вместо да хване кофата и маркуча, тя врътнала ключа и закарала возилото на автомивка. Собственикът погледнал от терасата и след като установил, че колата му е изчезнала, веднага сигнализирал полицията. След минути целият квартал бил на крак, а пред автомивката три патрулки причаквали крадеца. Униформените не повярвали на очите си, когато видели свидетелството за управление на МПС с изредените категории на името на Стоянка Близнакова – Русе – България. След тази случка българката получила личен автомобил от шефа и правото да го кара където си поиска.
Мъжкото момиче е родом от Пазарджик, но от 1960 г. е в Русе и тук преминава животът й. Край Дунава я довежда омразата към баща й, както тя самата признава. Един ден, когато Стоянка е едва 18-годишна,
баща й решил да продаде най-красивия им кон
който пък й бил любимец. „Страхотен дивак беше, а клиентът искал кротък кон. След като му видели характера, го върнали и намират баща ми в кръчмата да пие от спечелените пари. Върнали му животното, взели си парите, а баща ми си отишъл вкъщи и хванал ножа да коли коня. Животното като ме видя, изцвили, аз го хванах, издърпах го и го заведох на лекар, щото той беше успял да го наръга с ножа. В това време баща ми, за да си изкара яда, набил майка ми. Когато се върнах, се скарахме и сбихме с баща ми. Тогава влязох в болницата заради нараняванията и една медицинска сестра ме прибра у тях“, разказва със същата страст като преди 50 години Стоянка Близнакова. По това време в Акумулаторния завод работел бъдещият й съпруг, който я харесал, оженили се и я довел в Русе.
Стоянка първо започнала работа в „Дунавия“, а след това в сушилнята на тютюн. Имала опит, тъй като в родния си град също преминала през такава сушилня и за кратко време я оценяват и издигат в длъжност ОТК. Малко след брака се ражда синът й Петър и след година отново е бременна с дъщеря си Галя. Заради неприятности със свекъра и свекървата Стоянка е принудена да се изнесе от къщата заедно с децата и да се разведе с първия си съпруг. Решава, че е по-добре сама да отгледа двете си деца, но парите не й стигат доникъде.
Хваща се през нощта да разнася мляко по магазините
и дълго време е на седалката до шофьорите, като не спира да се възмущава от занемарените коли и мръсотията в кабините. „Като ги гледах какви са мърлячи, реших да стана шофьор“, казва Стоянка. Записва се на курсове в тогавашната ДАШ /Държавна автомобилна школа/ и след изпитите, които взема отраз, постъпва в Трето автостопанство – товарни превози.
Започнах с ГАЗ 51 /Молотовка/ и останах на нея 7 години. Предлагаха ми ЖУК – отказах, защото за мен това беше малка кола. Запознах се с втория си съпруг и забременях. В осмия месец бях и с ГАЗ-ката отидох в родилното. За съжаление се роди мъртво. След тази случка отидох в автобусните превози и изкарах там до пенсионирането си през 1992 г. Слязох на 50 години от „Икарус 262″, накратко разказва дамата с мъжка професия. Децата си отглежда по кабините, като Петър и Галя често се хвалели в детската градина с ГАЗ-ката и автобуса на мама.
В автобусните превози я разпределят първо на стар „Чавдар“, след това, по заслуги след година и половина, й дават нов. Години наред Стоянка е сочена за пример и
снимката й е окачена на някогашната Стъклена будка
с пояснението, че „работи при висока култура на обслужване“.
За годините зад волана няма никакво нарушение, произшествие, оплакване от пътници, нито една глоба. През 80-те в Русе донасят първите икаруси, сглобени в Ботевград с унгарски двигатели и румънски каросерии. Стоянка Близнакова е водачът, когото канят да поеме първия икарус и да слезе завинаги от чавдара.
По това време по автобусите бяхме три жени – аз, Радка и Данчето, но само аз бях на икарус, горда е Стоянка. Автобусът е дълъг 18 метра, с три врати, но шофьорката твърди, че е много приятно да се кара. Нямала проблеми нито с движението и маневрите, нито с пътниците, които понякога надхвърляли 150. Икарусът имал 84 седящи места, но в пиковите часове по 20 се събирали само в „хармониката“ по средата. Въпреки уменията й обаче никак не й е било лесно по тесните улички около „Борисова“. Сама сменяла гумите на голямата машина, на път й се е случвало дори да отваря скоростна кутия, но не е било да изгуби линия.
Колегите, предимно мъже, настояват да работят с нея
на кола след първите няколко месеца стаж. Първо се дърпаха, щото съм жена, но после се доказах и ги убедих, че няма мъжки и женски професии – важното е какъв е човекът, разказва Стоянка Близнакова. Тя все още с умиление си спомня колегата си Данчо от Кошарна, когото избрала за тандема.
Сега говоря силно, но няма как след толкова години провикване „Освободете вратите!“, „Моля, направете място да слязат пътниците!“, признава Стоянка и допълва, че се е случвало от автобуса да сваля тарикати. Имах един случай, когато полицай се качи заедно с трима свои приятели. Те са с мене, ми вика. Ти си имаш служебна карта, ама те нямат – плащайте си глобите! И си платиха, спомня си шофьорката. През всички години зад волана капка алкохол не е близвала преди или по време на работа. Като единствена жена в автобусите по 8 март редовно се налагало да превозва колегите си от ресторантите до домовете им, макар празникът да е предимно женски.
Всичко е било на игра, а шофьорлъкът ми е голяма любов, казва Стоянка и допълва, че заради тази й страст и трите й деца преминали през ДАШ. От тях само най-големият, Петър, продължава професията на майка си и е добре познат на русенци с автошколата си „Саваков“. Бойката дама все още кара старата си лада, но с удоволствие би натиснала газта на нов, лъскав и мощен автомобил.
Както „Утро“ съобщи, на 5 май 62-годишната лекарка от Русе д-р Красимира Димитрова роди две момиченца и постави национален рекорд за късно майчинство. Години наред тя е един от специалистите в областния Психодиспансер, като е оглавявала и отделението му по зависимости. В интервю майката обясни, че е получила подкрепата на колегите си. Един от тях е д-р Росица Вачева – началник на Спешния кабинет и бивш директор на русенската болница.
- Д-р Вачева, как оценявате постъпката на колежката си д-р Димитрова да стане майка на 62 години?
- Това е едно решение, отлагано във времето и потискано от родителите й. Те бяха хиперпротективни и властни в поведението си спрямо дъщеря си. Краси е изключително възпитан, интелигентен и много добър специалист. Само допреди две години тя беше началник на отделението по зависимости в диспансера ни. Краси е човек, който умее да свири на пиано, с богата култура е, владее перфектно английски език, има изключителна компютърна грамотност – всичко това е нетипично за възрастта й. Тя има своите съвсем човешки желания, какъвто е първичният стремеж на жената да има поколение и да даде живот. - Никога ли не е имала собствено семейство?
- Не и беше отдадена на родителите си до последните им дни. Те обаче й определяха начина на живот като дълбоко й бяха иззели личното пространство. Били сме заедно на екскурзия в чужбина и бях свидетел как майката вземаше вместо нея всички решения. Краси обаче е много фин и възпитан човек, което не й позволяваше да опонира на майка си. Моделирана е да бъде като цвете в саксия и това е навредило твърде много. Нещо повече – те си имаха нещо като стандарт, на който трябва да отговаря евентуалният съпруг на Краси, но така и не се намери някой, който да го покрие. Отхвърляха всички и Краси се сдоби с ограничен живот, без контакти, без мъже. Преди 2-3 години почина майка й, а след това тя доизгледа баща си. Той не можеше да остава сам, затова на някои от нашите конгреси и симпозиуми тя го караше с колата и го настаняваше в хотелската си стая, докато е на лекции. - Д-р Димитрова здрава ли е психически и физически?
- Разбира се – това е изключително здрав физически човек, който от години изминава пътя до работа пеша, макар това да са около 10 километра. Независимо от метеорологичните условия Краси вървеше като маратонец. Възпитаните хора в днешно време се приемат като странни. - А решението й да стане майка не е ли странно?
- О, да, странно е заради възрастта. Тя искаше да осинови дете, но не й разрешиха. Явно толкова силно е била обсебена от идеята за майчинство, че е предприела следващата стъпка. В такъв момент човек трудно преценява сам ситуацията, затова е трябвало при консултацията си със специалисти да бъде спряна. Тази частна клиника в Плевен е постигнала успех, съчетан с нейното желание. - Имаше ли някой от вашите колеги, който да я упрекне за действията й?
- Не, тъй като научихме към четвъртия месец от бременността. Бяхме шокирани, когато ни каза, но беше напълно излишно да я разубеждаваме. Аз й се обадих по телефона, за да я попитам иска ли да запазя дрешките от внучето ми, което се роди наскоро, а тя ми отговори, че засега не мисли за отглеждането, а за износването на децата. Тя съзнателно извърши всички действия и до никого не се е допитала.
Питахме я дали са й разяснили рисковете, тъй като след 50-годишнината тече обратно развитие на клетките, но тя беше категорична и се радваше. Носеше ни снимки от ехограф след всеки преглед в Плевен. - Вие като специалист какво бихте казали на друга такава жена?
- Бих я разубедила, защото не се знае нито как ще се развият нещата по време на бременността, нито как ще се грижиш за детето в залеза на живота си. На кого ще го оставиш? Човек трябва да е отговорен. Стартът е даден, но тези хора, които са й гарантирали успех, не са ли мислили какво ще се случи нататък. Упреквам колегите си от Плевен, които така примитивно си правят реклама на клиниката. Това е непрофесионално и не е повод за гордост. - Смятате ли, че д-р Димитрова сега живее младостта си?
- За мен това е компенсация за изгубените години в сянката на родителите й. Тя е мислила в аспекта „зачеване“ и не иска да види напред. Краси няма никого около себе си и ще й е трудно после. Тя е психиатър и знае много добре какво е нужно, за да се развие мозъкът и колко е голям рискът децата да са непълноценни. Надявам се, че вече си дава сметка какво е хипотрофично дете и явно това я плаши. Честно казано, Краси разцъфтя, когато починаха родителите й, но годините не могат да се компенсират. Дано обаче да оцелеят дечицата!
Този случай трябва да е показателен за всички родители, които потискат желанията на децата си. В един момент всичко избива и е трябвало на плевенското ниво да й се обясни, че бебе се гледа тежко, особено на тази възраст. - Вие наистина ли бихте искали децата да оцелеят?
- Рисковете на кувьозното отглеждане са много, но мисля, че ще се справят колегите. Животът е на първо място. Друг е въпросът, че винаги трябва да се мисли за бъдещето и съдбата им. Всяка майка минава през огромно натоварване в отглеждането на деца, които не са по силите на толкова възрастен човек. - Има ли диагноза в психиатрията за подобно поведение?
- Чак диагноза не, но има понятие в международната класификация на болестите – гранична личност. Нейното поведение може да се определи като такова. Една от дефинициите за дееспособност е да си поставиш осъзната цел и в борбата на мотиви и противомотиви да решиш дали да я изпълниш. На кантар поставяш плюсовете и минусите, а при Краси е нямало кой да постави нещата от другата страна и да й каже „Какво ще правиш ти с тези деца след десетина години?“.
Loading ...