Сайт на Ася Пенчева

Още един поглед

Вие сте в раздел " Хората ".

Вдъхновявам се да напиша химн на ГЕРБ!

poetesaвдъхновението на поетаБойко е единствен демократ и честен по дух, казва поетесата, възпяла премиера в мерена реч

Петата стихосбирка на русенската поетеса Венета Бакалова й донесе слава благодарение на строфите, посветени на премиера Бойко Борисов. Авторката е родена в Мартен през 1937 г. и има филологическо и музикално образование. В първите дни след като одата за Генерала бе публикувана, във всички социални мрежи на интернет се сформираха групи от нейни фенове, които се амбицираха да преведат на всички езици творческите открития на Венета Бакалова.
 
- Подозирала ли сте, че ще станете толкова известна с поезията си, госпожо Бакалова?
- Първо да ви кажа, че много държа на титлите си. Аз съм доктор по филология и съм защитила доктората си в Германия. Всъщност аз там съм много по-известна. Дори сега от 13 до 19 септември представях България на международна славистична конференция в Лондон по предложение на германския ми рецензент Петер Фишер. Англия направо е простовата да ви кажа, а англичаните се оказаха много затъпели хора – те не знаят чужди езици и само икономиката им е на ниво.
- Все пак в интернет за този час в мрежата Facebook имате над 140 почитатели.
- Понеже не знам изобщо какво представлява интернет, не мога да преценя това добре ли е. Предполагам, че това са симпатизанти на ПП „ГЕРБ“ и Бойко Борисов. Аз също съм член на ГЕРБ, и то много преди изборите. От момента, в който Бойко Борисов дойде в Русе и го чух как говори, реших, че тук ще бъда и аз.
- Усещате ли, че някои хора се отнасят иронично към вас и творчеството ви?
- О, да, разбира се. По време на интервюто за БНТ водещият ми задаваше много провокационни въпроси, но аз смятам, че достойно му отговарях. Не му позволих да ме подведе и накрая дори той се ядоса, че не казах нищо против Станишев. Явно е симпатизант на БСП-то, а не на ГЕРБ. И ме пита защо съм посочила като врагове ДПС, но всички знаят защо. Яд ме е, че не съобщиха пълното заглавие на книгата ми „Звезда над Витлеем“.
- Бихте ли могла да направите анализ на произведението, с което станахте така популярна?
- В началото давам сведения за генерал Бойко Борисов
„Израснал и възпитан
в недрата на народа,
сред прелестната българска природа.“
След това продължавам с описани е на духа му -
„Със борбен дух, във трудности изпитан!“ – той не е бил началник, а охрана на Тодор Живков и след това на царя. Той има една къща и една стара кола в гаража. Жена му е богата, но той лично има само това. Къде по-богати от него фирмаджии има!
„В теб, Генерал Борисов, е вродено
чувство за справедливост, строгост.“
– показвам достойнствата, заради които трябва да бъде уважаван.
„Достоен си да бъдеш премиер.
Народът те избра и те обича,
естествен и без царствен маниер,
„наш Генерал Борисов“ те нарича!“
– вие не го ли виждате по телевизията как върви сред народа и прегръща този, гушне онзи, съвсем демократично. Следва показ на дейността му за София -
„София имаше късмет,
че беше нейн грижовен кмет!
Метро, детски градини, булеварди
ти обнови и съгради,
нови прощадки детски, сгради,
във столицата ти откри!“.

Сега вече застъпвам националната тема и описвам какво е положението в страната:
„Двайсет години нашата родина
е разграден и безстопанствен двор,
способната младеж замина за чужбина;
корупция, мафия, убийства – без надзор.
Във горните етажи на властта
проникнали са мафиоти и престъпност,
а те предопределят участта
на хората с терор и недостъпност!“
. Това са тежки думи, но са истински. Лъжа ли нещо?
„Разчитаме и вярваме на тебе, Генерале,
със твоя нов и дръзновен екип
от управлението с хирургична точност
да отстраните всеки корумпиран тип“.
Нали така трябва да бъде и вярвам, че той ще успее. Само се страхувам да не го провалят. Ако някои мафиоти решат да стрелят и неговите да не усетят… Страх ме е да не го ликвидират физически.
„Да се избави нашият народ
от крайна бедност, болести и глад, просия,
самоубийства – прекратен живот
и нечовешки форми на мизерия!“.

Сега вече следва финалът, който го знаят повечето -
„О, достолепни Генерале, поведи ни!“ – обръщам се към него, след като вече съм посочила, че е справедлив и достолепна личност.
„Ний вярваме във твоя свят обет!“ – това е без тълкувание, тъй като той се закле в служба на родината.
„От враговете – Де Пе Се /ДПС/ пази ни!“ – разбира се, тъй като те искат да установят своя хегемония над България.
„Проправяй бъдния ни път напред,
за да застане нашата България
във Европейския съюз със чест,
да заблести като нечесна лъчезария
да я приветстват всички! Светла чест!“
– тук е един вид пожелание да ни премахнат санкциите и да ни отпуснат фондовете по програмите на Европа. След това се обръщам към най-великия във вселената -
„Премъдри Господи Иисусе, благослови Ти
Генерала и България!“.
- Това е написано ден след изборите за парламент. Какво ви вдъхнови?
- Тогава написах и стихотворението „Човечност“, посветено на депутата Пламен Нунев.
- Знаете, че има стихове, посветени на Ленин, Сталин, Димитров. Вашите обаче са първите, посветени на действащ български държавен глава. Защо не написахте за Петър Стоянов, Иван Костов или Андрей Луканов?
- Не бих написала за друг политик. Откъде накъде ще пиша за другите – само за Бойко. Той е единствен демократ и честен по дух. С него можеш да говориш така, без фалш, не се прави на много интелигентен.
- В интерент вече има преводи на финала на стихотворението за Борисов на немски, френски, ангийски, руски, норвежки и фински.
- Ама те защо само финала са избрали, не мога да разбера. Дали не може да преведат и останалата част? Трябва да се изпрати на преводачите. Давам право и не им искам пари.
- Като композитор бихте ли направили песен по тези стихове?
- Няма как да се получи, тъй като не са в строга мерена реч. Вие обаче ми давате страхотна идея. Учила съм при Панчо Владигеров композиция и имам написани 34 песни за четиригласен хор. Аз съм универсален автор и чакам вдъхновение. Сега се сещам, че ГЕРБ нямат още химн. Ако Бог бъде с мен, може да се справя.
- Какъв хонорар получихте за книгата си?
- О, аз исках само една книжка да имам – повече не ми трябват. Нищо не съм получила като хонорар. Приех да предоставя тиража, за да може да излезе книгата. Аз така го реших, не ГЕРБ.

Публикувано преди 8 years, 11 months.

2 коментара

„Еконт Експрес“ дава 30 000 лева стипендия

По програмата си за подкрепа на талантливи русенски деца куриерска компания „Еконт Експрес“ определи стипендия от 250 лева месечно, която трикратният олимпийски шампион в астрономията Момчил Молнар ще получава в продължение на 10 години. Така до края на подпомагането сумата ще стане 30 000 лева.
Длъжни сме да дадем шанс на такъв човек, който прославя България и Русе, независимо от това какви са плановете му за бъдещето – дали ще остане в родината си или ще предпочете другаде да се развива професионално, казаха от ръководството на фирмата.

Публикувано преди 9 years.

Коментирай

Астроном №1 в света: Свалял съм звезди на момичета, но май още не владея технологията

Астроном №1

Астроном №1


За трета поредна година едно русенско момче носи злато за България от международните олимпиади по астрономия. Момчил Молнар е едва на 16 години, но вече няма право на участие след първите места в Украйна през 2007 г., Италия – 2008 г. и Китай преди седмица, когато ученикът от Математическа гимназия „Баба Тонка“

като черна дупка погълна конкуренцията

от над 100 свои връстници от цял свят. Причината за отстраняването му е в регламента – трикратен медалист е редно да се оттегли, за да даде шанс на останалите. Въпреки всичко русенското момче е решено да продължи кариерата си и да достигне върховете на астрофизиката.
Пътят към медалите започва още от ранните му детски години, когато родителите му купуват книжките с картинки на френското издателство „Ларус“. Любопитното хлапе се „зарибява“, както той сам разказва, и получава следващите издания на по-големи енциклопедии с още по-красиви снимки и рисунки. След това се увлича по математиката и съвсем естествено влиза в Математическата гимназия още в пети клас. Космосът и звездите обаче продължават да са любимата му тема и уроците по физика стават любими. Така с интерес и много труд достига до първите си изяви на национално и международно ниво.

За последната олимпиада в Китай
подготовката му е допълнена от Ева Божурова, Захари Дончев и Никола Каравасилев. Първите двама са известни в астрономическите среди специалисти, а Каравасилев е студент в четвърти курс на факултета по физика в Софийския университет. Финансирането на групата е поето в по-голямата си част от Министерството на образованието и подпомогнато от „Американска фондация за България“. Същата фондация от миналата година подпомага Момчил със 75 лева десет месеца в годината. Явно идеята им е да бъда стимулиран да работя и в същото време да остана в родината си, обяснява шампионът-астроном.
Самата олимпиада има три задължителни кръга – теоритичен, практически и наблюдателен. Теорията е съчетание между физика, математика и астрономия и става дума отново за числа, условия и решения. В практическата част е трябвало с данни от Пекинския планетариум състезателите да определят с каква скорост експлоадират различните обвивки на звезда в куб и да изчислят наклоните на пръстените на Сатурн спрямо наблюдателя при дадени координати. За съжаление при провеждането на практическия кръг над планината в Китай пада мъгла и младите астрономи отново залягат над листите хартия. Момчил е най-добър и в трите.

Ако не ти идва отвътре, не става,
обобщава тийнейджърът и смело обяснява, че горните редове само изглеждат непонятни.
От скоро Математическата гимназия има нов телескоп, с който учениците имат възможност при ясно време да наблюдават Юпитер, Сатурн, двойни звезди, Луната и … съседките. Лошото е, че образът е обърнат и е нужно въображение, но все пак е забавно, признава младият учен с приятно чувство за хумор. Макар да набляга на задачите и теориите, за Момчил романтиката на зведите все още е вълнуваща. Когато има метеорен дъжд, той има предимството както да му се радва, така и да го изследва.
Това е толкова красиво явление от една страна, а от друга могат да се изкарат безброй характеристики в зависимост от това коя комета е предизвикала този метеорен дъжд. Идеята е така

да се опитаме да разберем как е еволюирала нашата Слънчева система

Кометите са остатъци от суровината, която е образувала нашата Слънчева система. Те попадат в нещо като обвивка и по гравитационни взаимодействия някоя от тях пада случайно. След себе си оставя прашец от газ и лед. Когато навлязат в атмосферата, се наблюдава този метеор. На практика една двуграмова прашинка се вижда като много ярък метеор. Така могат да се изследват други екзослънчеви системи и търсенето на извънземен живот.
Извънземният живот и съществуването на други цивилизации Момчил обяснява с наука. Според него е абсурдно да сме сами във Вселената. Тези НЛО-та и летящи чинии не са извънземни и това трябва да се знае. Има прекалено много слънца. Ако някоя цивилизация успее да влезе при нас, то със сигурност ще е по-развита от нашата и едва ли ще ни наблюдават и ще се крият. Самият факт, че са на етапа, в който да достигнат изобщо до нас, говори за супертехнология, каквато ние нямаме. Даже мисля, че в близко бъдеще едва ли ще успеем, макар технологиите да се развиват бързо.

Фантазия са зелените човечества

В момента от Земята се изпращат сигнали до други звезди с бинарен код, но този сигнал ще достигне до тях след 13 000 години и си представете кога трябва да се върне обратно. За космическо време това е нищо, след като сме на 15 милиарда години.
Всъщност колко са изобщо звездите и дали звездобройците в древността са били точни, казва съвременната наукта. Според русенския астроном в една галактика звездите са около 10 на 20-а степен. Досега са наблюдавани около 18 милиона галактики, което прави бройката на звездите число от 25-ти порядък. Така по съвсем логичен път Момчил отсича,

че е невъзможно само нашата цивилизация да съществува

прекалено голямо е числото, за да е възможно. Развитието на науката дава възможност на младите таланти като него да мечтаят смело. Само преди 50 години никой не е летял в Космоса, а сега имаме орбитална станция. Мечтая след време да си правим междугалактически пътувания – разходка до Андромеда за уикенда.
Всички успехи на Момчил му помагат както да се развива в науката, така и да печели приятели. При състезанията „се сдушват“ и поддържат връзки независимо от разстоянията. С момичетата също не му е трудно.
Веднъж ми се наложи да свалям звезди, но май не съм запознат още много с технологията, шегува се най-добрият млад астроном в света, но обещава при среща с голямата любов да й подари сертификат за звезда на нейно име.
Плановете за следващите години на Момчил са ясни и подредени в строга последователност. Сега ще заляга над физиката, тъй като олимпиадите в тази област са новото му предизвикателство. Ще учи още по-старателно английски, за да улесни пътя си към Бостън, Калифорния, Лондон или София.

Мечтата ми е да уча в САЩ, където е НАСА

и най-добрата техника в света, но ще съм доволен и от Софийския университет, където базата също е добра. Стипендиите, които ще му бъдат отпуснати, Момчил ще инвестира в образованието си. Искам да успея в живота – да изкарвам достатъчно пари и да работя това, което ми харесва – да съм астрофизик в голяма обсерватория, споделя плановете си десетокласникът от МГ.

Публикувано преди 9 years.

1 коментар

Марко Тодоров: Свободата я постигнахме, демокрацията още не

доц.Тодоров- Доцент Тодоров, какво се случи през есента на 1989 г. в Русе?
- Ако трябва да отбележим важна дата, това е създаването на СДС в Русе на 20 декември 1989 г. Разбира се, всичко започна по-рано, на 10 ноември. Тогава бях преподавател в университета и много ясно си спомням този ден. Хората от нашата катедра се бяха събрали в барчето на Съюза на математиците. Точно тогава аз закъснях и имах шанса да чуя по радиото съобщението за подадената оставка на Тодор Живков. Много се зарадвах и веднага съобщих на другите. Нямаше никакъв страх от радостта, която беше изразена.
- Защо? Личността на Първия ли беше кошмарът ви?
- Не съвсем точно, но ако един човек стои на такава позиция толкова дълго време, той омръзва. Освен това вятърът на промяната беше започнал да се усеща и тук. Всичките ни надежди бяха България да тръгне по нов път. Истината е, че не очаквахме да се случи точно по този начин. Лично аз смятах, че ще се свика конгрес на партията и ще започнат лека полека промените. Не съм бил член на БКП и ми е малко трудно да боравя с тази партийна терминология, но наистина стана внезапно сдаването на властта. Това си беше вътрешнопартиен преврат, а аз не вярвах, че има сили в партията, които могат да се противопоставят на ръководството. Явно изненадата е била правилният ход.
Междувременно трябва да отбележа, че и партийните членове в университета се радваха на събитието. Не вярвах обаче, че това, което ще дойде, ще бъде толкова радикално и социалистическата система ще се разпадне. Надявах се, че ще се получи нещо като китайската система в момента.
- Какво се случи на 11 ноември 1989 г.?
- Няколко дена след 10-и в университета се основа Клуб за гласност и демокрация от партийни членове-бунтари. Моделът бе взет от софийската организация и аз веднага се включих като човек с дясно мислене. В него бяха доц.Иван Неделчев, доц.Варамезов и други колеги, които искахме да променим нещата. Постепенно започна да става ясно, че това, което се е отприщило, няма да спре. Тогава започнаха първите разграничения на хората в клуба. В началото на декември се заговори за учредяване на Съюз на демократичните сили, след като в Русе вече имаше възстановени организации на социалдемократи, силна беше структурата около Любомир Собаджиев с неговото движение за гражданска инициатива, николапетковисти, радикалдемократи. Изненадаващо беше колко бързо се създадоха ядрата на старите политически сили, съществували в миналото. След като се учреди СДС на 7 декември в София, възникна идеята да се направи и в Русе. Информацията течеше много бързо и вече не си спомням кой предложи да се съберем в Клуба на културните дейци.
- Как ставаше връзката между вас?
- Нямаше мобилни телефони и общо взето се търсехме по работните места и домовете.
- Каква беше вашата роля в учредяването на СДС-Русе?
- Аз имах за задача да съставя декларация. Бях единственият с компютър – „Правец 16″ и иглен принтер. Така написах декларацията за учредяване на СДС. Бяхме около двайсетина души. След това трябваше да уточним органите за управление. КДК беше зает и се събрахме в едно помещение на отсрещната страна на улицата. Започнаха едни спорове за лидерство и настана хаос. Аз стоях отстрани, тъй като нашият клуб не беше в ядрото, а и аз нямах абсолютно никакъв политически опит. Настана невъобразим хаос, който аз като организиран човек просто не издържах. Намесих се и се опитах да вкарам някакъв ред. Нещата протръгнаха и изведнъж някой каза, че предлага Марко Тодоров да оглави СДС. Лично аз се стреснах много и в първия момент реагирах отрицателно. След това ми обясниха, че ще имам чисто организационна работа по сбирките и няма да съм партиен лидер.
Важно за историята на демокрацията е едно събиране в зала „Дунав“, където Свободка Стефанова направи изказване, с което показа, че няма страх. Ескизът й беше много остър и тя се осмели да каже нещо от типа „Смърт на комунизма!“ или „Смърт на комунистите!“, което втрещи всички, но пък им показа, че няма от какво да се страхуват, тъй като на нея нищо не й се случи. Изказването й беше твърде крайно, но тогава това беше нужно. Имаше страхотен психологически ефект.
- От София диктуваха ли ви какво да правите?
- На мен това ми беше най-големият проблем като председател на СДС-Русе. От една страна беше хубаво, а от друга – лошо. Комуникацията беше лоша, а и ние политически не бяхме в час. Като хора, които искат да се утвърждават като опозиция, искахме да имаме визия какво ще правим на национално ниво. Не можеше да има различни послания от различните градове. Казваха примерно „утре да се направи митинг“. Как да се направи за един ден такова сериозно мероприятие, при положение, че и няма нагласа. От друга страна пък се чувствахме свободни да си решаваме въпросите сами. Това продължи доста време, включително и във Великото народно събрание.
- Къде се събирахте?
- От сегашна гледна точка е било незаконно, но обикновено се събирахме в университета – там имаше зали и след работа правехме заседанията до решението на Кръглата маса партиите да излязат от държавните структури и предприятията. Поставихме въпроса за помещение на СДС в Русе и ни дадоха една бивша бръснарница срещу хотел „Дунав“. Беше в окаяно състояние, но всички помогнаха да го направим прилично. Освен това беше в центъра и хората можеха да ни видят, да усетят присъствието ни, да видят, че няма нищо страшно. Въпреки това имаше такива, които ни заобикаляха отдалеч от страх.
- Постигнахте ли идеалите си?
- Нашите идеали бяха свобода и демокрация. Свободата я постигнахме, а демокрацията не сме все още. Демокрацията означава демократично вземане на решенията и строго спазване на правилата. Сега имаме демократично вземане на решения, но никой не спазва правилата. Държавата я няма и това не е демокрация.
- Вие кога напуснахте СДС?
- Аз не напуснах, а ме отлюспиха. Причината беше в подписването на Конституцията и аз отказах да напусна парламента. Позицията ми беше, че ако тогава не приемем нова, още десетки години ще си останем с Живковата. А спомняте си, че на нея първият член беше за ръководната роля на партията и беше недемократична. Според мен тя пречеше за развитието на страната. Другите ми колеги от СДС смятаха, че няма да приемат Конституцията, а ще изчакат да вземем изцяло властта, да си назначим Велико народно събрание и тогава да постигнем целта си. Аз все още мисля, че дори комунистите имаха нужда от защита в позициите, в които са прави. Това беше основната разделителна линия. Аз вече се бях „опарил“, бях видял организацията отвътре и това не ми харесваше.
СДС работеше трудно, тъй като беше конгломерат от крайно десни партии, центристи и клонящи към ляво. Да се води хомогенна политика просто не се случи. Освен това нямаше експерти, не разбирахме много от политика. С влизането ни в парламента започна една караница за постове и личности, което не беше приемливо за мен. Имахме амбицията да се борим с една изключително тежка и мощна система, а подходихме като лаици с твърде ограничен потенциал. Бяхме бедни, нямахме медийна подкрепа, липсваше ни опит. А БСП в това време разпределяше капиталите и плануваше да продължи тази своя икономическа власт. Вместо нещата да се концентрират, се изнасяха на еднодневна плоскост да назначават този или онзи на отделна служба. Всичко това даде възможност на БСП да оцелее и да има такова влияние и до днес. Българската опозиция винаги е била слаба, лошо организирана и неподготвена за управление.
- Къде сбъркахте, след като два пъти демократични правителства имаха пълна власт?
- Спомням си заглавието от в.“Демокрация“ през 1991 г. „Спечелихме с малко, но завинаги“. Това не може да бъде вярно в едно демократично общество и никоя партия не бива да има такива претенции за вечно управление. Това е комунистически начин на мислене. Идването на БСП на власт от време на време е полезно и оздравително за държавата. Ето защо в някои постове има мандатност – човек се изхабява, липсва му идейност и енергия. Всички партии се поизцапаха от властта. Когато опозицията беше на власт, правителствата не успяха да покажат, че държавата има механизми за налагане на правила. Това е грешката на управленията.
- Мръсна работа ли е политиката?
- По-скоро е опасна, тъй като изкушенията са много големи и човек лесно може да се подхлъзне и да залитне към мръсната страна на политиката. Трябва да имаш големи морални устои, за да издържиш на власт и пари. Важно е да имаш мярка за компрамиси, тъй като политика не може да се прави „с рогата напред“. Голяма част от българските политици се поддадоха на дявола. Аз лично не съжалявам, макар че с облекчение се отдръпнах от тази работа. В България с това високо ниво на шуро-баджанащина и модела „Батко-братко“ нещата няма да се променят скоро. Тази черта на българина се проявява често, тъй като в държавата няма контрол и спазване на правила. Преди 1944 г. в България е имало далеч по-голям ред и дисциплина по законен начин.
- Какво е мнението ви за днешното управление?
- Аз от непоправим оптимист станах реалист. Загубих вярата, че политическа сила може да наложи нов модел, но не съм престанал да се надявам.
- СДС има ли бъдеще?
- Съмнявам се. Мъчно ми е и не ми харесва сегашното състояние на СДС. Смятам, че Мартин Димитров не е подходящ, тъй като нищо ново не показва и си служи с едни и същи изтъркани фрази. Мога да кажа, че Иван Костов е един от политиците с много голям потенциал, но и той не успя да го насочи в правилна посока. Други не виждам.
- Царят излъга ли надеждите ви?
- Той е най-голямото ми разочарование. Мислех, че един човек като него, който идва отвън и има добро образование и възпитание, може да наложи нов модел. Очаквах, че ще покаже силни морални устои да се пребори с реалността и манталитета на българина. Уви, не стана. Аз се бях оттеглил от политиката и проявих глупостта да се съглася да участвам в учредяването на НДСВ. Наистина мислех, че ще бъде полезен за България. Действително той промени радикално политическата картина, като сложи край на безсмислената конфронтация между ляво и дясно. За съжаление обаче не отговори на моя критерий за политически лидер. Тогава получих най-големия удар като политик, като ми извадиха картонче от Държавна сигурност. Омаскариха ме като доносник. А се оказа, че в регистъра на ДС има 6 страници с мое досие – биография и данни за роднини. Събирали са данни за мен и са ме следели, но аз никога не съм доносничал или подавал информация на службите. След това получих извинение лично от Симеон Втори, но лошото чувство остана.

Публикувано преди 9 years.

1 коментар

„Добър момент е животът“

Picture 034

Възгледите на един патолог

Събота сутрин. Жега. Смразяващ хлад в приземния етаж на болницата. Тръпки побиват тялото, но само на живите. Особено когато се срещат с мъртъвци. Поредната аутопсия започва и докторът моли асистента си да подготви тялото. Взема ръкавиците, слага маската, еднократната престилка и се започва…
Това съботно четиво няма да е подробен разказ за анатомията, нито за детайлите в аутопсията, но някак е невъзможно да избягаш от нея когато се срещаш с патоанатома д-р Иван Стоянов, при това на работното му място.

Всички сме еднакви, но и много различни

Като органи и системи принципно нещата са еднакви за всички хора, но все пак не сме под индиго. Разликите са в контактите в мозъка, във връзките, които той е изградил. Това разказва докторът, докато отваря поредния череп. В него той, въпреки рутинния случай, търси други причини за смъртта – нетипични отоци, следи от удар или нещо друго. Оглежда всичко, а асистентът му заснема с фотоапарат това, което е преценил. Продължава към гръкляна, за да види дали подезичната кост е цяла. И коментира на глас „Счупването й говори за удушаване – спомняте си случая с говорителката Татяна Титянова, която беше паднала отвисоко, а след това, при аутопсията, се установи счупване точно на тази костица, която прилича на малка подкова“.
Работата продължава с оглед на белите дробове. В това тяло те са осеяни с черни петна. Не било от цигарите, а от въздуха. Дробовете ни са като въздушния филтър на колата – там се трупа мръсотията само от вдишванията, пояснява патологът и продължава с черния дроб. Намира го за много хубав, въпреки че в листите е записано как приживе човекът е обичал да си пийва. Ние използваме едва 1/8 част от капацитета на дроба си – много можем да носим, стига да не прекаляваме, благосклонен е към пороците докторът. Следва задължителната проверка на стомаха – пак следи от алкохол и много ензими. Сърцето? – добре е, макар да е спряло. Него го оглежда от всички страни. Показва аортата – толкова е здрава, че за да я скъсаш, трябва да има много силен удар и счупен гръбнак. Това се получава при катастрофи, но не и при побой. Случая „Чората“ е странен – аутопсията установила, че аортата е била скъсана, казва докторът, но не продължава с анализ.

Има трупове, които не ти се иска да ги пипнеш

Макар такова твърдение да звучи почти перверзно, д-р Стоянов си има своето обяснение. Казва, че не полът има значение, нито възрастта на тялото за аутопсия. Някои имали излъчване, предавали позитивни емоции. Така в съзнанието му останал трупа на една 87-годишна старица. Това се случило преди години в Русе. Заедно с полицаи отишли на оглед в една схлупена барака на края на града. Било януари, снегът затрупал здраво и температурите паднали много под нулата. Посрещнал ги старец, който едва се движел. Макар да била бедна къщната уредба, всичко било чисто и уютно. Чаршафите с дупки, позакърпени, но чисти. Бабата лежала преди година в болницата след инсулт, но я изписали. Той се грижел за нея, макар да не били семейство. Така се случило, че все пак починала и то в студен януарски ден. Мъжът се погрижил за всичко – измил я, наложил я с напоени в оцет и вино кърпи и сам тръгнал да търси помощ за погребението й от полицията. Докторът, който е и съдебен лекар, започнал огледа внимателно. Бил поразен от липсата на рани от залежаването й. Такова нещо рядко му се случвало, дори и с тела от болнични отделения, където грижите са професионални. Старецът сам разказал как купувал ракия и мехлеми, грижовно я масажирал всеки ден и не я оставил да почувства неудобство. Каква може да е мотивацията на човек, който е на 86 години да прави всички тези неща? Отговор на този въпрос и до днес търси съдебният лекар Стоянов. Още по-озадачен бил когато разбрал след време, че тези двама старци си имали роман, били съученици в първия смесен клас на гимназията, но родителите им не одобрили връзката и така всеки поел по пътя си. Тя се омъжила за „подходящ“, който пък се пропил и я оставил с две деца, а те изхвръкнали от къщи и тя заживяла с първата си и голяма любов. На 87 години. Та нейното тяло имало излъчване.

Човекът е рационално създаден – в малко място е събрано всичко необходимо

Интересно е за производителите на каквото и да е, че един продукт като човека не се е променил толкова години и въпреки това буди интерес, търсен е, развива се и не се изчерпва като възможности и потенциал. А не е станал с три ръце или пет крака. Така разсъждава лекарят, който познава всяки нерв от анатомията на човека също както автомонтьорът разпознава винтовете и кабелите. Съвсем естествено е да попитаме кой е „производителят“ – Бог?
Вярвам в природната закономерност. Религията е схема за управление на обществото. Все още се спори кой ни е създал, затова не смея да конкретизирам. Може и да сме мутация или експеримент – кой знае.
А душата? – когато гледаш едно тяло, този потенциал, който влиза в квалификацията „душа“, вече я няма. Тя е, както казва Ванга, вид енергия, която остава след човека да съществува, запазвайки всичко преживяно от него. Да видим нанотехнологиите, които изобетиха роботи да се разхождат из организма, да следят количествата хормони… Днешната фантастика е утрешното бъдеще.

Защо човек става патоанатом?

Когато се съберем с приятели, казват „измий си ръцете и не пипай хляба!“. Професията ми не се приема много радушно, но аз съм свикнал. При мен изборът стана случайно. След института имаше място в русенската болница само в патологията. Назначиха ме, а след това започнах специализациите по Съдебна медицина и патология. Работата е изключително интересна. Научамаш много неща за себе си постоянно – като тяло, като заболявания, като психика. Настройва ме философски, гледам по-широко на нещата, не издребнявам. Моргата е пълна с бързащи хора. Питам се често кое е най-важното в живота? Защо изобщо живеем? Мисля си, че е хубаво да сме различни. Нека има лоши хора, защото нямаше да оценим добрите. Тъжно ми е като гледам как постоянно се караме, имаме желание да унищожаваме природата, но въпреки всичко животът е интересен. Хората са добри и лоши, красиви и грозни. Изглупяват после. Мозъкът е еднакъв на всички, но е въпрос на вътрешни връзки и външни условия дали ще си умен или глупав.
Аз бях в шести клас, когато отидох за една нощ да спя на гробището. Не, не съм некрофил. Изпитвах страх и така реших да изпробвам психиката си. Исках да видя дали ще се случи нещо по-различно, ще бъда ли аз по-различен след нощ на такова необичайно мяст. Оказа се нищо особено. Въпрос на нагласа.

Разкритите случаи са най-хубави

твърди съдебният лекар Стоянов. Подчертава, че сам не би могъл да се справи и успехът зависи от екипа, който работи – криминалисти, следователи, полицаи, колеги. Опитва се да не пренася работата вкъщи, но признава, че сън не го лови при тежък случай с убийство. Не мога да напусна болницата и да не мисля за работата си. Вземам си твърдия диск със снимки и ги мисля вкъщи, вечер, на спокойствие.
Твърдението, че удавниците изглеждат най-зловещо, не било вярно. Всъщност видът на трупа изобщо не му правел впечатление докато търси причината за смъртта. А понякога загадките се разплитат като на филм. Всъщност харесвам сериалите за съдебни лекари, особено тези, които са построени по действителни случаи. Винаги има какво да се научи, признава лекарят с най-голям стаж в съдебната медицина в Русе. Той също бил изкушен да опише на лист някои твърде трудни за разкриване случаи. И го правел, вкъщи, с неизменната цигара в ръката. Не се притеснява, че някой ден би учудил колегите си с вида на белите си дробове. Пуша от последния курс на института. Стигам до 2-3 кутии на ден, но както казва един руски професор, „ще оцелеят мутантите“. Животът се е приспособил към външните промени. Който не е успял, е изчезнал.

Домашното насилие – доказателство за нерешителност

Жени с тъмни очила и дрехи с дълги ръкави са сред най-честите посетители на кабинета по Съдебна медицина. Всички искат да имат документ, отразяващ болката им – само физическата от побоя вкъщи. По правило пострадалите искат да се засили положението им, а виновните омаловажават травмите, обобщава д-р Стоянов. Въпреки че случаите на домашен тормоз са от години пред очите му, все още не може да си обясни защо жените търпят. Веднага си спомня парадоксален случай от преди демокрацията. В младо студентско семейство мъжът бил толкова ревнив, че не позволявал на съпругата си дори да вдигне поглед. А били красива двойка – стройни, поотделно чудесни събеседници, един за друг. Побоищата обаче станали неизменна част от живота им. Бащата на момичето пристигнал в Русе и си я отвел вкъщи. Ревнивият съпруг не страдал дълго и намерил любовта в лицето на една сервитьорка. Въпреки че в онези години моралът имаше по-високи стойности, тя си беше от жените със свободни разбирания. Какво се е случило между тях двамата никой не знае, но до ден днешен мъжът-насилник я гледа в очите и е готов да хукне веднага да изпълнява желанията й, разказва докторът и обобщава, че когато нещата между двама в семейство не вървят, не бива да се насилват.
Човек не бива да живее по начин, който не приема. Винаги има и друга възможност. Аз съм се смаял с тях. Затова си мисля, че жените, които са подложени на тормоз, са съгласни с това. Бити са по 15-20 години, вземат си документи да плашат някого си, но не предприемат нищо. Остават си обекти на насилие и като че ли държат да са такива. Такава обстановка дори не е добра за децата да гледат постоянни скандали. Едва ли ще живеят по-зле материално, след като мъжът вече ги тормози по този начин. Финансовият терор също съществува. Страхуват се да предприемат нещо различно, неизвестно за тях, нежелание да действаш. Готови са да живеят и понасят крайно лошия свят, защото нямат идеята за промяна. Човек трябва да търси равновесието в живота си, категоричен е съдебният медик.

Парапланер, ролери и сноуборд –
страхът доказва, че си жив

Макар животът на патоанатома да минава сред смъртта, той умее да се радва на живота. В багажника на колата му ролерите са винаги в готовност. Всъщност се старае всяка сутрин да ги кара на скейт площадката и да избягва кучетата в парка. Другата му лятна страст е парапланерът. Има си собствено оборудване и скача от хъмовете край Русе. През зимата предпочита сноуборда. Тогава във всеки свободен ден е на Узана – харесва самотните писти. Твърди, че заради дежурствата не му остава много време за сън и сънища, затова разтоварва активно със спорт. Екстремните преживявания отново обяснява с чувството за страх, което изпитва. Болката и страхът са защитна реакция – човек без болка и страх не е нормален. Това е чувство за самосъхранение. Аз също се страхувам. Дори и от високо някой път, признава лекарят, за който екшънът е начин на живот.

Добър момент е животът

обобщава патологът. Да, момент, какво друго да е – толкова е кратък. Тъжно е, че ние не го оценяваме или ако го правим, то е частично. Когато нищо не те боли и не си болен, не мислиш за живота. На едни им трябва много малко, за да са щастливи, а на други алчността е взела всичко човешко, но те са изкривени.
За д-р Стоянов най-съсипващите заполявания са онкологичните. Те разяждат всички органи, а болните „носят смъртта в себе си“. Въпреки малкия процент надежда за избавление, всички приживе се надяват на печеливш билет. Може би затова е добре да живеем в хармония със себе си, да обичаме и да казваме когато обичаме, споделя философията си лекарят, за който смъртта е делник.

Публикувано преди 9 years, 1 month.

6 коментара