http://pencheva.com/?p=261 Още един поглед Thu, 16 Apr 2020 20:55:15 +0000 hourly 1 http://pencheva.com/?p=261&cpage=1#comment-42 mgl Sat, 31 Oct 2009 09:26:36 +0000 http://pencheva.com/?p=261#comment-42 Един задълбочен отговор на този въпрос изисква написването на книга. Аз нямам сили, знания и самочувствие да се заема с това. Ще говоря фрагментарно и без очакване да бъда подкрепен от всички. Ако разгледаме Църквата в нейната цялост, тя е симетрична на Светата троица и се състои от вяра, паство и пастир в тази последователност. Без вяра няма паство, без паство няма пастир. Да тръгнем по обратния ред. Какъв да бъде свещеникът? Може би е по-лесно да кажем какъв да не бъде. Не искам духовен наставник и застъпник пред Бога да има трохи в брадата, лекета по расото, и играещи като калкулатор хитри очички от кого и откъде колко парици ще паднат. Тук четете и подтекста. Той трябва да е по-начетен от мен, достолепен - и това е въпрос не на осанка, а на дух, добър слушател и още по-оратор. Да спазва 10-те заповеди не само в храма и не само пред миряните. Да смирява човека под расото и да не забравя, че Спасителят се е жертвал заради всички нас, затова Бог е любов. Да я раздава. Да не приема съвсем буквално проповедта на Еклесиаст, че има време за всичко. За свещеника има време само за добротеделност и морал, останалото е за стадото му, което носи слаба и податлива на съблазън и грях човешка душа. Този образ е идеализиран и трудно постижим, но кой казва, че службата е лека? Расото и затова е черно - защото е път към съвършенство и извисяване, а този път е стръмен, каменист и ужасно труден. Достоен за уважение е всеки, който искрено върви по него, дори и никога в земното си битие да не стигне до края. Само пред такъв свещеник бих се изповядал, нему бих позволил да ме напътства. Досега не се е случвало да вляза на изповед, но не заради горделивост. Изповядвам се пред себе си и няма кой да ми прости. Какво да кажем за паството. Дали е само заради близо половинвековния налаган със сила атеизъм /според мен по-скоро не, но за анализирането тази теза ще трябва да се напише още една книга/, българите сме много повече християни по произход, а не по вяра. Вярваме, че една запалена свещица ще изгори греховете ни. Колкото са по-големи те, толкова е по-скъпа тя. Не става. Човек живее в грехове и ги трупа всеки ден като купчинки смет в себе си, но не това е страшното, а замитането на сметта под чергата. Грехът - сега ще ме наречете еретик - е много важен за душата на човека. Може би най-важният. Защото без него няма разкаяние следователно няма нито прошка, нито катарзис. Нашата религия е сплав от езически рефлекси, адаптирани към християнските канони. Такава е била историческата и политическата необходимост. Но в сърцата си не сме варвари, а наистина сме православни. И тук е ролята на Църквата - да събере стадото си и да го поведе. Само един щрих. Същата Църква, която се бореше с гръцкото духовенство за служение на разбираем български език, днес говори нещо, което само тя разбира. Във века на изкушенията тя се огражда със стъклена стена, през които се виждат отците и иконите, но не се чува словото. А нали помните: "В началото бе словото...". Днес БПЦ сякаш не иска да засили вярата на своите чада с думите от Светото писание, а да ги превърне в сляпо следващи песнопенията на клира. Може би отивам твърде далеч, но не нарушава ли това повелята "Не си прави кумири освен Мен". Църквата е част от Бога, но не е самият Бог. Сляпото вярване е форма на подчинение, просветеното - начин да се слееш със събратята си и с Него. Но как да се промени БПЦ, след като е заприличала на едно село, в което всички са роднини, всеки знае по нещо за другите, всеки недоволства, че е ощетен при разделянето на бащиното наследство и е готов да хвърли много повече енергия да се справи с братовчед си или да припечели повече от манастирските ниви, отколкото да спаси една душа. Толкова ли е безнадеждно всичко? Не. Църквата линее, но е жива. Все някой ден висшият клир ще се смени, ще дойдат нови хора, които не се крият под расото от всекидневните житейски трудности или пък не виждат в него начин за лесно постигане на тленните си стремежи. Имам един голям страх - сегашните стари да не покварят и пречупят идващите след тях млади и така моделът да започне да се повтаря Бог знае докога. Искрено се моля това да не се случи! Един задълбочен отговор на този въпрос изисква написването на книга. Аз нямам сили, знания и самочувствие да се заема с това. Ще говоря фрагментарно и без очакване да бъда подкрепен от всички.
Ако разгледаме Църквата в нейната цялост, тя е симетрична на Светата троица и се състои от вяра, паство и пастир в тази последователност. Без вяра няма паство, без паство няма пастир.
Да тръгнем по обратния ред. Какъв да бъде свещеникът? Може би е по-лесно да кажем какъв да не бъде. Не искам духовен наставник и застъпник пред Бога да има трохи в брадата, лекета по расото, и играещи като калкулатор хитри очички от кого и откъде колко парици ще паднат. Тук четете и подтекста.
Той трябва да е по-начетен от мен, достолепен – и това е въпрос не на осанка, а на дух, добър слушател и още по-оратор. Да спазва 10-те заповеди не само в храма и не само пред миряните. Да смирява човека под расото и да не забравя, че Спасителят се е жертвал заради всички нас, затова Бог е любов. Да я раздава. Да не приема съвсем буквално проповедта на Еклесиаст, че има време за всичко. За свещеника има време само за добротеделност и морал, останалото е за стадото му, което носи слаба и податлива на съблазън и грях човешка душа.
Този образ е идеализиран и трудно постижим, но кой казва, че службата е лека? Расото и затова е черно – защото е път към съвършенство и извисяване, а този път е стръмен, каменист и ужасно труден. Достоен за уважение е всеки, който искрено върви по него, дори и никога в земното си битие да не стигне до края. Само пред такъв свещеник бих се изповядал, нему бих позволил да ме напътства. Досега не се е случвало да вляза на изповед, но не заради горделивост. Изповядвам се пред себе си и няма кой да ми прости.
Какво да кажем за паството. Дали е само заради близо половинвековния налаган със сила атеизъм /според мен по-скоро не, но за анализирането тази теза ще трябва да се напише още една книга/, българите сме много повече християни по произход, а не по вяра. Вярваме, че една запалена свещица ще изгори греховете ни. Колкото са по-големи те, толкова е по-скъпа тя. Не става. Човек живее в грехове и ги трупа всеки ден като купчинки смет в себе си, но не това е страшното, а замитането на сметта под чергата. Грехът – сега ще ме наречете еретик – е много важен за душата на човека. Може би най-важният. Защото без него няма разкаяние следователно няма нито прошка, нито катарзис.
Нашата религия е сплав от езически рефлекси, адаптирани към християнските канони. Такава е била историческата и политическата необходимост. Но в сърцата си не сме варвари, а наистина сме православни. И тук е ролята на Църквата – да събере стадото си и да го поведе. Само един щрих. Същата Църква, която се бореше с гръцкото духовенство за служение на разбираем български език, днес говори нещо, което само тя разбира. Във века на изкушенията тя се огражда със стъклена стена, през които се виждат отците и иконите, но не се чува словото. А нали помните: „В началото бе словото…“. Днес БПЦ сякаш не иска да засили вярата на своите чада с думите от Светото писание, а да ги превърне в сляпо следващи песнопенията на клира. Може би отивам твърде далеч, но не нарушава ли това повелята „Не си прави кумири освен Мен“. Църквата е част от Бога, но не е самият Бог. Сляпото вярване е форма на подчинение, просветеното – начин да се слееш със събратята си и с Него.
Но как да се промени БПЦ, след като е заприличала на едно село, в което всички са роднини, всеки знае по нещо за другите, всеки недоволства, че е ощетен при разделянето на бащиното наследство и е готов да хвърли много повече енергия да се справи с братовчед си или да припечели повече от манастирските ниви, отколкото да спаси една душа.
Толкова ли е безнадеждно всичко?
Не. Църквата линее, но е жива. Все някой ден висшият клир ще се смени, ще дойдат нови хора, които не се крият под расото от всекидневните житейски трудности или пък не виждат в него начин за лесно постигане на тленните си стремежи.
Имам един голям страх – сегашните стари да не покварят и пречупят идващите след тях млади и така моделът да започне да се повтаря Бог знае докога. Искрено се моля това да не се случи!

]]>