http://pencheva.com/?p=506 Още един поглед Thu, 16 Apr 2020 20:55:15 +0000 hourly 1 http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-649 Петя Sat, 31 Jul 2010 10:35:21 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-649 Скъпи mgl, Вие нямате никакъв грях към мен. Нито за така търкулнатото кълбо, нито пък за друго. Без да съзнаваме, рационалното често ни идва в помощ, за да предпазим отвън нежното и крехко емоционално. А на мен ми се стори, че точно заради прозиращото емоционално бяха толкова вълнуващи Вашите разсъждения и разумът е послужил само за това кълбото да се спре, за да не се загуби. Тухличките от фабриката „Така трябва” са важни. Много дълго се учим от малки да си ги изработваме, да полагаме усилия, понякога лишения, а ако вложим и собствена воля, а не принуда, те са нещо градивно в живота ни. Да, понякога човек се увлича в изработването на тухличките и забравя да следи в цялост и функционалност строежа си или започва да изгражда основи и да вдига стени по модела на съседите си. Така може да изгради живота си не като свой малък дворец, рамка или храм на свободата си, а като красив и наглед удобен затвор (думата гробница малко ме плаши). Метафората с пирамидите изключително много ми допада, но тякак си тъжно му звучи за този случай. Предната картина остана нецяла. Описах само тази част от нея, по която ни води авторът. Той загатва и другия вариант. Затова нека изфантазираме и другите планове на картината, за да открием и там нещо важно и ценно. И така, Човекът остава да живее в стана на господаря на планините и дивеча – Животът, който е поставил ограничения и чийто архетип – както е и в повестта – е авторитетният ограничаващ баща. Негово дете е Любовта. Тук може да поразсъждаваме за майката, която детето не помни и в тази посока виждам много полезно и информативно за изследването ни съдържание, но не знам дали е подходящо да се впускаме сега и в него. Това е друга линия на изследване. Може би трябва само да отбележим, че, ако майката е символ на Земата, както често се приема, а бащата – на създаващия Бог, то и в тази творба Любота ни се представя като даденост от Бога, която, непознаваща майка си, съществува незаситено на земна обич, топлота и нежна прегръдка. Точно тях тя непрекъснато търси или ние чрез нея – Любовта, непрекъснато търсим и към към тях се стремим. Но нека продължим. Представяме си, че Човекът заживява с друг човек от местното племе. Това ще го избави от самотата, вероятно ще му носи радости и сигурност. Да, това не е Другият Човек от неговия Си свят, но според повелите на Живота той приема да бъде скачен с живота на човек от племе, на което родово може да не принадлежи, но с което е готов да се сроди. На този друг не би трябвало да гледаме откъм друг етнос или раса, а точно като на представител на различността. Човекът би могъл да напълни живата си с достатъчно смисъл: с Различния човек да живеят добре, да създадат своите деца... а той, Човекът (както и Различния човек), непрекъснато да носи копнежа по Любовта, по Своя свят, по Другия Човек в него, към който не се е осмелил да потърси Път заради предупрежденията и ограниченията, поставени от императива на Живота, че в този стан е сигурността и че вън от него има риск Човекът да се загуби. Защото наистина който би намерил трудно Пътя си, той може и да се загуби, да се измори, да изостане и Бялата смърт или Преследвачите на ограничаващия Живот да го изтощят до смърт или направо да отнемат живота му. Така Човекът би могъл да остане в стана и, споделил живота си с различността, да предаде чрез гените на децата си този незаситен Копнеж по Любовта. И ето така хората си предават отново Любовта – чрез силния Копнеж по нея, който не ги напуска до края на дните им. Тук може би трябва да обърнем внимане и на тази факти от повестта – Светът на Човека не е мираж. Той същесвува. Излязъл е от него и изгубвайки се в планинската пустош, той попада ат ов плен на Живота на ограниченията и различността. Всъщност излиза, че търсенето на своя Път, представлява Връщане към изгубеното Себе си. Но нека не пропускаме и другите планове в нашата картина: единият – тръгвайки по Пътя в търсене на собствения Си свят, ако Човек изостане и се предаде, другият – оставайки в стана, ако не се реши да сподели живота си с различността. И така, тръгва Човекът по Пътя към Себе си, воден и окуражаван от Любовта. Да допуснем, че не достигат силите и той спре някъде по пътя. Ако Любовта е с него, той би могъл да загине някак си щастлив в топлината й. Ако пък той я е изоставил по Пътя си, ако се е отрекъл от нея, би живял диво сред планинската пустош до края на дните си, създавайки средства за защита от враждебността на Зверове, на Преследвачите на ограничаващия Живот, на природните Стихии, или сам би станал див ловец или нападател, за да оцелее до края на живота си. Ако продължава да носи Любовта в себе си, но не може да стигне до Своя си свят, би създал от самотата си нов Свят, облагородявайки със съзиданието си дивата природа наоколо, за да преодолее убиващата самотност. И от тази Любов той би фантазирал безспир недостигнатия Си свят и в него там Другия Човек... Ако пък Човекът остане в стана и не тръгне по Пътя си, но и не се реши да сподели живота си с различността? Спомняме си, че Животът му беше предложил да го събере с детето си Любов и с бащина благосровия да заживеят заедно, а той да наследи след време Царството на планините и дивеча, тоест самия ограничителен Живот. Това е май вариантът, в който Човекът се отдава на Любовта си, не приел компромиса да съчетае живота си с някой от представителите на различността, които са наоколо. Вероятно в този случай той копнее силно (съзнавано или не) за онзи Друг Човек някъде в неговия Си свят. Така се лишава от това да зачене своите деца, но за да понесе самотата си, той отново й вдъхва смисъл – изпълнен от тази своя Любов, която несподелена му оказва натиск, която му е силно присъща, с която единствено е приел да живее, той се обрича да ражда всеки ден нещо себеподобно – деца, често наричани творчество с всички идеи, които ни идват наум по съдържанието на тази дума. Хората от стана гледат на него и на Любовта му като на високи Бели богове, често го почитат като богоравен и се уповават на него и на неговата Любов, или пък се дистанцират или сочат с пръст отличаващата го различност. Но именно Любовта пак е тази, която прави Човека създаващ, за да понесе самотата и отчуждението си сред различността, дори и там да е създал само въображаемо Своя си свят с Другия Човек... Скъпи mgl, не само, че нямате грях към мен заради търкулнатото кълбо, но благодарение на Вашите чувства и разсъждения, моят поток на мисълта на фона на чувствата направи тази карта, която като че ли дава по-ясна представа за изборите на Човека, често направени на сляпо, за възможностите на живота му, които пространството и времето предоставят. Защото той не е окован в никой от тези светове – бил той неговият Си свят или чуждите нему светове. Затова все пак успява всичките да ги направи свои (или не успява), може да живее само в едни от тях, но може едновременно да се простира в повече от един... Точно това може би често акумулира напрежение за търсене, за създаване (или творчесво), за удовлетворяване на осъзнати или неосъзнати потребности... Самият Път към Себе си често е далеч по-различен от пътуване през планини с техните географски (релефни и климатични) тудности. Понякога е път за излизане отвъд, или път навътре към себе си, понякога продължава с месеци и години, друг път е само секунди в решението... Всичко това, което мислих и написах тук, стана възможно да се създаде от Вашите мисли и въпроси, мил и добър mgl. Но всъщност аз трябва да Ви помоля да ми простите, че така лекомислено съм извикала у Вас идеята за живеенето ни като за построяване на собствените ни пирамиди, за което много, много съжалявам. А може би пък това е по-възможният живот, а този, който ни е описал създателят на Белю и Лабискуи, за който не спирам за вярвам, че е също от Бога благосровен, е само като едно от нашите посвещения, с които единствено можем да се докоснем като в сън или в мечта до Своя си свят чрез чистата просто Любов... Скъпи mgl, Вие нямате никакъв грях към мен. Нито за така търкулнатото кълбо, нито пък за друго. Без да съзнаваме, рационалното често ни идва в помощ, за да предпазим отвън нежното и крехко емоционално. А на мен ми се стори, че точно заради прозиращото емоционално бяха толкова вълнуващи Вашите разсъждения и разумът е послужил само за това кълбото да се спре, за да не се загуби.
Тухличките от фабриката „Така трябва” са важни. Много дълго се учим от малки да си ги изработваме, да полагаме усилия, понякога лишения, а ако вложим и собствена воля, а не принуда, те са нещо градивно в живота ни. Да, понякога човек се увлича в изработването на тухличките и забравя да следи в цялост и функционалност строежа си или започва да изгражда основи и да вдига стени по модела на съседите си. Така може да изгради живота си не като свой малък дворец, рамка или храм на свободата си, а като красив и наглед удобен затвор (думата гробница малко ме плаши). Метафората с пирамидите изключително много ми допада, но тякак си тъжно му звучи за този случай.
Предната картина остана нецяла. Описах само тази част от нея, по която ни води авторът. Той загатва и другия вариант. Затова нека изфантазираме и другите планове на картината, за да открием и там нещо важно и ценно.
И така, Човекът остава да живее в стана на господаря на планините и дивеча – Животът, който е поставил ограничения и чийто архетип – както е и в повестта – е авторитетният ограничаващ баща. Негово дете е Любовта. Тук може да поразсъждаваме за майката, която детето не помни и в тази посока виждам много полезно и информативно за изследването ни съдържание, но не знам дали е подходящо да се впускаме сега и в него. Това е друга линия на изследване. Може би трябва само да отбележим, че, ако майката е символ на Земата, както често се приема, а бащата – на създаващия Бог, то и в тази творба Любота ни се представя като даденост от Бога, която, непознаваща майка си, съществува незаситено на земна обич, топлота и нежна прегръдка. Точно тях тя непрекъснато търси или ние чрез нея – Любовта, непрекъснато търсим и към към тях се стремим.
Но нека продължим. Представяме си, че Човекът заживява с друг човек от местното племе. Това ще го избави от самотата, вероятно ще му носи радости и сигурност. Да, това не е Другият Човек от неговия Си свят, но според повелите на Живота той приема да бъде скачен с живота на човек от племе, на което родово може да не принадлежи, но с което е готов да се сроди. На този друг не би трябвало да гледаме откъм друг етнос или раса, а точно като на представител на различността. Човекът би могъл да напълни живата си с достатъчно смисъл: с Различния човек да живеят добре, да създадат своите деца… а той, Човекът (както и Различния човек), непрекъснато да носи копнежа по Любовта, по Своя свят, по Другия Човек в него, към който не се е осмелил да потърси Път заради предупрежденията и ограниченията, поставени от императива на Живота, че в този стан е сигурността и че вън от него има риск Човекът да се загуби. Защото наистина който би намерил трудно Пътя си, той може и да се загуби, да се измори, да изостане и Бялата смърт или Преследвачите на ограничаващия Живот да го изтощят до смърт или направо да отнемат живота му. Така Човекът би могъл да остане в стана и, споделил живота си с различността, да предаде чрез гените на децата си този незаситен Копнеж по Любовта. И ето така хората си предават отново Любовта – чрез силния Копнеж по нея, който не ги напуска до края на дните им. Тук може би трябва да обърнем внимане и на тази факти от повестта – Светът на Човека не е мираж. Той същесвува. Излязъл е от него и изгубвайки се в планинската пустош, той попада ат ов плен на Живота на ограниченията и различността. Всъщност излиза, че търсенето на своя Път, представлява Връщане към изгубеното Себе си.
Но нека не пропускаме и другите планове в нашата картина: единият – тръгвайки по Пътя в търсене на собствения Си свят, ако Човек изостане и се предаде, другият – оставайки в стана, ако не се реши да сподели живота си с различността.
И така, тръгва Човекът по Пътя към Себе си, воден и окуражаван от Любовта. Да допуснем, че не достигат силите и той спре някъде по пътя. Ако Любовта е с него, той би могъл да загине някак си щастлив в топлината й. Ако пък той я е изоставил по Пътя си, ако се е отрекъл от нея, би живял диво сред планинската пустош до края на дните си, създавайки средства за защита от враждебността на Зверове, на Преследвачите на ограничаващия Живот, на природните Стихии, или сам би станал див ловец или нападател, за да оцелее до края на живота си. Ако продължава да носи Любовта в себе си, но не може да стигне до Своя си свят, би създал от самотата си нов Свят, облагородявайки със съзиданието си дивата природа наоколо, за да преодолее убиващата самотност. И от тази Любов той би фантазирал безспир недостигнатия Си свят и в него там Другия Човек…
Ако пък Човекът остане в стана и не тръгне по Пътя си, но и не се реши да сподели живота си с различността? Спомняме си, че Животът му беше предложил да го събере с детето си Любов и с бащина благосровия да заживеят заедно, а той да наследи след време Царството на планините и дивеча, тоест самия ограничителен Живот. Това е май вариантът, в който Човекът се отдава на Любовта си, не приел компромиса да съчетае живота си с някой от представителите на различността, които са наоколо. Вероятно в този случай той копнее силно (съзнавано или не) за онзи Друг Човек някъде в неговия Си свят. Така се лишава от това да зачене своите деца, но за да понесе самотата си, той отново й вдъхва смисъл – изпълнен от тази своя Любов, която несподелена му оказва натиск, която му е силно присъща, с която единствено е приел да живее, той се обрича да ражда всеки ден нещо себеподобно – деца, често наричани творчество с всички идеи, които ни идват наум по съдържанието на тази дума. Хората от стана гледат на него и на Любовта му като на високи Бели богове, често го почитат като богоравен и се уповават на него и на неговата Любов, или пък се дистанцират или сочат с пръст отличаващата го различност. Но именно Любовта пак е тази, която прави Човека създаващ, за да понесе самотата и отчуждението си сред различността, дори и там да е създал само въображаемо Своя си свят с Другия Човек…
Скъпи mgl, не само, че нямате грях към мен заради търкулнатото кълбо, но благодарение на Вашите чувства и разсъждения, моят поток на мисълта на фона на чувствата направи тази карта, която като че ли дава по-ясна представа за изборите на Човека, често направени на сляпо, за възможностите на живота му, които пространството и времето предоставят. Защото той не е окован в никой от тези светове – бил той неговият Си свят или чуждите нему светове. Затова все пак успява всичките да ги направи свои (или не успява), може да живее само в едни от тях, но може едновременно да се простира в повече от един… Точно това може би често акумулира напрежение за търсене, за създаване (или творчесво), за удовлетворяване на осъзнати или неосъзнати потребности… Самият Път към Себе си често е далеч по-различен от пътуване през планини с техните географски (релефни и климатични) тудности. Понякога е път за излизане отвъд, или път навътре към себе си, понякога продължава с месеци и години, друг път е само секунди в решението…
Всичко това, което мислих и написах тук, стана възможно да се създаде от Вашите мисли и въпроси, мил и добър mgl. Но всъщност аз трябва да Ви помоля да ми простите, че така лекомислено съм извикала у Вас идеята за живеенето ни като за построяване на собствените ни пирамиди, за което много, много съжалявам. А може би пък това е по-възможният живот, а този, който ни е описал създателят на Белю и Лабискуи, за който не спирам за вярвам, че е също от Бога благосровен, е само като едно от нашите посвещения, с които единствено можем да се докоснем като в сън или в мечта до Своя си свят чрез чистата просто Любов…

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-648 mgl Mon, 26 Jul 2010 12:00:08 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-648 Скъпа Петя, простете ми греха, който имам към Вас и ми позволете да изкажа възхищението си от Вашия анализ. Анализ, който показва по блестящ начин, че разумът без душата не може да чете текстовете на живота. Моят грях е, че донякъде умишлено търкулнах кълбото по склона на рационалното. Така може да се направи дисекция /или аутопсия!/, но не и да се почувства истински, съгласен съм. Вашата метафорична картина разкрива истината за Космоса, наречен Живот. Космосът, който е в нас, но малцина дръзват да се опитат да го разберат. Може би защото се плашат, че Знанието ще разруши стройната им пирамида, редена търпеливо от хилядите тухлички, произведени от фабриката "Така трябва". Но пирамидите са не само туристически забележителности. Те всъщност са гробници. Гробници на нашия собствен живот... Скъпа Петя, простете ми греха, който имам към Вас и ми позволете да изкажа възхищението си от Вашия анализ. Анализ, който показва по блестящ начин, че разумът без душата не може да чете текстовете на живота.
Моят грях е, че донякъде умишлено търкулнах кълбото по склона на рационалното. Така може да се направи дисекция /или аутопсия!/, но не и да се почувства истински, съгласен съм.
Вашата метафорична картина разкрива истината за Космоса, наречен Живот. Космосът, който е в нас, но малцина дръзват да се опитат да го разберат. Може би защото се плашат, че Знанието ще разруши стройната им пирамида, редена търпеливо от хилядите тухлички, произведени от фабриката „Така трябва“. Но пирамидите са не само туристически забележителности. Те всъщност са гробници. Гробници на нашия собствен живот…

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-647 Петя Tue, 20 Jul 2010 15:25:08 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-647 След Вашите вълнуващо споделени мисли, мил и добър mgl , ще направя опит за едно различно изследване-разсъждение. Надявам се то да е начин да погледнем и откъм една по-бяла гледна точка, която успокоява и обнадеждава. Дали пожар и пепел или пък дъжд след суша за живот носи тази любов, която е просто любов? Знам, че това е една безкрайна и вечна тема, но ако се задоволяваме с вече откритото или със задънените улици, до които твърдят, че са стигнали други преди това, ако приемем за свой техния отказ от откритието, за какво ни е нашият живот? Че е добре да черпим от чуждия опит – да, това е важно, но пък така дали не черпим знание и от неуспехите на другите, готови като тях да се предадем, защото те преди нас вече са се предали – казвам си аз и пристъпвам към опит отново да разгледаме образите на героите, които вече си припомнихме. Бихме могли, разбира се, да разсъждаваме за Лабискуи като носител на тази, както казвате любов без определения, просто любов, и няма значение в това дали човек като нея – силно обичащ, е мъж или жена... Познала неясни чувства у себе си, които е искала да рабере и да изпита, тя постига това божествено сливане чрез Белю в любовта. Да, гладът и умората отнемат живота й, но нейната любов дарява живот на човека, на когото посвещава непознатите преди това свои чувства. Лабискуи умира тогава, когато я напускат жизнените сили... И в това като че ли има нещо наистина символично – любовта умира, когато се изчерпи нейната жизненост, ако е можело от нещо да бъде ограничена. Но бихме могли да погледнем и по друг начин символиката. Да приемем в този момент, че Лабискуи е самата Любов, а Белю Пушилката е самият Човек – без значение мъж или жена. Каква друга роля прозира у бащата на Лабискуи – например ограничаващите житейски обстоятелства или нека го наречем просто Животът. Този Живот си отглежда едно различно от другите дете или Чувство, което смесва у себе си множество други... Понеже е различно, допуска то да се самоизучи донякъде и ето, че познанието формира у него любопитство към изпитанието на оформилите го чувства, генерира силен чувствен потенциал, което ни подсказва, че срещата на Човека с нея, ще бъде среща или запознаване с голямото чувство Любов. Така и става. Човекът попада в този Живот на ограниченията, но с възможност там да стане и господар, да владее планините и дивеча, но да доживее живота си в изолация далече от Своя си свят, изпълнен само с една голяма Любов, но разбираме тази друга възможна развръзка едва когато ни се разкрива разказаната от автора. Точно обаче Любовта не допуска Човекът да остане там, предал се на ограничението да има всичко, от което може да се нуждае, но лишен от това да бъде Себе си... Благодарение на нея той отначало смътно започва да осъзнава в някаква степен любовта на Друг Човек, представата за когото пази заедно с представата за Своя си свят, и започва да тъгува за него – и за Света си и за Другия Човек. Свързан вече с тази чиста просто Любов, той бива окуражен от нея да се върне в Своя си свят, пътуването до който е почти немислимо заради препятствията, които е създал Животът сред тази природа. Тук дългият път през планините бихме могли да разгледаме символично и като трудния понякога Път към Себе си. Но Любовта продължава да окуражава Човека, самата тя го подготвя за дългото и тежко пътуване с всичко, което може да му е необходимо, бди над него във всеки миг, брани го с крехките си сили от куп затрудняващи обстоятелства, които биха го отказали, защото Застоят носи заплаха за Смърт – Застоят по Пътя е самата Смърт... Героинята Лабискуи е изтощена, но точно в такъв момент става предаването на силния заряд на тази чиста просто Любов към Човека – зарядът с Любова за него като втори живот. Човекът не погребва Любовта, защото той я носи вече в себе си, оживял от нея. Точно такъв той дори като по чудо среща в планинската пустош своя другар и отново не сам продължава пътя си към Своя свят и вече напълно осъзнал Любовта може би няма да усеща умората устремен към Другия Човек, който някъде в този негов Си свят го очаква... Ако Лабискуи е този символ на любовта, то не е ли тя, Любовта, тази, която спасява Човека, зарежда го със сила, не му позволява да се предаде на Житейските обстоятелства и той израства в това да осъзнае своя смисъл да продължи пътя и да бърза към Своя свят – там, където вече знае заради осъзнатата си Любов, че го чака Другият Човек. Не опустошаване – пожар и пепел, носи Любовта, а може би носи самия живот... Бива отричана, ако не достигне волята да се продължи пътя, по който може да води само тя и да окуражава. И така блажено са живяли тези, които като нашия герой, са вървяли по пътя, изпълнени от Любовта и слети чрез нея с Другия в едно цяло (може да го наречем напълно подходящо и химично съединение). И може би в самотата не би могло да се чувства самотност заради божествено изпълващата Любов. Тя не изпепелява, вълнуващ mgl, защото не руши, не взема душата, напротив – тя я храни и укрепва. Чистата тя, просто Любов, само дава живот, а отказът от нея е отказ от живота и най-изпепеляващото угризение през целия живот и на финала на живота. Така по ми допада да мисля за Лабискуи и знам, че ако мога някъде някога да я попитаме, то не бихме помнила това знание за следващ живот, в който всичко се започва пак и пак съвсем отначало... А може би и днес някъде около нас е същата тази Лабискуи - мъж, жена, дете, която още незнаеща отново за пръв път открива в себе си чистата любов, наричана просто Любов. След Вашите вълнуващо споделени мисли, мил и добър mgl , ще направя опит за едно различно изследване-разсъждение. Надявам се то да е начин да погледнем и откъм една по-бяла гледна точка, която успокоява и обнадеждава.
Дали пожар и пепел или пък дъжд след суша за живот носи тази любов, която е просто любов? Знам, че това е една безкрайна и вечна тема, но ако се задоволяваме с вече откритото или със задънените улици, до които твърдят, че са стигнали други преди това, ако приемем за свой техния отказ от откритието, за какво ни е нашият живот? Че е добре да черпим от чуждия опит – да, това е важно, но пък така дали не черпим знание и от неуспехите на другите, готови като тях да се предадем, защото те преди нас вече са се предали – казвам си аз и пристъпвам към опит отново да разгледаме образите на героите, които вече си припомнихме.
Бихме могли, разбира се, да разсъждаваме за Лабискуи като носител на тази, както казвате любов без определения, просто любов, и няма значение в това дали човек като нея – силно обичащ, е мъж или жена… Познала неясни чувства у себе си, които е искала да рабере и да изпита, тя постига това божествено сливане чрез Белю в любовта. Да, гладът и умората отнемат живота й, но нейната любов дарява живот на човека, на когото посвещава непознатите преди това свои чувства. Лабискуи умира тогава, когато я напускат жизнените сили… И в това като че ли има нещо наистина символично – любовта умира, когато се изчерпи нейната жизненост, ако е можело от нещо да бъде ограничена.
Но бихме могли да погледнем и по друг начин символиката. Да приемем в този момент, че Лабискуи е самата Любов, а Белю Пушилката е самият Човек – без значение мъж или жена. Каква друга роля прозира у бащата на Лабискуи – например ограничаващите житейски обстоятелства или нека го наречем просто Животът. Този Живот си отглежда едно различно от другите дете или Чувство, което смесва у себе си множество други… Понеже е различно, допуска то да се самоизучи донякъде и ето, че познанието формира у него любопитство към изпитанието на оформилите го чувства, генерира силен чувствен потенциал, което ни подсказва, че срещата на Човека с нея, ще бъде среща или запознаване с голямото чувство Любов. Така и става. Човекът попада в този Живот на ограниченията, но с възможност там да стане и господар, да владее планините и дивеча, но да доживее живота си в изолация далече от Своя си свят, изпълнен само с една голяма Любов, но разбираме тази друга възможна развръзка едва когато ни се разкрива разказаната от автора. Точно обаче Любовта не допуска Човекът да остане там, предал се на ограничението да има всичко, от което може да се нуждае, но лишен от това да бъде Себе си… Благодарение на нея той отначало смътно започва да осъзнава в някаква степен любовта на Друг Човек, представата за когото пази заедно с представата за Своя си свят, и започва да тъгува за него – и за Света си и за Другия Човек. Свързан вече с тази чиста просто Любов, той бива окуражен от нея да се върне в Своя си свят, пътуването до който е почти немислимо заради препятствията, които е създал Животът сред тази природа. Тук дългият път през планините бихме могли да разгледаме символично и като трудния понякога Път към Себе си.
Но Любовта продължава да окуражава Човека, самата тя го подготвя за дългото и тежко пътуване с всичко, което може да му е необходимо, бди над него във всеки миг, брани го с крехките си сили от куп затрудняващи обстоятелства, които биха го отказали, защото Застоят носи заплаха за Смърт – Застоят по Пътя е самата Смърт… Героинята Лабискуи е изтощена, но точно в такъв момент става предаването на силния заряд на тази чиста просто Любов към Човека – зарядът с Любова за него като втори живот. Човекът не погребва Любовта, защото той я носи вече в себе си, оживял от нея. Точно такъв той дори като по чудо среща в планинската пустош своя другар и отново не сам продължава пътя си към Своя свят и вече напълно осъзнал Любовта може би няма да усеща умората устремен към Другия Човек, който някъде в този негов Си свят го очаква…
Ако Лабискуи е този символ на любовта, то не е ли тя, Любовта, тази, която спасява Човека, зарежда го със сила, не му позволява да се предаде на Житейските обстоятелства и той израства в това да осъзнае своя смисъл да продължи пътя и да бърза към Своя свят – там, където вече знае заради осъзнатата си Любов, че го чака Другият Човек. Не опустошаване – пожар и пепел, носи Любовта, а може би носи самия живот… Бива отричана, ако не достигне волята да се продължи пътя, по който може да води само тя и да окуражава. И така блажено са живяли тези, които като нашия герой, са вървяли по пътя, изпълнени от Любовта и слети чрез нея с Другия в едно цяло (може да го наречем напълно подходящо и химично съединение). И може би в самотата не би могло да се чувства самотност заради божествено изпълващата Любов.
Тя не изпепелява, вълнуващ mgl, защото не руши, не взема душата, напротив – тя я храни и укрепва. Чистата тя, просто Любов, само дава живот, а отказът от нея е отказ от живота и най-изпепеляващото угризение през целия живот и на финала на живота.
Така по ми допада да мисля за Лабискуи и знам, че ако мога някъде някога да я попитаме, то не бихме помнила това знание за следващ живот, в който всичко се започва пак и пак съвсем отначало… А може би и днес някъде около нас е същата тази Лабискуи – мъж, жена, дете, която още незнаеща отново за пръв път открива в себе си чистата любов, наричана просто Любов.

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-644 mgl Sun, 18 Jul 2010 14:17:09 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-644 След това блестящо прозрение, скъпа Петя, няма какво да се каже. Да, Лабискуи наистина щеше да загине в големия свят, където нейният Белю нямаше да е само нейн; където общественият нивелир щеше да иска да подравни и в крайна сметка да изсуши до размерите на благоприличен хербарий нейните вълнения; където любовта й щеше да се изправи пред много по-сурови изпитания от решението да напусне сигурността на стана си, любовта на баща си, възхищението на народа си и да изтърпи мъките на глада на тялото в името на пиршеството на сърцето. Затова любящият автор не е позволил на късчето самородно злато да влезе в ръцете на занаятчиите, които може да го превърнат в пръстен или огърлица, но преди това ще му вземат душата. Но ние говорехме за сливането, сливането завинаги. Лабискуи е част от литературата, но е и част от живота. Тя може днес да е жена, но утре може да е мъж и да се казва по друг начин. Тя може да преживее всичко за своя Белю и ще го направи с радост. Но не е ли тя трагично обречена винаги да умира, дори да остане формално жива? Може би това е фаталността на любовта. Онази любов без определения - голяма, истинска, единствена и какво ли още не. Просто любов. Дано не ви се видя, чивствителна Петя, прекалено черноглед, но не е ли всяко нейно пламване е начало на смъртоносен пожар? Дори когато бъде загасен от старателните пожарникари или огънят се задуши в собствените си пепелища, черните петна никога повече няма да разжад вълнуващи цветя. Може би няма да раждат и враждебни тръни, а ще продължат да дават например благоразумното, необходимо, но и безлично жито. Тук всеки би могъл да каже - и то с право - че това са безсърдечни и малодушни разсъждения. Че е по-добре човек поне веднъж да набере дъхав букет, отколкото цял живот да трепери да не би някоя лятна буря да унищожи пшеницата. Че хората живеят за цветята, а не за хляба. Така е. От тази убеденост пламват пожарите - пожарите, които могат да радват с танца на пламъците, да греят с топлината на ласките си и да изгарят със силата на стихийността си. Пожарите, към които цял живот се стремим като пеперуди към пламъчето на свещта и за чията опасност непрекъснато ни напомнят по пътя, сори понякога ни съветват да си вземем пожарогасители... Омагьосан кръг. Изходът от него сигурно е само един. Но ние не можем да го знаем днес. Ще питаме някога някъде Лабискуи. След това блестящо прозрение, скъпа Петя, няма какво да се каже. Да, Лабискуи наистина щеше да загине в големия свят, където нейният Белю нямаше да е само нейн; където общественият нивелир щеше да иска да подравни и в крайна сметка да изсуши до размерите на благоприличен хербарий нейните вълнения; където любовта й щеше да се изправи пред много по-сурови изпитания от решението да напусне сигурността на стана си, любовта на баща си, възхищението на народа си и да изтърпи мъките на глада на тялото в името на пиршеството на сърцето. Затова любящият автор не е позволил на късчето самородно злато да влезе в ръцете на занаятчиите, които може да го превърнат в пръстен или огърлица, но преди това ще му вземат душата.
Но ние говорехме за сливането, сливането завинаги.
Лабискуи е част от литературата, но е и част от живота.
Тя може днес да е жена, но утре може да е мъж и да се казва по друг начин.
Тя може да преживее всичко за своя Белю и ще го направи с радост.
Но не е ли тя трагично обречена винаги да умира, дори да остане формално жива? Може би това е фаталността на любовта. Онази любов без определения – голяма, истинска, единствена и какво ли още не. Просто любов.
Дано не ви се видя, чивствителна Петя, прекалено черноглед, но не е ли всяко нейно пламване е начало на смъртоносен пожар? Дори когато бъде загасен от старателните пожарникари или огънят се задуши в собствените си пепелища, черните петна никога повече няма да разжад вълнуващи цветя. Може би няма да раждат и враждебни тръни, а ще продължат да дават например благоразумното, необходимо, но и безлично жито.
Тук всеки би могъл да каже – и то с право – че това са безсърдечни и малодушни разсъждения. Че е по-добре човек поне веднъж да набере дъхав букет, отколкото цял живот да трепери да не би някоя лятна буря да унищожи пшеницата. Че хората живеят за цветята, а не за хляба.
Така е.
От тази убеденост пламват пожарите – пожарите, които могат да радват с танца на пламъците, да греят с топлината на ласките си и да изгарят със силата на стихийността си. Пожарите, към които цял живот се стремим като пеперуди към пламъчето на свещта и за чията опасност непрекъснато ни напомнят по пътя, сори понякога ни съветват да си вземем пожарогасители…
Омагьосан кръг. Изходът от него сигурно е само един. Но ние не можем да го знаем днес. Ще питаме някога някъде Лабискуи.

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-628 Петя Sat, 10 Jul 2010 20:55:36 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-628 О, мислещ и достигащ mgl, аз с удоволоствие бих погледнала дистанцирано научните тези, които винаги ще засечем да си противоречат. Някои автори си оставят вратичката за оспоримото или пък добросъвестно и по-скоро високо интелигентно отбелязват, че има и необясними, недоказуми, изплъзващи се, убягващи от доказателственост неща... Затова може би е добре, че всеки човек открива собствената истина между пластовете и завесите на множеството установени истини. Разбира се, тази истина също не би могла да остане неподвижна, защото няма статичност в психичния живот. Ситуациите са достатъчно силни, а адпатцията ни към тях е достатъчно наложителна за оцеляването и като че ли приемането на нова истина днес или връщането ни към стара истина утре е най-малката жертва, която Егото дава и преживява като отстъпление. Предварително се извинявам на Вас, Господаря на вълшебните думи, ако Ви се стори, че тук използвам някои словесни волности, допустими в науката за душата. Така става, че се появяват нови може би лексически неправилни думи, които обаче идват да определят неназован досега нюанс, за да може нареченото с тях да се отдели от вече познатото. Днешните определения за самотността на всеки дух, направени преди повече от век, изясняват Съзнанието и свързаното с него Аз или Ego или Self. Особоно последната от тези думички носи идеята за самостта на нашата индивидуална психична същност. Западните психологии приемат, че нормалната ни естествена и оптимална идентичност е егоичната, а азиатските школи твърдят, че егоичната ни идентичност е еднакво илюзорна и ограничена, защото природата на нашето обичайно състояние на съзнанието е сходна на сън. Затова те обучват в продължителна практика, за да се появи процес на постепенно рафиниране на възприятията, което води до проникването на съзнанието във все по-фини пластове на идентификацията... Колко много усилия! Много усилия, от една срана, да се научи човек ефективно да брани егото, за да може страданието да е по-поносимо (на Запад), от друга страна, възпитаването в непривързаност и избягванене на негативизъм (на Изток) гарантира психичното здраве... Ако не се изолираме от чувствата в едно по-висше състояние, то нашето обичайно състояние на съзнанието е „подоптимално”... Сетих се и още нещо за самотата, питащ и откриващ mgl (сещам се, че самодостатъчността беше вече отхъврлена още в началото на нашите сублимации :)). Много хубаво казахте, че можем да я споделяме, но не и да я губим, защото – бих добавила – ако загубим и нея, сме загубили всичко. Да, това като че ли противоречи на казаното в предната ми сублимация –че когато има божествено сливане, няма самота, а Вие сте много убедителен със сравнението с добрите и лоши съединения, в които влизат химичните елементи. И всичко това с нещо ми напомни за Лабискуи. Когато съм чела тази история, съм била отдадена на преживяването, но досега не съм мислила върху нейната съдба, която като че ли в концентриран вид дава много съдържание за разсъждение. Дали е смърт сливането завинаги в тази най-чиста любов, може би най-щастливата смърт, ако някой би могъл да избере? Дали е живяла като жива Лабискуи, преди да се появи Белю Пушилката, или тогава тя се ражда наново като жена, а дори и като идентичност след дългото бевремие? Сигурно литературната критика вече е дала своите интересни интерпретации, може би и Вие имате Вашите, ако са Ви вълнували тези образи. А мен ето сега Вашите въпроси, скъпи mgl, ме подсетиха и събудиха онези някъде забравени вълнения за сливането и самотата, но през съдбата на тези герои. Като че ли е много скъпа и на самия автор Лабискуи, толкова скъпа, че затова може би той решава красиво да сложи в рамка съдбата й и да не я пусне да оцелее и да влезе в свободния свят, където би я постигнала същинската смърт – смъртта на Лабискуи? Дали е така и в представите на един герой, несъмнено обичал някога да чете истории за герои? О, мислещ и достигащ mgl, аз с удоволоствие бих погледнала дистанцирано научните тези, които винаги ще засечем да си противоречат. Някои автори си оставят вратичката за оспоримото или пък добросъвестно и по-скоро високо интелигентно отбелязват, че има и необясними, недоказуми, изплъзващи се, убягващи от доказателственост неща…
Затова може би е добре, че всеки човек открива собствената истина между пластовете и завесите на множеството установени истини. Разбира се, тази истина също не би могла да остане неподвижна, защото няма статичност в психичния живот. Ситуациите са достатъчно силни, а адпатцията ни към тях е достатъчно наложителна за оцеляването и като че ли приемането на нова истина днес или връщането ни към стара истина утре е най-малката жертва, която Егото дава и преживява като отстъпление.
Предварително се извинявам на Вас, Господаря на вълшебните думи, ако Ви се стори, че тук използвам някои словесни волности, допустими в науката за душата. Така става, че се появяват нови може би лексически неправилни думи, които обаче идват да определят неназован досега нюанс, за да може нареченото с тях да се отдели от вече познатото.
Днешните определения за самотността на всеки дух, направени преди повече от век, изясняват Съзнанието и свързаното с него Аз или Ego или Self. Особоно последната от тези думички носи идеята за самостта на нашата индивидуална психична същност. Западните психологии приемат, че нормалната ни естествена и оптимална идентичност е егоичната, а азиатските школи твърдят, че егоичната ни идентичност е еднакво илюзорна и ограничена, защото природата на нашето обичайно състояние на съзнанието е сходна на сън. Затова те обучват в продължителна практика, за да се появи процес на постепенно рафиниране на възприятията, което води до проникването на съзнанието във все по-фини пластове на идентификацията…
Колко много усилия! Много усилия, от една срана, да се научи човек ефективно да брани егото, за да може страданието да е по-поносимо (на Запад), от друга страна, възпитаването в непривързаност и избягванене на негативизъм (на Изток) гарантира психичното здраве… Ако не се изолираме от чувствата в едно по-висше състояние, то нашето обичайно състояние на съзнанието е „подоптимално”…
Сетих се и още нещо за самотата, питащ и откриващ mgl (сещам се, че самодостатъчността беше вече отхъврлена още в началото на нашите сублимации ). Много хубаво казахте, че можем да я споделяме, но не и да я губим, защото – бих добавила – ако загубим и нея, сме загубили всичко. Да, това като че ли противоречи на казаното в предната ми сублимация –че когато има божествено сливане, няма самота, а Вие сте много убедителен със сравнението с добрите и лоши съединения, в които влизат химичните елементи. И всичко това с нещо ми напомни за Лабискуи. Когато съм чела тази история, съм била отдадена на преживяването, но досега не съм мислила върху нейната съдба, която като че ли в концентриран вид дава много съдържание за разсъждение. Дали е смърт сливането завинаги в тази най-чиста любов, може би най-щастливата смърт, ако някой би могъл да избере? Дали е живяла като жива Лабискуи, преди да се появи Белю Пушилката, или тогава тя се ражда наново като жена, а дори и като идентичност след дългото бевремие? Сигурно литературната критика вече е дала своите интересни интерпретации, може би и Вие имате Вашите, ако са Ви вълнували тези образи. А мен ето сега Вашите въпроси, скъпи mgl, ме подсетиха и събудиха онези някъде забравени вълнения за сливането и самотата, но през съдбата на тези герои. Като че ли е много скъпа и на самия автор Лабискуи, толкова скъпа, че затова може би той решава красиво да сложи в рамка съдбата й и да не я пусне да оцелее и да влезе в свободния свят, където би я постигнала същинската смърт – смъртта на Лабискуи? Дали е така и в представите на един герой, несъмнено обичал някога да чете истории за герои?

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-621 mgl Mon, 05 Jul 2010 14:05:00 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-621 О, скъпа Петя, наистина Ви насочих там, където не не исках да попадате - в подстъпите на меланхолията. Но всъщност тя не е толкова лошо състояние, стига да не води до крайна, до Обломовска съзерцателност, обърната навътре и обездвижваща духа. На увереността Ви, че и след най-тъмната нощ идва светлина, ме успокоява. Очевидно и Вие споделяте оптимистичната ми убеденост, че Одата на радостта е по силна от Реквиема. Говорите за самотата и подобно на Борис Христов /"... няма смърт, не може и да има..."/ казвате "няма, няма самота". Не го приемайте като опониране, но нека поразсъждаваме върху това. Не е ли самотата, благородна Петя, е доживотната присъда на интелекта и на духа? Дори в миговете на божествено сливане на интелектуалните и емоционалните полета всеки ум и всеки дух запазва своята самотност. Те могат да са част от цяло, но никога не се размиват в цялото. Също като химичните елементи, които непрекъснато влизат в различни добри и лоши /добри за кого и лоши за кого - ето още една безкрайна тема/ съединения. Самотата, вълнуваща Петя, е част от нашата индивидуалност. Можем да я споделяме, но не и да я губим, защото иначе няма да сме това, което сме, не мислите ли? О, скъпа Петя, наистина Ви насочих там, където не не исках да попадате – в подстъпите на меланхолията. Но всъщност тя не е толкова лошо състояние, стига да не води до крайна, до Обломовска съзерцателност, обърната навътре и обездвижваща духа. На увереността Ви, че и след най-тъмната нощ идва светлина, ме успокоява.
Очевидно и Вие споделяте оптимистичната ми убеденост, че Одата на радостта е по силна от Реквиема.
Говорите за самотата и подобно на Борис Христов /“… няма смърт, не може и да има…“/ казвате „няма, няма самота“.
Не го приемайте като опониране, но нека поразсъждаваме върху това.
Не е ли самотата, благородна Петя, е доживотната присъда на интелекта и на духа? Дори в миговете на божествено сливане на интелектуалните и емоционалните полета всеки ум и всеки дух запазва своята самотност. Те могат да са част от цяло, но никога не се размиват в цялото. Също като химичните елементи, които непрекъснато влизат в различни добри и лоши /добри за кого и лоши за кого – ето още една безкрайна тема/ съединения.
Самотата, вълнуваща Петя, е част от нашата индивидуалност. Можем да я споделяме, но не и да я губим, защото иначе няма да сме това, което сме, не мислите ли?

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-620 Петя Fri, 02 Jul 2010 21:36:19 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-620 О, добър и чувствителен mgl, търсенето на отговори на въпросите, които са се събудили у Вас покрай мислите за щастието, може би би довело до създаване на цяла книга. Книга голяма колкото живота... През мрачните сенки на меланхолията, които вероятно не въднъж са ни почерняли, без да заслужаваме, бихме могли да преминаваме с едно фенерче с пламък от вай-важните неща, на които се крепи животът ни. Защото, когато е ден и слънцето свети силно, получаваме достатъчно огряваща ни светлината. Да, тя ни прави доволни и може би забравяме да благодарим, че го има един такъв ден с благополучие като даденост от Някъде. Но после естествено идва и нощ. Ако това е трудна нощ, през която може не да спим, а трябва да вървим, за да не паднем или да не умрем, тогава можем да светнем с това свое пламъче, с което ние да огреем пространството около нас. То може да е по-слабо от голямото слънце, огрявало ни през деня и правило ни безгрижни, но ще е достатъчно, за да преминем през сенките. Така, когато сме осветили това пространство, тъмнината му ще отстъпи по-надалеч, вече няма да предизвиква страх и ще можем да виждаме и да прескачаме камъните, които иначе биха могли да ни спънат. А кои са спъващите камъни наистина, които биха пречили както в тъмнината, така и в заслепяването ни от слънцето понякога през деня? Да, проницателен mgl, някои наши съществени потребности биват използвани да ни превърнат в потребители на стоки и услуги. Така започваме да служим в задоволяването на нечии потребности, които не намират друго удовлетворяване освен чрез компенсираращия стремежа към власт – пари и/или влияние, характерен и за търговците, и за политиците. За съжаление, когато липсва у някого онова истинско пламъче, той постепенно се превърща в нещо като търговец и политик в едни отношения с близките, които подменят същинската интимност и близост, в чието свещено пространство може да се споделя само любов. Животът би могъл да преминава и така, но е възможно да се появят и ценностни кризи, в които, ако бъдат засегнати и най-важните ценности – животът и човешкото достойнство, това би довело до екзестенциален вакуум и до изгубване на смисъла... Но тази тема отваря една цяла нова страница за значението на хуманната и авторитарната съвест, за справянетото със собствените причини за страданието, което е неизменна част от живота, цената на самия живот... Това са неща, които могат и да ни погубят, но ако не им се оставим да го сторят, през травмата израстваме и се развиваме. В страданието си бихме могли да намерим и смисъл, а също и да открием своята съкровена цел. Радостта ли е по-дълбока или болката? Според мен тези две чувства не биха могли да си съперничат. Чувството и чувствителността или ги има, или ги няма; или се проявяват на повърхността, или пък могат да бъдат дълбоки и да разтърсят човека. Могат да събарят или пък напротив – да извисяват, да действат пречистващо. Плакали ли сте силно от радост, mgl? Аз – признавам си – често. Да, радостта и красотата според мен също имат потенциала да разтърсват както и дълбоката болка. А пък знаем ли в какво се състои съвършенството?.. Дали то не е привилегия на безчувствените, които се стремят да преминават необезпокоявани в живота, като следват железни предписания за предпазване от емоционалността? Защото тя би могла да отслаби тяхната енергия и бдителност за възможностите за постижения и престиж. Нещо повече. Те често сочат с пръст „слабите”, които чувстват и които проявяват състрадателност. Не радостта според мен поддържа доволството и ни прави безчувствени. Защото доволните и безчувствени не се поддават на същинската радост по същия начин, както избягват и страданието – и двете биха ги направили еднакво уязвими и слаби, нещо, което не биха могли да понесат. И ето тук май идва отново въпросът за щастието. Дали бронираните срещу чувствата хора биха могли да го изпитат, след като не познават същинските възможности за съпоставка, защото се концентрират в едната от двете крайности – територии за бягство от чувствата? Едната крайност служи за барикадиране от „слабостта” да чувстват, заравяйки се в специално избраната като стил на живот защитна Депресия в дълбок окоп. В другата крайност – напротив – компенсират в Манията дефицита си на смелост в чувствата и страха от себеотдаване на същинската интимност с непрестанен стремеж за задоволяване на първичната сетивност, но задължително отцепена от чувствата и главно без любов, защото тя е силно заплашителна. И... май пак стигнахме до любовта и до готовността на човека за сливане чрез любовта. Защото, когато го има това божествено сливане, наоколо има толкова много вълшебни гледки, първична чистота, мир с природата, интимност с най-близките и единение с общността... и няма, няма самота. Може би това дава известно обяснение на Толстоевото мото на „Ана Каренина”, защото ако няма сливане, то значи, че има разминаване и преживяване на една понякога убиваща самота. А когато я има Любовта, като че ли всеки път води до храма? И с нея винаги има пламче във фенерчето за преминаване през тъмните сенки на меланхолията дори когато тя е стегнала гърлото и от очите напират да бликнат сълзи. Надявам се, че не е толкова наивна вярата ми, мил и чувстващ mgl, че това е вълшебството, от което винаги се появява една усмивка и тогава, както знаем, и след най-тъмната нощ идва светлината на деня! О, добър и чувствителен mgl, търсенето на отговори на въпросите, които са се събудили у Вас покрай мислите за щастието, може би би довело до създаване на цяла книга. Книга голяма колкото живота…
През мрачните сенки на меланхолията, които вероятно не въднъж са ни почерняли, без да заслужаваме, бихме могли да преминаваме с едно фенерче с пламък от вай-важните неща, на които се крепи животът ни. Защото, когато е ден и слънцето свети силно, получаваме достатъчно огряваща ни светлината. Да, тя ни прави доволни и може би забравяме да благодарим, че го има един такъв ден с благополучие като даденост от Някъде. Но после естествено идва и нощ. Ако това е трудна нощ, през която може не да спим, а трябва да вървим, за да не паднем или да не умрем, тогава можем да светнем с това свое пламъче, с което ние да огреем пространството около нас. То може да е по-слабо от голямото слънце, огрявало ни през деня и правило ни безгрижни, но ще е достатъчно, за да преминем през сенките. Така, когато сме осветили това пространство, тъмнината му ще отстъпи по-надалеч, вече няма да предизвиква страх и ще можем да виждаме и да прескачаме камъните, които иначе биха могли да ни спънат.
А кои са спъващите камъни наистина, които биха пречили както в тъмнината, така и в заслепяването ни от слънцето понякога през деня? Да, проницателен mgl, някои наши съществени потребности биват използвани да ни превърнат в потребители на стоки и услуги. Така започваме да служим в задоволяването на нечии потребности, които не намират друго удовлетворяване освен чрез компенсираращия стремежа към власт – пари и/или влияние, характерен и за търговците, и за политиците.
За съжаление, когато липсва у някого онова истинско пламъче, той постепенно се превърща в нещо като търговец и политик в едни отношения с близките, които подменят същинската интимност и близост, в чието свещено пространство може да се споделя само любов.
Животът би могъл да преминава и така, но е възможно да се появят и ценностни кризи, в които, ако бъдат засегнати и най-важните ценности – животът и човешкото достойнство, това би довело до екзестенциален вакуум и до изгубване на смисъла… Но тази тема отваря една цяла нова страница за значението на хуманната и авторитарната съвест, за справянетото със собствените причини за страданието, което е неизменна част от живота, цената на самия живот… Това са неща, които могат и да ни погубят, но ако не им се оставим да го сторят, през травмата израстваме и се развиваме. В страданието си бихме могли да намерим и смисъл, а също и да открием своята съкровена цел.
Радостта ли е по-дълбока или болката? Според мен тези две чувства не биха могли да си съперничат. Чувството и чувствителността или ги има, или ги няма; или се проявяват на повърхността, или пък могат да бъдат дълбоки и да разтърсят човека. Могат да събарят или пък напротив – да извисяват, да действат пречистващо. Плакали ли сте силно от радост, mgl? Аз – признавам си – често. Да, радостта и красотата според мен също имат потенциала да разтърсват както и дълбоката болка.
А пък знаем ли в какво се състои съвършенството?.. Дали то не е привилегия на безчувствените, които се стремят да преминават необезпокоявани в живота, като следват железни предписания за предпазване от емоционалността? Защото тя би могла да отслаби тяхната енергия и бдителност за възможностите за постижения и престиж. Нещо повече. Те често сочат с пръст „слабите”, които чувстват и които проявяват състрадателност.
Не радостта според мен поддържа доволството и ни прави безчувствени. Защото доволните и безчувствени не се поддават на същинската радост по същия начин, както избягват и страданието – и двете биха ги направили еднакво уязвими и слаби, нещо, което не биха могли да понесат.
И ето тук май идва отново въпросът за щастието. Дали бронираните срещу чувствата хора биха могли да го изпитат, след като не познават същинските възможности за съпоставка, защото се концентрират в едната от двете крайности – територии за бягство от чувствата? Едната крайност служи за барикадиране от „слабостта” да чувстват, заравяйки се в специално избраната като стил на живот защитна Депресия в дълбок окоп. В другата крайност – напротив – компенсират в Манията дефицита си на смелост в чувствата и страха от себеотдаване на същинската интимност с непрестанен стремеж за задоволяване на първичната сетивност, но задължително отцепена от чувствата и главно без любов, защото тя е силно заплашителна.
И… май пак стигнахме до любовта и до готовността на човека за сливане чрез любовта.
Защото, когато го има това божествено сливане, наоколо има толкова много вълшебни гледки, първична чистота, мир с природата, интимност с най-близките и единение с общността… и няма, няма самота. Може би това дава известно обяснение на Толстоевото мото на „Ана Каренина”, защото ако няма сливане, то значи, че има разминаване и преживяване на една понякога убиваща самота. А когато я има Любовта, като че ли всеки път води до храма?
И с нея винаги има пламче във фенерчето за преминаване през тъмните сенки на меланхолията дори когато тя е стегнала гърлото и от очите напират да бликнат сълзи. Надявам се, че не е толкова наивна вярата ми, мил и чувстващ mgl, че това е вълшебството, от което винаги се появява една усмивка и тогава, както знаем, и след най-тъмната нощ идва светлината на деня!

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-615 mgl Mon, 28 Jun 2010 07:57:21 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-615 О, скъпа Петя, какъв дълбок анализ на нещо толкова абстрактно дори в конкретността си като щастието! Накарахте ме да се замисля и да видя, че тъкмо щастието - това имагинерно пламъче без материален носител, днес е в основата на най-процъфтяващия бизнес. Всички ни продават щастие. Оставяме настрани оборотът на пороците - той по принцип расте устойчиво и колкото повече се ускорява животът, толкова по-високи приходи ще имат продавачите на всичко укоримо от аскетите - от светлото пиво до четвъртитите бутилки с тъмни етикети, от червена светлина до белия прах. "Изпитайте щастието от нова дреха, нови обувки, нов телефон, нова кола, нов дом... Изпитайте щастие! Но преди това бъдете добри да си плотите, може и на лизинг." Това всъщност ни казват търговците. Но бизнесът е труден, конкуренцията е жестока, затова всеки от тях иска да ни убеди, че предлаганото от него щастие е много по-добро от това на останалите. Ще ни задоволи повече и ще трае по-дълго. И макар да знаем, че е важен не покореният връх, а пътя до него, ние купуваме все повече и повече. А вечер си пускаме Дискавъри или Нешънъл джиографик и неосъзнато мечтаем за простичките неща от екрана - вълшебни гледки, първична чистота, мир с природата, интимност с най-близките и единение с общността. Така се ражда и отглежда едно голямо противоречие - единствената валута, с която се купува щастие, се печата в сърцата. С нея бихме могли да имаме целия свят, но не можем да купим дори един молив, с който да опишем чувствата си. Впрочем, точно тази валута искат да владеят търговците, за да ни накарат да намерим и да им дадем търсения от тях еквивалент в купюри. И така - омагьосахме ли кръга, проникновена Петя? Но защо разглеждаме само щастието? Радоста ли е по-дълбока или болката? Защо се твърди, че страданието облагородява? Значи ли това, че доволството ни прави безчувствени? Какво ни казва Толстой със знаменитото си мото на "Ана Каренина"? Тези въпроси са кръстопътни и отговорите им може да се проектиран навсякъде, включително и в политиката, където също е пълно с търговци. Но ние искаме да стигнем другаде, нали? И да попитаме като старицата от магнетичното "Покаяние" на Тенгиз Абуладзе /свободна перизфраза/ - "Щом този път не води към храма, защо е направен? Защо наистина? Опасявам се, лъчезарна Петя, само от едно. Да не би този разговор да ни отведе в мрачните сенки на меланхолията - сенки, които Вие не заслужавате! О, скъпа Петя, какъв дълбок анализ на нещо толкова абстрактно дори в конкретността си като щастието!
Накарахте ме да се замисля и да видя, че тъкмо щастието – това имагинерно пламъче без материален носител, днес е в основата на най-процъфтяващия бизнес.
Всички ни продават щастие. Оставяме настрани оборотът на пороците – той по принцип расте устойчиво и колкото повече се ускорява животът, толкова по-високи приходи ще имат продавачите на всичко укоримо от аскетите – от светлото пиво до четвъртитите бутилки с тъмни етикети, от червена светлина до белия прах.
„Изпитайте щастието от нова дреха, нови обувки, нов телефон, нова кола, нов дом… Изпитайте щастие! Но преди това бъдете добри да си плотите, може и на лизинг.“ Това всъщност ни казват търговците.
Но бизнесът е труден, конкуренцията е жестока, затова всеки от тях иска да ни убеди, че предлаганото от него щастие е много по-добро от това на останалите. Ще ни задоволи повече и ще трае по-дълго.
И макар да знаем, че е важен не покореният връх, а пътя до него, ние купуваме все повече и повече.
А вечер си пускаме Дискавъри или Нешънъл джиографик и неосъзнато мечтаем за простичките неща от екрана – вълшебни гледки, първична чистота, мир с природата, интимност с най-близките и единение с общността.
Така се ражда и отглежда едно голямо противоречие – единствената валута, с която се купува щастие, се печата в сърцата. С нея бихме могли да имаме целия свят, но не можем да купим дори един молив, с който да опишем чувствата си.
Впрочем, точно тази валута искат да владеят търговците, за да ни накарат да намерим и да им дадем търсения от тях еквивалент в купюри.
И така – омагьосахме ли кръга, проникновена Петя?
Но защо разглеждаме само щастието? Радоста ли е по-дълбока или болката? Защо се твърди, че страданието облагородява? Значи ли това, че доволството ни прави безчувствени? Какво ни казва Толстой със знаменитото си мото на „Ана Каренина“?
Тези въпроси са кръстопътни и отговорите им може да се проектиран навсякъде, включително и в политиката, където също е пълно с търговци. Но ние искаме да стигнем другаде, нали? И да попитаме като старицата от магнетичното „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе /свободна перизфраза/ – „Щом този път не води към храма, защо е направен?
Защо наистина?
Опасявам се, лъчезарна Петя, само от едно. Да не би този разговор да ни отведе в мрачните сенки на меланхолията – сенки, които Вие не заслужавате!

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-613 Петя Sun, 20 Jun 2010 19:23:15 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-613 Оооо,... миг, поспри! :) Вашите мисли за щастието, щедър на идеи mgl, бяха за мен много интересни. Но нека не подчертавам на глас, че удоволствието, което изпитах, е идентично със съдържимото между атомите и молекулите на райския газ. Защото не бих искала отново да Ви смутя със значението на отражението на Вашите думи върху мен – няма да го кажа, само си го мисля – те създават прелестно пространство, в което наистина пърхат лекичките ми крила :) Но... би сбъркал този, който ще си помисли, че в атмосферата на споделените от Вас мисли и светове аз се чувствам само като една наслаждаваща се красива пеперуда. Неее... И това е вярно, но се съчетава и с друго. Защо Вашата сублимация беше така значима за мен? Защото от нея аз вдъхнах прашец, който, преминал през моите мисли, отрази още една гледна точка. Е, едва ли бих я описала така вълшебно, че да се услади и да се окаже със силна стойност като меда, но това нейно несъвършенство на изказването й мисля, че няма да наруши поне моето приятното чувство от едно ново предположение, от предвкусването на ново мъничко откритие, вдъхновено от Вашите разсъждения. Миг или състояние е щастието? Защо има хора, които носят в душата и сърцето си колекция от мигове, но има и такива, които не могат да го различат, които не познават сравнението, които не са познали критерия – хора, за които смисъл на живота става това да не са живи... Много дълго един възпитателен модел ни е държал, струва ми се, в примитива на двуполюсните качества на света – добро-лошо, красиво-грозно, лъжа-истина... щастие-нещастие. Но нека обърнем поглед (и Вашите мисли ме подсетиха точно за това – „А без сравнение се губи мярката за всичко.”) към другия модел – на единство на противоречиви качества. Той поставя значимите качества в позиция на мярата в една структура, в която едни качества са естествен коректор на други. Например според привържениците на този модел стремежът към самостоятелност ограничава дисциплинираното поведение в неговите позитивни граници, а обективната оценка на собствените постъпки не позволява на чувството за отговорност да се изроди в постоянно чувство за вина. И така, кратичко ще обобщя, че този модел представя позитивното качество или състояние като мяра между два крайни негативни критерия, а също и в динамиката между тях, определена от субективното преживяване на различните ситуации. Ето някои примери за структурата на такива противоречиви качества в единство, представени чрез тройчици думи, средната от които изразява мярата и е смислосъдържаща, а с това и положителна, а двете крайни – ограничаващите я и определящи я като критерии крайни негативни качества: безотговорност-отговорност-максимализъм; своенравие-дисциплина-раболепие; пристрастност-обективност-педантизъм; безпринципност-принципност-консерватизъм; мизантропия-хуманност-филантропия; нетолерантност-толерантност-безкритичност; несправедливост-справедливост-популизъм;... неувереност - увереност в себе си - високомерие... и т.н. Точно от тази гледна точка се изкушавам да видим и щастието, проницателен и чувстващ mgl, - да проверим дали то би могло да представлява феномен на мярата, носител на положителната валентност в една структура на единство на противоречиви качества или състояния. Това като че ли би изяснило защо има множество хора, чийто живот е богат на колекция от щастливи мигове и които умеят да ги различават, да ги улавят –„О, миг, поспри!” – и да ги пускат да си отидат, но без страх, защото не губят увереност, че те отново ще им се случат. Но за да се уверим във валидността на тази структура по отношение на щастието, нека потърсим ограничаващито го крайности. „Постоянното пребиваване в искрящата радост на съвършеното се превръща от мечтана кулминация в обременяваща невъзможност за съпоставка. А без сравнение се губи мярката за всичко.” Като използваме тази Ваша мисъл, струва ми се, че невротичният стремеж (невротичен извън норма, а не дай, Боже, и психотичен!) към едно неспиращо състояние на удоволствие, което Вие сравнихте (и Ви благодаря за това, че ме улеснихте) с оргазъм, би могъл да бъде единият краен критерий на щастието, който обаче – както виждаме – не е щастие („животът в постоянен оргазъм е невъзможен”, както казвате Вие, което споделям и аз и нека се намери някой, който да докаже обратното). Затова той има негативна валентност и бихме го отнесли към нещастието. Характеризира се с едно непрекъснато неудовлетворение и отчаяние, изразяващо се с идеята „О, миг, не спирай!”. И тук е дължимо да отбележим, че нямаме предвид само сексуалната тема, нали, а всички случаи на стремеж да се стои в състояние на непрекъснато удоволетворяване на нещо желано, преживявано като удоволствие. За другата крайност, която може да е критерий за сравнение на щастието, също с негативна валентност, ми се струва, че е характерно възклицанието или концентрирането в мисълта „О, миг, не идвай!” :) Тук усмивката ми е просто реакция на хрумката, но това състояние не е никак радващо, защото е фиксирано в антирадостта, ако може така да се каже. Мисля, че е излишно и всеки би се досетил, несъмнено и Вие, как чрез фиксацията в тази крайност човекът, който я е избрал за определяща стила му на живот, също напълно се лишава от колекция от щастливи мигове. Аз много се извинявам за този голям обем на моите разсъждения заради не така развитата ми способност за красноречие като Вашата, разбиращ и доверен mgl. Но се радвам, че споделям с Вас тези мои щрихи по въпроса, малко груби и само за съжаление небрежно маркиращи моята гледна точка, която не противоречи на Вашата, че щастието е миг, а не състояние. Но мисля, че тя обяснява възможността при много хора, между които се надявам, че сме и ние, сред динамиката на мярата щастие между докосването на двете определящи го граници от множество такива мигове често да спира дъхът ни :) Оооо,… миг, поспри! Вашите мисли за щастието, щедър на идеи mgl, бяха за мен много интересни. Но нека не подчертавам на глас, че удоволствието, което изпитах, е идентично със съдържимото между атомите и молекулите на райския газ. Защото не бих искала отново да Ви смутя със значението на отражението на Вашите думи върху мен – няма да го кажа, само си го мисля – те създават прелестно пространство, в което наистина пърхат лекичките ми крила Но… би сбъркал този, който ще си помисли, че в атмосферата на споделените от Вас мисли и светове аз се чувствам само като една наслаждаваща се красива пеперуда. Неее… И това е вярно, но се съчетава и с друго. Защо Вашата сублимация беше така значима за мен? Защото от нея аз вдъхнах прашец, който, преминал през моите мисли, отрази още една гледна точка. Е, едва ли бих я описала така вълшебно, че да се услади и да се окаже със силна стойност като меда, но това нейно несъвършенство на изказването й мисля, че няма да наруши поне моето приятното чувство от едно ново предположение, от предвкусването на ново мъничко откритие, вдъхновено от Вашите разсъждения.
Миг или състояние е щастието? Защо има хора, които носят в душата и сърцето си колекция от мигове, но има и такива, които не могат да го различат, които не познават сравнението, които не са познали критерия – хора, за които смисъл на живота става това да не са живи…
Много дълго един възпитателен модел ни е държал, струва ми се, в примитива на двуполюсните качества на света – добро-лошо, красиво-грозно, лъжа-истина… щастие-нещастие. Но нека обърнем поглед (и Вашите мисли ме подсетиха точно за това – „А без сравнение се губи мярката за всичко.”) към другия модел – на единство на противоречиви качества. Той поставя значимите качества в позиция на мярата в една структура, в която едни качества са естествен коректор на други. Например според привържениците на този модел стремежът към самостоятелност ограничава дисциплинираното поведение в неговите позитивни граници, а обективната оценка на собствените постъпки не позволява на чувството за отговорност да се изроди в постоянно чувство за вина. И така, кратичко ще обобщя, че този модел представя позитивното качество или състояние като мяра между два крайни негативни критерия, а също и в динамиката между тях, определена от субективното преживяване на различните ситуации. Ето някои примери за структурата на такива противоречиви качества в единство, представени чрез тройчици думи, средната от които изразява мярата и е смислосъдържаща, а с това и положителна, а двете крайни – ограничаващите я и определящи я като критерии крайни негативни качества: безотговорност-отговорност-максимализъм; своенравие-дисциплина-раболепие; пристрастност-обективност-педантизъм; безпринципност-принципност-консерватизъм; мизантропия-хуманност-филантропия; нетолерантност-толерантност-безкритичност; несправедливост-справедливост-популизъм;… неувереност – увереност в себе си – високомерие… и т.н.
Точно от тази гледна точка се изкушавам да видим и щастието, проницателен и чувстващ mgl, – да проверим дали то би могло да представлява феномен на мярата, носител на положителната валентност в една структура на единство на противоречиви качества или състояния. Това като че ли би изяснило защо има множество хора, чийто живот е богат на колекция от щастливи мигове и които умеят да ги различават, да ги улавят –„О, миг, поспри!” – и да ги пускат да си отидат, но без страх, защото не губят увереност, че те отново ще им се случат. Но за да се уверим във валидността на тази структура по отношение на щастието, нека потърсим ограничаващито го крайности.
„Постоянното пребиваване в искрящата радост на съвършеното се превръща от мечтана кулминация в обременяваща невъзможност за съпоставка. А без сравнение се губи мярката за всичко.” Като използваме тази Ваша мисъл, струва ми се, че невротичният стремеж (невротичен извън норма, а не дай, Боже, и психотичен!) към едно неспиращо състояние на удоволствие, което Вие сравнихте (и Ви благодаря за това, че ме улеснихте) с оргазъм, би могъл да бъде единият краен критерий на щастието, който обаче – както виждаме – не е щастие („животът в постоянен оргазъм е невъзможен”, както казвате Вие, което споделям и аз и нека се намери някой, който да докаже обратното). Затова той има негативна валентност и бихме го отнесли към нещастието. Характеризира се с едно непрекъснато неудовлетворение и отчаяние, изразяващо се с идеята „О, миг, не спирай!”. И тук е дължимо да отбележим, че нямаме предвид само сексуалната тема, нали, а всички случаи на стремеж да се стои в състояние на непрекъснато удоволетворяване на нещо желано, преживявано като удоволствие.
За другата крайност, която може да е критерий за сравнение на щастието, също с негативна валентност, ми се струва, че е характерно възклицанието или концентрирането в мисълта „О, миг, не идвай!” Тук усмивката ми е просто реакция на хрумката, но това състояние не е никак радващо, защото е фиксирано в антирадостта, ако може така да се каже. Мисля, че е излишно и всеки би се досетил, несъмнено и Вие, как чрез фиксацията в тази крайност човекът, който я е избрал за определяща стила му на живот, също напълно се лишава от колекция от щастливи мигове.
Аз много се извинявам за този голям обем на моите разсъждения заради не така развитата ми способност за красноречие като Вашата, разбиращ и доверен mgl. Но се радвам, че споделям с Вас тези мои щрихи по въпроса, малко груби и само за съжаление небрежно маркиращи моята гледна точка, която не противоречи на Вашата, че щастието е миг, а не състояние. Но мисля, че тя обяснява възможността при много хора, между които се надявам, че сме и ние, сред динамиката на мярата щастие между докосването на двете определящи го граници от множество такива мигове често да спира дъхът ни

]]> http://pencheva.com/?p=506&cpage=2#comment-602 mgl Wed, 09 Jun 2010 10:25:10 +0000 http://pencheva.com/?p=506#comment-602 О, лекокрила Петя, допускате ли, че бих си позволил да Ви предложа нещо, което не съм изпитал лично? Щастието всъщност е страничен ефект на райският газ, както ще Ви обясни този познат Вам анестезиолог. Но миговете наслада игнорират всички други негови функции, защото са последното нещо, което човек изпитва преди да поеме към светлото безвремие, без да знае дали отново ще се върне в тленния свят. Но Вие, прозорлива Петя, повдигате един по-важен въпрос, който витае между атомите и молекулите на райския газ - за щастието. Не се наемам да дефинирам самото щастие. За всеки то със сигурност е различно, а и всяка ситуация предполага различно щастие. Ще бъдете ли да сте щастлива, ако сте на райски остров в тропиците и към Вас приближава кораб? Ако островът е Бали, а корабът е нает от Вашия туроператор - едва ли. Но ако сте на архипелага Фиджи и се казвате Робинзон Крузо - със сигурност! Нещо друго е по-важно и по интересно - миг или състояние е щастието? Аз - а и Вие, убеден съм - вярвам, че е няколко мига. Идват и си отиват. И слава богу! Животът в постоянно щастие е невъзможен. Или ако използваме като илюстрация сексуалната тема, която дилетант като мен приема като един от основополагащите камъни на психологията и дори на психиатрията, животът в постоянен оргазъм е невъзможен. /Дано това не оскърби нечий пуритански слух - ако се случи, ще се извиня на всеки засегнат./ Постоянното пребиваване в искрящата радост на съвършеното се превръща от мечтана кулминация в обременяваща невъзможност за съпоставка. А без сравнение се губи мярката за всичко. Не можем да познаем доброто без зло, уви... Вярвам, че имаме знаменит съмишленик в лицето на Шекспир, защото за какво друго, ако не за щастието възкликва той "О, миг, поспри!". И може би част от смисъла на човешкия живот е търсенето на този миг. Казват, че има хора, които никога не достигат до него. Не искам да вярвам в това, защото никой не го заслужава. Предпочитам да се радвам на хора, които носят в душата и сърцето си колекция от мигове. Сигурен съм - и Вие. О, лекокрила Петя, допускате ли, че бих си позволил да Ви предложа нещо, което не съм изпитал лично? Щастието всъщност е страничен ефект на райският газ, както ще Ви обясни този познат Вам анестезиолог. Но миговете наслада игнорират всички други негови функции, защото са последното нещо, което човек изпитва преди да поеме към светлото безвремие, без да знае дали отново ще се върне в тленния свят.
Но Вие, прозорлива Петя, повдигате един по-важен въпрос, който витае между атомите и молекулите на райския газ – за щастието.
Не се наемам да дефинирам самото щастие. За всеки то със сигурност е различно, а и всяка ситуация предполага различно щастие.
Ще бъдете ли да сте щастлива, ако сте на райски остров в тропиците и към Вас приближава кораб? Ако островът е Бали, а корабът е нает от Вашия туроператор – едва ли. Но ако сте на архипелага Фиджи и се казвате Робинзон Крузо – със сигурност!
Нещо друго е по-важно и по интересно – миг или състояние е щастието?
Аз – а и Вие, убеден съм – вярвам, че е няколко мига. Идват и си отиват. И слава богу! Животът в постоянно щастие е невъзможен. Или ако използваме като илюстрация сексуалната тема, която дилетант като мен приема като един от основополагащите камъни на психологията и дори на психиатрията, животът в постоянен оргазъм е невъзможен. /Дано това не оскърби нечий пуритански слух – ако се случи, ще се извиня на всеки засегнат./ Постоянното пребиваване в искрящата радост на съвършеното се превръща от мечтана кулминация в обременяваща невъзможност за съпоставка. А без сравнение се губи мярката за всичко. Не можем да познаем доброто без зло, уви…
Вярвам, че имаме знаменит съмишленик в лицето на Шекспир, защото за какво друго, ако не за щастието възкликва той „О, миг, поспри!“.
И може би част от смисъла на човешкия живот е търсенето на този миг. Казват, че има хора, които никога не достигат до него. Не искам да вярвам в това, защото никой не го заслужава. Предпочитам да се радвам на хора, които носят в душата и сърцето си колекция от мигове. Сигурен съм – и Вие.

]]>