Скъпият фотоапарат и мегапикселите не правят хубавата снимка
Евгени Димитров е собственик и управител на агенция „Булфото“. 
Завършил е журналистика в СУ „Св.Климент Охридски“ и още като студент започва работа като фоторепортер в различни печатни издания. От 2000 г. ръководи своята агенция, като негови снимки се продават успешно и в чужбина. Той бе един от членовете на журито, което оценяваше снимките в първия национален фотографски конкурс „Това е Еконт“ на русенската куриерска компания „Еконт Експрес“.
- Господин Димитров, фотографията стана масова, а скъпата техника вече не е екзотика. Това проблем ли е за професионалистите?
- Един от вечните спорове за фотографията е дали тя е изкуство, журналистика, нещо приложно и какво е участието на човека в нея. Все още никой не е отговорил еднозначно на този въпрос.
За мен критерий дали един фотограф е професионален, или не, е дали той получава пари за снимките си, или си ги подрежда в домашния албум или компютър. Друг е въпросът как определяме, че някой снима добре. Разбира се има и такива фотографи, които снимат добре, но не вземат пари за снимките си.
Откакто изобщо я има на света фотографията, тя върви към демократизиране. Първите фотографи, за да си направят снимката, са ходели с огромна палатка, разпъвали са я на място, забърквали са в тенджери емулсия, мазали са я върху стъкло, чакали са я да изсъхне, пъхали са плаката във фотоапарата, снимали са, след което са вадели и проявявали на място, за да има снимка. След години започнали да са правят снимки с готови плаки и отпаднало едно от действията.
Голямата революция станала, когато фотографите преминали от плака към ролфилм. „Кодак“ вкарали 100 кадъра в един филм и продавали фотоапарата направо с него. Когато свършели тези 100 кадъра, апаратът се връщал във фирмата и те зареждали нов филм. Техният девиз бил „Вие натискате копчето, ние правим всичко останало“. Тогава пак възникнали този същият спор и тревогата, че всеки ще може да снима и им се губи майсторлъкът. Ернст Лайц пък направил „Лайка-филма“ и фотоапарата „Лайка“ и фотографията станала все по-масова. Няколко десетки години по-късно влезе дигиталната фотография и … всеки може да снима.
- Наистина ли всички могат да снимат?
- Оказва се, че с всички тези технически новости се улесняват тези, които могат да снимат. Които не могат – нищо не би им помогнало. С дигиталните апарати няма нужда да се броят и пестят кадрите, затова хората щракат много и не мислят за нищо. Идеята им е, че от всичко наснимано все ще излезе хубава снимка, но това е заблуда. Имаше един период, в който на едно събитие половината от професионалните фотографи бяха с дигитални апарати, а другите – на лента. Изумително беше, че се различаваха по поведението си. Филмовият човек гледа, мисли и снима, а цифровият – щрака, щрака, щрака и после гледа на екранчето, като мисли. Човек се подмамва по идеята, че има хубава техника и си въобразява, че тя ще му извади хубава снимка. Не е точно така, тъй като във фотографията винаги има хазартна тръпка и няма нужда да ходиш в казино, но добрата снимка винаги изисква добра подготовка. Когато започнахме работа в агенцията, всички бяхме с едни офисни малки „Pentax“-чета и колегите ни се смееха. Това обаче даде възможността да се оптимизира процесът на снимане и фотографите да бъдат улеснени в техническо отношение – снимките могат да бъдат изпратени по-бързо, евтино и без много усилия. Всичко това обаче не отнема задължението човек да мисли, преди да снима.
- Все пак защо всички искат да снимат?
- Това е приятна форма на общуване, начин да покажеш преживяване и да остане то съхранено. Аз лично много се радвам на това, че всеки хваща в ръцете си фотоапарат за удоволствие. Не така стои въпросът в професионалната сфера. Някои от медиите се подхлъзнаха по тази плоскост, че вместо да имат на щат професионален фотограф, могат да раздадат на всеки от репортерите по един малък дигитален и всичко ще е наред. Със сигурност такава снимка би била доказателство, че журналистът е бил на събитието, но оттам нататък нищо повече. Малцина са талантите да успеят както да хванат най-важното от случката, така и да запишат пълната информация от нея.
- Но все пак е известно, че PhotoShop-ът прави чудеса.
- Да, така е, но със съществуващ материал. Програмата не може да изобрети нещо, не може да промени гледната точка и не може да нарисува снимка. Аз лично съм твърдо за PhotoShop-а, защото той ти дава още един инструмент в ръцете. Обаче калпавият фотограф и с най-високата версия на програмата ще си остане калпав фотограф. Същото важи и за скъпия фотоапарат. Много хора с финансови възможности си купуват техника на невероятни цени и с класи над тази, с която снимаме ние дори. Това обаче няма да им направи снимката по-хубава, ако не се научат как да стане това. Автоматиката не е лекарство за всичко – важно е да знаеш къде и как да я употребиш.
- А надпреварата за мегапиксели в апарата?
- Хората, които произвеждат фотографска техника, трябва да намират начини да си я продават. Те безспорно печелят от нас, професионалистите, но повечето пари се печелят от продажбата на така наречените „вафли“ или „сапунерки“ – малки апаратчета за домашно ползване. Разбира се, че мегапикселите са търговски трик за продажба. Моят телефон в момента е с 5 мегапикселова камера, но обективът му отпред е като глава на карфица и качеството му е точно като за глава на карфица – никакво. Общо казано, мегапикселите нямат отношение към качеството на снимката. Всичко над 3 MPX е добро, стига да има добра оптика, качествени лещи, прилично смятаща автоматика и здрав апарат. Това си е още един елемент на състезание за хората. Фотографията е и вид себедоказване, затова тя страда от всички болести на съвременната епоха като вещоманията.
Голямата битка на търговците и производителите е за малките апарати. Оказва се, че по света във всеки един момент милиони апарати щракат едновременно. Фотографската индустрия е една от малкото, която в световен план не е засегната от кризата и бележи ръст от 2% на продажбите.