Марко Тодоров: Свободата я постигнахме, демокрацията още не
- Доцент Тодоров, какво се случи през есента на 1989 г. в Русе?
- Ако трябва да отбележим важна дата, това е създаването на СДС в Русе на 20 декември 1989 г. Разбира се, всичко започна по-рано, на 10 ноември. Тогава бях преподавател в университета и много ясно си спомням този ден. Хората от нашата катедра се бяха събрали в барчето на Съюза на математиците. Точно тогава аз закъснях и имах шанса да чуя по радиото съобщението за подадената оставка на Тодор Живков. Много се зарадвах и веднага съобщих на другите. Нямаше никакъв страх от радостта, която беше изразена.
- Защо? Личността на Първия ли беше кошмарът ви?
- Не съвсем точно, но ако един човек стои на такава позиция толкова дълго време, той омръзва. Освен това вятърът на промяната беше започнал да се усеща и тук. Всичките ни надежди бяха България да тръгне по нов път. Истината е, че не очаквахме да се случи точно по този начин. Лично аз смятах, че ще се свика конгрес на партията и ще започнат лека полека промените. Не съм бил член на БКП и ми е малко трудно да боравя с тази партийна терминология, но наистина стана внезапно сдаването на властта. Това си беше вътрешнопартиен преврат, а аз не вярвах, че има сили в партията, които могат да се противопоставят на ръководството. Явно изненадата е била правилният ход.
Междувременно трябва да отбележа, че и партийните членове в университета се радваха на събитието. Не вярвах обаче, че това, което ще дойде, ще бъде толкова радикално и социалистическата система ще се разпадне. Надявах се, че ще се получи нещо като китайската система в момента.
- Какво се случи на 11 ноември 1989 г.?
- Няколко дена след 10-и в университета се основа Клуб за гласност и демокрация от партийни членове-бунтари. Моделът бе взет от софийската организация и аз веднага се включих като човек с дясно мислене. В него бяха доц.Иван Неделчев, доц.Варамезов и други колеги, които искахме да променим нещата. Постепенно започна да става ясно, че това, което се е отприщило, няма да спре. Тогава започнаха първите разграничения на хората в клуба. В началото на декември се заговори за учредяване на Съюз на демократичните сили, след като в Русе вече имаше възстановени организации на социалдемократи, силна беше структурата около Любомир Собаджиев с неговото движение за гражданска инициатива, николапетковисти, радикалдемократи. Изненадаващо беше колко бързо се създадоха ядрата на старите политически сили, съществували в миналото. След като се учреди СДС на 7 декември в София, възникна идеята да се направи и в Русе. Информацията течеше много бързо и вече не си спомням кой предложи да се съберем в Клуба на културните дейци.
- Как ставаше връзката между вас?
- Нямаше мобилни телефони и общо взето се търсехме по работните места и домовете.
- Каква беше вашата роля в учредяването на СДС-Русе?
- Аз имах за задача да съставя декларация. Бях единственият с компютър – „Правец 16″ и иглен принтер. Така написах декларацията за учредяване на СДС. Бяхме около двайсетина души. След това трябваше да уточним органите за управление. КДК беше зает и се събрахме в едно помещение на отсрещната страна на улицата. Започнаха едни спорове за лидерство и настана хаос. Аз стоях отстрани, тъй като нашият клуб не беше в ядрото, а и аз нямах абсолютно никакъв политически опит. Настана невъобразим хаос, който аз като организиран човек просто не издържах. Намесих се и се опитах да вкарам някакъв ред. Нещата протръгнаха и изведнъж някой каза, че предлага Марко Тодоров да оглави СДС. Лично аз се стреснах много и в първия момент реагирах отрицателно. След това ми обясниха, че ще имам чисто организационна работа по сбирките и няма да съм партиен лидер.
Важно за историята на демокрацията е едно събиране в зала „Дунав“, където Свободка Стефанова направи изказване, с което показа, че няма страх. Ескизът й беше много остър и тя се осмели да каже нещо от типа „Смърт на комунизма!“ или „Смърт на комунистите!“, което втрещи всички, но пък им показа, че няма от какво да се страхуват, тъй като на нея нищо не й се случи. Изказването й беше твърде крайно, но тогава това беше нужно. Имаше страхотен психологически ефект.
- От София диктуваха ли ви какво да правите?
- На мен това ми беше най-големият проблем като председател на СДС-Русе. От една страна беше хубаво, а от друга – лошо. Комуникацията беше лоша, а и ние политически не бяхме в час. Като хора, които искат да се утвърждават като опозиция, искахме да имаме визия какво ще правим на национално ниво. Не можеше да има различни послания от различните градове. Казваха примерно „утре да се направи митинг“. Как да се направи за един ден такова сериозно мероприятие, при положение, че и няма нагласа. От друга страна пък се чувствахме свободни да си решаваме въпросите сами. Това продължи доста време, включително и във Великото народно събрание.
- Къде се събирахте?
- От сегашна гледна точка е било незаконно, но обикновено се събирахме в университета – там имаше зали и след работа правехме заседанията до решението на Кръглата маса партиите да излязат от държавните структури и предприятията. Поставихме въпроса за помещение на СДС в Русе и ни дадоха една бивша бръснарница срещу хотел „Дунав“. Беше в окаяно състояние, но всички помогнаха да го направим прилично. Освен това беше в центъра и хората можеха да ни видят, да усетят присъствието ни, да видят, че няма нищо страшно. Въпреки това имаше такива, които ни заобикаляха отдалеч от страх.
- Постигнахте ли идеалите си?
- Нашите идеали бяха свобода и демокрация. Свободата я постигнахме, а демокрацията не сме все още. Демокрацията означава демократично вземане на решенията и строго спазване на правилата. Сега имаме демократично вземане на решения, но никой не спазва правилата. Държавата я няма и това не е демокрация.
- Вие кога напуснахте СДС?
- Аз не напуснах, а ме отлюспиха. Причината беше в подписването на Конституцията и аз отказах да напусна парламента. Позицията ми беше, че ако тогава не приемем нова, още десетки години ще си останем с Живковата. А спомняте си, че на нея първият член беше за ръководната роля на партията и беше недемократична. Според мен тя пречеше за развитието на страната. Другите ми колеги от СДС смятаха, че няма да приемат Конституцията, а ще изчакат да вземем изцяло властта, да си назначим Велико народно събрание и тогава да постигнем целта си. Аз все още мисля, че дори комунистите имаха нужда от защита в позициите, в които са прави. Това беше основната разделителна линия. Аз вече се бях „опарил“, бях видял организацията отвътре и това не ми харесваше.
СДС работеше трудно, тъй като беше конгломерат от крайно десни партии, центристи и клонящи към ляво. Да се води хомогенна политика просто не се случи. Освен това нямаше експерти, не разбирахме много от политика. С влизането ни в парламента започна една караница за постове и личности, което не беше приемливо за мен. Имахме амбицията да се борим с една изключително тежка и мощна система, а подходихме като лаици с твърде ограничен потенциал. Бяхме бедни, нямахме медийна подкрепа, липсваше ни опит. А БСП в това време разпределяше капиталите и плануваше да продължи тази своя икономическа власт. Вместо нещата да се концентрират, се изнасяха на еднодневна плоскост да назначават този или онзи на отделна служба. Всичко това даде възможност на БСП да оцелее и да има такова влияние и до днес. Българската опозиция винаги е била слаба, лошо организирана и неподготвена за управление.
- Къде сбъркахте, след като два пъти демократични правителства имаха пълна власт?
- Спомням си заглавието от в.“Демокрация“ през 1991 г. „Спечелихме с малко, но завинаги“. Това не може да бъде вярно в едно демократично общество и никоя партия не бива да има такива претенции за вечно управление. Това е комунистически начин на мислене. Идването на БСП на власт от време на време е полезно и оздравително за държавата. Ето защо в някои постове има мандатност – човек се изхабява, липсва му идейност и енергия. Всички партии се поизцапаха от властта. Когато опозицията беше на власт, правителствата не успяха да покажат, че държавата има механизми за налагане на правила. Това е грешката на управленията.
- Мръсна работа ли е политиката?
- По-скоро е опасна, тъй като изкушенията са много големи и човек лесно може да се подхлъзне и да залитне към мръсната страна на политиката. Трябва да имаш големи морални устои, за да издържиш на власт и пари. Важно е да имаш мярка за компрамиси, тъй като политика не може да се прави „с рогата напред“. Голяма част от българските политици се поддадоха на дявола. Аз лично не съжалявам, макар че с облекчение се отдръпнах от тази работа. В България с това високо ниво на шуро-баджанащина и модела „Батко-братко“ нещата няма да се променят скоро. Тази черта на българина се проявява често, тъй като в държавата няма контрол и спазване на правила. Преди 1944 г. в България е имало далеч по-голям ред и дисциплина по законен начин.
- Какво е мнението ви за днешното управление?
- Аз от непоправим оптимист станах реалист. Загубих вярата, че политическа сила може да наложи нов модел, но не съм престанал да се надявам.
- СДС има ли бъдеще?
- Съмнявам се. Мъчно ми е и не ми харесва сегашното състояние на СДС. Смятам, че Мартин Димитров не е подходящ, тъй като нищо ново не показва и си служи с едни и същи изтъркани фрази. Мога да кажа, че Иван Костов е един от политиците с много голям потенциал, но и той не успя да го насочи в правилна посока. Други не виждам.
- Царят излъга ли надеждите ви?
- Той е най-голямото ми разочарование. Мислех, че един човек като него, който идва отвън и има добро образование и възпитание, може да наложи нов модел. Очаквах, че ще покаже силни морални устои да се пребори с реалността и манталитета на българина. Уви, не стана. Аз се бях оттеглил от политиката и проявих глупостта да се съглася да участвам в учредяването на НДСВ. Наистина мислех, че ще бъде полезен за България. Действително той промени радикално политическата картина, като сложи край на безсмислената конфронтация между ляво и дясно. За съжаление обаче не отговори на моя критерий за политически лидер. Тогава получих най-големия удар като политик, като ми извадиха картонче от Държавна сигурност. Омаскариха ме като доносник. А се оказа, че в регистъра на ДС има 6 страници с мое досие – биография и данни за роднини. Събирали са данни за мен и са ме следели, но аз никога не съм доносничал или подавал информация на службите. След това получих извинение лично от Симеон Втори, но лошото чувство остана.