Швейцария на Балканите ли? Я стига сте лъгали!
Бърз поглед към алпийската държава с нетрадиционни коментари и песимистичен финал
В зората на българската демокрация анонимен гений измисли и обеща на народа само след няколко години България да стане Швейцария на Балканите. Благодарение на този далновиден пророк и невероятните таланти на управниците ни вече не само сме ги стигнали швейцарците, а и сме ги изпреварили в какво ли не.
Като се замисли човек, България и Швейцария имат само прилики и минимални разлики. Те се ограничават с езика, фолклора, географското положение, политическата стабилност, финансовата независимост, националната репутация, народопсихологията, вътрешното административното деление и територията.
Всъщност по територия дори сме напред, но като истински и великодушен по-голям брат
не се големеем и не натрапваме непрекъснато на бедните швейцарци
това си очевидно предимство.
Нашите преимущества продължават с европейската перспектива за страната ни. Може да са ни спрели еврофондовете, да ни дърпат ушите от Брюксел ту за корупция, ту за калпава съдебна система, ту за каквото текущо се издъним, но все пак ние сме си горди членове на Европейския съюз, а „часовникарите“ дори не са кандидати за следващото разширение. Няма ФАР, няма ИСПА, няма САПАРД – за всичко само на себе си трябва да разчитат. Нещо повече – неотдавна съвсем сериозно бяха заплашени тъкмо заради нас. Е, и заради румънците също. Защото закостенелите им управници не се решиха да разчупят шаблона и да вземат самостоятелно решение, а
свикаха референдум
дали да пускат свободно в страната си тъмните балкански субекти, пък били те и пресни еврочленове. Народът аха да отвърне „не“, защото според тамошната „Атака“ сме били доста лъжливи, крадливи и силно ни влечали тарикатлъците, само и само да спестим два франка или пък да изкопчим някоя банкнота. И други подобни нападки имаше срещу нас. На косъм бяха горките швейцарци да понесат от тежки по-тежки санкции, но стана чудо и с малка, но отговорна преднина допитването каза „да“.
Едно от най-сближаващите неща между нашите два приятелски народа са трудовата дисциплина и общият ни стремеж към съвършенство. Така из Алпите, където според една реклама изобилства от мармоти и лилави крави, са прокопани безброй тунели. И ние си имаме такива – например „Топли дол“ и „Правешки ханове“ около София. Но докато нашите са в непрекъснат ремонт по различни програми, което осигурява заетост, икономическа активност, заздравяване на местния бизнес и принос в борбата срещу глобалната криза, по техните никой нищо не побутва. Направили ги веднъж, асфалтирали ги здраво, обезопасили ги, осветили ги и
пуснали народа да си кара колите в тръбите
Не ги е грижа ни за заетостта, ни за укрепване на местния бизнес, ни за глобалната криза.
На конфедерацията, може би защото Алпите й осигуряват постоянен хлад, май не й пука твърде и за глобалното затопляне. За очи държавата излива някакви милиони и милиарди в световни екологични проекти, а в същото време поставят лампи в тунелите, след като са дълги само 3-4 километра. Защо не пестят електроенергия, нали автомобилите си имат фарове?! На всичко отгоре осветлението на входовете и изходите е по-силно. Оправдават се с някаква измислена адаптация на зрението на шофьорите, но с тяхната добре развита фармация и медицина, като нищо може да са нагодили някое проучване, само и само да обслужат поредната фирма, която има интерес електромерът да се върти. В България такова нещо е недопустимо -
ние сме разумни и никога не пускаме всички лампи
камо ли и двете платна на магистрала „Хемус“.
Безразборното разточителство на сили и средства в Швейцария взема връх с безсмислено косене на треви и подрязване на храсти около пътищата, поставяне на огради около шосето и въвеждане на кръгови движения пред входа на всяко село. Интересно е да се отбележи, че им липсва знак „Внимание! Опасност от падащи камъни“, който ние и сърбите сме поставили преди всеки завой в планинските си райони. Ето тук похвално са се постарали да спестят някой и друг франк, макар да е ясно, че Алпите не са трошливи.
По въпросите за туризма и посрещането на гости от чужбина швейцарците има какво да научат от нас. Изостават, и то здраво. Как иначе да си обясни човек факта, че в градчето Зермат
в подножието на връх Матерхорн не се допускат автомобили
Дотам се стига само с железница, която е държавна по статут като БДЖ, а в самото градче тихо се плъзгат електромобили. Строителството им също е занемарено. Тук-там вдигат скромни четириетажни хотелчета, които заради ограниченията са принудени да градят с хеликоптери. Освен това доста смущаващо е, че от 60 години има забрана да се продава и метър алпийска земя. Къде е романтиката на Банско а ла „Когато се наливаха основите“ с бетоновозите и калта, как си представят, че могат да задържат туристите до среднощните часове без мощна чалга, дълги бедра и щедри пазви?!
Нека сме честни и да кажем, че са още в онези години, в които канят гостите си в къмпинги, при това ги категоризирали със зведички. Ние отдавна се разделихме с идеята за номадски тип почивка и това ни прави желана дестинация за всички европейци, които са се замогнали, продали са кемперите си и предпочитат уюта на лъскавите хотели с изглед към нов строителен обект. Един детайл – в техните къмпинги тревата се коси и се събира със специални машинки, което си е далеч по-отблъскващо и неавтентично от традиционното българско замахване на косата веднъж годишно и събирането на сеното за храна на добитъка.
Все пак и в тази средноевропейска държава пристигат туристи – явно търсачи на силни усещания. За да засилят авантюризма им, швейцарците са се подготвили с прословутата си зъбчата железница, която отвежда гостите в самото подножие на скалистия Матерхорн.
И той не е кой знае какво, но поради липса на друго, го рисуват по шоколадите „Тоблерон“, влаковете си, блузките и ключодържателите. На 3100 метра надморска височина са изградили хотел и не престават да се хвалят, че той бил най-височинният в света. Тъй като често туристите ходят там неподготвени за студа и снега, домакините раздават одеала и
разриват преспите до сухо, макар през нощта пак да вали
Положението с градския им транспорт също не е розово. Толкова са закъсали за клиенти, че на всеки турист държавата дава безплатна карта за пътуване с валидност до края на престоя му. Докато в Русе назначават допълнително кондуктори, швейцарците явно са се предали на кризата и такива длъжности просто липсват. Действително трамваите в Женева приличат повече на космически совалки и возят плавно като последни модели мерцедеси, но това е следствие на изгодно сключен договор с доставчик на мотриси. Като специална стратегия против свободното общуване с цел недопускане на масова психоза от газещата ги криза може да се отбележи точността на пристигане на всеки автобус. Така хората нямат възможност да поговорят със съграждани, докато чакат поредната линия, да обсъдят управата на града, правителството, Европейския съюз, скъпотията, промоциите в хипермакетите и т.н. Ето защо някаква сдържаност лъха отвсякъде, а компенсират с любезно отношение от страна на персонала в магазините – говори им се на клетите швейцарци, споделя им се.
Хубавото на Женева е, че
благодарение на балканците отскоро местното население има познания
за извисеното музикално и певческо изкуство, което представят румънци и косовари. Почти из целия град артистични колективи изнасят богата програма, като не се изисква специален билет и облекло, за да бъдат слушани. Изкуството е повече от достъпно, тъй като творчеството се осъществява в директен контакт с публиката на улицата. Шарените хартийки в шапката отпред са колкото да припомнят на швейцарците, че всичко си има цена. Някои местни скептици вероятно съжаляват, че са отворили границите си за подобни гости, но такъв е животът – евроинтеграцията иска жертви, а жертви правят тези, които има какво да жертват. Така че ще търпят!
Като заговорихме за Женева, справедливо е да се отбележи, че и в този град има скитащи животни. Сериозно, така е, но са патици, лебеди и още чудати видове пернати. Явно общинската администрация е безсилна пред тази напаст, която незнайно защо си е харесала Женевското езеро /Льоман/. И това се случва в кварталите, където вилички са вдигнали Михаел Шумахер, Фил Колинс, Силви Вартан и още десетки граждани с авторитет в обществото. Същото нехайство личи в Лозана и Монтрьо, където
тези безстопанствени животни нито се тровят, нито се кастрират, нито се ядат
Всъщност екзотичните улични музиканти може и да не спазват съвсем стриктно последното правило, но това си е част от спецификата на балканската душа. За нея всяка забрана е по-скоро сърдечна покана за редовното й нарушаване.
Земеделието в планинската държава буди съжаление у всеки българин, свикнал пред погледа му да се ширят полета с натежали от зърно класове, с подредените лозя и безбройните овощни градини. Отрудените швейцарски хорица разполагат само с баири, а на баир лозе не се сади, то се знае. Само дето швейцарците не го знаят и се мъчат, завалиите, да правят вина в суровия си климат, като за целта покриват лозниците с мрежи против слана и косове. Всъщност никой не би искал да живее в тези планински земи, освен коренните жители и техните алпийски кози. Правят си сирене, което на всичко отгоре е надупчено и вмирисано.
Трудно е да се обясни
защо все пак централите на световните организации са се установили именно в Швейцария
Излишно е да се изреждат, тъй като техният брой надвишава 150, но като примери могат да бъдат посочени Червеният кръст, Световната здравна организация и Олимпийският комитет. Последният се намира в Лозана и на всяка пресечка има табела с указания за местоположението му – сакън да не се изгубят чужденците! Струва си да бъде видян не толкова заради музея и пълната история на световните игри с емблеми и спомени, колкото заради поредната възможност българин да изпита гордост в Швейцария.
С шегите дотук!
Всъщност редът и чистотата в тази държава не са новост за никого. Животът им е уреден до съвършенство и тече перфектно като цъкането на швейцарски часовник. Държавната им система е здрава като стоманата на един от символите им по света – ножчета „Викторинокс“. Горчивата истина е, че хората рядко са чували за България и не я свързват с почти нищо. Почти, тъй като именно в Лозана хиляди туристи виждат на входа на олимпийския музей стойките и летвата за висок скок. До това лекоатлетическо съоръжение има табела, на която с червени букви са изписани името на Стефка Костадинова и нейният рекорд от Рим на 30 август 1987 г. с прескочените 209 см. Българка е вдигнала летвата и никой досега не я е надминал! Гордостта в сърето пред входа на този музей не може да се опише, тъй като възвишеното чувство е премесено със страха да не би вътре, в залите с история, да е разказан скандалът с подкупа на Иван Славков… Слава Богу, не е, спестили са ни го.
Ние пък си спестяваме истината, че
както я караме, никога няма да постигнем мечтата
отпреди 20 години да станем Швейцария на Балканите. Защото днес изглежда наистина невъзможно да повярваме
- че е възможно скоро у нас изборите да са истински сблъсък на предизборни платформи, а не на банкови сметки;
- че някой ще организира действително референдум по важен въпрос и наистина ще се съобрази с мнението на хората;
- че законите ще се правят за обществото, а не за определени слоеве, обръчи и бизнеси;
- че върховенството на закона ще важи за всички от портиера до премиера;
- че за да правиш успешен бизнес, ти трябва предпиемчивост, добър проект и готовност за много работа, а не мощно лоби във властта и добре платени ходатайства.
И така нататък, и така нататък…
Затова стига лъжи! Няма да станем Швейцария на Бълканите или поне няма да е скоро. По начина, по който се развиваме, ще се наложи да почакаме неизвестен брой години или десетилетия. Уви!…