Сайт на Ася Пенчева

Още един поглед

Вие сте в раздел " Прочетено ".

В.“Пари“ опита да си вдигне тиража…:)

Публикувам тази статия от в.“Пари“, тъй като приятел на този сайт е една от онези АКУЛИ, от които се плаши бившият зам.-министър Милен Керемедчиев – царски човек, на когото най-после намериха място :)
Чакам коментари на безумието. То да е едно, ама все пак е едно от тях ;)
Всъщност като се замисли човек с такава уж скандална информация може вестникът да си вдигне тиража поне до още 2000 бройки допълнително – горе-долу толкова са работещите в „акулските“ фирми :)

Публикувано преди 8 years, 8 months.

Коментирай

Куриерските фирми още чакат покана за пощите

Водещите куриерски компании все още се въздържат да коментират идеята да влязат ли в стратегическо партньорство с Български пощи АД, показа проучване на в. Пари.
Преди две седмици транспортният министър Александър Цветков обяви, че Български пощи ще се раздели на пет отделни дъщерни дружества, в които държавата ще запази мажоритарния дял от 51%, а за останалите 49% ще се търси частен инвеститор, който ще бъде избран чрез конкурс.

Схема
Целта е в пощите да се влеят свежи капитали, очакваме около 40 млн. лв. да дойдат от частни инвеститори в новите дружества, обясни Цветков. Той уточни, че бъдещите инвеститори няма да притежават активи в съвместните дружества, а само ще участват в разпределянето на дивиденти от печалбата.
На първо време ще бъдат обособени три дружества – Хибрид пост, което ще доставя пратки на големи компании до крайни клиенти, Бул пост, което ще развива куриерски услуги, и Инфо пост, което предлага електронни услуги за граждани и за бизнеса.

Очаквания
В момента стратегията за преструктуриране на Български пощи е предоставена за обществено обсъждане, след което ще трябва да бъде одобрена от правителството и от парламента.
Според новия изпълнителен директор на пощите Милен Керемедчиев стратегическите партньори в съвместните дружества ще трябва да осигурят ноу-хау.
Обособяването на отделните дружества ще позволи повишаването на пазарния дял на всяка от услугите, предлагана от Български пощи, спрямо конкурентите от частните компании. Това важи и за дружеството Бул пост, коментира Керемедчиев.
Въпреки че транспортният министър обеща тази схема да заработи до месец, Милен Керемедчиев смята, че още е рано да се каже кой от големите играчи на пазара на куриерски услуги ще прояви интерес да участва с 49% в съвместното дружество Бул пост.

Интереси
Досега не сме получили официална покана от Български пощи да участваме в съвместното дружество Бул пост, но ако получим такава, сериозно ще обмислим идеята, заяви за
в. Пари Иван Василев, управител на българския офис на холандската корпорация TNT.
От друга водеща компания с клон у нас – DHL, казаха, че вече си партнират с Български пощи и също ще обсъдят варианта дали да инвестират в съвместно дружество за куриерски услуги с държавната фирма.
Преди година от компанията майка DHL имаха намерение да участват в приватизацията на Български пощи, която се предвиждаше да е през 2009 г. Сега за приватизация обаче ще може да се говори след 2011 г. По подобен начин DHL вече създаде заедно с Deutcshe Post съвместна фирма за авиопревози на куриерски пратки.
Единствено In Time, българският партньор на американския транспортно-логистичен гигант UPS, са категорични, че нямат интерес да участват в съвместно дружество с Български пощи. Според управителя Жени Белопитова двете компании се развиват в съвсем различни посоки и между тях няма допирни точки за подобно сътрудничество.

Ефективност
40 млн. лв. не стигат за модернизация

Схемата за разделянето на Български пощи на пет отделни дружества беше подготвена от предишния екип на транспортното ведомство.
Според бившия транспортен министър Петър Мутафчиев не е ясно дали тези 40 млн. лв., които се предвиждат да дойдат от частни инвеститори, ще се достатъчни за модернизацията на Български пощи.
Възможни са още няколко печеливши варианта за оцеляване на държавната фирма, твърди Мутафчиев.
Един от тях предвижда правителството да тегли кредит, за да осигури по-качествени пощенски услуги.

Публикувано преди 8 years, 8 months.

4 коментара

Българският фьешън

Много се дразня, когато чуя някой да казва: „Париж е столица на модата”, или „Милано е столица на модата”. Вярно е, че и там чат-пат излизат някакви актуални парцалки, но истинската родина на модата е България. Само че по нашите земи тя е по-известна като „фьешън”.

Можем заслужено да се гордеем, че сме създали модни архетипи, които остават непроменени във времето. Имаме такива иновации в облеклото и аксесоарите, че Париж и Милано могат само завистливо да рупат зеле пред нашите достижения.

За да повдигна малко смачканото ни национално самочувствие, реших да систематизирам непреходните ценности на българския фьешън.

Ако сте момиче, което иска да е модна икона, първото условие е блузката да е без ръкави, със златист надпис “D&G” на гърдите. Колкото по-едра е табелата, толкова по-добре. Трябва да се вижда от 200-300 метра с невъоръжено око. Тази блузка задължително се комбинира с еластични дънки с пайети. Върху дънките с розов лак са изрисувани цветя. Стилно, аристократично, секси.

Акцентът в този вълнуващ ансамбъл е бяло лъскаво коланче, обсипано с позлатени капси. Коланчето е широко с голяма катарама, върху която със златни букви пише LOVE. Посланието на този надпис е, че стопанката му е изискана дама, търсеща любов и топлота в този студен свят на лицемерие и лъжи.

Друг вариант е бял прозрачен панталон, под който прозират черни прашки. Комбинацията „черно и бяло” винаги е признак на висока класа и изтънчен вкус. Прашките могат да бъдат загатнати и по друг начин – посредством загащване над кръста, така че да стърчат срамежливо над панталона и едва доловимо да гъделичкат деликатните струни на прикритата еротика.

Можем да се гордеем и с още едно типично българско откритие в модата – високите, затворени ботуши посред лято. Август, навън е 43 градуса, а тя – с ботуши до коленете. Тази гледка въздейства индиректно върху мъжкото подсъзнание, отново на принципа на скритото съкровище. Предполага се, че през лятото мъжът се е нагледал на боси крака и сега гадае – какво ли има в ботуша? А как ли ухае в тая жега?… Изящна, изтънчена еротика има в това.

Важен елемент в бг-стайлинга са надупените устни в стил „Мара Отварачката”. Тези устни трябва да са обилно намазани с мощен гланц, тип „току-що съм яла пиле”.

В мъжкия фьешън също имаме много постижения.

Модерният български мъж носи шушляков анцуг (на който вика „анцунг”), бели хавлиени чорапи с надпис SPORT WEAR и мрежести обувки (по-кежуъл вариант е джапанки с бели чорапи). Косата е мазничка, разделена на път с жълти кичури, небрежно-разхвърляни тук-таме, тип „ранния Дейвид Бекъм” Вратът е обрасъл, долавя се натрапчива миризма на пот, която трябва да подскаже, че младежът прелива от хормони.

Много яко е, ако на тениската му пише SEX INSTRUCTOR. Този надпис издава усет към постмодерната провокативност, а освен това е повод за непринуден разговор, който през шеги и закачки да доведе до поантата „шта скъсам”.

Върху анцуга най-добре върви яке от изкуствена кожа с надпис Harrison или Wilson. Да се види, че собственикът му има рокерски дух, пък и е пич по принцип.

На главата задължително стоят слънчеви очила „на диадема” независимо дали е ден или нощ. Те придават на носителя им една завладяваща артистичност, до степен на „разчупеност”.

Изключително важни за българския фьешън-мъж са татуировките. Най-впечатляваща е татуировката „бодлива тел“ на мишницата. Другият вариант e татуировка на йероглифи, копирани от менюто на някой китайски ресторант.

Признак на висока модна култура е и пускането на дълъг нокът на малкия пръст. Този нокът, освен че е стилен, е и много практичен. С него хем можеш небрежно да си почистиш ухото (при липса на нокът ухото се почиства дискретно с най-дългия ключ от връзката), хем да си затегнеш някой винт.

Да, българската мода е самобитна и автентична. Тя носи аромата на Балканите и блясъка на ж.к. „Фондови жилища”. Крайно време е българските шивачи, които възторжено наричат себе си „дизайнери”, да интегрират вече наложените български стереотипи в модните си колекции. И да покажем на света, че въпреки вредните влияния на Париж и Милано, ние завинаги ще запазим своята фьешън-идентичност.

 текстът е на Иво Сиромахов и е публикуван във в.“24 часа“

Публикувано преди 8 years, 8 months.

1 коментар

Първият митинг в Русе: Спомени за едно килимче

20 ноември 1989 г. Студен, влажен и мъглив ден. Изминали са 10 дни от свалянето на Тодор Живков от власт и 3 дни от първия голям митинг пред катедралния храм „Св.Александър Невски“ в София. В Русе всичко е привидно спокойно, мъчително неизвестно и наслоено с тягостно очакване. До този ден, в който е организиран първият граждански митинг. На него шепнатите на ухо новини ще се превърнат в крясък, думите, разменени между най-близки на маса и зад спуснати пердета, ще излязат на трибуната.
Площадът пред Пантеона на възрожденците едва ли някога ще събере повече хора. Над човешкото море са издигнати лозунги „Всички равни пред закона“, „Върнете милионите на народа!“, „Народен съд за виновните!“, „За ново общество без фалш и лицемерие“, „Долу на корупцията, свобода на народния глас“, „Свободни избори“. Сред тях и поредният вопъл „Русе – областен град“. Минала е повече от година, откакто по волята на партийния велможа Пенчо Кубадински градът ни е в Разградска област, но популярната шега „Русе – пристанище на Разград“ само нескопосано прикрива обидата на русенци.
С колегата Николай Каламов, и двамата журналисти в

единствения тогава вестник „Дунавска правда“

си проправяме трудно път в множеството. Хората са застанали плътно един до друг, свити в палта и шуби. Говорят, подвикват си, потропват с крака. Има надежда, има и емоции, които гонят студа. Трябва да стигнем до стъпалата, където ще е импровизираната трибуна. За да виждаме и чуваме всичко – на другия ден и тези, които са били на митинга, и другите, които не са отишли, ще искат да прочетат за него във вестника. Масовата еуфория наоколо е заразна и почти помита притеснението ми – за първи път отразявам такъв митинг, а и в Русе той официално ще бъде първият. Протестът на майките с количките срещу хлорния терор не се е случил, поне според вестника, за него само се говори с недомлъвки или на четири очи. „Дунавска правда“ е орган на Окръжния комитет на БКП.
На стъпалата застава известен в града общественик – Костадин Костадинов, беловлас мъж със стройна осанка. И до днес не зная как го обърках с Пенчо Милков – активен борец против фашизма и капитализма и герой на социалистическия труд. Но на другия ден информацията във вестника излезе с името на антифашиста. В този момент обаче дори не подозирах какво ме очаква.
Костадинов открива с думите: „Десет дни страната живее в динамична обстановка – сложна и противоречва. Решенията на ноемврийските пленуми на ЦК на БКП и Единадесетата сесия на Деветото народно събрание донесоха удовлетворение на целия народ. Тези решения подхранват нашите надежди, че животът ще стане по-хубав. Но освен демокрация и гласност на преустройството са нужни дисциплина и ред, активно участие на всички – комунисти и безпартийни, земеделци и комсомолци“. Така пише на пожълтелите вече вестникарски страници.
Митингът е свикан по инициатива на Комитета на политическите и обществените сили към Общинския комитет на Отечествения фронт. Със знанието, разрешението и под наблюдението на Окръжния комитет на БКП. Защото е в подкрепа на линията на новото партийно и държавно ръководство на страната. Затова и изказванията продължават в този дух: приветствия за последните партийни решения, надежда, че новият генерален секретар на БКП Петър Младенов ще подобри положението в страната, че вече ще има гласност и демокрация.

Но духът е пуснат от бутилката

И от импровизираната трибуна на стъпалата към Пантеона започват да звучат слова, които едва ли са предвидени в партийния сценарий: Искаме социална справедливост! Искаме свободни избори! Искаме законодателни промени, които да ни гарантират правото да говорим това, което мислим! Час по-скоро партията да се очисти от лицемерни и корумпирани личности! Дават думата на всеки, който я поиска. Валят предложения за създаване на комисии към Народното събрание и към обществени организации, които да разследват причините за тежкото състояние на страната ни – икономическо, политическо и морално. Да се търси най-строга отговорност на хората, виновни за кризата, в средствата за масова информация да се даде гласност на цялата истина, скривана досега от народа, да се публикуват доходите на ръководителите от висшия ешелон и дълговете на страната ни. Аплодисменти посрещат ораторите, освирквания спират клишетата и изтърканите лозунги. Въздухът се люлее от „Мила Родино“ и „Тих бял Дунав“.
Прибираме се в редакцията и сядаме да пишем. Чакат ни три цедки – на началника на отдела, на ресорния зам. главен редактор и на самия главен редактор. Едва тогава материалът отива за печат. Трескаво е, няма време, мислиш как да го напишеш, за първи път ти е, а вестникът, нали помните, е орган на ОК на БКП. Не е цензура, по-страшо е – автоцензура.
На другия ден информацията излиза под заглавието „Вот на доверие за демокрацията“.

А мен ме викат на килимчето в ОК на БКП

При Тодорка Григорова – секретар по пропагандата. Ако партийната строгост можеше да се превъплати в жена, то тя щеше да се казва другарката Григорова, от която трепереха и главни редактори, а какво остава за някакви си журналисти. Не помня дали животът ми е минал пред очите като на лента, не помня какво точно ми каза другарката Григорова, но веднъж завинаги запомних кой е Костадин Костадинов и кой – Пенчо Милков. Благодарна съм на тогавашния си главен редактор Сотир Моллов, вече покойник, който ме извади от безтегловност с думите: „Който не работи, той не греши“. В следващия брой е моето обществено порицание: каре на трета страница уведомява всички за грешката ми, а за другарите от ОК на БКП има и обещание, че ще последва служебно наказание. Е, то ми се размина.
Тогава пред Пантеона Николай Каламов направи анкета с хора от митинга. Днес е интересно да се прочете какво са казали в пика на надеждата, когато на всички ни се привиждаше светлина в тунела. Възторгът е разбираем, но го има и това: „Страхувам се да не би в тоя разгар някои хора да използват положението, за да ловят риба в мътна вода“ – думите са на работник от завод „Г. Димитров“. И служителка в „Ремонтстрой“: „Очаквам по-добър живот – да изчезне съществуващото неравенство, да няма хора с привилегии, да изчезне системата на подкупите, работата на всеки да се оценява правилно, да няма човек на този или онзи“.
Наистина ли са минали 20 години?

 автор: Жанета Чучуева

публикувано във в.“Утро“ на 7 ноември 2009 г.

Публикувано преди 8 years, 8 months.

Коментирай

Четете „УТРО“

utro

Публикувано преди 8 years, 9 months.

Коментирай