Сайт на Ася Пенчева

Още един поглед

Първият митинг в Русе: Спомени за едно килимче

20 ноември 1989 г. Студен, влажен и мъглив ден. Изминали са 10 дни от свалянето на Тодор Живков от власт и 3 дни от първия голям митинг пред катедралния храм „Св.Александър Невски“ в София. В Русе всичко е привидно спокойно, мъчително неизвестно и наслоено с тягостно очакване. До този ден, в който е организиран първият граждански митинг. На него шепнатите на ухо новини ще се превърнат в крясък, думите, разменени между най-близки на маса и зад спуснати пердета, ще излязат на трибуната.
Площадът пред Пантеона на възрожденците едва ли някога ще събере повече хора. Над човешкото море са издигнати лозунги „Всички равни пред закона“, „Върнете милионите на народа!“, „Народен съд за виновните!“, „За ново общество без фалш и лицемерие“, „Долу на корупцията, свобода на народния глас“, „Свободни избори“. Сред тях и поредният вопъл „Русе – областен град“. Минала е повече от година, откакто по волята на партийния велможа Пенчо Кубадински градът ни е в Разградска област, но популярната шега „Русе – пристанище на Разград“ само нескопосано прикрива обидата на русенци.
С колегата Николай Каламов, и двамата журналисти в

единствения тогава вестник „Дунавска правда“

си проправяме трудно път в множеството. Хората са застанали плътно един до друг, свити в палта и шуби. Говорят, подвикват си, потропват с крака. Има надежда, има и емоции, които гонят студа. Трябва да стигнем до стъпалата, където ще е импровизираната трибуна. За да виждаме и чуваме всичко – на другия ден и тези, които са били на митинга, и другите, които не са отишли, ще искат да прочетат за него във вестника. Масовата еуфория наоколо е заразна и почти помита притеснението ми – за първи път отразявам такъв митинг, а и в Русе той официално ще бъде първият. Протестът на майките с количките срещу хлорния терор не се е случил, поне според вестника, за него само се говори с недомлъвки или на четири очи. „Дунавска правда“ е орган на Окръжния комитет на БКП.
На стъпалата застава известен в града общественик – Костадин Костадинов, беловлас мъж със стройна осанка. И до днес не зная как го обърках с Пенчо Милков – активен борец против фашизма и капитализма и герой на социалистическия труд. Но на другия ден информацията във вестника излезе с името на антифашиста. В този момент обаче дори не подозирах какво ме очаква.
Костадинов открива с думите: „Десет дни страната живее в динамична обстановка – сложна и противоречва. Решенията на ноемврийските пленуми на ЦК на БКП и Единадесетата сесия на Деветото народно събрание донесоха удовлетворение на целия народ. Тези решения подхранват нашите надежди, че животът ще стане по-хубав. Но освен демокрация и гласност на преустройството са нужни дисциплина и ред, активно участие на всички – комунисти и безпартийни, земеделци и комсомолци“. Така пише на пожълтелите вече вестникарски страници.
Митингът е свикан по инициатива на Комитета на политическите и обществените сили към Общинския комитет на Отечествения фронт. Със знанието, разрешението и под наблюдението на Окръжния комитет на БКП. Защото е в подкрепа на линията на новото партийно и държавно ръководство на страната. Затова и изказванията продължават в този дух: приветствия за последните партийни решения, надежда, че новият генерален секретар на БКП Петър Младенов ще подобри положението в страната, че вече ще има гласност и демокрация.

Но духът е пуснат от бутилката

И от импровизираната трибуна на стъпалата към Пантеона започват да звучат слова, които едва ли са предвидени в партийния сценарий: Искаме социална справедливост! Искаме свободни избори! Искаме законодателни промени, които да ни гарантират правото да говорим това, което мислим! Час по-скоро партията да се очисти от лицемерни и корумпирани личности! Дават думата на всеки, който я поиска. Валят предложения за създаване на комисии към Народното събрание и към обществени организации, които да разследват причините за тежкото състояние на страната ни – икономическо, политическо и морално. Да се търси най-строга отговорност на хората, виновни за кризата, в средствата за масова информация да се даде гласност на цялата истина, скривана досега от народа, да се публикуват доходите на ръководителите от висшия ешелон и дълговете на страната ни. Аплодисменти посрещат ораторите, освирквания спират клишетата и изтърканите лозунги. Въздухът се люлее от „Мила Родино“ и „Тих бял Дунав“.
Прибираме се в редакцията и сядаме да пишем. Чакат ни три цедки – на началника на отдела, на ресорния зам. главен редактор и на самия главен редактор. Едва тогава материалът отива за печат. Трескаво е, няма време, мислиш как да го напишеш, за първи път ти е, а вестникът, нали помните, е орган на ОК на БКП. Не е цензура, по-страшо е – автоцензура.
На другия ден информацията излиза под заглавието „Вот на доверие за демокрацията“.

А мен ме викат на килимчето в ОК на БКП

При Тодорка Григорова – секретар по пропагандата. Ако партийната строгост можеше да се превъплати в жена, то тя щеше да се казва другарката Григорова, от която трепереха и главни редактори, а какво остава за някакви си журналисти. Не помня дали животът ми е минал пред очите като на лента, не помня какво точно ми каза другарката Григорова, но веднъж завинаги запомних кой е Костадин Костадинов и кой – Пенчо Милков. Благодарна съм на тогавашния си главен редактор Сотир Моллов, вече покойник, който ме извади от безтегловност с думите: „Който не работи, той не греши“. В следващия брой е моето обществено порицание: каре на трета страница уведомява всички за грешката ми, а за другарите от ОК на БКП има и обещание, че ще последва служебно наказание. Е, то ми се размина.
Тогава пред Пантеона Николай Каламов направи анкета с хора от митинга. Днес е интересно да се прочете какво са казали в пика на надеждата, когато на всички ни се привиждаше светлина в тунела. Възторгът е разбираем, но го има и това: „Страхувам се да не би в тоя разгар някои хора да използват положението, за да ловят риба в мътна вода“ – думите са на работник от завод „Г. Димитров“. И служителка в „Ремонтстрой“: „Очаквам по-добър живот – да изчезне съществуващото неравенство, да няма хора с привилегии, да изчезне системата на подкупите, работата на всеки да се оценява правилно, да няма човек на този или онзи“.
Наистина ли са минали 20 години?

 автор: Жанета Чучуева

публикувано във в.“Утро“ на 7 ноември 2009 г.

Етикети:

Posted in Прочетено 8 years, 8 months ago at 16:02.

Add a comment

No Replies

Ще се радвам да видя вашия коментар!


Вашия коментар