Сайт на Ася Пенчева

Още един поглед

Вие сте в раздел " Хората ".

Ортопеди оперираха едновременно двата крака на „стъклено“ дете

Уникална за България операция направиха лекарите от Ортопедичното отделение на русенската болница и спасиха крачетата на 9-годишния Калоян Арнаудов. Детето страда от вроденото заболяване остеогенезис имперфекта /стъклени кости/ и първото счупване на бедрата е преживял още с раждането си. Досега са му правени четири големи операции, а на 29 март в продължение на четири часа и половина лекарите правят още две намеси с една упойка.
В операционната са работили ортопедите д-р Боян Валентинов, д-р Севдалин Ангелов, д-р Стоян Граматиков, д-р Владимир Цонев, анестезиологът д-р Владин Петров, фелдшерът Георги Ганев и сестрата Маргарита Митева. На малкия Калоян са поставени импланти, които са телескопиращи и растат заедно с детето. Металните пластини са фиксирани в двете растящи зони и така отпада необходимостта да се правят постоянно операции за стабилизиране, когато момчето расте, обяснява детският ортопед д-р Валентинов. Специалните пирони са произведени от канадската фирма „Пега Медикъл“ и са доставени от „Джи Ес Еуро-България“. Тъй като това са особено скъпи консумативи, финансовата страна на операцията е подсигурена от Фонда за лечение на деца, който е отпуснал 16 000 лева за крачетата на Калоян.
В продължение на месеци екипите от лекари, производители и дистрибутори са организирали доставянето на инструментариума и имплантите от Германия в Русе. Още преди три месеца уговорихме точната дата и час на операцията, затова и стиковката на процедурата беше особено важна, допълва д-р Валентинов.
Благодарение на тези импланти Калоян ще може самостоятелно да ходи и да има пълноценно детство. Сега момчето е ученик в трети клас и майка му Цветанка Андреева е до него във всяко междучасие. Заради чупливите му кости е особено опасен всеки сблъсък в коридора или подхлъзване в стаите на училището, обяснява майката. Макар да има трудности с придвижването, Калоян е отличен ученик и вече има всички шансове да сбъдне мечтата си да стане космонавт.
Лекарят д-р Боян Валентинов, който направи уникалната операция, е ученик на покойния вече д-р Пенчо Чобанов. През 2005 г. д-р Чобанов за първи път на Балканите постави такъв вид пирон в крачето на друго дате – Елвин, и с това записа името си сред новаторите в детската ортопедия. Сега неговият последовател д-р Валентинов продължава традицията на елитната русенска ортопедична школа.

Публикувано преди 6 years, 7 months.

3 коментара

Мисия „Военен лекар“: Три месеца със скалпел и Чарли

„През тези три месеца живяхме основно с Чарли“. Това обявява вече напълно спокойно русенският детски хирург д-рМилена Павлова след завръщането си от мисия в Афганистан. Кой е Чарли и защо съпругът й се притеснява? Не, не е ревност, а защото Чарли /С/ е висока опасност с голяма вероятност за нападение според степените, които войските на НАТО използват за опасност. Другите са Алфа /А/ – спокойно, Браво /В/ – тревожно.
Да си част от екипа на мултинационалните полеви болници на Коалиционните сили на НАТО в Афганистан, е не просто приключение, а изпитание на личностните качества и професионализма. На 17 октомври миналата година от София към Югозападна Азия отлетяха поредните три военномедицински екипа, включващи 21 лекари и медицински сестри. На всеки три месеца медици сменят колегите си в Кабул, Херат и Кандахар. Целта им е да помагат както на пострадалите военни и цивилни, така и да обучават афганистанските си колеги. Въпреки че докато са там, медиците разполагат по час с телефон и интернет връзка, им е абсолютно забранено да изпращат снимки и каквато и да е информация на роднини и приятели. Тези в Херат пък не напускат базата по никакъв повод. Все пак отвън е война. На 6 февруари обаче бариерите са вдигнати, нашите хора са си вкъщи и някак с разкази и спомени преживяват отново всичко.
Почти няма ден без взривени военни
патрулиращи в района – местните ислямски бунтовници залагат мини или самоделни взривни устройства по пътя на натовските войски. Още в първите дни камикадзе с кола-бомба атакува входната врата на италианската база в Херат и я разрушава заедно със спалните помещения в близост. Слава Богу, нито един от българските медици не е пострадал при тези нападения! А те са точно десет човека – началникът подполк.д-р Светлин Николов, хирургът подполк.д-р Милена Павлова, анестезиолозите майор д-р Димитър Желязков и майор д-р Галин Галев, хирургът майор д-р Нина Петрова и травматологът майор д-р Вили Аврамов, медицинските сестри Сълза Тонкова, Красимира Ангелова, Гергана Генева и Иваничка Колева.
След като командването е подало сигнал „Чарли“, често идва нова заповед – екипите да се изнесат в бомбоубежището или да не напускат спалните си помещения /дори преходите до тоалетната са забранени/, като са в пълна защитна екипировка. Аз съм едра жена, но и на мен ми тежеше бронежилетката от 15 килограма, каската от 5 кг и всички останали абсолютно задължителни атрибути, обяснява д-р Павлова. Впрочем тя е вторият русенски лекар, който участва във военни мисии през този век след зам.-началника на ВМА полк.д-р Александър Парашкевов.
Докато са в бомбоубежището, ситуацията не е по-лека. Там медиците са наредени на дървени пейки един до друг, без възможност да се разпростират, камо ли да си полегнат в часовете на атака отгоре.
Един ден имахме предупреждение,
че се готви нападение отвътре
разказва д-р Павлова. Разузнаването доложило, че местен човек вероятно ще постави взрив вътре, в самата база и ще е въоръжен. Достъп до военната територия имат поне 50 афганистанци, които работят там. Не знаеш нито кой, нито защо ще напада, но заповедта е да се стои в стаята без никакъв шум и светлина. Дори компютърен екран би могъл да издаде присъствието на хора в помещението. И така свити и скрити до следваща заповед – за отмяна на Чарли или  мобилизация със скалпелите.
В база „Арена“ на Херат двата български медицински екипа работят заедно с американци, италианци, испанци, словенци, албанци и косовари. Езикови бариери няма, тъй като официалният език за общуване е английският. На него се водят както неформалните разговори, така и специализираните лекции и обсъждания на медицинска тема. Местните хора пък говорят диалекта дари. Българите с интерес установили, че
има твърде много общи думи между нашия и техния език
Вероятно имат право историците, когато твърдят, че прабългарите всъщност идват точно от тези земи, коментира д-р Милена Павлова и посочва като пример думата „перде“, която и на двата езика означава едно и също.
Херат е богат и древен град, построен на пътя на коприната от Александър Македонски. В центъра му се намира една от най-известните сгради в мюсюлманския свят – Синята джамия. Нейният строеж е започнал още в началото на 13 век и е петият по големина в света мюсюлмански храм. Десетилетната война обаче е разрушила много от архитектурните забележителности, останали от древността. Впрочем по тези земи Херат е известен като Градът на поетите. Сега в него има университет, в който младите афганци се подготвят да изградят новата си държава.
Испанската военнополева болница, в която работят и нашите медици, е оборудвана с най-съвременна техника и свръхмодерни консумативи, каквито българските лечебни заведения не могат да си позволят. Техниката обаче няма да е нищо без перфектно стикованата човешка машина. Нормално е когато става дума за военна болница да се подразбира, че
там цари ред, дисциплина и строга йерархия
Всеки от екипа знае точно какво прави, къде застава, какво подава, на кого, защо и какво следва от това. За нас беше много любопитно да научим десетките съкращения на инструментариум, на анатомични понятия и процедури, които американските колеги използват в работата си, обяснява д-р Павлова. Това обаче се оказва полезно, тъй като никой не губи време в излишно писане на документация и обяснения.
За да е всичко достоверно, задължително е да се спомене, че и нашите лекари е имало на какво да научат колегите си отвъд океана. Самата д-р Павлова показва как точно се прави операция на херния без платно /това само специалистите го разбират/. Става дума за работа, при която се възстановява коремната стена със собствени тъкани, без да се поставя изкуствена материя.
Едно от най-силните впечатления, останали у д-р Павлова от мисията й в Афганистан, е активното участие на католическата църква в живота на армията и на самите войници. Целият културен живот в базата
е организиран от италианския свещеник Марио
и испанския му брат Анхело. Така на православния Игнажден те организират шествие във възхвала на Дева Мария, която ги закриля и в далечната афганистанска земя. И ако това укрепва вярата на бойците, то благотворителната акция, която организира църквата им, дава надежда и на афганските деца. За Коледа всички военни в „Арена“ даряват собствени средства, с които от командването осигуряват подаръци за 60 местни дечица. Малчуганите получават дрехи, одеяла за семействата им, трайни хранителни продукти и задължителните за всяко дете сладкиши. Нашите медици също участват в дарителската акция както със средства, така и с личен контакт. Една от целите на тези междунационални части е да укрепят доверието у силите за сигурност и да вдъхнат още надежда на местното население, че ние не сме им врагове, а хора, които им помагат да изградят държавата си и да живеят по-добре, обяснява подполковник Павлова. Това е и една от причините във военните болници да бъдат лекувани и цивилни граждани, които обаче се пропускат по специален ред.
Въпреки супер техниката и невероятната организация, все пак животът на русенската лекарка през последните три месеца е на полеви условия. Дори водата, която тече от кранчетата, е химическа и съвсем не е годна даже за миене на зъби.
Пейзажът през прозореца на стаята се ограничава до едно възвишение /Дънки хил/ и рева на безброй непрестанно отлитащи и кацащи самолети и хеликоптери. Странно е, че точно този шум те кара да се чувстваш сигурен, жив. Когато спре,
тишината е наистина смущаваща
и си мислиш, че нещо някъде се е случило, разказва военният лекар.
Животът в Афганистан за европейци и американци започва и свършва с една сериозна битка – с прахоляка, който е навсякъде и е превзел тотално въздуха. Единственото спасение е в шаловете, които служат като филтър пред устата и носа.
Влажността на въздуха е 10-12% целогодишно. Това пък прави някои заболявания видоизменени, което изисква друг подход на военнополевото лечение. С всичко това се съобразяват българи, испанци, италианци, американци, словенци, албанци, словаци, латвийци, салвадорци, молдовци, македонци – всички те под флага на НАТО и хуманитарната мисия в страната с непрестанни граждански войни.
За русенската лекарка изключително впечатляващи били колегите й „медеваци“ /съкращение от „медицинска евакуация“/, на които
работното „помещение“ е хеликоптер
Това са хората, които отлитат първи при инциденти и имат грижата за спасяването на хора и транспортирането им до болницата. Най-странно беше, че тези иначе дребни на ръст колеги, нарочно подбрани заради ограниченото пространство в машината, имат пълно снаражение от защитни средства, тежащо поне 20 килограма и въпреки това те са изключително мобилни и успяват да си вършат работата, обяснява д-р Павлова и допълва, че е възхитена от професионализма на тази военномедицинска част.
Във военен Афганистан всичко е различно. Дори линейките не са бяло-червени автомобилчета със синя лампа и сирена, а истински бойни бронирани машини. Макар по външната им част да са поставени отличителни знаци за медицинска техника, често се случва да бъдат нападнати и те от талибаните.
Суровият климат, гладът и мизерията влияят и върху хората на Афганистан. Те са ниски, сухи и мургави, децата изглеждат по-малки от реалното, а възрастните бързо се състаряват, споделя наблюденията си д-р Павлова. Основната им храна е оризът, месото и изпеченият в специални пещи тънък хрупкав хляб. Въпреки това животът в Афганистан, както и във всяка азиатска страна, е екзотичен за европейците и пълният му колорит оставя незаличими спомени.
Невероятните пазари с пъстри копринени тъкани
вълнени шалове, тъканите килими, женските бурки с кройка отпреди 10 века, безбройните скъпоценни камъни, сувенирите от мрамор, нефрит и лазурит, хилядите чайници, подредени като синци по горните етажи на тарабите… И цялата тази пъстрота е заобиколена от война.
Началото на българските мисии в Афганистан е поставено през 2005 г. В началото те са за по 6 месеца, но престоят е съкратен на 3, тъй като според специалисти това е срокът за психическа стабилност в тези условия на живот и работа. През всичките месеци в Афганистан участниците в мисията са 24 часа в пълна концентрация на силите. Освен че защитаваме собствения си професионализъм, все пак представяме и България, която вече има авторитет сред останалите съюзници от НАТО, обяснява д-р Павлова.
Повече от сто години български военни медици участват
в различни хуманитарни и мироопазващи мисии зад граница. Военните лекари са първите български участници в мисии още от началото на 20-ти век. През 1904 г. по време на Руско-японската война в далечна Манджурия наши военни медици участват в първата хуманитарна мисия не само в историята на българската войска, но и на родното здравеопазване.
За последните 50 години Военномедицинска академия е изпратила над шест хиляди свои медици в помощ на населението в най-различни горещи точки на света. И днес военни хирурзи, травматолози, анестезиолози, гинеколози, лабораторни лекари, стоматолози и медицински сестри са на работа в мултинационалните полеви болници на Коалиционните сили на НАТО в Афганистан.

Публикувано преди 6 years, 9 months.

Коментирай

Д-р Кожухаров: Някой ден Русе може да осъмне и без болница

Д-р Пламен Кожухаров е роден на 17 септември 1965 г. във Варна. Завършил е медицина във ВМИ-Варна и „Здравен мениджмънт“ във Великотърновския университет. Има призната специалност по „Обща хирургия“ и „Детска хирургия“. От 2004 до 2009 г. той оглавяваше отделението по детска хирургия в МБАЛ-Русе. От януари д-р Кожухаров е част от екипа на хирургична болница „Здравец“.
- Д-р Кожухаров, защо напуснахте болницата?
- Защото положението там стана нетърпимо за мен. Русе беше един от малкото градове, в които имаше отделение по детска хирургия. В цяла България сме само 47 специалисти и много малко болници могат да имат поне един от нас. В София са концентрирани – над 20 са само там, в Пловдив са десетина и във Варна са петима. Останалите сме пръснати по страната. На фона на тази картина Русе беше направо оазис – бяхме допреди няколко години двама с д-р Милена Павлова, но и тя замина. Според стандартите за едно такова отделение се изисква да се правят 100 операции на година и за нас това беше напълно изпълнимо. Двамата правехме по 400, а аз след това сам успях да задържа това темпо в продължение на три години. Друг е въпросът защо директорът на болницата д-р Минчо Вичев отказваше да назначи втори човек в екипа.
Сега оценявам, че съм направил голяма грешка с това претоварване. Поемал съм такива рискове, а съм бил сам. Има правило в медицината, че отговорността винаги трябва да е споделена, а аз бях сам. За щастие нямахме никакъв инцидент, но и голяма заслуга за това имаше и екипът от сестри, които бяха много добре обучени.
През 2009 г., когато д-р Вичев реши да затваря отделението по детска хирургия и да направи Обща хирургия, нещата се промениха много. Хубавото беше, че началникът д-р Петко Боянов – опитен хирург и разумен лекар – остави съществуването на детската хирургия като сектор и не се намеси в работата ни. Той постоянно изтъкваше заслугата на доц.Михаил Михайлов за създаването изобщо на детска хирургия в Русе.
От 2011 г. обаче нещата коренно се промениха, след като д-р Боянов се пенсионира и дойде новият началник д-р Симеон Симеонов. Той затвори отделението, взе сестрите, породиха се конфликти и аз предпочетох да се махна от болницата.
През миналата година твърде много се вдигна процентът на смъртност в хирургичното отделение и това влияе върху авторитета на всеки от нас. При нас в детската хирургия сме имали почти нулева смъртност – 1 дете да почине, и то от вродена малформация или изключително тежко заболяване. Никога не сме изтървавали деца. Имали сме притеснения, но въпреки това сме успявали. Ние сме консултирали и винаги сме били на разположение на педиатрите, инфекционистите, неонатолозите, на колегите от бившия дом „Майка и дете“. Русенци можеха да са спокойни за децата си, тъй като звената бяха изключително добре стиковани и в чудесни партньорски отношения.
- Вие оперирахте дори 500-грамовото бебе Жаклин на 62-годишната Красимира Димитрова, нали?
- Да и то преживя операцията. Тъй като беше твърде малко и недоносено, не успя да се справи с белодробните проблеми, но това вече е друга работа.
Заради липса на далновидност русенската болница, която се конкурираше успешно и с университетски клиники, сега е паднала на ниво Бяла и Тутракан. Всъщност не – преди няколко дни консултирах пет бебета, като четири от тях бяха родени в Тутракан и само едно в Русе. Решението да се премахне спешното звено в болницата, е едно от най-безумните. Преди, когато ASB поддържаха звеното, беше направо приятно да дежуриш в Спешното и аз съм го правил по желание. Колегите ни подаваха направо готови обработени пациенти. Сега са само викове и крясъци, насажда се омраза към пациентите, води се постоянна война и отделението приема поведението на началника си. Най-голямото неуважение в практиката си съм изтърпял от ръководството на болницата.
- Каква пътека ще извървяват семействата сега, ако детето им пострада и има нужда от хирург?
- Вече има случай на върнато 4-годишно дете от болницата. По закон ако колегите не могат да се справят, трябва с транспорт на болницата пациентът да бъде откаран до най-близкото консултативно звено, като в случая за нас това е Варна.
- Не е ли абсурдно, докато дете страда, болницата да няма детски хирург и да търси транспорт до Варна или София, а вие да сте си вкъщи пред телевизора примерно?
- Общо взето дотук я докарахме. В частната болница  “Здравец“ можем да поемаме някои случаи, но не всички. Нямаме добра реанимация и няма да поемаме излишни рискове. Ако имаме договорка с МБАЛ за следоперативна грижа, е друго, но засега такава липсва. Що се отнася до спешни случаи, със сигурност колегите не биха върнали дете и ще го оперират и в болницата.
- Не е ли още по-нелепо да оперирате в една болница, а след това да местите пациента в друга?
- Че ние години наред го правехме, като оперирахме в голямата болница и след това местим децата в Неонатология или ДМСГД. Благодарение на д-р Нина Радкова, която настояваше пред д-р Вичев да оперираме бебетата в АГ-комплекса, се отрази добре както на работата на екипа, така и на състоянието на децата. Разстоянието е 4 километра, но те бяха ужасно много за пренасянето на току-що оперирано бебе. Имахме един случай на недоносено, което точно два часа оперирахме, а след това три часа не можахме да пренесем към Родилно – докато го свалим от масата и го сложим в транспортния кувьоз, то посиняваше и отново се реанимираше. Заслуга за това има и д-р Димитрина Методиева, която подбра екип от анестезиолози, които не се страхуват да работят с толкова рискови пациенти.
Педиатрията в Русе е едно от най-качествените звена на здравеопазването. Всички колеги са отлично подготвени и знаят как да се грижат за децата. Досега с тях правехме консулти и решавахме дали едно дете е за операция, или не. Работата на хирурга е 50% от случаите да оперира и другите 50% да спасява от операция. Така сме били спокойни, че има кой да мисли в различните посоки на хипотезите – за педиатрично отделение ли е детето, или за хирургия. Парадоксално в случая е, че аз съм бил глобяван с 45 лева за това, че са ме извикали през нощта, консултирал съм и не съм направил операция. Въпреки това аз винаги съм лекувал така, както бих искал колегите да лекуват мен или децата ми.
- Кой точно процент на смъртност споменахте, че се е увеличил в хирургията?
- Точно за този – в хирургичното отделение за 6-7 месеца много рязко се вдигна смъртността и това мен много ме притесни. Сред тези са и двама-трима загинали от апендицит. Такива показатели вредят на имиджа на всеки от нас, а в отделението има прекрасни лекари, но за жалост твърде подтиснати и без никакво желание за работа. Стоят и търпят. В много от отделенията на болницата е подобно положението – качествени колеги са принудени да търпят арогантни и деспотични началници. Аз винаги съм имал предложения за работа в трите университетски града – София, Пловдив и Варна, но все още си мисля, че има какво да дам на Русе като лекар.
- А с детската смъртност как стои въпросът?
- Досега беше повече от отлично – имаме от години твърдо 7 на 1000, докато в страната този показател е 10-12 на 1000. На последния конгрес по детска хирургия колеги от Стара Загора представиха своя опит в операциите на дванайсетопръсника – втора по честота малформация, и съобщиха за смъртност от 30-40%. При нас тя е нулева! Нито едно дете нямаме загинало от това заболяване. За съжаление детското здравеопазване не е на вниманието на обществото и болничното ръководство.
- Защо не станахте вие началник на хирургичното отделение?
- Аз си подадох документите за конкурса и идеята ми беше не толкова да оглавявам отделението, колкото да дам сигнал, че детската хирургия трябва да бъде запазена. И така по закон само аз отговарях на изискванията, тъй като съм с две специалности – обща и детска хирургия. Шефът на което и да е отделение трябва да бъде най-компетентият, да застане зад гърба на всеки, а не да разчита на ординаторите си те да му спасяват кожата. Изборът обаче беше предрешен и с други критерии.
- Каква е картината на здравеопазването конкретно в Русе?
- Още когато стартира здравната реформа, ръководството на болницата тръгна на нож срещу джипита и специалисти в извънболничната помощ, макар че никой не може да гарантира, че утре и ти няма да си в поликлиниката. Така колегите започнаха да насочват пациенти към други градове и нас да ни прескачат – напълно оправдано след такова отношение. Следващите бяха от ЦСМП на д-р Бахчеванова, които още не могат да си оправят отношенията с д-р Вичев. Да не споменавам, че русенци, които са оперирани онкологично в МБАЛ, трябва да ходят на онкокомитет в Шумен или оттам да идват колеги, вместо на 20 метра в отсрещната сграда на Онкодиспансера. Този комитет определя лечението на хората и методите. Това си е чисто задоволяване на личните прищявки на директора – няма друго обяснение.
Друго – в началото на декември откриха нов център за ин витро на доц.Щерев. Макар да имаха покани, никой от ръководството на болницата не отиде на официалната церемония. Защо? Какво лошо има в конкуренцията? Защо е тази неприязън към хората, които се опитват да правят нещо ново в града.
Ако всичко това не се промени, Русе някой ден може да осъмне и без болница.

Публикувано преди 6 years, 10 months.

6 коментара

Доц.Радев: Не дипломи, а свидетелства за юнаци трябва да даваме на гимназистите!

Радослав Радев е роден на 5 октомври 1954 г. Завършил е българска филология във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, където сега е доцент по методика на литературното обучение.  Редактор е на алманах „Света гора“, а сам е автор на литературоведските книги „Алеко Константинов. Лице и опако“, „Иван Вазов и българското предвечерие“, „Енциклопедия на българската възрожденска литература“, „История и култура на България в дати. Възраждане“, „Размисли за иконата и стенописа в българската литература“, „Сбъднати пътувания на духа чрез словото и пластиката“, „От калпака до цървулите“. Той бе в Русе по покана на методическото обединение на учителите по български език и литература в Математическата гимназия, за да участва в традиционната ученическа литературна конференция.
- Доц.Радев, вие сте един от обучителите на учители, които оценяваха матурите на зрелостниците и участвахте в проверката на работите на учениците. Какво е впечатлението ви от „Силата на словото“ на учениците?
- Първо трябва да се каже, че голяма част от учениците не са писали съчинение. Тази година имаше изискване зрелостниците да отбележат какъв вид ще пишат – есе или съчинение. Някои писаха просто за силата на словото и получиха добри оценки.
Истината е, че голям процент от учениците са неграмотни и им е трудно да съставят смислен текст, по-голям от 5-6 изречения. Ние не поставяме въпроса за творчество в държавните зрелостни изпити, тъй като това ще измести цялата идея. Матурата е стандарт за знания, а не изискване да се проверява артистичност. Скоро разговаряхме с колеги от Полша, където нещата са още по-сериозни и трудни. Те казват, че дори тяхната най-известна писателка и носителка на Нобелова награда Вислава Шимборска не е успяла да си вземе матурата. Възможно е, тъй като това е стандарт и не е мерило за литературния талант.
- Говори се, че професионалните гимназии може и да бъдат освободени от матура по български език. Вие съгласен ли сте с такова предложение?
- Не, разбира се, тъй като зрелостният изпит е мерило за знанията на ученика със средно образование. Всъщност не е задължително да се явяват всички ученици на матура, но е добре да я има. Ще ви дам пример с Франция, където през 60-те години има два вида училища – държавни и църковни. В един момент се оказало, че те имат две различни представи за Франция заради различните си образователни програми. Единният стандарт регламентира това, което е важно за гражданите на съответната държава. Лошото е, че държавните зрелостни изпити формират начин на мислене и учениците учат толкова, колкото им е необходимо за матурата.
- Значи пропускат автори и произведения само защото няма да им трябват?
- Точно така. В българската система има голям обем от съдържание, а обемът на матурата е малък и така се редуцират някои неща. Има известно противоречие, заради което Западно-европейската литература, Руската и Възрожденската не влизат в съдържанието на уроците и преминават между другото покрай учениците. Матурата трябва да е сериозна, да задържа вниманието на зрелостниците и да е гаранция за усвоен образователен стандарт.
- Как си обяснявате факта, че учениците на природо-математическите гимназии в България се справят най-добре, а имат най-малко часове по български по програма?
- Това е тенденция наистина и доказва, че тези училища успяха да запазят лидерските си позиции. Където се води нормално обучение, децата успяват. Матурата вече определя рейтинга на училищата и става критерий в избора на училище.
- Какво гарантира успех на матурата по български?
- Много е просто – добра правописна култура, въпроси от граматиката, заглавия и герои от литературни произведения, автори и основни понятия. Трябва да се намери баланс между учебното съдържание и матурата. Той обаче трябва да е така премерен, за да не се възбужда обществена реакция, както това се случи по отношение на Вапцаров. Когато преди години поискахме този автор да бъде изваден от учебното съдържание, имаше протест. А той трябва да си „почине“ известно време заради огромната му идеологическа обремененост. Опитайте се да го преподавате без да премълчавате истината. Не е редно да караме учениците да разрешават проблеми, каквито обществото все още не може да разреши.
- А каква е ганацията, че след 50 години отново ще се изучава точно Вапцаров?
- Никаква и нищо няма да загубим. Това, че Александър Вутимски или Чудомир не са в учебната програма означава ли, че не се четат от българите? Учебната програма се прави на йерархичен принцип и ниска хумористична литература не влиза в нея. Цялата литература е на принципа героично и трагично, затова си мисля, че ние на зрелостниците трябва да им даваме дипломи за юнаци. В програмата няма абсолютно никакъв хумор и нищо смешно не се изучава. Дори Алеко Константинов се изучава от гледна точка на сатирата, а не на хумора.
- Това не депресира ли?
- От една страна депресира, а от друга създава грешна представа у младите хора за литературата.
- Вие за кой автор бихте настоявали да бъде включен за изучаване?
- Не бих посмял никого да предложа, тъй като и той ще бъде разглеждан едностранно. Всичко е строго индивидуално, тъй като става дума за читателска култура. Лично аз харесвам много Райко Алексиев и неговата творба „Приключенията на Гуньо Гъсков“. Недостатък в нашата култура и образование е, че историческите обстоятелства не са ни позволили да бъдем наивнци и да правим наивно изкуство. През 30-те години това, което е направил Райко Алексиев с „Гуньо Гъсков“, е пример за липсващия наивизъм. Тази книга е най-четената по това време, като е излизала във вестник „Щурец“ в отделна колонка. Прочетете я, ще се забавлявате и ще се запитате защо не е в учебното съдържание в българското училище.

Публикувано преди 8 years, 5 months.

4 коментара

Хаити – държава на ампутираните

българският екип помага на хаитяни

Д-р Александър Парашкевов е зам.-началник на Военно-медицинския отряд за бързо реагиране към ВМА. Роден е на 2 февруари 1962 г. в Русе, завършил е гимназия в Русе и медицина във Варна, след което специализира хирургия. От 2002 г. започва участието му в мисии на Българската армия. Първата е в Кабул, а след нея следват Кербала, отново Кабул като главен хирург в испанска военна болница, в Херат на същата длъжност и Босна и Херцеговина като медицински съветник на командващия Европейските военни сили.
След опустошителното земетресение в Хаити с магнитут 7 по Рихтер с епицентър столицата Порт-о-Пренс на 12 януари тази година България изпраща медицински екип, ръководител на който е д-р Парашкевов. Негови колеги са травматологът подполк.д-р Кольо Спасов, анестезиологът-реаниматор д-р Пламен Карагьозов и медицинските сестри старшина Надежда Новоселска и сержант Даниела Иванова.

 
- Първият ви sms от Хаити беше кратък, но страшен – „Tuk e tragedija. Oceljavame“. Какво беше там наистина?
- Това, което се вижда в телевизионните репортажи за Хаити, е едно, а да се срещнеш с трагедията на хората очи в очи е съвсем друго. По данни на световните организации само в първите дни са погребани над 170 хиляди души и всичко в столицата е разрушено. Ние спяхме в палатки, разпънати в двора на съборената сграда на френското посолство.
- Какви хора са хаитяните? Вярно ли е, че са човекоядци?
- Това са някакви легенди, за които и аз съм чувал, но не видях нещо подобно. Хаитяните са сравнително културни за него район хора и са първата независима държава, която не се е развила много. Съседната Доминикана е прекрасна, а в Хаити е разруха. Причината за това е чисто управленческа и хората там искат вече твърда ръка.
- Колко време ще е нужно, за да се възстанови държавата?
- Повече от ясно е, че без подкрепата на международните организации тези хора скоро няма да стъпят на краката си. Факт е, че пристигат много хуманитарни помощи, но техните институции все още не работят и помощите не стигат до когото трябва. Хуманитарната криза ще продължи вероятно години. Вода, хляб и подслон са основните проблеми на Хаити. Медицинските проблеми с времето намаляват като спешност и стават планови, но изключително многобройни. Според мен основното, което ще измъчва дълго време тази държава, е демографският проблем. По статистически данни за населението там с най-висок дял са хората от 20 до 48 години. Точно те и малките деца обаче са пострадали най-много от земетресението и страната остава без настояще и бъдеще. Хаити става държава на ампутираните и това е истината. Травмите, които се получават при земетресение, са от такъв характер, че най-много страдат крайниците. Целта на медицинската помощ в първите дни и часове е да се запази животът на болния и се правят ампутации. Да, животът им е спасен, но те остават инвалиди и наравно с медицинския проблем се поражда и социален. Ще трябва да градят държавата и градовете си от нулата тухла по тухла. По селата пораженията са по-малки не заради друго, а поради техния самостоятелен начин на живот. В градовете разчитат за храна и вода на хуманитарните помощи, докато в селата знаят как да се оправят сами.
80% от хаитяните не са загубили почти нищо материално, тъй като живеят на прага на бедността и страдат от хронично недохранване. Загубата на близки хора за тях е най-голямото страдание. Живеят в хармония с природата и философски казват „Бог дал, Бог взел“.
- На кой ден от земетресението бяхте там?
- На десетия ден пристигнахме, когато е периодът след острата фаза на кризата и проблемите хронифицират в чисто медицински аспект. Нашите оперативни интервенции в областта на ортопедията и травматологията бяха реконструктивни, а иначе ампутациите си вървяха почти постоянно заради инфекции след първата помощ. Понякога си мислехме, че преливаме от пусто в празно, като правим операции и след това пренасяме хората в общи палатки, където няма абсолютно никаква стерилна среда.
Проблемът е, че болниците също са разрушени и това наложи да работим в полеви условия. В една от болниците беше запазена точно една операционна, но трябваше да работим при отворени врати. Това не е нормално и не може да се говори за каквато и да е стерилност. А вратите са отворени, за да може да се избяга, ако започне нов трус. Вярно, че имаше 3-4 здрави разклащания, но няма хирург, който ще остави пациента си и ще хукне да бяга от залата. Може да ви се струва пресилено, но всеки нормален лекар мисли първо за пациента си.
- Какви бяха пациентите ви?
- Всеки четвърти пациент беше дете, и то без родители. Те говорят креолски, но ние имахме в групата човек с френски език, успявахме да се разберем и с другите спасителни екипи на английски. Болката не се нуждае от много обяснения – виждаш нараняването и реагираш. Особено тежките случаи с деца много натоварват.
Останахме там 27 дни, тъй като сме чисто хирургичен екип, какъвто беше нужен точно в този период.
- Колко са загиналите?
- Все още не е уточнен броят им, но се говори за 450 хиляди. Дано тази трагедия ни никара да се замислим, че трябва да сме по-човечни.
- Каква е разликата между войната и природното бедствие?
- И двете са страшни трагедии, но едната е по вина на хората, а другата – каприз на природата. Трагедията след загуба на близък е еднаква във всяка точка на света. При военните действия загиват след бомбени атентати десетина, двайсет, сто души и я няма тази масовост за 40 секунди да умрат 200-300 хиляди. В Хаити има места, където пише „Внимание! Тук има мъртви тела“. Отначало са ги погребвали, а сега се нуждаят от специализирана техника да извадят труповете от руините.
Войната може да се избегне, но природата е по-силна от нас.
- Колко хора оперирахте?
- Повече от 2000 човека преминаха през нашия екип. Срещнахме един единствен хаитянин, който знаеше къде е България. Сега всички тези 2000 знаят за България и за това, че петима българи са им спасили живота. България си свърши работата.
- На колко мисии сте бил?
- Вече не ги броя, но Ирак, Афганистан, Босна и Херцеговина… Работа като всяка работа. Аз затова съм учил, за това съм подготвян и това правя със старание.
- След толкова трагедии как спите?
- Добре. Психиката се тренира. Не можеш да се примириш със смъртта, но по време на работа забравяш за друго и се съсредоточаваш върху пациента. Така беше и след атентата в Кербала, когато трябваше спешно да оперирам 30-40 ранени. Вечерта седнах, запалих цигара и започнах да мисля какво свърших, какво пропуснах и какво щеше да стане, ако аз също бях ранен. Куршумът не подбира жертвите си. Често ме питат кое е най-безопасното място в Афганистан. Единственото, което мога да кажа, е къде климатът в страната е най-добър. Всичко останало е война.
Обиколил съм света и съм бил на много екзотични места, но за съжаление е трябвало да работя, вместо да се радвам на туристически тур. Вавилон със Синята порта и Висящите градини, Кербала със Златната си джамия, Хаити с Карибско море, за Афганистан да не говорим, но не мога да им се зарадвам. От 2002 г. не съм празнувал рождения си ден в България и винаги съм бил на мисия.

Хаити наистина остава държавата на ампутираните

Публикувано преди 8 years, 7 months.

Коментирай

Венци Илиев – архитектът без къща

Не знаем какво изгуби музиката без Венци Илиев, но виждаме какво спечели архитектурата с него

 

Арх.Венцислав Илиев е роден в Русе на 14 май 1951 година. Син е на големия български диригент и композитор Константин Илиев – един от създателите на Русенската опера и Русенската филхармония. За русенци арх.Илиев е известен както с проектираните от него сгради, така и с активната си позиция като дългогодишен общински съветник, който не се умори да защитава зелените площи в града и да преследва незаконното строителство.

- Как така синът на композитора Константин Илиев стана архитект?
- Работата не е случайна и основна роля за това има дядо ми по майчина линия Димитър Сакакушев, който беше адвокат, меломан, летописец на музикалната история на Русе, изключителен патриот и човек с много широко амплоа на мислене. Неговият живот е изключително интересен и е направил много за града. Аз като дете бях  старателно момче, а майка ми имаше амбицията да стана музикант. Нищо не излезе от това – предпочитах да ритам топка, отколкото да свиря на пиано. Иначе имам точен слух и досега съм музикален. Обявиха ме за музикално неблагонадежден и приключихме с тази тема. Впрочем баща ми никога не е настоявал да се занимавам с музика. Иначе много обичах да рисувам и се справях добре. Принос към насочването ми към това изкуство има вторият съпруг на майка ми Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров и режисьор на Русенската опера в продължение на повече от 20 години. Той беше човек с изключително широка култура и универсален в знанията си. Дори бях твърдо решен да кандидатствам в Художествената гимназия в София. Семейството не беше много навито и тогава дядо ми пое нещата. Той ми каза: „Знаеш ли каква хубава професия е архитекурата“. Аз подскочих – „Какво? Математика!? В никакъв случай!“. Тогава ме заведе при негов приятел – архитект Стоянов, който преподаваше и в Строителния техникум. В ателието му видях тогава за пръв път чертежи, скици и рисунки. Арх.Стоянов ме успокои, че няма страшно с математиката, тъй като тези неща се поемали от инженерите. Показа ми някакви перспективи, които много ми харесаха, и аз се навих да запиша Строителния техникум. Междувременно си купих една книга „Страници от камък и дърво“ – нещо като забавна история на архитектурата с илюстрации на Борис Димовски, която пазя и до днес. Автор беше арх.Ангел Ахрянов, с когото по-късно се запознахме и му признах, че на него дължа интереса си към професията.
После се оказа, че не можеш да станеш архитект, без да владееш основата на техническите дисциплини. Така на 17 години бях твърдо убеден, че това ще е професията ми и с друго дори не помислях да се занимавам.
- Архитектура се влиза много трудно. Използвахте ли връзки?
- Истината е, че действително беше страшно трудно да се следва точно архитектура. Изпитите бяха много тежки и майка ми през цялото време се опитваше да ме разубеди. Аз обаче две години се подготвях при художника Йордан Парашкевов и смятах, че съм добре. За връзки никой не е и споменавал даже. Изкарах невероятно високи оценки, включително и по математика. Следването не беше най-щастливият период от живота ми, тъй като замръквах и осъмвах с книгите – голямо учене беше. Приемаха се на общо основание 26 човека – 13 момчета и 13 момичета. Аз с високия си успех бях 11-ти по ред, представете си какво е било.
- Какъв беше баща ви Константин Илиев?
- Магнетична личност, невероятен човек, макар и на настроения. Истинското му семейство бяха приятелите му – един кръг от 7-8 човека, с които той общуваше много. Като баща беше изключително грижовен, но ни оставяше да се развиваме както искаме. Сестра ми – пианистката Мария Принц, единствена пое по пътя на музиката.
- Трудно ли е да си син на такъв човек?
- Много е трудно и е голямо задължение. Той беше не само музикант, а и човек на действието – поет, теоретик, прекрасен оратор и обаятелна личност. Разбира се и той си имаше своите странности като човек на изкуството, а и имаше голям успех сред жените. Не ми остава време да се задълбоча, но много ми се иска да опиша личностите от неговия род. Никога обаче аз не съм използвал името му като привилегия.
- Има ли негово произведение, което вие много харесвате?
- Разбира се и смятам, че едно от най-стойностните му произведения е последната му Шеста симфония. Има и една негова песен „Птиците“, писана като подарък за приятеля му Васил Арнаудов. Сравнително малко записи има, но има книга „Слово и дело“, която е много интересна. Това са неговите дневници и се чете на един дъх, особено от хора, които имат интерес към музиката.
- Защо се върнахте в Русе след института?
- Без патетика ще ви кажа, че си обичам града. Бях стипендиант на „Проектантска организация“ и имах договор да се върна, за да работя. Не страдам от чувство за провинциализъм и не съжалявам, че съм се върнал. Особено сега, с интернет, няма никакво значение къде работиш. В Русе разбрах, че знам принципите и основите на професията, но практиката се оказа съвсем друго и действителността беше сурова. Никой на никого не помагаше и се справях сам на чертожната маса. Питах за всяко нещо и съм благодарен на тези колеги, които ми казваха нещата.
- Когато се разхождате по улиците, каква ваша сграда харесвате най-много?
- За съжаление тази, която много исках да видя и беше мечта на живота ми, няма да стане. През 1998 г. проектирах Евангелска петдесятна църква. Това е най-голямото преживяване в живота ми. Строителството започна, но свършиха парите и продадоха терена.
- Защо е толкова важна за вас?
- За един архитект е най-голямото предизвикателство да му възложат църква. За тази аз спечелих и конкурс. По вероизповедание съм източно православен. Дойдоха да ме поканят една седмица преди Коледа. Тогава си помислих, че може би е като „Реквиема“, който са възложили на Моцарт. Реших си, че ако до една седмица нямам идея, просто няма да я правя аз, защото Бог така е решил. Криво ми е за църквата, но гордостта ми е сградата на „Мегахим“.
- Вие обрахте наградите с нея.
- Много радост ми донесе тя. Бях номиниран за архитект на годината и сградата попадна в класацията на най-големия конкурс за архитектура в Европа „Мис ван дер Рое“. Благодарение на нея получих и единствената засега награда „Русе“, която се връчва на архитект в областта на изкуството и културата. За инвеститора Пламен Великов също беше приятно да се случат всички тези неща.
- Руското консулство не е ли също ваше дело?
- Да и много си го харесвам. То беше някога детска градина, но на мен ми беше възложено да направя реконструкцията. Бях само на 34 години, когато я правих, но е успешна. Иначе на 29 години пък направих бившия Козметичен център по „Александровска“. Тя също е сред изстраданите от мен.
- Колко къщи сте построили?
- Жилищните сгради не ги броя. При тях има малка особеност, тъй като понякога не се разбираме добре с предприемачите, които искат впоследствие твърде много промени. Харесва ми да правя къщи, собствениците на които ми имат доверие. Сградата е като човека – тя е едно тяло, което също страда и остарява.
- Какво иска българинът за къщата си?
- Това е философски въпрос, на който продължавам да търся отговора. Оказва се, че вкусовете на хората са различни. Един светъл лъч имах това лято с къща в Стълпище, при която имахме пълно единомислие със собственика й. Най-трудното нещо в нашата професия е да направиш къща.
- А вие колко къщи имате?
- Аз нямам къща. Живея в апартамент, построен по технологията „едроплощен кофраж“. Нали знаете притчата за обущаря и обувките. От друга страна не съм привърженик на този тип закотвяне – харесвам да сменям обстановката.
- Как попаднахте в политиката?
- Семейството ми е било с демократични убеждения, но не мога да кажа, че сме били репресирани в прекия смисъл. Баща ми обаче от пресирането на социализма загина. Не го признаваха, обвиняваха го във формализъм, не допускаха новаторския му подход в музиката. Дори поиска след смъртта му да няма некролог от Съюза на българските композитори. Това е много смазващо поведение от страна на властта. Аз винаги съм бил убеден, че България трябва да е част от Европа, и затова съм непоправим и твърд еврооптимист. Щастлив съм, че сме членове на ЕС.
- Любимото ви място в Европа кое е?
- Испания. Това за мен е страната, в която са вплетени много култури и има страхотно излъчване. Толкова е експресивна, че те завладява завинаги. Франция харесвам, но Барселона, Севиля, Мадрид са невероятни. Все пак Антонио Гауди е гениален и от всичките му работи най-внушителното е Саграда фамилия. Той е бил обичан и признаван приживе, което рядко се случва. Испания е родината на Ел Греко, Гоя, Веласкес, Пикасо, Дали…
- На какво се радвате?
- Най-щастливите моменти в работата ми са, когато ми хрумне идея, преди да е сложена на листа. Иначе да – семейството и децата ми ме радват много. Малката ми дъщеря Людмила е балерина, имам и внучка на една година Вяра. Голямата Росица сега работи във фирма за недвижими имоти. И двете са в София и затова на мен ми остава по цял ден да работя.
- Коя е любимата ви сграда от старите в Русе?
- Старият съд, сега Регионален исторически музей. Целият ансамбъл на този площад е великолепен.
- Какво предстои да видим скоро от вас?
- Сега се строи супер нова и много сложна конструкция около Онкодиспансера с линеен ускорител за лечение на ракови заболявания. Това изисква много сериозна подготовка на тези, които ще го използват, но е последна дума на техниката.
- Защо е толкова сложна?
- Защото всичко е затворено в голям бункер и е сложно като конструкция, инсталация и оборудване. Важно е да бъде добре изолирана, тъй като там ще се извършва лъчелечение. Надявам се много хора да имат късмета да преборят болестта си именно в тази моя сграда.

Публикувано преди 8 years, 9 months.

Коментирай

Как старшина Стайкова не стана мелничарка в Шумен

Когато в съдебната палата се появи адвокат Гинка Стайкова, колегите й знаят – ще се гледа заплетено пътно-транспортно дело. Тя е сред най-добрите в тази материя и това съвсем не е случайно: днешната юристка е сред първите четири жени, постъпили през 1972 г. в КАТ и направили кариера в Народната милиция. По-старите шофьори още я помнят като част от градския фолклор – страшната старшина Стайкова, пред която никакви номера не вървят. Можеш да се отървеш от фиш или акт само ако си изряден.
Не ми трябваше дрегер, за да разбера кой е пил, преди да седне зад волана, и прошка нямаше за такива. Така започва разговорът с една от емблематичните за русенските улици преди 1990 година катаджийка старшина Гинка Стайкова. Всички шофьори, въртели волана по това време, си спомнят за нея с респект и уважение – нещо, с което малцина нейни колеги могат да се похвалят сега.
В системата на Народната милиция Тайчето, както я наричат приятелите й от службата, попада съвсем случайно. Родена е на 6 юни 1950 г. в шуменското село Дибич. В документите обаче е записана с ден по-късно, тъй като баща й пропуснал срока да се обади в кметството и да съобщи за бебето и за да отърве държавната глоба, обявил за дата на раждането 7 юни. След основното училище Гинка е изпратена в Русе да учи в Техникума по зърносъхранение по настояване пак на баща си.
Татко беше директор на мелницата в Шумен и много искаше да продължа професията му, като след техникума запиша Хранително-вкусовия институт в Пловдив, разказва адв.Стайкова.
Когато завършила русенското училище обаче, се оказало, че мелничарството съвсем не й е по мерак и отказала да кандидатства. След това животът й продължил по познатата на всички схема – омъжила се, родила дъщеричка, изкарала майчинството и започнала да търси работа.
Случайно попаднах на обява, че
в МВР набират за пръв път жени за КАТ
които да регулират движението по улиците. Проучиха ме, одобриха ме и на 1 септември 1972 г. започнах работа в системата, връща се в началото на пътя бившата катаджийка.
Няколко години по-късно записва редовно обучение във Висшата специална школа на МВР „Георги Димитров“ в Симеоново и в края на следването завършва като първенец на випуска със специалност „Управление на обществения ред и осигуряване на безопасно движение по пътищата“. Следващото стъпало в изкачването на образователната стълбица е диплома от Софийския университет по право. Кариерата й все пак започва с бели ръкавици и бял чохъл върху шапката по улиците на Русе.
През 1972 г. нямаше толкова много автомобили в града, но пък и светофари липсваха и това налагаше да се регулира с хора. Ние бяхме на кръстовищата в натоварените часове, а през другото време осъществявахме контрол. Тъй като аз не пия и не пуша, ми беше изключително лесно да разбера кой шофьор е пил само докато ми каже „Добър ден!“. Нямах нужда от дрегер.
Не смееха да ми предложат подкуп
категорична е бившата старшина Стайкова и обяснява колко различна е била системата и нагласата на обществото към хората с пагони. Пък и при мен не минаваха такива номера. Аз бях строга и не само че не съм си имала проблеми с началниците, а и постоянно ме награждаваха. Те знаеха, че в моя район има ред. Държах централната част – „Борисова“, „П.Д.Петков“ и „Съединение“. На площада тогава имаше движение, минаваха автобуси и беше натоварено движението. То и като ти излезеше име, шофьорите не смееха да ти предложат подкуп. По това време бяхме четири катаджийки и всички се радвахме на уважение от мъжката част в екипа. Униформата ни най-малко не ни пречеше да сме елегантни. Аз продължавах и да си спортувам – бях бегачка на дълги разстояния и скачах висок скок. Точно срещу КАТ имаше стадионче и ходех да спортувам.
И зиме и лете бяхме навън
оттогава ми остана хроничен синузит. Другото неудобство на униформата беше, че коланите не бяха от естествена кожа и през лятото се изпотявахме много, което вредеше на бъбреците ни. Все още си пазя една парадна униформа, но се съмнявам, че след 20 години мога да вляза пак в нея, шегува се Тайчето.
Нейн „учител“ в професията бил Кольо Станчев, който също имал репутацията на страшилище за шофьорите. Явно добре ме е научил. Той казваше, че който остане три години в МВР, остава до пенсия. Аз също щях да остана – вървеше ми в кариерата, но предпочетох да напусна.
Лигавщини при мене не минаваха
и винаги се намираше за какво да глобя нахалниците, разказва старшията. Била млада и хубава и това често ставало повод за задявки от страна на шофьорите към другарката с униформа. Имало е случаи да направя забележка за нещо малко, а водачът да започне да парадира. Някои се мъчеха по този начин да ухажват. Иначе компромиси съм правила. Тогава беше забранено в кабините на товарните автомобили да се водят деца. Как да накажеш един шофьор, който няма на кого да си остави детето?
По-нахалните водачи с претенции са ме заплашвали много. Какво ли не са ми казвали – от утре няма да си на работа; ще ти скъсам пагона; какво си въобразяваш, ма; ти знаеш ли кой съм и т.н. При такива случаи тихо и кротко си пишех актовете. С полицай на пътя трябва
да се отнасяш с уважение, човешки
Ако срещу тебе е такъв, който не би трябвало да работи тази професия, каквото и да направиш, ще е грешно и ще си иска подкупа. Лично аз се стараех да бъда справедлива и рядко са оспорвали мой акт. В Русе тогава автомоблите бяха малко и с голяма част от шофьорите се познавахме. Обикновено първо съм предупреждавала за нарушение и си записвах в едно тефтерче. Ако се усъмня в някого, че вече веднъж е бил предупреден и не е изпълнил препоръките, глобявах. Най-често за неправилно паркиране, неспазване на предимство или преминаване на червено. Служебните автомобили често не попълваха пътни листи и шафьорите си вземаха от бензина. Таксиметровите шофьори пък правеха гешефти – бяха държавно предприятие и някои пропускаха да се отчитат за всяка поръчка и врътваха частни курсове. Бях се научила как да ги хващам и засечките ставаха по пътния лист и часовете. Писал, че от „Георги Димитров“ отива до КАТ, а аз го спирам на центъра. Отделно и клиентите си казват накъде са тръгнали и така лъсва цялата работа.
И аз имам едно нарушение – бях превишила скоростта
в Разградски окръг, но ме пуснаха колегите без наказание. То и не беше фатално, тъй като се случи на прав и чист участък, без пешеходци. По принцип се старая да спазвам правилата. Има и безумни знаци, но не искам да ги коментирам. Само ще кажа, че така девалвират. За мен и ограничението от 40 км/ч по международното в Русе е неподходящо. То хем се води бул.“България“, хем международен път. Недомислица е, а няма кой да го оправи. Куца яко организацията на пътищата, разсъждава вече като адвокат Гинка Стайкова.
След Симеоново започва да расте в кариерата
Дипломата от школата донася на старшината звездичка на пагона, след нея още една и още една и тъкмо да грейне капитанското каре, Стайкова напуска системата на МВР след 18 години стаж. Аз полицайка не съм била – започнах и свърших като милиционерка. След първите демократични месеци Тайчето разбира, че няма да може да се впише в новите условия на работа и подава рапорт. Първият не е уважен, но след втория началниците й са наясно, че няма да се откаже, и я освобождават.
Още докато учех в София, се усещаха нещата. Ние бяхме много хора, които завършихме Симеоново и се знаехме. Осакатиха МВР, като съкратиха всички членове на БКП – уволняваха дори по телефоните. Е, как да си работил в милицията и да не си член на партията?! Аз нито като политически, нито като служебни виждания се вписвах в новите условия и напуснах. Така си спестих много унижения, които преживяха опитни и обучени хора с мерак от системата на МВР и отбраната.
Като офицер Стайкова е назначена за следовател. Ходи предимно на транспортни произшествия – все пак това разбира в детайли.
Първото ми самостоятелно дежурство беше с 9 убити
Това се случи на края на града. Беше есента на 1986 г. при много хубаво време. Още съществуваха ТКЗС-тата и имаше едни малки бели чавдарчета. Кооператорите рано сутринта с такова микробусче ги возели на полето да работят и един ЗИЛ се отклонява внезапно и връхлита върху автобусчето. Всички на място убити около 7,30 ч, когато аз застъпвам на дежурство. Бях сама и няма да забравя как бяха подредени труповете на възрастните жени, на които никой не се беше сетил да смъкне поне полите и да не им се вижда бельото. Много трагично беше и на мен много ми дожаля. И двамата шофьори загинаха и не се разбра защо този товарен автомобил е връхлетял.
След това един германец беше катастрофирал и колата му беше пълна с коледни подаръци. Тогава, когато го закарахме в болницата, лекарите казаха „о, няма да го бъде, щом от ушите му тече кръв“. Оттогава знам, че като видя кръв от ухо, нещата са обречени.
За войната по пътищата бившата катаджийка има своето обяснение. Според нея агресията е следствие на целия ни живот, но някои хора са „в благополучие, за което не са узрели“.
Обидно ми е, когато чувам за подкупи
Верен е тоя израз, че няма бивше ченге. В милицията ми отидоха младостта и най-хубавите години. В тази система оцелява само този, който има характер и хъс. Полицейската работа учи на дисциплина, на въздържание, на изпълнителност. Върху заповедта не се разсъждава, а се изпълнява. Същото е и в закона и стажа ми в МВР много ми помага в настоящата ми работа, обяснява адвокат Стайкова, успешно сменила фуражката с адвокатска тога.

Публикувано преди 8 years, 10 months.

Коментирай

Коледа

Публикувано преди 8 years, 11 months.

3 коментара

Грешно е само да се прекръстиш небрежно!

Това е полезно  интервю с отец Стефан от храма „Св.Николай Чудотворец“ в Русе. Признавам си, че част от написаното и аз не знаех – научих го сега, от негоO.Stefan

 

 

- Отче, с влизането в храма всеки бърза да се прекръсти. Какво означава това?

- Повечето хора за съжаление извършват движения, за които се предполага, че са кръст. Тези механични, неориентирани размахвания на ръцете много ми приличат по-скоро на разгонване на мухи, отколкото на осеняване с кръста.
- Защо има поверие, че трябва три пъти да се прекръсти човек?
- Това са пак народни необосновани традиции и предания. Повечето хора не се замислят защо правят каквото и да е във всички области на живота.
- Все пак първото нещо, на което учим децата си, е да се прекръстят.
- Учудвам се, че някои майки и баби хващат ръчичките им и ги карат да правят кръстния знак. Хубаво, но това трябва да бъде продължено, когато порасне детето и му се обясни защо изобщо прави тези движения.
- Има ли символика в подредбата на пръстите ни?
- В кръстното знамение се съдържа цялата догматика на християнството. Трите пръста, събрани в едно, означават Светата божествена троица – един Бог в три лица – Отец, Син и Дух свети. Тези три лица са неразделни, но и неслитни. Другите два пръста символично означават двете лица на Иисус Христос – истински Бог и истински човек след въплъщението.
- Поредността на движенията какво означава?
- С изобразяването на кръста ние един вид освещаваме цялото си тяло – разума, тялото и плещите.
- Защо православните спират на сърцето, а католиците вдясно?
- Има разлики действително, но те са маловажни и не си струва да се обръща внимание на тях. Единственият грешен начин е небрежният. Има деца, които пък се кръстят с лява ръка – явно са левичари и предпочитат да правят всичко с тази. Никой не им прави забележка, макар да е правилно с дясната. Причината е, че в религията дясната страна е по-почетна.
Ние всъщност говорим с жестовете си, както при пантомимата. С езика на тялото представяме идеята, че Христос ни благославя. Затова смятам, че протестантите и техните производни не са прави в упреците си към нас за прекръстването. Напротив – ние по този начин включваме тялото си в молитвата към Бога.
- Какво трябва да си казва християнинът, когато прави кръстния знак?
- „В името на Отца и Сина и Светия дух“ – това е един вид адресиране на молитвата към триединния Бог. С тези мислени думи трябва да започва молитвата, а не да свършва. Иначе прилича на изпращане на празен плик – правилно адресиран, но няма никакво съдържание в него. Много хора просто палят свещ, прекръстват се и си тръгват. А то всъщност кръстът е началото на молитвата.
- Постът защо е толко важен?
- От най-древни апостолски времена постът е както телесен, така и духовен. Не е достатъчен нито само телесният, нито само духовният. Грехът най-лесно влиза в нас през плътта и така вредим и на духа. Затова не бива да пренебрегваме нито едната, нито другата част. За съжаление в нашата църква се набляга повече на храната и духовното се забравя. Ако постът се сведе само до храна, ще се превърне в обикновено суровоядство, вегетарианство или нещо друго. За да имаме духовна полза, трябва да постим и духовно. Много важен принцип също от апостолски времена е милосърдието. През постния период ние харчим по-малко пари за храна и забавления. Икономисаните от обичайното средства трябва да използваме за милосърдие и помощ към бедните и болни хора.
- Колко значим празник е Рождество Христово?
- Мисля, че не може да има степенуване на празниците, макар за православната църква Великден да е празник на празниците. Рождество Христово е един от основните празници, тъй като на този ден Бог се понижи да стане като всеки един от нас – Словото стана плът. Въплъщението е началото, а Възкресението – завършекът, и едното без другото не може. Рождество се появява в църковния календар значително по-късно и в ранните векове Богоявлението се е празнувало и като Рождество. Това е останало в традицията на Арменската апостолическа църква.
- Как се отнасяте вие към спора дали да се премести Коледа, или не?
- Тази еуфория да се върне старият календар според мен е безсмислица, защото една грешка не може да бъде поправяна с друга грешка. Безспорно преместването на календара през 1968 г. е грешка от страна на Светия синод, но условията тогава са били такива и са се поддали на натиск. Неслучайно руската и сръбската църква, които са много по-устойчиви от нашата и на много по-високо ниво са просветени духовно, не приемат новия стил и не са си преместили календара. Сега това е безумие. Нашата църква има много по-важни проблеми и този не е между тях. Евентуално решение би довело до ново разделение, противопоставяне и изяждане на енергията на християните без никакъв резултат. Най-важният проблем и болка в нашата църква е безпросветността сред клира и народа. Държим повече на ритуалите и показността, отколкото на духовния живот. Иисус Христос не умря на кръста, за да създаде професията свещеник.

Публикувано преди 8 years, 11 months.

6 коментара

Нина Стоянова: Концертите в Европа са истински спектакли

Нина Стоянова е родена в Русе през 1957 г. Завършила е Средното музикално училище „Проф.Веселин Стоянов“ и Държавната консерватория. В продължение на 27 години е концерт майстор на Русенска филхармония, Софийска опера и сборния оркестър на „Teatro Lirico D’Europa“.DSC_4275

 
- Как така се получи, че една от най-добрите русенски цигуларки радва публиката в чужбина, а не тук, госпожо Стоянова?
- Действително от няколко години насам прекарвам повече време в САЩ и европейски турнета със състава на „Teatro Lirico D’Europa“. Собственик на тази формация е българин и бизнесът му се разраства все повече. Свирим опери, оперети и балет, като за балета задължително се канят руски диригенти и артисти. Хубавото е, че от акомпаниращ, при балета оркестърът става солистиращ фактор.
Аз напуснах Русе през 2004 г. не по собствено желание. Бях сред онези осмина, които уволни тогавашният директор Георги Димитров. Една част от колегите ми се върнаха в оркестъра след издържан конкурс, но за моето място на концертмайстор и досега не е обявяван конкурс.
- Това стечение на обстоятелствата отрази ли се зле на кариерата ви?
- Ако погледнем философски на нещата, може да се каже, че дори се е случило по-добре. Тогава аз заминах за София и работех в Музикалното училище и Националната опера, където пак бях концертмайстор. След това се включих в състава на „Teatro Lirico D’Europa“ и започнаха пътуванията. Хубаво е човек да си сверява часовника, а за музикантите е от особена важност да видят как работят колегите им, какво търси публиката и да „препрочита“ произведенията.
- Мислите ли за завръщане?
- Принципно Русе е моят град и изпитвам особено чувство на патриотизъм. Макар и на голямо разстояние, винаги се старая да следя концертния и обществен живот на родния си град. Благодарение на интернет вече това е постижимо без усилия. Впечатлението ми за оркестъра на ОФД-Русе е, че съставът направи такава метаморфоза, за каквато не съм и предполагала, че ще се случи. В момента колегите с духовите инструменти са на равнище със столичните. За жалост щрайхът не е на това ниво и се изгуби онази мекота, емоционалност и красота, с каквато бе характерна музиката на Русенска филхармония от миналото.
- Има ли според вас изобщо бъдеще за симфоничната музика?
- Категорично да. Ако тук, в България, има отлив на публика, то в другите европейски страни и в САЩ нещата не са така. Явно вече не е достатъчно само високото качество на музикантите, но и да се търсят нови форми на симфонични концерти. Те се превръщат в цели спектакли със светлинни ефекти и мултимедия, оркестрантите се обличат в различни от традиционните черни костюми, сцените са пълни с цветя, има движение и това доставя удоволствие на зрителите. Публиката в Русе е строга и заслужава да види такива представления. Не е без значение и програмата, която се съставя.
- Фестивалите все още ли се радват на интерес?
- В годината на кризата в Букурещ направиха превъзходен феестивал „Енеску“ – невероятен! Той беше предизвикателство и е като подхвърлена ръкавица към ръководството на русенския „Мартенски музикални дни“. Русе се превръща в музикалната столица на България и това съвсем не са празни думи. Имам един интересен случай – в САЩ свирим заедно с руски музиканти и се оказа, че един от контрабасистите им е бил в големия оркестър на Юрий Башмет. Той се появи с прекрасно кожено яке, на което завидяха всички. А колегата обясни, че си го е купил от град Русе, България, където гостувал на фестивала и били изключително топло посрещнати с невероятен успех на концертите. Когато разбра, че аз и съпругът ми сме от Русе, се учуди как сме оставили такъв чудесен град.
- Как се отнасяте към предложението „Мартенски музикални дни“ да се съкрати като продължителност?
- Категорично съм против, дори ще се радвам да се удължи. Чух, че някакви общински съветници го предлагат, но това е безумие. Този фестивал е създаден в годините, когато те вероятно са били в детската градина и е кощунство да се посяга на такава традиция. Не е вярно, че по света са по-кратки. В Букурещ беше цял месец и не досади на никого. Дори беше чудесно, че имаше диригетнски курсове с конкурсен характер. На мен ми се ще в Русе да има повече интрига в добрия смисъл на думата, за да се събуди интереса на музиканти от съседните държави поне. За тези 50 години, откакто има фестивал в Русе, не успяха да построят една качествена зала, а сега искат и да съсипят фестивала. Надявам се директорката Ива Чавдарова да успее да го защити по достойнство. Лошото е, че децата от Училището по изкуствата вече не свирят в свой оркестър и няма как да се научат на първите стъпки в тази музика.
Аз съм оптимист, че българската музикална култура ще оцелее и ще се радва на добро бъдеще.
- Как са заплатени музикантите в чужбина?
- Разбира се, че много добре. Преди години, когато Людмила Живкова беше председател на Комитета по култура, българската култура преживя истински възход. Имаше пари и нещата ставаха. Надявам се отново да има такъв успех след закона за спонсорството. Мога да кажа, че ако в продължение на 15 години си концерт майстор на западен оркестър, имаш право да се пенсионираш с пълна пенсия или да избереш да свириш на по-заден пулт при желание. Хубаво е, че сега младите музиканти завършват консерватория и си търсят място в български оркестри.
- Как американската публика възприема европейската класика?
- На мен продължава да ми е интересна реакцията на американците за някои сцени. Нашата европейска психология им се вижда чужда и странна, но не я отричат. Така например в „Селска чест“ за тях е необяснимо защо главният герой, който обява дуел, започва да плаче пред майка си за младия си живот и любовта. На тях им е странно как така един мъж, който има любов с най-красивата девойка в селото, отрича пред жена си и не се интересува от мнението на хората, всъщност се разплаква. На американците им идва много като емоция и в залата настъпва тишина за разлика от европейската сцена, където тук са най-големите аплодисменти. В „Кармен“ пък са разочаровани от убийството й.
- Все пак кога ще ви чуем отново в Русе?
- Планираме заедно с колеги да гостуваме на русенска сцена. Създадохме един камерен състав, с който ще представим интересни произведения. Но това ще бъде следващата година.

Публикувано преди 8 years, 11 months.

2 коментара