Хаити – държава на ампутираните
българският екип помага на хаитяни
Д-р Александър Парашкевов е зам.-началник на Военно-медицинския отряд за бързо реагиране към ВМА. Роден е на 2 февруари 1962 г. в Русе, завършил е гимназия в Русе и медицина във Варна, след което специализира хирургия. От 2002 г. започва участието му в мисии на Българската армия. Първата е в Кабул, а след нея следват Кербала, отново Кабул като главен хирург в испанска военна болница, в Херат на същата длъжност и Босна и Херцеговина като медицински съветник на командващия Европейските военни сили.
След опустошителното земетресение в Хаити с магнитут 7 по Рихтер с епицентър столицата Порт-о-Пренс на 12 януари тази година България изпраща медицински екип, ръководител на който е д-р Парашкевов. Негови колеги са травматологът подполк.д-р Кольо Спасов, анестезиологът-реаниматор д-р Пламен Карагьозов и медицинските сестри старшина Надежда Новоселска и сержант Даниела Иванова.
- Първият ви sms от Хаити беше кратък, но страшен – „Tuk e tragedija. Oceljavame“. Какво беше там наистина?
- Това, което се вижда в телевизионните репортажи за Хаити, е едно, а да се срещнеш с трагедията на хората очи в очи е съвсем друго. По данни на световните организации само в първите дни са погребани над 170 хиляди души и всичко в столицата е разрушено. Ние спяхме в палатки, разпънати в двора на съборената сграда на френското посолство.
- Какви хора са хаитяните? Вярно ли е, че са човекоядци?
- Това са някакви легенди, за които и аз съм чувал, но не видях нещо подобно. Хаитяните са сравнително културни за него район хора и са първата независима държава, която не се е развила много. Съседната Доминикана е прекрасна, а в Хаити е разруха. Причината за това е чисто управленческа и хората там искат вече твърда ръка.
- Колко време ще е нужно, за да се възстанови държавата?
- Повече от ясно е, че без подкрепата на международните организации тези хора скоро няма да стъпят на краката си. Факт е, че пристигат много хуманитарни помощи, но техните институции все още не работят и помощите не стигат до когото трябва. Хуманитарната криза ще продължи вероятно години. Вода, хляб и подслон са основните проблеми на Хаити. Медицинските проблеми с времето намаляват като спешност и стават планови, но изключително многобройни. Според мен основното, което ще измъчва дълго време тази държава, е демографският проблем. По статистически данни за населението там с най-висок дял са хората от 20 до 48 години. Точно те и малките деца обаче са пострадали най-много от земетресението и страната остава без настояще и бъдеще. Хаити става държава на ампутираните и това е истината. Травмите, които се получават при земетресение, са от такъв характер, че най-много страдат крайниците. Целта на медицинската помощ в първите дни и часове е да се запази животът на болния и се правят ампутации. Да, животът им е спасен, но те остават инвалиди и наравно с медицинския проблем се поражда и социален. Ще трябва да градят държавата и градовете си от нулата тухла по тухла. По селата пораженията са по-малки не заради друго, а поради техния самостоятелен начин на живот. В градовете разчитат за храна и вода на хуманитарните помощи, докато в селата знаят как да се оправят сами.
80% от хаитяните не са загубили почти нищо материално, тъй като живеят на прага на бедността и страдат от хронично недохранване. Загубата на близки хора за тях е най-голямото страдание. Живеят в хармония с природата и философски казват „Бог дал, Бог взел“.
- На кой ден от земетресението бяхте там?
- На десетия ден пристигнахме, когато е периодът след острата фаза на кризата и проблемите хронифицират в чисто медицински аспект. Нашите оперативни интервенции в областта на ортопедията и травматологията бяха реконструктивни, а иначе ампутациите си вървяха почти постоянно заради инфекции след първата помощ. Понякога си мислехме, че преливаме от пусто в празно, като правим операции и след това пренасяме хората в общи палатки, където няма абсолютно никаква стерилна среда.
Проблемът е, че болниците също са разрушени и това наложи да работим в полеви условия. В една от болниците беше запазена точно една операционна, но трябваше да работим при отворени врати. Това не е нормално и не може да се говори за каквато и да е стерилност. А вратите са отворени, за да може да се избяга, ако започне нов трус. Вярно, че имаше 3-4 здрави разклащания, но няма хирург, който ще остави пациента си и ще хукне да бяга от залата. Може да ви се струва пресилено, но всеки нормален лекар мисли първо за пациента си.
- Какви бяха пациентите ви?
- Всеки четвърти пациент беше дете, и то без родители. Те говорят креолски, но ние имахме в групата човек с френски език, успявахме да се разберем и с другите спасителни екипи на английски. Болката не се нуждае от много обяснения – виждаш нараняването и реагираш. Особено тежките случаи с деца много натоварват.
Останахме там 27 дни, тъй като сме чисто хирургичен екип, какъвто беше нужен точно в този период.
- Колко са загиналите?
- Все още не е уточнен броят им, но се говори за 450 хиляди. Дано тази трагедия ни никара да се замислим, че трябва да сме по-човечни.
- Каква е разликата между войната и природното бедствие?
- И двете са страшни трагедии, но едната е по вина на хората, а другата – каприз на природата. Трагедията след загуба на близък е еднаква във всяка точка на света. При военните действия загиват след бомбени атентати десетина, двайсет, сто души и я няма тази масовост за 40 секунди да умрат 200-300 хиляди. В Хаити има места, където пише „Внимание! Тук има мъртви тела“. Отначало са ги погребвали, а сега се нуждаят от специализирана техника да извадят труповете от руините.
Войната може да се избегне, но природата е по-силна от нас.
- Колко хора оперирахте?
- Повече от 2000 човека преминаха през нашия екип. Срещнахме един единствен хаитянин, който знаеше къде е България. Сега всички тези 2000 знаят за България и за това, че петима българи са им спасили живота. България си свърши работата.
- На колко мисии сте бил?
- Вече не ги броя, но Ирак, Афганистан, Босна и Херцеговина… Работа като всяка работа. Аз затова съм учил, за това съм подготвян и това правя със старание.
- След толкова трагедии как спите?
- Добре. Психиката се тренира. Не можеш да се примириш със смъртта, но по време на работа забравяш за друго и се съсредоточаваш върху пациента. Така беше и след атентата в Кербала, когато трябваше спешно да оперирам 30-40 ранени. Вечерта седнах, запалих цигара и започнах да мисля какво свърших, какво пропуснах и какво щеше да стане, ако аз също бях ранен. Куршумът не подбира жертвите си. Често ме питат кое е най-безопасното място в Афганистан. Единственото, което мога да кажа, е къде климатът в страната е най-добър. Всичко останало е война.
Обиколил съм света и съм бил на много екзотични места, но за съжаление е трябвало да работя, вместо да се радвам на туристически тур. Вавилон със Синята порта и Висящите градини, Кербала със Златната си джамия, Хаити с Карибско море, за Афганистан да не говорим, но не мога да им се зарадвам. От 2002 г. не съм празнувал рождения си ден в България и винаги съм бил на мисия.
Хаити наистина остава държавата на ампутираните