Мoney, money, money, must be funny in the richest school…
Вероятно част от читателите си спомнят този стар рефрен, изпят от АВВА през 70-те години на миналия век и рефрешнат от Мерил Стрийп през 2008 г. Темата обаче не е за музиката на Бени Андерсон, а за нещо още по-древно – парите и тяхното вечно несправедливо разпределение.
Нещо подобно се случва и тази година в бюджетите на русенските училища. Това са пари, които държавата дава на принципа: колкото са децата по толкова умножаваме 1175 лева. Дали това е достатъчно, или не, може да коментира единствено финансовият министър на страната. Простата логика води до извода, че ако съберем в една сграда колкото може повече дечица, толкова повече пари ще вземе училището. Нещата ще са приказни, ако увеличим хлапетата в класовете на поне 40 и въведем трета смяна на обучение. Така в един непрекъснат производствен цикъл ще изпълним петилетния план да не остане неграмотно българско гражданче и
с минимум усилия ще постигнем максимум пари
В тази ситуация учителите ще имат невероятния шанс да се разписват месечно на прилични за стандарта ни четирицифрени суми и директорът да стане носител на някой бъдещ приз за мениджър на годината. Ако на някого му хрумне да пита какво ще са научили децата, ще бъде посъветван да не пита повече.
Ако идеята за мегаучилища се е харесала на някого в просветното министерство, то българското гражданство би трябвало да влезе спешно в ролята си на родител и да изпрати въпросния чиновник тутакси в някоя от страните на Стара Европа или САЩ. Там човекът-бюрократ да се убеди, че такова животно никъде няма и е безумие да се стимулира подобна мегаструктура.
Как стоят нещата в Русе обаче, дни преди да бъде разписана прословутата формула за финансиране на училищата. Правилата са горе-долу следните: от полагащите се 1175 лева на дете даваме някаква част, а остатъка разпределяме според вижданията си. Това разпределение се прави от комисия, в чийто състав влизат директори на основни, средни, селски, средищни училища и гимназии. Защо там няма родители, не е ясно, но и пък рядко някой от тях се интересува какво се случва в училището на детето му. Ръководител на своеобразния „brainstorm“ /мозъчна атака/ е отдел „Образование и наука“ в общината. Това е една от най-важните им дейности за годината, за да не кажем най-значимата изобщо. Не е без значение как ще се разпредели този остатък по простата причина, че това е механизмът, който ясно показва каква е политиката на местната власт в сферата на образованието. Един вид какво целим -
да поощрим успехите на работещите или да запазим кретащите живи
Въпросът е сложен и спорен.
Създаването на формула е тежка и мъчителна дейност, която вплита в себе си различни условности, но резултатът е показателен дори за партийната принадлежност на школските директори. След като вече 20 години страната ни върви по трудния път на капитализма, е редно да погледнем на училищата по капиталистически – все пак и там влизат пари и се произвежда продукт, който ние наричаме образование.
Първият чисто пазарен въпрос е кое школо излиза най-скъпо за издръжка на обществото. Предварителните данни сочат, че хлапетата в Хотанца, повечето с ромски произход, ще получат издръжка от 1613 лева на дете. Това надвишава здраво предварително обявената норма от министерството, но няма как. Почти същото е положението и в другите селски училища, които си имат аналог в Русе единствено в лицето на Първо основно „Отец Паисий“. В това училище, което се намира на пъпа на града и има завидна история, учат едва 217 дечица. Техният брой всяка година намалява и това като че ли не тревожи никого. Впрочем преди две години беше закрито училище „П.К.Яворов“ поради намалелия брой деца, които всъщност бяха 270.
След като от просветното и финансовото министерство са си стиснали ръцете критерий за финансиране да бъде не друго, а броят на децата, това автоматично облагодетества двете най-големи русенски училища – СОУ за европейски езици и СОУ /за източни езици/ „Васил Левски“. По разчет те отново ще имат на разположение почти 2 милиона лева. Действително това излиза изгодно, тъй като разходите им са под определените 1175 лева на дете.
В графите за „онази“ формула обаче се вписват допълнения за маломерни паралелки, логопеди, отопление на течно/твърдо гориво и гимназиален курс. Естествено
селските училища отново ще глътнат здрави пари
тъй като там няма нито ТЕЦ, нито газ и стаите се топлят или на дърва, или на нафта. Гимназиалният курс пък си иска своята допълнителна субсидия, тъй като учебната година за големите свършва чак на 30 юни, а седмичното им разписание е от 34 часа. Значи ако едно основно училище може да си позволи на 15 юни да хлопне вратите и да хукне към морето, то в гимназиите ще трябва да поучат още малко, да си направят приемите и едва тогава да ходят където си искат. Въпросът с логопедите е спорен, тъй като, освен държавен Ресурсен център, в Русе ще се финансират още петима такива специалисти в училищата „Христо Ботев“, „Възраждане“, Дойче шуле и двама във „Васил Левски“. Интересно защо в нито едно основно школо няма логопеди, но вероятно такава е тенденцията с правоговора на учениците.
Бърз поглед по предварителните разчети събужда още един въпрос -
защо липсва графа за резултатите от работата
пък било то и с минимален процент за стимулиране. Вече три години в родината ни се провежда външно оценяване на децата от 4 до 7 клас и матури за зрелостниците. Каква по-обективна оценка за резултатите от работата би могла да се измисли?! В екселски таблици министерството подрежда всички училища и оценките по всички предмети, но това не интересува никого. Какъв ще е мотивът на който и да е директор да накара колегите си да работят по-усърдно с децата, ако не им даде като поощрение някой лев допълнително за добре свършена работа? Никакъв на този етап.
На последното за миналата година награждаване на отличниците с общински стипендии кметът Божидар Йотов сам констатира, че възпитаниците на Математическата гимназия имат мощно присъствие в залата. Да, ясно е, че там децата са амбициозни, учат си уроците, пишат домашни и се справят с материала далеч над средното за града ниво. Заслугата обаче е на учителите им, които не прощават своеволия, ровят из интернет за конкурси и състезания, пишат стимулиращи двойки и… получават по-малки заплати от колегите си. Въпросът в случая не е дали да се даде на това училище повече, а да се накарат останалите да работят по този начин чрез финансов инструмент.
Логиката на разпределяне на средствата обаче е странна и тя не следва тези прости правила на работа и производителност като в истинския капитализъм. Лошото е, че и общинската администрация до този момент не е дала никакъв знак за приоритетите и политиката си. Вярно – процентът е малък, парите не достигат, но пък е хубаво да имаме отговор на въпроса какви училища искаме и колко образовани да бъдат децата ни. Ако правилата на пазара се спазват и първенците се поощряват финансово, тогава пак ще си припомняме АВВА, но с друг рефрен – „Тhe winner takes it all“ /Победителите вземат всичко/.
Минаха повече от 24 часа, откакто публикува този материал. Мислех, че те четат и общинари, и директори. Аз лично очаквам някакво включване, а ти, Ася? Не ми се искаше нищо да казвам, че доскоро си изкарвах хляба от образователната система. Допускам, че може още да не е изчетен от такива хора. Все пак, ако на 72-я час не чуем мнения от тях, изобщо няма да оставим въпроса некоментиран. Заради потърпевшите.
Ася мога само да кажа, че статията е много уместна и хубава.
Като имам предвид, че аз като учител попадам в категорията на училищата, които получават по-малко от делигираните бюджети, въпреки външни оценявания и успехи на кандидат-гимназистите след 7-ми клас, благодарние на това, че формулата за разпределение на делигираните бюджети не е в полза на училището в което преподавам.
Остава да следваме всепризнатият принцип още от комунизма, „пари нема, действайте“!
Ася, не си много права, като насочваш нашите чиновници да гледат какво става в Стара Европа или в САЩ. Нека отворят историята. Ето, аз я отварям вместо тях (по Цоков, Г. Училищна администрация. – Ш.,1999.) Първият законодателен акт, който конституира нашата образователна система „Привременен устав за народните училища” след Освобождението, е създаден от Марин Дринов като директор на Дирекция на народните училища и е утвърден на 29 август 1878 г. С цел осигуряване на условия за осъществяване на задължително начално образование държавната власт подпомага възстановяването на старите и създаването на нови училища във всяко (обърнете внимание!) населено място. „През цялата история на нашето образование не се забелязва такъв силен подем в основаването на селски училища както през това време.” – са думи на забележителния Петър Нойков, който, като ги е казал, не знаел, че това в историята на българското училище повече няма да се повтори и ще дойде време поголовно да се закриват. През пролетта на 1879 г. се приема от Учредително събрание Конституцията на Княжество България и на първи юли княз Александър Батенберг поема в свои ръце управлението на младата държава. Продължава доизграждането на българската образователна система. Въпреки тежките условия развитието на българската училищна мрежа през първите години след Освобождението е доста бурно (Оп-паа! Абе, може пък тогава да е било по-лесно да се гради, защото… сега в условия на икономическа криза е по-лесно да се руши. Обърнете внимание на посочените години – никак не е случайно – колко бързо и интензивно се е създавала образователна система, а как през последните ни 20 години уж се напъваме, пък не смогваме даже да я реформираме. Все не можем да го измислим, защото си знаем, че не ще устискаме до успех.). В историята още се казва, че благоприятен фактор за това е наличието на една правилно ориентирана просветна политика от страна на депутатите на Второто обикновено народно събрание и първите български правителства. Още повече, че образованието е и водещ приоритет в държавната политика на Княжеството, на който се разчита за по-бързото културно и икономическо развитие (Ася, ега ти – на шопски „виждаш ли?”, ти за приоритети ли питаше? И защо говориш така за образованието като продукт? Толкова е абстрактно. Виж хората тогава колко конкретно за виждали образованието като проекция в бъдещето точно на културен и икономически продукт! Ама за пари щяхме да говорим. Дръжте се да не паднете. Четете не само седнали, но се и облегнете, че от следващото, което ще прочетете, направо се припада.). Как се е финансирала образователната система? Нещо от протоколите: „През 1880 г. Министерство на народното просвещение поиска увеличение на сумата за повдигане на общинските училища от 20 хил.лева, каквато е била предната година, на 80 хил.лева. Комисията по бюджета, недоволна от увеличението, което тя намира за недостатъчно, отпуска 120 хил.лева за целта. Когато въпросът дохожда за разглеждане в самото Народно събрание, народните представители увеличили тази сума на 350 хил.лева.” (Е, тука, Ася, вече казвам „Егати!”. Ако днес стане такова нещо, ще го приемем като виц, и то като черен хумор и ще си плюем в пазвите, по-леко да се отръскаме от този стрес, че депутатите ни може да са се побъркали). Никога в по-нататъшното развитие на българското образование не се среща такъв случай, при който народните представители отпускат доброволно сума по-голяма от исканата на самия министър на Народната просвета – пояснява Г. Цоков (Дааа, и никой тогава не си е и помислял даже да противопоставя хората в системата, като им пуска парите не за постигане на единство и качество, а за разделение и създаване на условия за виреене на пороци. Но нека не критикувам просто така, а да погледна още нещо в историята, което конструктивно може да се предложи за приложение и в наши дни.). С приетия през 1885 г. „Закон за обществените и частни училища” се внася демократичен дух, който обхваща най-вече сферата на управление на училищната мрежа. Увеличава се ролята на местните органи и по-голямото участие на родители, учители и общественост в управлението на училищата. Много по-голяма е и ролята на общинското училищно настоятелство (Разбра ли, Ася? Хайде да проверим какво е участието на редовото учителство, на родители и на дарителите, когато Държавата или Общината взема решения за издръжката, за разпределението на средствата и за числения състав на класовете в училище и групите в детската градина.).
Вярвам на това, което казва Деян, защото аз го видях и то започна още от лятото на 2008 г. там, където работех. И дано някъде да има учители, които с новоналоженото натоварване вземат четирицифрена заплата. За по 35 деца в група на нас ни вдигнаха тогава заплатите с по 100 лева, за да станат 540 лв. Нямаше значение стажът и квалификациите, защото всички бяхме изравнени Като си пееш Пенке-ле, че учителите не бива да спират да се квалифицират, кой ли те слуша? Нали като отидат на обучения, и се връщат повече питащи и повече изискващи от управленците. И пак ще попитам – защото вече съм ги питала, – не е ли антихуманно по отношение на всички да работиш с 35 деца, няколко от които може да са със специални потребности. Но сега е модно да се говори за привличането на пари, да се артикулира интеграцията на деца с увреждания още преди да сме създали предварително оптимални условия и да сме осигурили допълнителен персонал от специалисти. Хайде настоятелствата да бъдат по-бдителни и за това по какви проекти избира да работи училището, дали са целесъобразни и дали и какво стига до самите изпълнители по тях – учителите. Защото няма какво да се лъжем – мотивацията за работа доказано зависи от два фактора – възнаграждението и удовлетворението от работата.
Без малко щях да разкажа как напуснах образователната ни система, ама ще се въздържа, че леко навлизаме в съседна на тази тема. Само ще кажа на Деян и колегите като него: ти, Деяне, и хора като теб са същинският елит на нацията. Нищо, че други хора се изживяват като елит. Който не ми вярва, нека се запознае с Пирамидата на Маслоу и признаците на самоактуализиращата се личност, чиито качества обладават представителя на този човешки елит. И защо мълчат директорите – или ги е обхванала манията за властта, подобно на тези, дето много ги влече изгодата от политиката, или пък са толкова слаби, че не им остава друго освен да стоят и да гледат.
И пак за да бъда конструктивна, ще ви информирам, че в едно частно училище, което познавам съвсем отблизо (но не само там е така), има икономически директор, който се занимава само с вкарването на пари, рекламни кампании, създаване на връзки, поддържане на обратна връзка с колежаните как възприемат обучението и тем подобни. Имат си и директор по учебната част, който се занимава само със заверяването на учебните планове, кореспондирането с министерството и инспектората по учебните въпроси и той хоспитира преподавателите, ако собственикът пожелае да провери състоянието на учебния процес. Така е. Гърците изнесоха частно образования в България, пък ние държавното нямаме волята да оправим. А какво пречи едно силно Настоятелство като представител на Обществото да влезе във функциите на така споменатия частен собственик?
Деяне, да знаеш, че не е страшно да си тръгнеш от училището, ако то те кара да се чувстваш там като натрапник. Този опит, който си добил е важен и приложим за много неща. Преди около 2 години на мен ми беше много мъчно от това, че образованието не ми искаше това, което аз съвсем без пари му предлагах (Ами консервативната е образователна система, и то по цял свят, особено по отношение на иновациите. Но странно как е така авантюристично настроена към импровизации с въртенето на пари?). Личният и тъжен извод, който тогава си направих: не можеш да подариш днес на своите това, което ще можеш да продадеш утре на чуждите. Защото човек май цени само това, на което може да му заплати цената. Само тогава то има за него стойност. По-широко погледнато може да не става въпрос само за пари.
И така, Деяне, сега аз не мога да се оттърва от работа, за която непрекъснато ме стимулират и с уважение, и с пари и не спират да мислят как максимално да използват потенциала ни – на мен и на другите колеги. О, и реализацията ми в частното образование е – забележи – само за разнообразие. Основният ми поминък е в друга различна „система”, за хората в която думата професионализъм има специално значение и се свързва с ясни критерии.
Мечтая това да се случи на всички учители в България и няма да спирам да мисля за тях и да помагам с каквото мога.