Венци Илиев – архитектът без къща
Не знаем какво изгуби музиката без Венци Илиев, но виждаме какво спечели архитектурата с него
Арх.Венцислав Илиев е роден в Русе на 14 май 1951 година. Син е на големия български диригент и композитор Константин Илиев – един от създателите на Русенската опера и Русенската филхармония. За русенци арх.Илиев е известен както с проектираните от него сгради, така и с активната си позиция като дългогодишен общински съветник, който не се умори да защитава зелените площи в града и да преследва незаконното строителство.
- Как така синът на композитора Константин Илиев стана архитект?
- Работата не е случайна и основна роля за това има дядо ми по майчина линия Димитър Сакакушев, който беше адвокат, меломан, летописец на музикалната история на Русе, изключителен патриот и човек с много широко амплоа на мислене. Неговият живот е изключително интересен и е направил много за града. Аз като дете бях старателно момче, а майка ми имаше амбицията да стана музикант. Нищо не излезе от това – предпочитах да ритам топка, отколкото да свиря на пиано. Иначе имам точен слух и досега съм музикален. Обявиха ме за музикално неблагонадежден и приключихме с тази тема. Впрочем баща ми никога не е настоявал да се занимавам с музика. Иначе много обичах да рисувам и се справях добре. Принос към насочването ми към това изкуство има вторият съпруг на майка ми Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров и режисьор на Русенската опера в продължение на повече от 20 години. Той беше човек с изключително широка култура и универсален в знанията си. Дори бях твърдо решен да кандидатствам в Художествената гимназия в София. Семейството не беше много навито и тогава дядо ми пое нещата. Той ми каза: „Знаеш ли каква хубава професия е архитекурата“. Аз подскочих – „Какво? Математика!? В никакъв случай!“. Тогава ме заведе при негов приятел – архитект Стоянов, който преподаваше и в Строителния техникум. В ателието му видях тогава за пръв път чертежи, скици и рисунки. Арх.Стоянов ме успокои, че няма страшно с математиката, тъй като тези неща се поемали от инженерите. Показа ми някакви перспективи, които много ми харесаха, и аз се навих да запиша Строителния техникум. Междувременно си купих една книга „Страници от камък и дърво“ – нещо като забавна история на архитектурата с илюстрации на Борис Димовски, която пазя и до днес. Автор беше арх.Ангел Ахрянов, с когото по-късно се запознахме и му признах, че на него дължа интереса си към професията.
После се оказа, че не можеш да станеш архитект, без да владееш основата на техническите дисциплини. Така на 17 години бях твърдо убеден, че това ще е професията ми и с друго дори не помислях да се занимавам.
- Архитектура се влиза много трудно. Използвахте ли връзки?
- Истината е, че действително беше страшно трудно да се следва точно архитектура. Изпитите бяха много тежки и майка ми през цялото време се опитваше да ме разубеди. Аз обаче две години се подготвях при художника Йордан Парашкевов и смятах, че съм добре. За връзки никой не е и споменавал даже. Изкарах невероятно високи оценки, включително и по математика. Следването не беше най-щастливият период от живота ми, тъй като замръквах и осъмвах с книгите – голямо учене беше. Приемаха се на общо основание 26 човека – 13 момчета и 13 момичета. Аз с високия си успех бях 11-ти по ред, представете си какво е било.
- Какъв беше баща ви Константин Илиев?
- Магнетична личност, невероятен човек, макар и на настроения. Истинското му семейство бяха приятелите му – един кръг от 7-8 човека, с които той общуваше много. Като баща беше изключително грижовен, но ни оставяше да се развиваме както искаме. Сестра ми – пианистката Мария Принц, единствена пое по пътя на музиката.
- Трудно ли е да си син на такъв човек?
- Много е трудно и е голямо задължение. Той беше не само музикант, а и човек на действието – поет, теоретик, прекрасен оратор и обаятелна личност. Разбира се и той си имаше своите странности като човек на изкуството, а и имаше голям успех сред жените. Не ми остава време да се задълбоча, но много ми се иска да опиша личностите от неговия род. Никога обаче аз не съм използвал името му като привилегия.
- Има ли негово произведение, което вие много харесвате?
- Разбира се и смятам, че едно от най-стойностните му произведения е последната му Шеста симфония. Има и една негова песен „Птиците“, писана като подарък за приятеля му Васил Арнаудов. Сравнително малко записи има, но има книга „Слово и дело“, която е много интересна. Това са неговите дневници и се чете на един дъх, особено от хора, които имат интерес към музиката.
- Защо се върнахте в Русе след института?
- Без патетика ще ви кажа, че си обичам града. Бях стипендиант на „Проектантска организация“ и имах договор да се върна, за да работя. Не страдам от чувство за провинциализъм и не съжалявам, че съм се върнал. Особено сега, с интернет, няма никакво значение къде работиш. В Русе разбрах, че знам принципите и основите на професията, но практиката се оказа съвсем друго и действителността беше сурова. Никой на никого не помагаше и се справях сам на чертожната маса. Питах за всяко нещо и съм благодарен на тези колеги, които ми казваха нещата.
- Когато се разхождате по улиците, каква ваша сграда харесвате най-много?
- За съжаление тази, която много исках да видя и беше мечта на живота ми, няма да стане. През 1998 г. проектирах Евангелска петдесятна църква. Това е най-голямото преживяване в живота ми. Строителството започна, но свършиха парите и продадоха терена.
- Защо е толкова важна за вас?
- За един архитект е най-голямото предизвикателство да му възложат църква. За тази аз спечелих и конкурс. По вероизповедание съм източно православен. Дойдоха да ме поканят една седмица преди Коледа. Тогава си помислих, че може би е като „Реквиема“, който са възложили на Моцарт. Реших си, че ако до една седмица нямам идея, просто няма да я правя аз, защото Бог така е решил. Криво ми е за църквата, но гордостта ми е сградата на „Мегахим“.
- Вие обрахте наградите с нея.
- Много радост ми донесе тя. Бях номиниран за архитект на годината и сградата попадна в класацията на най-големия конкурс за архитектура в Европа „Мис ван дер Рое“. Благодарение на нея получих и единствената засега награда „Русе“, която се връчва на архитект в областта на изкуството и културата. За инвеститора Пламен Великов също беше приятно да се случат всички тези неща.
- Руското консулство не е ли също ваше дело?
- Да и много си го харесвам. То беше някога детска градина, но на мен ми беше възложено да направя реконструкцията. Бях само на 34 години, когато я правих, но е успешна. Иначе на 29 години пък направих бившия Козметичен център по „Александровска“. Тя също е сред изстраданите от мен.
- Колко къщи сте построили?
- Жилищните сгради не ги броя. При тях има малка особеност, тъй като понякога не се разбираме добре с предприемачите, които искат впоследствие твърде много промени. Харесва ми да правя къщи, собствениците на които ми имат доверие. Сградата е като човека – тя е едно тяло, което също страда и остарява.
- Какво иска българинът за къщата си?
- Това е философски въпрос, на който продължавам да търся отговора. Оказва се, че вкусовете на хората са различни. Един светъл лъч имах това лято с къща в Стълпище, при която имахме пълно единомислие със собственика й. Най-трудното нещо в нашата професия е да направиш къща.
- А вие колко къщи имате?
- Аз нямам къща. Живея в апартамент, построен по технологията „едроплощен кофраж“. Нали знаете притчата за обущаря и обувките. От друга страна не съм привърженик на този тип закотвяне – харесвам да сменям обстановката.
- Как попаднахте в политиката?
- Семейството ми е било с демократични убеждения, но не мога да кажа, че сме били репресирани в прекия смисъл. Баща ми обаче от пресирането на социализма загина. Не го признаваха, обвиняваха го във формализъм, не допускаха новаторския му подход в музиката. Дори поиска след смъртта му да няма некролог от Съюза на българските композитори. Това е много смазващо поведение от страна на властта. Аз винаги съм бил убеден, че България трябва да е част от Европа, и затова съм непоправим и твърд еврооптимист. Щастлив съм, че сме членове на ЕС.
- Любимото ви място в Европа кое е?
- Испания. Това за мен е страната, в която са вплетени много култури и има страхотно излъчване. Толкова е експресивна, че те завладява завинаги. Франция харесвам, но Барселона, Севиля, Мадрид са невероятни. Все пак Антонио Гауди е гениален и от всичките му работи най-внушителното е Саграда фамилия. Той е бил обичан и признаван приживе, което рядко се случва. Испания е родината на Ел Греко, Гоя, Веласкес, Пикасо, Дали…
- На какво се радвате?
- Най-щастливите моменти в работата ми са, когато ми хрумне идея, преди да е сложена на листа. Иначе да – семейството и децата ми ме радват много. Малката ми дъщеря Людмила е балерина, имам и внучка на една година Вяра. Голямата Росица сега работи във фирма за недвижими имоти. И двете са в София и затова на мен ми остава по цял ден да работя.
- Коя е любимата ви сграда от старите в Русе?
- Старият съд, сега Регионален исторически музей. Целият ансамбъл на този площад е великолепен.
- Какво предстои да видим скоро от вас?
- Сега се строи супер нова и много сложна конструкция около Онкодиспансера с линеен ускорител за лечение на ракови заболявания. Това изисква много сериозна подготовка на тези, които ще го използват, но е последна дума на техниката.
- Защо е толкова сложна?
- Защото всичко е затворено в голям бункер и е сложно като конструкция, инсталация и оборудване. Важно е да бъде добре изолирана, тъй като там ще се извършва лъчелечение. Надявам се много хора да имат късмета да преборят болестта си именно в тази моя сграда.