Сайт на Ася Пенчева

Още един поглед

Вече е време да поспорим!

След като вече близо две седмици този сайт съществува и явно има своето място в мрежата, време е да поспорим. Айде, да не е точно спорене, но нека всеки, който има мнение по зададената тема, да го изкаже – абсолютно анонимно е, вервайте ми ;)

Започваме с

КАКЪВ ПАСТИР Е ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА?

В този сайт вече има достатъчно материали, които показват моето мнение. Нека чуем и вашето

Posted in Ново 9 years, 10 months ago at 18:58.

1 comment

One Reply

  1. Един задълбочен отговор на този въпрос изисква написването на книга. Аз нямам сили, знания и самочувствие да се заема с това. Ще говоря фрагментарно и без очакване да бъда подкрепен от всички.
    Ако разгледаме Църквата в нейната цялост, тя е симетрична на Светата троица и се състои от вяра, паство и пастир в тази последователност. Без вяра няма паство, без паство няма пастир.
    Да тръгнем по обратния ред. Какъв да бъде свещеникът? Може би е по-лесно да кажем какъв да не бъде. Не искам духовен наставник и застъпник пред Бога да има трохи в брадата, лекета по расото, и играещи като калкулатор хитри очички от кого и откъде колко парици ще паднат. Тук четете и подтекста.
    Той трябва да е по-начетен от мен, достолепен – и това е въпрос не на осанка, а на дух, добър слушател и още по-оратор. Да спазва 10-те заповеди не само в храма и не само пред миряните. Да смирява човека под расото и да не забравя, че Спасителят се е жертвал заради всички нас, затова Бог е любов. Да я раздава. Да не приема съвсем буквално проповедта на Еклесиаст, че има време за всичко. За свещеника има време само за добротеделност и морал, останалото е за стадото му, което носи слаба и податлива на съблазън и грях човешка душа.
    Този образ е идеализиран и трудно постижим, но кой казва, че службата е лека? Расото и затова е черно – защото е път към съвършенство и извисяване, а този път е стръмен, каменист и ужасно труден. Достоен за уважение е всеки, който искрено върви по него, дори и никога в земното си битие да не стигне до края. Само пред такъв свещеник бих се изповядал, нему бих позволил да ме напътства. Досега не се е случвало да вляза на изповед, но не заради горделивост. Изповядвам се пред себе си и няма кой да ми прости.
    Какво да кажем за паството. Дали е само заради близо половинвековния налаган със сила атеизъм /според мен по-скоро не, но за анализирането тази теза ще трябва да се напише още една книга/, българите сме много повече християни по произход, а не по вяра. Вярваме, че една запалена свещица ще изгори греховете ни. Колкото са по-големи те, толкова е по-скъпа тя. Не става. Човек живее в грехове и ги трупа всеки ден като купчинки смет в себе си, но не това е страшното, а замитането на сметта под чергата. Грехът – сега ще ме наречете еретик – е много важен за душата на човека. Може би най-важният. Защото без него няма разкаяние следователно няма нито прошка, нито катарзис.
    Нашата религия е сплав от езически рефлекси, адаптирани към християнските канони. Такава е била историческата и политическата необходимост. Но в сърцата си не сме варвари, а наистина сме православни. И тук е ролята на Църквата – да събере стадото си и да го поведе. Само един щрих. Същата Църква, която се бореше с гръцкото духовенство за служение на разбираем български език, днес говори нещо, което само тя разбира. Във века на изкушенията тя се огражда със стъклена стена, през които се виждат отците и иконите, но не се чува словото. А нали помните: „В началото бе словото…“. Днес БПЦ сякаш не иска да засили вярата на своите чада с думите от Светото писание, а да ги превърне в сляпо следващи песнопенията на клира. Може би отивам твърде далеч, но не нарушава ли това повелята „Не си прави кумири освен Мен“. Църквата е част от Бога, но не е самият Бог. Сляпото вярване е форма на подчинение, просветеното – начин да се слееш със събратята си и с Него.
    Но как да се промени БПЦ, след като е заприличала на едно село, в което всички са роднини, всеки знае по нещо за другите, всеки недоволства, че е ощетен при разделянето на бащиното наследство и е готов да хвърли много повече енергия да се справи с братовчед си или да припечели повече от манастирските ниви, отколкото да спаси една душа.
    Толкова ли е безнадеждно всичко?
    Не. Църквата линее, но е жива. Все някой ден висшият клир ще се смени, ще дойдат нови хора, които не се крият под расото от всекидневните житейски трудности или пък не виждат в него начин за лесно постигане на тленните си стремежи.
    Имам един голям страх – сегашните стари да не покварят и пречупят идващите след тях млади и така моделът да започне да се повтаря Бог знае докога. Искрено се моля това да не се случи!


Вашия коментар