Сайт на Ася Пенчева

Още един поглед

Бог ми помогна да напиша химна на ГЕРБ

авторката на химна

Само преди месец в „Небесна лъчезария“ бяха огряни почти всички български електронни и печатни медии. Не остана назад и социалната мрежа Facebook, която за нула време приобщи към едноименната група млади български интелектуалци, пръснати по широкия свят, по тая тежка чужбина. Искрата, вдъхновена от министър-председателя Бойко Борисов и неговата партия, запали буен огън в гърдите на русенската поетеса Венета Бакалова. В творчеството си тя постави лидера на ГЕРБ наравно с първата любов, Бога и романтичните си пориви. Нейният поглед се устреми към светлото бъдеще на Родината ни само броени седмици след успешната операция на очното й перде, финансирана от партия ГЕРБ и лично от областния координатор и настоящ депутат Пламен Нунев. Той също получи стихове като награда за добрината си.
След шумното посрещане на „Небесна лъчезария“ г-жа Бакалова доразви вдъхновението си от личността на Бойко Борисов и неговата партия в нова форма и създаде химн. Това е прецедент в новата политическа история на страната, в която много емблематични песни са се идентифицирали с различни политически течения, но нито една партия не е имала официален химн.

- Как дойде отново вдъхновението при вас, госпожо Бакалова?
- След срещата ни в редакцията на „Утро“, когато ми подхвърлихте идеята да напиша химн на партия ГЕРБ, изпитах известни колебания дали ще успея. Нямах текст, а обикновено, когато пиша маршове, предпочитам да имам текста пред себе си готов. Категорична бях, че трябва да е марш. Вече виждах пред погледа си младежка мъжка група да марширува. Темпото избрах да е 104 по метронома, а размерът да е 4/4. В нотите всичко съм описала така точно, че за един музикант е лесно да ме разбере. Все пак минаха няколко дни и в един миг така, внезапно, както влизах вкъщи, ми прозвучаха първите тонове – ре-сол-ла-си-си. Веднага определих, че маршът ще бъде в тоналност сол минор с паралелната си бемол като двуделна песенна форма. Грабнах молива и с точици изписах нотите на първия глас, който вече звучеше в главата ми. Аз пиша наум и след това свиря – нещо, което учудваше и учителя ми Панчо Владигеров. Другите му ученици сядаха пред пианото и започваха, а на мен музиката ми звучеше преди да съм докоснала клавиши. Пианото ми беше облигатен инструмент и вече съм позабравила някои неща, но завърших с Бетовен, Соната в сол мажор.
За текста бях убедена, че трябва да се обърна към целия народ, който трябва да гласува за ГЕРБ.
- Дали ще запеят химна в младежката организация на партията?
- Ако стане, ще съм горда, че съм направила нещо полезно за България. Така ще оставя следа.
- Станахте ли популярна със стиховете за Бойко Борисов?
- Да и дори в аптеката се шегуват, че съм станала медийна звезда. Аз не съм самонадеян и надменен човек, макар че имам талант и в изобразителното изкуство. Не страдам от грандомания, а вярвам в Бога. Никога няма да тръгна да се хваля.
- Показахте ли химна и на други хора?
- Разбира се. Първо звъннах на Найден Тодоров, директора на ОФД-Русе. Него го познавам още от Пловдив като ученик. Не се бяхме виждали от години, но когато стана в Русе диригент, му се обадих. На него по телефона сега му казах, че искам да му изпея нещо. След като го чу, каза „Това е завършен марш! Ти си го направила legia artis /по правилата на изкуството/!“. След това ми се извини, че не може да ми обърне много внимание и приключихме разговора. После го изпях и на една приятелка, която е певица. Тя също много го хареса. Третата беше друга приятелка, която пък е много талантлива поетеса. Нейното мнение съвпадаше с другите и това ми даде увереност.
- Можете ли да опишете творческия си порив?
- Той ми бликна изведнъж. В момента, в който пишех първия глас, се чувствах като в безтегловност, нито на небето, нито на земята. Имах усещането, че ангел е кацнал на ръката ми и той пише нотите с молива. За мен творчеството е Бог. Бог ми помогна да направя химна на ГЕРБ. Аз не мога да пиша по поръчка, а всичко излиза от вътре, от душата ми.
- Какви са вашите нови творчески планове?
- Аз вече съм на преклонна възраст и нямам планове.

за по-образованите – и нотите, че да си разучат химна :)

не забравяйте, че е двуглас

за десерт :

Go get Adobe Flash Player!

Етикети:

Posted in Ново 8 years, 8 months ago at 12:02.

83 comments

83 Replies

  1. Махнали й пердето с парички от ГЕРБ на лелката и прогледнала – Бойко е нейният герой. Господ здраве да й дава и да я пази от аритимии, щото ако пак се разболее и някоя друга партия й плати лечението, може да се наложи отново да търси вдъхновение за химн. Но като гледам как се къпе в бързи и шумни възторзи, това може и да не е голям проблем за нея – достатъчно е само да се огледа в небесната лъчезария и да види нова звезда.

  2. Браво на тази госпожа! Ето така един множествен талант трябва да влиза в употреба. И не само на преклонна възраст, както тя сама се определя. Как функционира на физическо ниво създаването на произведения? Че подобрява сърдечния ритъм то е ясно. Влюбеността на госпожата я настройва на младежка вълна, което е още един плюс за функциите в организма. А сублимираната чрез изкуството влюбеност и` позволява свободно да се изрази – да го каже и да го изпее това, което така приятно я е напрягало отвътре ;) Едни се шегуват, други игнорират, но трети!!! Дружките съпреживяват ли съпреживяват и въздишат заедно с нея и ето така тя извършва както една самопсихопрофилактика, така и психотерапия за своите съпричастни себеподобни. Повече творчество – по-малко болести и престои в чакалнята при джипито и по-малко пари в аптеката. И аз като се пенсионирам – дай Боже добро здраве и бодър дух – ще напиша най-добрите си парчета за китара и ще нарисувам най-хубавите картини за подарък на дружките, които сега на младини се надяват ли надяват :) ) И дано с тях като достигнем възрастта на госпожа Бакалова (не се смейте – като утре ще дойде!) да излезе на дневен ред някой нов по-млад от нас и така вдъхновящ народен герой, защото отсега му предвещавам рок опера със солови партии на цигулка и китара и арии с много глас в изразяването на фантазиите. Няма да споменавам кои биха били моите творчески съучастници, но вярвам, че ще се сработим хармонично във възпяването на общия ни обект на симпатии.

  3. Още нещо за пердето само да кажа и после се спирам :) Аз мисля, че това е само прах в очите на тези, които ще си помислят, че госпожата е много практична, както веднага реагира mgl в коментар 1. Ако е вярно, че човешките целувки са ерзац на любовното хранене при птиците, то също толкова вярно е, че една операция по тялото на нашата поетеса е равностойна на други акции и разработки на МВР и ГЕРБ, чиято емблема е Бойко Борисов. Всъщност тази всеотдайност на госпожа Бакалова не е само творческа. Но поради редица невъзможности намира телесно измерение в Операцията „Перде“ :) :) :) Нали „една младежка мъжка група“ извърши на територията на Родината операция „Наглите“ и др.? Но като се идентифицираш с Родината, можеш да приемеш като щастлив контакт с такава група всяка операция върху себе си. И погледнете на едно перде просто като на предмет на комуникация с любимия ГЕРБ, любимия Бойко Борисов или в краен случай с неговите представители. Извинявам се, за изказаните тук предположения. Правя го с истински симпатии към госпожата и с голямо удоволствие. И нека знаят другите – така функционира човешката психика. Всички го правим по някакъв начин, но с други бойкоборисовци и с друг род операции :)

  4. Драги Иванов, Вие ми подсказахте още едно солидно доказателство, че отношенията между г-жа Бакалова и ГЕРБ са от парньорски тип. Ето – и Вие сте съзряли, че между тях има обмен. Между родители и деца например отношенията не са партьорски – няма сделка, но между партьорите има. При любовните партьори това е обмен на чувства, на жестове на внимание – и даваш и получаваш… Като се изпита недостиг на обмен и това стане хронично, току се развали партньорството. И между бизнес партньорите е същото, като се разменят други неща и т.н. Любовното чувство е издадено от думата „лъчезария“. Госпожата добре познава свойствата на слънцето да топли и отвътре. Хем нямаме с него телесен контакт, но хем пък и имаме, защото стимулира хормоналния баланс ;) Думата „небесна“ пред „лъчезария“ малко идва вповече, но нека е за камофлаж. От културна гледна точка все е добре да сме благодарни за тази благодат и на Господ. И ето техният обмен – госпожата отдава от себе си това, което прави с такава лекота, а в случая и с любовно вдъхновение (стихове и химн). ГЕРБ (респективно Б. Борисов и МВР) отдава това, което също организира с такава лекота, защото му идва отвътре – операция. И при двата партньора аз съм сигурна, че в тези склонности и способности се крие така сублимирано функциониращото либидо :)

  5. Респектиран съм и дори леко засрамен от коментарите на Петя. Вместо да се насладя на чистото изкуство и да се зарадвам на тази очевидно сублимирана от него влюбеност на г-жа Бакалова /с просташка язвителност наречена от мен лелка/, аз действително я запоздрях в чиста прагматичност. Нещо повече – в подтескта на безотговорния ми коментар може да се намери още укор към евентуалното й слагачество, натегачество и дори комерсиалност. В още по-голяма дълбочина пък може да се открие гарниран с недоброжелателна ирония скептицизъм към чистите и святи намерения на авторката. Да, всичко това беше вярно, но само докато прочета и осъзная елегантните коментари на Петя, с които тя ме убеди колко дълбоко неправ съм бил. Благодаря, Петя! Изкушавам се да Ви поканя за рецензент на първата си стихосбирка, ако реша някой ден така да изразя сублимирането си :)

  6. сега е моментът да поискам комисионна за връзките – прагматични и духовни, създадени тук :) Започнете с предлагането, пък може някъде да се срещнем…

  7. Ах-ааах! Първо, благодаря на mgl за този комплимент.
    Аз изобщо не мислех да възразявам (защото по темата всичко е вярно), а само да разведря атмосферата с още една гледна точка. Да пуснеш въображението си на темата за сексуализацията, си е истинско разтоварване и благодаря Ви на всички, че така добре ме разбрахте :) А тази гледна точка и от самолет се забелязва, че ми е любима :) Защо не се изкушавам за коментар по статията за седмокласниците – защото Ася вичко е казала и там нищо не напомня за ЛЮБОВ. За съжаление. Отсега приемам предложението за рецензията. Един познат ми каза, че истински хубавите неща се случвали на границата на науките. Литературната критика често остава сляпа за най-тънките неща в изкуството. Но психологията и изкуството винаги са били едно и също в добрите си проявления.
    Така че Ася да обяви комисионата.

  8. Напълно споделям мнението, че интердисциплинарното проникване води до зачеване на много интересни и красиви, дори вълнуващи плодове. Остават някои дреболии – аз да напиша стихосбирка, Ася да обави комисиона и да представя съкровенията си в мерена реч за рецензия :)

  9. Да. Ето как се разбархме!
    Така, като си мисля, тя и рецензията може да е в мерена реч :) Не, ще стане прекалено. Нека само съкровенията да са в мерена реч, но Вие като виждате как се вдъхновявам от творчеството на другите, няма да ми се сърдите, ако моменти от рецензията Ви звучат в ритъм и рими. То това се прихваща. Комисионата май отпада.

  10. Склонността Ви към вдъхновение говори за многопластова душевност с богати емоционални селения, но може би не Вие сте човекът, на когото някой трябва да обяснява това. Струва ми се не просто нелепо, а твърде нахално и не бих искал да оставям у Вас подобно впечатление.
    Вече съм убеден, че съм открил най-подходящия си рецензент, остава и аз като Артур Линдквист – простете ми тази нескромност – да изградя своя замък на въображението от камъните на делника, който да Ви поканя да осветите с подсказани от сърцето Ви средства, пък били те и художествени :)

  11. Така щедър сте на фини похвали, господин mgl! И сте толкова сговорчив :) Не знам каква е Вашата обичайна творческа активност, но вярвам, че бих могла да прозра и осветля за другите във въпросната рецензия благотворното отражение на Вашата личност в творбата Ви. Без значение дали това ще са поетични съкровения, математически формули или схеми по ядрена физика :) Проявлението е специфично, но създаващата енергия произхожда – както ми се струва и при Вас – от дълбоко положения стремеж за утвърждаването на живота. Май сте постигнали и щастието да разпознавате, да се радвате и наслаждавате на разнообразните форми на триумфиращия живот :)

  12. Не бих нарекъл, драга Петя, една искреност и обективност щедрост на фини похвали, но и не бих искал да Ви противореча. Вие отлично знаете, че думите – тези палави и чаровни деца на успоредното развитие на интелекта и артикулационния апарат – са свободни за тълкуване.
    Липсва ми онази може би препоръчителна доза самонадеяност, която би ми позволила да охарактеризирам творческата си активност, затова предпочитам да натоваря с това задължение критиката. Тя на свой ред вече даде дискретните си уверения, че е готова да съди обективно, а това е важно. Нито Салиери ще стане Моцарт, нито критиката ще има авторитет, ако се опитат да заблуждават себе си и публиката, че творецът е докоснал божественото, а оценяващият, този своеобразен преводач на творчеството му, единствен го е прозрял. Не, критикът трябва да е като родител – взискателен, но честен и с готовност винаги бащински да погали и майчински да приласкае рожбата си, когато тя заслужава и има нужда от това.
    На свой ред, ако ми позволите, ще коментирам надграденото Ви върху солидна увереност предположение, че съм „постигнал щастието да разпознавам, да се радвам и наслаждавам на разнообразните форми на триумфиращия живот“. Нека приемем, че множественото число тук е не формален белег на учтивия стил, а подсъзнателно дефиниране на единствено възможното състояние за наслаждаване на триумфиращия живот. А то категорично изисква хора, с които тази радост да бъде споделена. И сега трябва да призная още една Ваша дарба – пророческата – да, постигнал съм го. Но не съм го довел до съвършенство и продължавам да дерзая. Та нали само дерзаещата душа е способна – подобно на мидите в океана – да превръща песъчинките в бисери и болките в изкуство.
    А авторите на изкуство са неделими, даже невъзможни /това е само на пръв поглед спорна теория, която се надявам, че мога успешно да защита/ без своите критици.
    И ето че пак стигнахме до нашата уговорка – Вие да бъдете изборът за рецензия на моята сублимация :)

  13. Господин mgl, почувствах се разколебана, след като прочетох споделеното от Вас. Дали съм така достойна аз да бъда Вашият „преводач“ на творчеството Ви? От друга страна пък, Вие сте категоричен във финала на коментара Ви, че съм ИЗБРАНА от Вас за рецензия на Вашата сублимация. Искрено ще си призная обаче, че Вашите думи (мисли, прозрения) и Вашата чувствителност резонират с моята чувствителност и пораждат у мен прозрения, които ми дават увереност, че по-скоро бих се справила с тази отговорна задача. Мисля, че Вашата сублимация наистина ще е в добри ръце, ако я поверите на мен :)
    И още нещо се чудя – как Ася понася това, че направихме такъв рязък завой от темата и`? Асоциацията Ви, свързана с Моцарт и Салиери, донякъде може да ни бъде в защита, че подобно на тях и В.Бакалова се оказва дворцова авторка, стимулирана от Властта. Далеч не така гениална и продуктивна като Моцарт и усърдна като Салиери, но всеотдайна и вдъхновена :)
    Написах последното, защото ми се породи въпросът – да не би комисионата, по която към момента се мълчи, да бъде внезапно подменена с глоба от засега търпеливата стопанка на този чудесен сайт? :)

  14. Радвам ви се, интелектуалци, радвам ви се! Комисионната остава :P

  15. Почитаема Петя, моля Ви, не правете повече така!
    Нещо в мен се сви смутено, когато узнах за разколебаването Ви, затова искам горещо да Ви благодаря за изказаната веднага след това увереност, че във Вашите ръце моята сублимация ще си бъде точно на мястото. Тази увереност, уверявам Ви, е взаимна, тя ми върна вътрешното равновесие и ми позволи да се съсредоточа върху чистото изкуство, а не върху сложната плетеница от въпроси и съмнения на злободневието.
    Колкото до любезната стопанка на този чудесен сайт, според мен тя сама поставя под въпрос ако не комисиона си, то поне размера му. Защото интелектуалците, към които тя незаслужено причислява и мен, не са сред най-състоятелния обществен слой. Затова пък можем да я изненадаме с бутилка бира, завита в моята материализирана сублимация и Вашата писмена присъда над нея, каквото всъщност представляват откровените и лишени от куртоазия рецензии.

  16. Драги mgl, съжалявам, че изказаното от мен колебание така Ви е смутило. Но Вие сте се справили – разбирам, че Вашата стресова готовност функционира ефективно за бързото възстановяване на вътрешното равновесие, което е още един признак на висок потенциал.
    И аз като Вас изпаднах в леко недоумение от обръщението на Ася „интелектуалци“. Даже се огледах: „За нас ли се отнася, за читателите ли… или наистина за нас, но като развиващи своите гледни точки в статия, посветена на отличилата се г-жа Бакалова, която може би се е причислила към такава група на интелектуалците. Лично смятам, че е добре да се направи ревизия на това определение и да се публикува поправка (включително в речниците), която да отразява адекватно съдържанието му в началото на второто десетилетие на ХХІ век. Надявам се Ася да не се притеснява от тази моя бележка и дори да вземе активно участие в дискусиите по този въпрос. Едното от определенията за интелектуалец в наличния ми речник е: „Който се занимава с умствена дейност“. И ето откъде може би трябва да тръгне анализът на понятието – от определенията за умствена дейност. Но нека сега да не подхващаме такава огромна тема. Иначе се съгласявам, че в една малка част от моята работа аз се занимава с умствената дейност на някои хора, за да удостоверя причините за техни значително ограничени възможности, заради които се нуждаят от медицинска помощ или социална подкрепа. Излиза от определението (и не мога да отрека), че само по отношение на тази част от работата ми аз съм интелектуалка :) Ася знае за тази страна на професионалните ми занимания. Ако знае и за някоя Ваша ангажираност с умствената дейност на хората, ето откъде произхожда това обръщение. А не защото незаслужено ни пречислява към такава група.
    По въпроса за размера на бутилката. Нещата вървят към голяма бутилка заради голямото търпение на Ася и това изяснява въпроса за обема на сублимацията и рецензията в това число. Аз съм съгласна Вашата сублимация, споделена с мен, да има и едно такова практично приложение. Далеч още по-практично ще се окаже, ако заложим на по-голям тираж съответни опаковки за бутилки за нова серия производство на пиво, но нека избягваме към този момент ситуации, които биха създали размирици по темата за интелектуалците преди новото уточняване на понятието.
    Иначе като представител на интелектуалците (по обясненото по-горе основание) мога оттук да отправя апел към хората да следят за вътрешната си хармония, да избягват злоупотреби със здравето, да внимават и да избягват злополуки, защото, ако им се засегне „Главното управление“ (мозъкът), с това ще се засегне :) личното им МВР (цялата нервна систма) и личнотото им МВнР, което ще се отрази на взаимоотношенията и взаимодейсвията с други представители на вида. Често това налага на триторията на организма да влязат в акция оперативни работници, които да извършат съответните спешни действия и дори поради опасности от рецидиви те да продължат като рутинни акции. Но стига толкова акъл съм давала, че понякога от престараването с превенцията се засягат значително някои органи – най-чувствителните обикновено, които биха добили в днешно време най-актуалния например код – ББ.

  17. Л……. Петя, според мен Вие много ловко превърнахте материализма на стопанката на този гостоприемен сайт, изразен в искането на комисион, в коварен бумеранг. След блестящата Ви метафора за човека като правителство безспорно издигнахте на качествено ново ниво равнището на този симпатичен сайт и тук вече стои не въпросът за комисион, а по-скоро за посока му. Струва ми се, че Вие го заслужихте напълно! Свалям Ви шапка!
    И не се озадачавайте какво е това Л…… Колебаех се дали да Ви нарека Любезна Петя или Лукава Петя, защото, съгласете се, това си е чист византийски номер. Все пак надделяват симпатиите ми към Вас и вярата ми, че правите всичко с чисто сърце и ведра душа, затова ще се изкажа категорично – Любезна Петя!
    Наред с това се изкушавам да предположа, не – да бъда уверен, че ако Вие бяхте първата ни номинация за еврокомисар, Кристалина още щеше да си е в Световната банка, а Жозе Мануел Борел Барозу вече щеше да има гласувана Еврокомисия. Нищо, има и други избори, стига това да Ви интригува.
    Налага се и да споделя нещо лично. Вече съм разколебан дали Вашата сублимация няма да изпревари моята. С Вашата респектираща като капацитет и повратливост мисъл това не само няма да е чудно, а дори ще е закономерно. И ако наистина се случи, аз ще Ви загубя – уви! – като обективен и безпристрастен рецензент, защото вече ще сме в една и съща орбита – тази на сублимациите и така ще бъдем взаимно обезсилени да си ги оценяваме. Може би тогава ще ни остане само една възможност, която аз не бих подценил – да им се наслаждаваме :)

  18. Любезни mgl, :) аз още в началото мислех да ви призная моето мнение, че рецензиите и те са сублимации, но го премълчах, защото не се съмнявах, че си го знаете. И ето, че сега си го казваме черно на бяло. Тоест на страниците на Ася е бяло на черно :) Някои някога са класифицирали сублимациите по жанрове, по видове според материала, върху който се осъществяват… Потърпевшият материал :) може да е словото, движенията в графеми с моливите, мазките с боичките или други напъни на физиката например с щангите на Янко Русев и т.н. И е чудесно, когато сублимациите – нашите или съпреживяването на чуждите – доставят удоволствие, здраве и храна за душата и тялото. Също като меда и пчелните пити, които създават пчелите, възбудени и откликващи на цъфтящата пролетна и лятна привлекателност на дървета и цветя.
    Равносилен на Вашият извод – че сме заедно в орбитата на сублимациите – е и този, че сме едновременно заедно и в орбитата на рецензиите. Какво друго, ако не една положителна и подкрепяща рецензия са повечето Ви коментари на моите коментари :) Наистина, вярно е това, че човек не може да остане хладнокръвен към сублимация, чийто автор му е станал близък. Да, общуването сближава. Но пък има обективни неща, които критиците на пристрастните критици :) не биха могли да отрекат. И с невъоръжено око се вижда в какво съвършенство владеете писменото слово не само като морфология, синтаксис и съпътсващата го пунктуация. Думите Ви звучат изящно и радват този слух, който посредством въображението добива възможността да възприеме и акустично написаното от Вас. И такава свобода на движението Ви в метата! По-добре да се спра. Контент-анализ или психоаналитичен прочит на сублимациите Ви ми се вижда напълно излишен и дори разрушителен. Защо да се правят срезове и пресглобявания на нещо толкова завършено хубаво!.. Преживях безсилието на критиката – признавам си и се предавам, но и си отдъхвам като снела тежък камък от себе си. Обявяваме сублимациите за свободни! Свободни да изпълняват най-важните си функции, които включват и наслаждението на авторите, и споделянето на това наслаждение с другите.
    Много се изненадах на Вашето предположение плод на въображаемата замяна на актьори на евросцената :) Доколкото премиерата си беше направо театър :) Аз вярвам обаче, че Кристалина ще вкара ред в трупата, но дано да не отслабне стабилността на Световната банка след смяната на нейните роли. Колкото до първата номинирана актриса, мисля, че тя не беше разбрала добре ролята си. Една роля трябва първо да се опознае, сублимиращо да се преживее, да се присвои вътре в себе си, а също да се разбере нейното значение в пиесата… Нещо и` се е губело в превода на сценария и изобщо не си беше учила текста, разчитайки на импровизации. Хората и` бяха отредили ролята на Бог от машина в кризисни епизоди в една обикновена антична постановка, а тя се беше объркала и само се търкулна на сцената като жив реквизит, наречен „ябълка на раздора“ :) И понеже изобщо не беше репетирала с помощта на добри режисьори, направо преигра емоцията в прехода между двата си монолога. Трикът и` със смяната на езиците имаше за цел да омаломощи взискателната публика, но с това само засили впечатлението за провал на представлението. И тази изява там не беше нейна сублимация. Нещата не се получиха, защото не можа да изиграе нечия чужда сублимация. Втората актриса ще се справи, защото има голям ресурс да оправя нещата, и то с прелестна лекота, и това май се е превърнало в нейна професионална и житейска роля.
    Колкото до мен в тази роля…, аз се вълнувам от така „видяната“ от Вас развръзка и тази Ваша сублимация много ме развеселява :) Благодаря много и за споделянето за колебанието с двете обръщения. И двете много ми харесват :) Ако имах повече време (както не ми липсва такава смелост), бих се захванала със себе си честно да се посамоанализирам откъде извътре ми е дошъл византийският номер :) Но ще се заема с други належащи главоблъсканици, които между другото ще се нуждаят от рецензенти. О-хоо, помислете си върху това! ;)

  19. Любезни Петя и mgl, струва ми се,че за подобни „сублимации“ има създадени специални сайтове.Сублимирайте свободно и неограничено на http://www.flirt.com

  20. О, благосклонна Петя, със сигурност не съм заслужил и частица от добрите Ви думи. Казвам това не със зле прикрито желание горещо да ме уверите в обратното и да полеете още веднъж с жива вода моето самолюбие. Аз съм само един скромен почитател на изяществото в живота и се опитвам понякога да го пресъздавам с оскъдните си възможности, но само пред ограничена публика. Затова настоятелно ви помоля да пропуснете следващия абзац, той не е за Вас, а за склонната да се намесва където не е канена tikva, на чиято безпардонност ще се опитам да отговоря вместо Вас по начин, който Вашата деликатност няма да Ви позволи. Според мен не сте забравили оня анимационен сериал за едно симпатично пате със силен приятел. Е, дойде моментът да чуете знаменитата реплика „Яки, затвори си очичките!“.
    Ей, шшш, tikva, ти що си вреш гагата там, дето двама си споделят сублимациите, ма! Внимавай да не ти прищипят дръжката! Джиткай си на друго място и си пиши с kartofa или с morkova. Ние сме от сайта svalki.net, като домейнът се чете семантично, ако ме разбираш какво искам да ти кажа. Тук говорим за изкуство!
    Надявам се, изискана Петя, това предадено на достъпен за полечателя език послание да не е оскърбило слуха Ви.
    Ако правилно се ориентирам, вие отново демонстрирахте запленяващата си ловкост да смените рязко посоката и все така да останете в курса. Предлагате ми от сублимиращ субект да стана рецензиращ такъв. Но не затваряме ли така кръга – да сме едновремемно носители на сублимации и автори на рецензии? Не ни ли прави това самодостатъчни? Не желая да Ви натъжавам, но съм принуден да изразя колебанията, дори смущенията си. Бих желал все пак да споделям сублимациите си, а не да ги консумирам сам, някак по-естествено ми се вижда. Съгласете се, че имам известни основания, иначе нямаше да има Ин и Ян, а само Ин или само Ян. Уверен съм, че и Вие не бихте желали такава унифицираност. Анализирайте това.
    Гложди ме нещо. Усещам, че изпитвате известно неудобство от отговора ми към tikva, затова от Ваше име я моля за извинение, ако тонът ми й се е сторил неподходящ. Но въпросът за гагата все пак е съществен, нали :)

  21. Сладка печена tikva, още намазана с мед, или пък полята с яйца, мляко и поръсена със захар :) От коментара ти се разбира, че ти си умна tikva за разлика от някои други… Както се казва в един стар виц – уважавам твоя начин на мислене, но… И като че ли си права за ефекта и последствията. Съгласи се обаче, че нещата не бяха планирани, нито целенасочени както е при хората, които посещават и ползват посочения от теб сайт. Макар и случайно и напълно спонтанно тръгнали по този начин, аз … поемам отговорността за тази киломентрична кореспонденция. Нещо повече – поемам отговорността за бъдещите такива обмени на сублимации на другите хора, ако някой от тук се подведе и вземе пример. Направо вече съм като пещерняка от Авганистан, който си приписва всяка паднала където и да е ракета. Поемам вината и ако нещата прерастнат в сублимационна пандемия.
    Любезна tikva, а ти откъде знаеш за тикава сайтове, а? ;)

  22. Силни мой приятелю mgl, не знам дали ще се намерят думи във вълнението ми да изразя колко добре защитена се почувствах от обръщението Ви към tikva. Тоест разбрах, че поради Вашата смелост и непоколебимост пред намесите отвън нашето споделяне и обмен на сублимации са оградени с високи и здрави защитни стени, оборудвани с мощните оръдия на словото и Вашата категоричност. Ако знаех, че сте предприели реакция срещу този присмех, щях да си спестя поемането на една такава глобална отговорност, изразена в предния ми коментар, написан вчера в късен час, който сега ми се струва направо излишен. Напълно в противоречие на моята женственост, при положение, че забележката на tikva беше адресирана и към двама ни, аз взех нещата в свои ръце само защото от моята сублимация в началото се отвори тази тема. И простете ми тази моя глупава инициатива, но и тя беше от приятелски подбуди – Яки се наду пред света „малък като залък, силен като великан“. Но мисля, че не трябва да се сърдим толкова на tikva. Ако не ме лъже интуицията коя е тя, предполагам, че с нея ще имаме възможност на поредния Конгрес за представяне на сублимации :) (на последните от които мисля, че заедно сме участвали), да обсъдим по-добре този въпрос и аз да и` обоснова моята теза, че забележката и` беше сублимирана нейна проекция. Може би тя видя в нашия контакт това, което дълбоко в себе си и неосъзнато би искала да преживее и е съпреживяла, стимулирана тук, и би нарекла флирт. Без да знае, тази иначе умна tikva приложи така наречената каузална атрибуция. Иначе казано, тя ни залепи нещо от себе си ;) Нямаше как да го ръзбера и обясня, ако не се бях идентифицирала с нея. Затова тя ми стана така симпатична и … вкусна. И какво да правя като се е предложила с такова име, което и` предпоставя съдба без алтернатива – да бъде изядена. Извинявам се, че пропуснах да и` сложа малко канела, а със смлени орехчета би станала страхотен сладкиш. Колкото до тиквеника – не можех да се справя с рендето заради тънките ми ръце, но Вие, mgl, май го направихте – с няколко думи я настъргахте :)
    И макар и да сбърках с моята реакция, защото беше достатъчна Вашата мъжествена защита, аз съм щастлива от създалата се ситуация, за да знаят други, на които би им хрумнала подобна намеса – че Вашето слово се превръща в олово :)
    Поради проявена от мен небрежност неправилно сте разбрали предложението ми за рецензия. Вече съм на финала на една голяма тригодишна сублимация. Тя отразява моите скромни усилия в посвещаването на малките деца в сублимирането чрез, разбира се, изкуството :) И всичко това като средство за профилактика и превенция на неврозите в зряла възраст. Преди да попадне в ръцете на същинските обременени рецензенти, добре би било тази сублимация да бъде споделена със силен приятел като Вас и добри другарки, сред които са Ася и така сгълчаната tikva, ако не се лъжа. Това ще ми даде представа как се отразява на всички Ви моята сублимация и ще ми даде сила и бронежилетка пред дулата на такива, които гледат на сублимацията като на мишена :)
    Иначе в мое лице, уверявам Ви, имате истински партньор свободно да споделяме своите сублимации!

  23. Благодорна Петя, вашата самоотвержена намеса Ви представя не само като смела и решителна. Тя Ви прави – моля без неуместна скромност – една Жана д`Арк на богатата емоционалност, възвишените пориви и свободното им словоизлияние!
    От Вашата фино избродирана от филигранни думи и изящни скъпоценности тирада в очите проблесна един силен и омаен лъч. Една-единствена думичка в нея излъчва необяснима и необозрима енергия. Наречен съм приятел, а изречено от Вас това звучи като титла. Признателен съм и съм поласкан, макар с нищо да не съм го заслужил.
    С ваше позволение искам да кажа няколко думи за нашата tikva. Разбирам, че Вие се досещате кой стои зад този псевдоним и така сте с едни гърди пред мен. С още едни гърди.
    Макар да не мога дори да предположа за кого говорим, споделям напълно изводите Ви, че си имаме работа с умна tikva. Защото в това прозвище има дълбок подтекст. Тиквата може да е кумир и блян. Ако не вярвате, питайте Душко Добродушков, чийто живот се фокусира в една дъхава печена тиква, която накрая го поглъща като приличаща на загоряла тава черна космическа дупка. Или пък си спомнете с каква каляска потегли към новия си живот Пепеляшка. Та така – моите почитания, tikva! Вие се намесихте в нашия обмен на сублимации може би малко безпардонно, но всъщност без зла умисъл. Простили сме Ви вече всичко, дано и вие не храните лоши чувства към нас, за да не вгорчаваме нещата помежду си. Може да сте сгълчана /каква чудесна дума, пропита с майчинска нежност и загриженост!/, но не ни най-малко сте възневидяна.
    Но да се върнем, лъчезарна Петя, на космодрума на сублимациите. Предложението Ви да бъда един от първите свидетели на тригодишната Ви сублимация е повече от интригуващо. Имам известни опасения, че нивото ми не отговаря на висотата Ви, но това не ме разколебава и не притъпява трепетите на очакването :)

  24. praskovka яну 30th 2010

    Любезна Петя,и Вие Нелюбезни gml,възмутена съм от начина,по който се отнесохте към сладката медена тиква!
    Не търпите мнения,различни от вашите,така ли?И прикривате тази нетолерантност зад напудрени фалшиви сублимации!
    Щом това лицемерие ви доставя удоволствие….продължавайте да бълвате сублимации,но не посягайте на tikva,morkov и kartof !!!!

  25. Приятелю mgl, Вие сте не само силен, но и прекрасен! Как така не разбрахте с какво заслужихте да Ви нарека приятел? Когато в ролята на силния приятел ми казахте като на Яки да си затворя очичките, аз ги затворих, но – признавам си – премижах с едното око, защото е рядка в днешно време една такава самоотверженост. А Вие защитавахте честта на нашите сублимации и неприкосновеността и свободата да си ги изразяваме, което любезно ни прозволи добрата стопанка на сайта. Макар и да подозираме, че тя с удоволствие слага по чертичка в папката с вересиите за всеки наш коментар :) , възхитително е, че е истинска пазителка на свободата на словото и приятелка на сублимациите, заради което нейните статии са винаги така вълнуващи. Плодовете възнегодуваха, но кореноплодните зеленчуци си мълчат, защото – струва ми се – те по-добре схащат от почвата на нещата нашия обмен. Вярвам, че и цветята биха чели с радост и без подозрения единствено изпълнените с искреност тук редове. Сочната и сладка praskovka (за която нямам догадки), защитава tikva излишно, защото аз ясно подчертах, че tikva е печена :) И макар, че харесвам и крем-супа от тиква, и през ум не ми е минавало да я пасирам. А каква небрежност само е проявила praskovka така да обърка буквореда на името Ви! Гневът и` изглежда преигран, а с това и неубедителен. Мисля, че тя по-скоро повече ни провокира и стимулира да си сублимираме. И не знае, че ние не бихме могли да „бълваме“ сублимации, защото (въздъхвам) те са си точно това – най-приемливото, контролирано и гарантирано от Негово Величество Изкуството изразяване на бушуващото отвътре, което търси пролуки, но ние го пускаме и си го разменяме като скъпоценности, създадени от енергията и чувството и полирани от мисълта и въображението. Нека praskovka остане вкусна, а не така нервна, защото, ако стреля по нас, целейки се в някакво измислено от нея лицемерие, тя просто няма как да ни улучи.
    Прекрасни mgl, как да не Ви наричам с думи, изразяващи възхищението ми! Вие непрекъснато ме изненадвате с Вашето специално внимание към мен. Ето – този път сте ме нарекли „Благодорна Петя“. Някой филолог би казал, че тази метатеза е грешка на клавиша, като може би би твърдял, че сте искали да напишете „Благородна“ или пък „благодарна“. Второто със сигурност е вярно. Но защо и първото да не е вярно? Благородството в компания с Вас е така заразитено, а кой би отрекъл аристократизма на Вашия стил, който е дълбоко положен във Вашия благороден характер. Отново потръпвам от вълнение и – признавам си – радост от непоколебимостта Ви като защитник на честта с Вашата шпага на словото. Според моето знание за нещата, това може да е грешка на клавиша, но не и на вътрешния порив – теория, подробно обоснована преди около 100 години от един Зигмунд Фройд, на когото може да е благодарно цялото човечество за свободното използване на сублимациите ;)
    Благодаря Ви, mgl, за Вашата приятелска готовност да бъдете от първите читатели на голямата ми сублимация. Даже и това ми стига, но така заявена от Вас, вече ме ангажира да бъда още по-организирана и да не спирам, за да я приведа по-скоро в завършен вид. Нивото Ви е напълно на висотата, от която бих искала да бъде видяна. Създадох я с голяма смелост и вложих много труд да докажа как определен подход на занимания с изкуствата при малките служи за съхраняване на тяхната естествена спонтанност, която често е застрашена от изчезване от обичайните средства на обучението и зле разбраното възпитание. Но трябва да успокоя трепетите на очакването Ви, защото имам още работа по изпълняването на критериите на обременените рецензенти. За тях е ясен предимно езикът на числата, за да схванат смисъла на тази сублимация, за разлика от хората като Вас, които за щастие могат без числа да я усетят.
    Благодаря Ви за новата думичка, с която за пореден път се почувствах специално удостоена от щедрото Ви и така приятно внимание към мен :) И нека praskovka да знае, че толкова харесвам сублимациите Ви, че дори ги приемам като напудрен с пудра захар вкусен кекс или сладкиш с прасковки или кайсийки. Последните да не се разсърдят и те :)

  26. Добродетелна Петя, само на мен ли така ми се струва, че Коалицията на плодовете атакува, някак механично и с повече желание отколкото аргументи? Вие премерено и на достъпен език вече обяснихте защо тази коалиция ни демонизира, дори сатанизира, но аз продължавам да недоумявам.
    Вече казах какво мисля за интелигентно закодираните в псевдонима tikva послания, нека не премълчавам и мнението си за praskovka.
    Боже, в една прасковка има толкова крехкост, такава сладост, такъв нежен, но всесилен зов! С какво са сравнявани девойките по нашите земи още от стари времена, кой не е горял в мечтите си да целува безкрайно своята заруменяла прасковка?! Ако сте права, драга Петя – а аз в правотата Ви не се съмнявам – тук си имаме работа с една копнееща за любов и разбиране душа. И не вярвам да има по-подходящо място за нея от паноптикума на нашите сублимации. Макар че изкусителната praskovka демонстрира известна хладност към мен, наричайки ме нелюбезен, аз вече съм й простил и съм готов да я поканя на карнавала на сублимациите, но – дори не бих и помислил обратното – само с Ваше позволение, великодушна Петя.
    Не бих искал да ме сметнете за прекалено настойчив, но все пак преди да се произнесете, обърнете внимание на един немаловажен факт – името, с което ме е кръстила praskovka. Най-елементарното обяснение би било, че е допуснала правописна грешка и е разместила буквичките, но би било обидно да Ви предлагам такива наивни теории. Не, тя ме сегментира, за да ме преструктурира. А за нея съм текст, който тя чете на семиотичен език, сиреч не съм й безразличен. И – но само ако това не Ви наскърбява – пледлагам да я поканим в балдахина на нашата споделена с всички участници в тази дискусия интимност. Нека види, че сублимациите могат да бъдат само красиви. И вълнуващи.
    Вие, лъчеструйна Петя, вече знаете, че това лирическо отклонение /простете, но клишето тук е неизбежно/ за praskovka не може да е случайно. То само прикрива, навярно неособено успешно, сърцебиенето, породено от Вашето издигащо ме в небесата „Приятелю… прекрасен!“. Вие ме накарахте да се почувствам като Колумб – тръгнал към незнайно място, стигнал незнайно къде, но попаднал в рая! Затова, прелестна Петя, изпитвайки в пълнотата му финото удоволствие на метатезата, продължавам да се прекланям пред Вашето благородство, а благодарността остава за мен.
    Впрочем, ще ми бъде интересно как сте защитили тезата си за изкуството като пазител на детската спонтанностт. Това наистина е предизвикателство, чийто меден нектар вече предвкусвам. И нито един плод или зеленчук не може да помрачи това чувство :)

  27. Почитаеми mgl и Петя!
    Ако правилно схващам километричната ви дискусия, вие акцентирате основно върху сублимациите като психологически феномен, опитващ се да обясни духа като отражение на либидото. Автор на тази теория е Ницше, но е развита успешно и неразбираемо за всички от виенския майстор на психоанализата Зигмунд Фройд.
    Защо обаче, уважаеми mgl и Петя, пропускате най-същественото – приложението на сублимацията в живота ни, практическата наука и така затваряте вратите на творчеството за личности от величината на Демокрит и последователи на Джабир ибн Хайян.
    Лично аз предвиждам как вашите емоции, които със сигурност са чисти и обвити в дантела от интелектуални откровения, ще покачат температурата си и ще преминат в друго агрегатно състояние. Не бих искала точно аз да съм свидетел на сублимация, при която рязко да се охлади ентусиазма ви като премине в пара и така да изчезне напълно. Твърдо вярвам, че въпреки подмятанията от страна на собственика на този сайт за комисионни, процесите при вас няма да се поддадат на сублимационната топлина, която да разкъса връзките между частиците на изградилите ви вещества. Теорията е категорична, че всички твърди вещества сублимират, но аз съм убедена, че ще запазите равновесното налягане помежду си и няма да допуснете да се превърнете в обикновен йод. Смятам за излишно да ви припомням какво се случва с това вещество, описано със сублимацията си като нетипично.
    Искрено се надявам, че в тази изумителна по своя характер кореспонденция с чужди листи ще оцените намесата на tikva и praskovka като неизбежна в сублимационния процес помежду ви за пречистване на твърдите вещества. Помнете обаче, че магията на този уникален природен похват има ограничено приложение.
    За всички откриватели е било съсипващо да установят, че не могат да повлияят върху всички елементи на действителността, в това число и върху налягането. Точно затова горещо ви желая да следите внимателно барометъра, който да не достига разделителните линии между 60 и 100 Ра, като така запазите истинските си качества на твърди вещества!
    Нека обаче не си спестя изненадата от грубото ви отношение към tikva и неоправдания толеранс към praskovka. Съзирам опит за сепаратизъм спрямо атлантическите ценности, възприети със сълзи от радост в очите от нашата държава. Като символ на Heloween tikva е донесла не малко радост както на ирландските гайдари, така и на техните потомци зад океана. Как е възможно от духовни творци като вас да лъха неистова агресия, с която изразявате намерението си да настържете на ренде златната tikva! Не искам да стигам до обобщението, че именно tikva е провокирала у вас ненавистта към прогреса и така да се опитате да прикриете закостенялото си мислене на псевдопатриоти. Какво обаче да си помисля, след като единствената ви асоциация с praskovka е грубата селска действителност на българския иначе пасторален пейзаж! Сублимацията в творчеството ви явно действително е отражение на либидото ви, след като този дъхав плод поражда единствено асоциация с руменината по бузките на девойка. Засрамете се! Този сайт не е от „онези“ и тук влизат вероятно и дечица! Как ще погледнат те родителите си в очите, ако усетят руменина по скулите си?! Сигурни ли ще бъдат, че няма да са упрекнати в пошлост?! Спрете с дискриминацията на плодовете, които видимо се разделят след сублимация, макар и понякога насила да са обединени от ориза!

  28. Е, драга Петя, налага се да сложа отново ризницата и да тръгна на поход със стария верен Росинант. Санчо ще го оставя да прекопае градината.
    Към плодовата атака се прибави и долен зеленчуков удар. Имам предвид, че идва отдолу, но ако има и растяща по дърветата celina, мигом ще си оттегля квалификацията.
    Та този удар, придружен с разлагане на проблема до молекулярно ниво, се опитва да ни обвини в нещо твърде елементарно. В същото време, съветвайки ни да спазваме благоприличие, атакуващата celina натрапчиво говори за топлина, твърдост, агрегатни състояния и прочее. Това ме навежда на мисълта, че не е зле да се върне все пак към неглижираните от нея Ницше и Фройд.
    Прави ли Ви, впечатление, чудесна Петя, че плодовете и зеленчуците не вярват в чистотата на помислите ни? Навярно това се дължи на произхода им, тръгнал /заради поливното земеделие/ от калта в най-буквалния смисъл. Признавам, първите мисли на Вашия рицар бяха за възмездие. Възмездие за поруганата Ви чест, защото Ви приписват какви ли не пошлости.
    „Мен ме наричайте както желаете, скверни растения, но не протягайте мръсните си пипала към Петя!“, мислех да им кажа. Но не, няма да влизам в диалог с тях. Нека разберат, че сублимациите, за които говорим, могат да са различни от елементарните им представи.
    Единствено се колебая дали не е редно да минем на по-достъпен език, за да не се обади утре някой алабаш и да ни обвини в някой друг грях, само защото не е разбрал добре за какво говорим :)

  29. обществен защитник фев 1st 2010

    Уважаема Петя и не до там уважаем mgl,бих ви посъветвал да сте по-предпазливи в отношението си към tikva.Освен ползи от освобождаването на натрупана във вас и подсъзнателно потискана сексуална агресия,то може да ви донесе и някои не особено приятни последици,защото:
    В тиквата има много калий, който подобрява сърдечния ритъм и усилва отделянето на урина. Това я прави ценно средство срещу бъбречни и сърдечно-съдови заболявания.Но поради слабата си киселинност и нежната целулоза тя, има и СЛАБИТЕЛНО действие. Голямото количество пектин също помага срещу колит, а понеже пектинът изхвърля холестерола от организма – помага и срещу атеросклероза. Високо е съдържанието на витамини -С, групата В и бета каротин. Тиквите – кратунки надминават дори морковите по съдържание на бета-каротин. Добре е да се избират тикви с оранжева месеста част, в тях има повече бета-каротин. Заболявания на бъбреците, черния дроб и жлъчката се лекуват с прясно изцеден сок от сурова тиква. Тиквена отвара помага срещу безсъние и неспокоен сън. А каша от прясно настъргана тиква лекува изгаряния и някои екземи. Опитайте лечението с тиква, сега е сезонът,но побързайте,че скоро може да изкуфеят!

  30. наблюдател фев 1st 2010

    Ех, мили творци!
    С родителско умиление наблюдавам постовете в този иначе непретенциозен сайт и се радвам от дъното на душата си. Като наблюдател обаче не мога да не отбележа, че някои участници, като например любимия ми mgl забравят, че сами си докараха беля като споменаха на знаменитата за всяко циганско сърце дата 14 януари следното „Напълно споделям мнението, че интердисциплинарното проникване води до зачеване на много интересни и красиви, дори вълнуващи плодове.“ Ето тези слова – безотговорно хвърлени в пространството, успяха да докажат силата си като провокираха мощните гласове на плодове и зелечуци. В дискусията твърдо и категорично се намеси celina, но за нея мога да кажа единствено приветствени думи.
    Дължа да ви посоча, че всяко необмислено и небрежно омаловажаване на celina може да ви донесе само неприятности, от които не би могъл да ви избави нито един обществен защитник, включително и Гиньо Ганев.
    Целината носи славата си на ароматна подправка и билка от незапомнени и от Лили Иванова времена. Днес тя се свързва предимно с идеята за здравословния начин на живот и правилното хранене. С какво целината привлича привържениците на здравословния начин на живот?
    Родно й място е Средиземноморието, където все още може да бъде намерена дивата й форма, растяща върху песъчливите почви на Беломорското крайбрежие – исконни български територии. Древните гърци, римляните и египтяните отглеждали целина за продажба и за лична употреба. Византийците и днес продават целина в малки опаковки по 1,49 евро. Обирджии! Това обаче не пресира целината и тя продължава пътешествието си към Азия, като загърбва задълго Европа. Все още е неизвестна причината, поради която флорентинските монаси забраняват употребата й, но аз отново съм склонен да предположа, че става дума за сублимиране на либидото им. Доказателство за вярността на посоката на крилатата ми мисъл дават сведенията, че европейците все пак се връщат към целината и я използват за украса на тихите си спални.
    Днес, в 21 век, целината отново е на върха на славата си. YouTube е пълен с клипове на столетници, които пият на едри глътки сок от корените й. В българския вариант на сайта за видеосподеляне vbox7 нашенски юноши старша възраст здраво ръпат листа от целина, като – забележете! – имат и зъби за това.
    Но какво е всъщност целината? – отговор дава монахът от Киевска Рус Нестор, за когото целината не е била просто трева, а сублимация на естествените му потребности. Така той обобщава – „целината е съчетание на много хранителни вещества и малко калории!“. Какво е искал да ни завещае историкът? Каква е била причината да достигне до това проникновение още през 17-ти век? Смея да предположа, че дълбочината на промисъла му се корени именно в корените на нещата, в случая на целината. Едва ли летописецът е можел да бъде спрян от онези 14% протеини, белязали упадъка на не един творчески порив в онези времена и на онази географска ширина. Изследователите твърдят, че монахът Нестор е акцентувал на дезинфекционните свойства на целината, които са му изградили естествена ризница срещу алергии, възпаления, настинки, болести на щитовидната жлеза и пикочната система, помогнали са за намаляване на кръвното му налягане, повишили са имунитета и са укрепили сърдечния му мускул до такава степен, че се е справял без проблеми с нервното и психическо натоварване в манастира на Киевска Рус. Нещо повече – одобрения на петия вселенски събор пост сред православните е ударил като бич хранителните режими и единствено целината е дала своя принос към притъпяването на чувството за глад у монасите. За жалост скромността им като цяло и тази на преподобний Нестор не им е подволила да анализират свойствата на растението в козметиката и неутрализирането на канцерогените, но това все пак е дело на следващите поколения.
    Убийствена е мисълта, че съвременната целина не е така горчива, както преди. Вина за това носят селекционерите. Последствията за автентичната целина след генното модифициране са разбиващи. Затова, мили Петя и mgl, замислете се още веднъж, преди да напишете поредния коментар срещу личности, които не се срамят да се родеят с тиква и целина! :)

  31. Скъпи рицарю mgl, така озадачена съм от последната намеса в Рубриката на сублимациите, която ни отпусна нашата Ася. Тъкмо се настройвах за поредното ми приятно, разтоварващо от работата и зареждащо с енергия „междучасие“ с Вас, в което да си поприказваме по поднесените в предния Ви коментар предположения и въпроси… Допускам, че celina е подготвила своята забележка доста преди да прочете, че всички, които желаят, са поканени на нашия карнавал… Не обичам многоточията, но как да си довърша мислите, като не знам с кои очи ще бъдат прочетени от други посетители?! :(
    За пореден път съм впечатлена и много възхитена от Вашата незабавна, т.е. забавна, но мигновена реакция да Ви излезете отново с ризницата и да усетя под нея пулса на непримиримостта към посегателството върху честта и да Ви видя този път не с шпагата, а с блясъка на силния Ви меч. Още по-смел, все така благороден и непоколебим!..
    Малко смутена съм от нещо, но – уверявам Ви, – нямам опасения, че ми се образува параноя. Ще споделя тук пред Вас, защото, драгоценни приятелю, мога да Ви се доверя, и няма как да е шепнешком :) , че аз не съм имала намерения да се занимавам с науката. Сублимирането в науката също не е мое занимание. Единствено онази моя теза, към която изпитвате трепетно очакване, ме накара да се обърна към това, без което не може, за да изпълня своя много малък жест към освобождаването на децата. И се затрупах сама с толкова книги, енциклопедии…, но ето че Енциклопедиите ме намират и там, където пиша не по работа, а за удоволствие :( Исках да остана безоценъчна, повярвайте ми. Та нали избрахме да останем свободни от рецензии и критика и само да се наслаждаваме на сублимации! Но не мога да разбера по какви причини уважаемата celina тук направи толкова много на брой и неясни проекции, с които се упражни върху нас, като ни затрупа с научни откриватели в насипно състояние, за да ни покаже, че ние не сме откриватели. Аз обаче, свенливо си признавам, че много Ви харесах, почувствал се като Колумб в рая, който така спонтанно си създадохме на тези „чужди листи“. Чужди, но на свои хора! Ние си имаме наши листи, но на тези е по… по-вълнуващо. (Аз ще създам на моите листи ново каре „КОМФОРТабилни личности“ и в него ще отредя специално място за Ася :) ) Безстрашни дръзновен приятелю mgl, така поне си знаем, че животът ни не е минал напразно :) – ето, оказахме се за малко обекти на упражнение на човек, сериозно подготвен със знания, макар и с известна липса на умения да ги представи бистро и разбиращо за четящите го. Но аз мисля, че който разбира добре себе си, се справя с това да бъде разбираем и за другите. Който иска да бъде разбран, кодира посланието така, че то да не създава много недоумения в декодирането. Celina само малко ни пренебрегна и допусна тези неясноти в изказа си. Бяхме оценени като агресивни заради моето намигване към tikva с рендето (tikva, къде си, мила, да те прегърна – цяла си и неразделима!). Не мога да приема обаче тази забележка заради един толкова деструктивен подход в анализа на ситуацията ни и особено в прогнозите и пророчествата за бъдещето на нашия обмен. Отношенията ни бяха подложени на всякакви деформации, трансформации, деградации… Нещо да е чувала celina за „отричащия живота синдром“? Този път си говорим за Ерих Фром и „Анатомия на човешката деструктивност“. Това, че отношенията ни бяха разградени на елементарни частици и превръщани в каквото знае celina :) , не може да наруши кръга на нещо с всички признаци на цялост. „Децата още преди да научат кръга, го знаят от вселената” – К. Г. Юнг. Предполагам, че някъде дълбоко в себе си celina разбира, че Вие, mgl, и аз сме от здравите деца, носещи архетипа на кръга в себе си, затова ни е така добре да си играем като разбиращи се другарчета на своя си език, условно приет и негласно договорен в играта. Позволявам си да кажа и от името на повече от мен участници в сайта, че уважаваме изключително забележителните и` знания. Разбирам и нейния стил, силно базиран на „толерантност към неопреленост“, необходима обаче само в определени случаи. Човек като го усвои, иде ред да се поотърси от него, за да не затъне съвсем в тази неопределеност до степен, в която да стане напълно неразбираем за другите, че и за себе си. Не че се давам за пример с моя опит – ни най-малко, още ми е рано, но, бих искала да уверя celina и други пуснали се по тази инерция, че рискът да бъдеш себе си, да кажеш ясно това какво харесваш и какво не, какво искаш и какво не искаш, не е толкова страшен. Да, появяват се противници, но дори и сред тях се спечелват повече симпатизанти, отколкото дишайки непаловина в неопределеността. Много ми харесва нейния коментар, но нещо не достига да му се порадвам. Защото не разбрах това, което ми допада, дали е това, което аз си мисля. Но предпочитам да си остана по-ограничена и да не се напрягам много, че от силно умствено натоварване много отслабвам, с което пък погрознявам. Умността и външният ми вид са като скачени съдове :) Когато едното доминира, другото изчезва. Днес избирам да съм хубава и леко глупава! :) Надявам се, mgl, Вие като съвършен кавалер да разбирате добре и да приемете за уместно това мое решение. Да… Не критикувам celina, просто знам, че тук в нашия карнавал като у дома си биха се чувствали хора, които носят хедонизма дълбоко в себе си (да се разбира, ако може, в историческия период примерно от Аристотел до „почитаемите mgl и Петя“, нищо че не сме откриватели). Мисля, че и тя го носи, иначе и през ум нямаше да и` мине да ни обърне внимание, само маската за карнавала нещо не и` беше по мярка. Надявам се, че и Вие, mgl, не бихте имали нищо против тя да си остане сред нас, особено ако издиша вредните емисии от Науката (и там има такива!) и поеме от чистия въздух на свободата и щастието, които тук така „опасно“ си причиняваме ;) И мисля, че няма никаква заплаха за децата със сравнението от нашите чудесни здрави традиции на моминската свежест и хубост с praskovka, което Вие с такова блаженство описахте, сладкодумни приятелю. Децата по-добре ги разбират тези неща и няма защо да им приписваме някаква си уязвимост. Объркваме ги, като ги държим в неведение за това, което те предусещат. Да поясня за celina, че това го знаем отпреди детската психоанализа, в това число и бебешката (Мелани Клайн, Франсоаз Долто и аз ;) след 15-годишна работа с много деца).
    Всъщност тук само аз съм без домино и затова ми е толкова скъпо Вашето истински рицарско отношение към мен, mgl. Чувствам се толкова сигурна и силна, откакто Ви открих. Не знам дали тук предизвикваме подстрекатели, които искат да ни принудят да излезем в нелегалност и да се лишим от нашата прозрачност. Все едно, че ни казват: „Ний ще ви дадем ракета – къш на другата планета!“ :( Аз пък си мисля, че може да си бъдем, където си искаме. Защото можем да стоим добре и в свободата, без да се разпаднем, и в границите, без да престанем да дишаме.
    Да сменим езика ли казахте, прекрасни приятелю? Аз – лъчезарна и лъчеструйна за Вас, приемам. Мъничко ми е смешно само, като се сещам за дебелите книги на Лев Толстой. Като представя сцените в двореца, предава диалозите на френски, а отдолу под линия върви и преводът :) Може да вземем този пример, но ще ни стигнат ли листите на Ася? :)

  32. Уважаеми наблюдател, от изказалите се дотук само Вие показахте, че вниманието Ви към създалия се обмен между mgl и мен е свързано със задълбочен прочит и изследователско проследяване на развитието му. Да ме извинят останалите, но от тях видяхме последователно: насмешка, заплашване и предупреждения, свързани със самоунищожение и изчезване. Така, че във Ваше лице (нищо, че не Ви виждаме лицето :) ) най-после се намери някой който да разбира простия език на нашата комуникация и да се шегува добронамерено, без да се прави на овластен. И Вие си имате енциклопедични аргументи, но животоутвърждаващи и животоподкрепящи и съживяващи, а не като някои физични схеми за ядрения разпад на урана или трансформациите на йода до нищото. Благодаря Ви, наблюдател, че наистина седнахте на нашата маса, т.е. с нас на масата на Ася :) Но… кажете ми КАК да Ви почерпим на първо време с прясна салата и ракийка, като знаем каква атака може пак да понесем от техните „съставки“ :( Май сте напълно прав за съпротивите на плодовете и зеленчуците срещу плодовете на интердисциплинарното проникване.

  33. Будна поетична съвест фев 2nd 2010

    Абе, отворковци, къде се отплеснахте бе? Защо забравихте вдъхновението си Венета Бакалова? Как ви даде сърце да пренебрегнете поемите и химните, посветени на Лъчезарния Ни Премиер? Опошлихте всичко с тези измислени дискусии, които направо сублимираха процеса на творчество у почитаемата поетеса Бакалова.
    Венче, не им обръщай внимание Не спирай порива си! И помни – болката отминава, но срамът остава…

  34. Не е ли удивително, възхитителна Петя, колко много плодове, зеленчуци, омбудсмани и наблюдатели искат да ни съветват, напътстват, поучават, назидават и дори надзирават?
    Защо, приятели наши? Та ние правим всичко пред вас. Нашата импресия с Петя е може би най-невинния ексхибиционизъм в света, който не би осквернил нищо и не би покварил никого! Моля ви, не отговаряйте на този въпрос. Знайте само, че не ще помрачите светлината между нас – и ще ви кажа защо. Не бихте могли да затъмните Слънцето в лицето на възвишената Петя и няма как да закриете моя скромност Луната, която свети с отразените от Слънцето лъчи. Умолявам ви, доброжелателни и други сублимиращи, нападайте само мен. Както справедливо отбелязва уважаемият Наблюдател, всичко това може би нямаше да се случи, ако не беше откровението ми за интердисциплинарното проникване и поощрителните в повечето случаи плодове от този не просто екзотичен, а силно препоръчителен акт.
    А ние с Вас, скъпоценна Петя, ще продължим да изкачваме своята стълба към седмото небе и няма да спрем, когато стигнем там, защото ще поемем към седемдесет и седмото, нали? Ще катерим стъпалата като откриватели на самите себе си, ще забиваме пикелите си в хорския лед, ще висим на осигурителните си въжета от осъзнати потребности, ще ги браним от брадвите на догмите, ще дишаме трудно в разредения от предразсъдъци въздух и ще продължаваме. Понякога ще ни е трудно, ще страдаме от остри ръбове, оловни погледи и режещи думи. Ще молим за глътка кислород. Ще се задъхваме. Но няма да се отказваме! Вие ще отронвате по някоя сълзица, може би, но тя ще се превръща в бисер още в ъгълчетата на очите ви, който аз грижливо и наслада ще вграждам в собствената Ви прелест. Да, това ни чака, изумителна Петя. И то пред погледите на всички, които по някаква причина се интересуват от нашите опити като мънички колибри да събираме нектар от цветята, за да не спират да туптят стегнатите ни от недобронамерени или в най-добрия случай хладно безразлични менгемета на заобикалящати ни и готовата да опорочи всичко пошлост сърчица.
    Но искам горещо и на колене, безценна Петя, да изпрося от Вас едно – не правете повече избор между хубостта и интелекта. Останете в сегашното си съвършенство, защото има съвсем реална опасност да се превърнете в богиня и тогава аз, простосмъртният плебей, няма да имам право дори да мисля за вас като за моята Петя, какво остава да споделяме сублимациите си. Ето кое единствено може да сложи техния край.
    Пощадете ме! :)

  35. Менделсон фев 2nd 2010

    Нека се вземат младите,щом толкова се искат!!!!
    Петя,кандисай най-после,не го мъчи човека!!!!
    mgl,бъди по- настойчив!Материализирай сублимацията и не му мисли толкова!!!Действай,брат,с теб сме!!!
    Замълчете плодове и зеленчуци!!
    Сублимацията побеждава!!!

  36. Как бе, бай Менделсон, я виждаш по-конкретно тази настойчивост? Да ида да потропам на вратата на девойчето и да кажа „Ей ма на, давай да ги почваме сублимациите, че две не виждам вече“? Или по-направо в целта – „Абе, Петя, да знаеш на някоя да й се сублимира или на теб самата?“.
    И какво ще рече, че сте с мен? Кои сте вие? От композитор това не го очаквах. Той твоят марш е за сватби, бе, брат, ние тук такава приказка не сме отваряли. Поне засега. Но ще имам предвид съвета ти.
    Само че оня въпрос не спира да ме човърка – кои сте вие и как точно смятате да сте с мен. Има няколко начина, на които категорично няма да се навия :)

  37. Вашите вълшебни думи, mgl, смутиха обичайния ритъм на сърцето ми. То ту пулсираше учестено във вълнението ми от споделеното Ви с мен изкачване по Стълбата, ту притаявах дъх, докато ми разкривахте картината, в която превърналата се в бисер сълза грижливо вграджате в образа, така прекрасно видян единствено от Вас. Чувствах го ту малко и нежно като на малка птица, ту голямо, силно и пълно с енерия за изкачване и висене по въжетата на живота. Толкова пъти прочетох посланието…
    Нарисувахте така красиво представата си за това щастие и аз съм удивена да открия колко смелост и сила носите в себе си и колко добра е екипировката, която сте предвидили за изпълненото с препятствия изкачване. А те са съвсем незначителни, когато човек е предвкусил сладостта на щастието, този вкус му е станал любим и е решил да си се изкачи до Него, като дълго преди това е стягал здраво въжетата за здравата стълба.
    Много други са се отказвали от това щастие и предавайки се и слизайки обратно надолу, са го нарекли недостижимо или несъществуващо. Някои дори заявяват, че път нагоре няма. А то си стои там и очаква с радост новите си покорители и гледа с тъга към тези, на които не им достига кураж и воля. Воля – като много силно желаене.
    Гледам „лентата“ на нашата импресия и разбирам, че неусетно сме се изкачили доста по Стълбата, защото бяхте надеждна и вдъхновена опора и ме окуражавахте в съвместното изкачване. Казвам, че беше неусетно, защото ставаше без усилия, с лекота, а препяствията, без да се усетим, ни издигаха с по две-три стъпала наведнъж по-нагоре. Вие сте от покорителите, които превръщат целия път в едно щастливо и вълнуващо приключение за тези, които имат чувствителност – усет и сърце, да познаят и преживеят скъпоценностите, с които сте осеяли маршрута. Път, който може би хиляди пъти в представите си сте изкачвали сам, и е осеян със съкровищата, които само Вие можете да създадете с тази единствена прелест и да поднесете на другите по единствено прекрасния начин!… Това щастие, което се умножаваше до днес, беше украсено с още едно прекрасно чувство, което изпитах – че сълзите от щастие наистина превръщате в бисери.
    И аз вярвах, че седмото небе не е краят и благодарение на Вас с надежда откривам, че до седемдесет и седмото има още много щастие за преживяване. И то е за всички, които не се отказват… За някои то също е товар, който не биха могли да понесат. За други обаче, като мен и като Вас, mgl, който така възхитително казахте някъде на по-ниските стъпала, че не спирате да дерзаете, щастието е единственият възможен начин да следваме маршрута на живота – като си го създаваме. Заради себе си и за някой близък, който ще го познае.
    И на фона на това щастие, което не знам дали успях да опиша в горните редове толкова силно, колкото го преживях, трябва да призная, че играта с вас на сублимации ми беше така приятна, вълнуваща и тонизираща :) За пръв ми се случи да играя на такава игра (на която не се чувствам откривател), но тя се появи заедно с Вас, безкрайно смел mgl, и беше възможна само с Вашето приятелско и вдъхновено участие, незабравимо партьорство и вълнуващи действия :)

  38. А! Отказвате ли се, уважаема Петя, от дискусията или Ви плашат стъпалата на комисионната, която въпреки толерантното ми отношение към Вас, не спира да расте?
    Още в самото начало обявих, че приемам както подкупи, така и възнаграждения, стига да са от любимата марка бира! Айде да не спираме, че аха-аха касата се напълни :)

  39. Неееее… , гостоприемна Ася :) Няма да има отказване – касата ще я напълним :) Половинчати работи не правим! Ако така ти се е сторило, пояснявам, че на всяко нещо от време на време му се прави разбор дотук, изводи и обобщения. Нещо такова мисля, че стана. Разбира се, трите изброени термина може да са пълни със съдържание, но им липсва живот. За разлика от малката „спирка“, на която отдъхнахме вълнуващо с mgl :)

  40. Менделсон фев 2nd 2010

    Приятелю mgl, братко! На празник като днешния мога да бъда с теб по всеки, предпочетен от теб начин! Доволен шъ останеш и за Петя няма и да помислиш ;) Нека не навлизаме в подробности сега и да оставим изненадите за времето след заника на Слънцето и изгрева на Луната – демек ти, дръзки приятелю! Намирам за твърде интересно така директно да поговорим за нещата, които ни вълнуват, но не смеем да изречем. И двамата явно ;) Време му беше и денят съвпадна прекрасно :) Нека свалим маските и разкрепостим желанията си!

  41. Нежни ми братко Менделсоне, наистина нямаше по-подходящ ден да поговорим за левия бряг на Газа, произнесена с характерната русенска редукция на вокалите. Искам да поясня, че в споменаването на този географски район не трябва да виждаш намек за еврейските ти корени, нито за табиетите по онези места, по които от векове активно си задават философския въпрос може ли мъж да забременее. /Според Радио Ереван – не може, но опитите в Истанбул, Близкия Изток и други райони продължават./
    Не искам да те разстройвам, чувствителни ми братко, но все пак и ти ще се съгласиш, че е по-добре да ти кажат няколко внимателни думи, отколкото да те бият в градския кенеф. Та да ти споделя – май ще те разочаровам. Въпреки че съм убеден демократ и хуманист, който изповядва искрено евроатлантическите ценности, вярва в правата на човека и е силно толерантен към различността, а единственият му грях към демокрацията е, че по едно време се разколеба става ли Румяна Желева за еврокомисар, аз имам своя личен провал. Останах старомоден и консервативен в някои отношения и все още /вероятно скандално според някои/ харесвам жените.
    Впрочем, имам същите подозрения и за теб. Науката твърди, че във всеки консервативен дремел по един разкрепостен, защо и обратното да не е вярно? Ето една теорема, която може да намери своето убедително доказателство с известни усилия. Ще я кръстим Теоремата на Менделсон-mgl и ще даваме премии на всеки, който сам извърви пътя до решаването й. Това ще е нещо като Теоремата на Ферма в математиката и се лаская, че с теб, мили ми братко, ще бъдем сподвижници в това велико и изпразнено от дискриминация по какъвто и да е признак човеколюбиво дело. Уверявам те, с малко реклама можем на надминем по популярност и влияние дори Нобеловия комитет. Огледай се за познати журналисти да я раздухат тази работа, аз също ще опитам да пробия тук-там.
    А сега, скъпи ми Менделсоне – нищо лично, отивам да си пусна Вагнер и се надявам това да не те наскърби :)

  42. О, вълшебна Петя! Вие сте тъй изумително мила с мен, че започвам да се плаша. Страхувам се, че ако един ден се откажете от нашето изкачване, аз ще се превърна в ледена статуя, коато ще се разбие на милиони парченца от последния удар на изстиващото си сърце. Така се почувствах, след като и аз като гостоприемната ни домакиня Ася помислих, че чета епилога на нашите тъй вълнуващи сублимации.
    Но колко по-силна беше радостта ми, добротворна Петя, когато видях отговора Ви на мъчителния въпрос “Това ли е краят?”.
    Бих искал да имам дарбата поне на посредствен белетрист, за да ви опиша започналото с мисълта, че се оттегляте изригване на опустошителния вулкан в мен, приключило със създаването на красив остров със смарагдови лагуни след уверенията Ви в обратното.
    Знаете как е през есента – малките пожълтяващи листа на брезите трептят, без да има вятър. Защото те трептят от собствените си чувства и емоции. В настъпилия космически хаос след въображаемия Ви отказ от Пътя и аз затрептях в апокалиптичен резонанс с неподправения си ужас. Отчупих се. Полетях като лист отбрулен /великият Яворов няма да ми се разсърди за тази заемка, сигурен съм/, но чудото стана в оня миг на безтегловност, в който земното притегляне и небесните стремежи се борят за бедния прежълтял лист. Тогава чух, не, по-скоро усетих как мекият Ви и топъл глас каза “Продължаваме”. И падането се превърна в полет.
    Простете, ако съм Ви отегчил с душевните си метежи. Искрено се надявам само да продължите да споделяте моята радост от полета. Ако ми позволите, имам само една молба. Да не ходим към Ивицата Газа, защото не съм докрай убеден в чистотата на намеренията на Менделсон и не бих искал да ги изследвам лично в нито едно качество :)

  43. Нежен и вдъхновен mgl, сварих Ви така почти неуспокоен все още от тревогата, която неволно съм Ви създала. Вчера – признавам си, – дълги часове се наслаждавах на живите картини и присъствието ни в тях, които Вие така вълнуващо нарисувахте за мен. И някак си не исках да помръдна. Бях зашеметена!.. После си помислих, че може след това сърцето Ви да е забило още по-ускорено от мислъта как е достигнало до сърцето ми написаното от Вас. Затова потопих перото в мастилото (сложих ръцете на клавиатурата) и заредих думи, които се нижеха бавно и с това успокояваха и самата мен. И това релаксирано състояние и писане продължи дълго. Често се връщах нагоре да проверя дали всичко си е още там – Вие, и безумно, и разумно смел, въжетата от осъзнатите ни потребности, пикелите, цветята, малките колибри и стотиците красиви думи на картината, от която спираше дъхът ми. Всичко си беше все там. Кликнах на гълъба Post Comment и доста след това открих, че Вашият познайник Менедлсон с ехидничко намигване така Ви е провокирал. Потърсих маршовия ритъм в многото му удивителни :) , но не го открих и дори заподозрях, че това е някакъв лъжемеделсон. Я, ако беше композитор поне като В. Бакалова, така ли щеше да остави неизпипана творбата си?! И днес с облекчение разбрах, че не е успял да Ви „преметне“ и да изкуши любопитството Ви. Пък и той недвусмислено каза, че Ви кани някъде, където ще забравите за мен :( И разбира се, че няма да отидем на Ивицита Газа. Някой да е учил по география, че там има острав със смарагдови лагуни? Изключително горда се чувствам от това, че сме така близки. Почувствах някаква радост от изразената Ви пред Менделсон хипотеза за консерватизма и разкрепостеността. Струва ми се, че трябва да е останал малко замислен за себе си, както и всички други, които заедно с него са/сме чели това Ваше прозрение :)
    Иначе какво друго е Менделсон, ако не още едно „лице“ или домино от всички останали, които се опитаха да нагазят там, където и ангелите не смеят да пристъпят – в пеещата тишина и сред тихия звън на нашите бисери. Там – под нашия балдахин, който разгърнахме за всички откровено готови да прегърнат собственото си щастие. Без ледените предразсъдъци, без маски и камофлажен костюм (бях написала „без дрехи“, но перото ми, което така се беше увлякло, бързо се поправи :) ).
    И за да успокоя първо Вас, мой вълнуващ пазителю, а също и добрата Ася, която така търпеливо и любопитно ни понася, а също и всички доброномарени и останали наши събеседници, гледайте това: http://www.jogyjogy.com/watch.php?id=1bc17
    Хубавият ни филм сега започва :)

  44. Вие, честита владетелко на сърца и души Петя, направихте нещо неоценимо за мен. Върнахте ме на границата между 70-те и 80-те, във времето на първите цигари, първите пориви, първите трепети и първите влюбвания „за цял живот“. Време тайнствено, примамливо, непознато и мечтано като моминска пазва. В момента съм разчувстван прекалено много, за да продължа…
    Ще кажа само, че няма по-светла вест от думите Ви, че хубавият филм едва сега започва. Но предлагам да вземем да късаме вече билетчета на кибиците. Гратис да гледа само Ася, като това покрива и част от комисиона й :)

  45. Ееех, чудодеен приятелю, батко ми mgl… :) И Вие ме пренесохте във времето от получаването на пионерската връзка и свързаните с нея нови отговорности и грижи, през неуморното скачане на ластик и усвояването на първите похвати на сублимациите – писане на стихчета, домашно изпълнение пред роднините на пантомима „Как Янко Русев вдига щангата под емблемата на московския Миша и олимпийските кръгове“. Тогава са и първите стъпки с BonyM, а малко по-късно – първото свирене на „Люлчина песен“ с прорязани тънки пръстчета от безпощадно яко опънатите струни на китарата. През сълзи от болка, но… с голямо желание и с напевната динамика и нежност в изпълнението. Със затворени очи мога да я изсвиря и сега, като разчитам на паметта на пръстите и, разбира се, на мелодията в главата ми. Това е на границата между 70-те и 80-те в рамките на около 3 години в живота на още малкото Слънце :) с плитчици. А през това време… Луната си е разменяла отражения с другите планети и звезди с лудия пулс на интензивното съзряване ;)
    А за какво мечтаят те, тука няма да напишем, че такова разкриване за без билетчета е можел да направи в 20:55 само Педя човек- Лакът брада, и то на послушните деца като Ася, която пък тогава е още по-малка, пише първите си букви и срички и кой знае дали е сварила излъчването на чудесния сериал „Ум белия делфин“. Ася, искаш ли да ти изтананикам незабравимата песничка от филма? :)
    Но мисля, че няма място за тъга от времето. Тези спомени Ви се оживиха, художнико mgl, знаете ли от какво? От това, което писах за здравите деца и кръга там, по-нагоре в „лентата“, които могат да си бъдат все момчета и момичета във всеки миг, във всеки вик, във всеки смях, във всеки страх и във всяка своя смелост. На всички уж това трябва да им е дадено, но има причини на някои да им е вповече дадено или сами повече да са си взели, когато им е било предоставено – да възстановяват и да оживяват трепетите. И изобщо да чувстват. И… стигаме до темата за емоционалното богатство и дълбочината на чувствата, които не се падат на всеки. И аз искам да Ви нарека честит, приказен приятелю, а във Вашето знание за нашите традиции и фолклора може би това се нарича нещо като „целунат от Господа“ :)
    И после от тази висша дарба до изявата и` примерно в изкуството връзката е чисто нервен импулс, но да не навлизаме в електрическите въпроси с химията и физиката в човешкото тяло, да не ни се завие свят от хладните науки, защото видимото е чувството в картина, изящно слово, скулптура или красива спираща дъха фотография ;)

  46. Драгоценна Петя, може би за пръв път съм лично благодарен на хладните науки, чиято сянка ме съхрани в морето от амброзия, в което Вие така щедро ме окъпахте. Скъпа приятелко, дали не трябва да Ви предупредя, че къпането в това омайно море изисква опитни спасители? И отново да благодаря, че във Ваше лице аз имам такъв.
    Вашата красива реч превръща дори милите спомени от времето на Бони М, Прешъс Уилсън и заразително веселата тв песничка на Славка Славова в поезия с белетристичен изказ и това ме кара леко да се изчервя. Та Вие сте определена от Този, който трудно дава целувките си, да бъдете в Неговия храм, да бъдете творец, а аз лекомислено и дори леко нахално се опитах в началото на нашето запознанство да ви предложа само да бъдете рецензент. Единственоото ми оправдание, ако изобщо имам такова е, че тогава не знаех нещо важно. Прекалено дълго не бах известен от пощенската станция на сърцето си, че пътят ми се е пресякъл с орбитата на Слънцето.
    Вие по-добре от мен знаете, мила Петя, че понякога животът е склонен да дирижира безкрайната си оратория по странен начин. Два камертона с хармонично и допълващо се излъчване може да са в един град, в един квартал и дори в съседни стаи, но да не звучат заедно. Може би защото им липсва онова човешко спъване в равния ход на всекидневието или онова божествено чукване по трънливия път на себепознанието, което ги кара да се заслушат и да чуят в душата си близък, притегателен, мамещ, искрящ, предизвикващ мечти и копнежи, извисяващ, облагородяващ, неустоим, любим, отнемащ съня, но носещ радост, изгарящ и изпепеляващ, ала прекрасен тон. Тогава човек неволно се сеща за Чехов и гениалното му прозрение, че ако една пушка виси на стената в първо действие, в последното тя трябва да гръмне. Ще си позволя да предложа на Антон Павлович само един вариант, който може би ще обсъдим, когато се съберем някога и някъде заедно – пушката може да гръмне, но това съвсем да не означава, че е настъпило последното действие. А не може ли да започва нова пиеса?
    Е, слънчева Петя, оръжието е на стената. И неговият изстрел е единственият, който не иска да отнеме, а да даде живот.
    Но все пак нека не разкриваме всичко, защото все още нямаме данни от касата за броя на продадените билети на това представление. Засега е достатъчен само лек ескиз на пролога :)

  47. Дали правилно схващам, талантливи приятелю, че в момента (докато трае преброяването на билетите) прилагаме похвата, известен във Вашето изкуство като „ретардация”, а в моето знание като „отлагане”? Във втория случай – психически обусловена съпротива, а в първия – целенасочен, за да поддържа и дори да предизвиква ескалиране на напрежението и нетърпението у читателя или зрителя. Доверявам се на Вашия ум по няколко причини. Първо, от много малка съм се научила да спазвам предимството на по-големия – полезно правило, което към този момент бих могла добре да обоснова. Второ, от множеството „лабораторни” изследвания върху живота, каквито са тренингите, съм възприела друго удобно правило: „Спорните въпроси ги решават мъжете.”. Много жени и представа си нямат от каква хармония се лишават, когато от глупост или умност се стремят към обратното – да доминират и да се борят за една измислена власт, която може ако не да ги погуби, то да им предизвика куп душевни проблеми и телесни болести. Трето: излишно е да мисля и аз по този въпрос, по който Вие mgl вече нещо сте измислили, за да не допускам да се наруши онзи баланс, който при мен силно се повлиява от мисленето ;) Но спирам да бърборя засега. Приемам тактиката Ви :)

  48. Мила приятелко, с голямо огорчение и тежка вътрешна съпротива, но с още по-голяма надежда, че ще ме разберете, започвам да Ви противореча.
    Ако наистина само големите имат предимство, за какво ни е била натрупваната през последните трийсетина века цивилизация? Не, скъпа Петя, понякога размерът със сигурност има значение, но при основния генератор на сублимациите по-важен е релефът и Вие няма да отречето това.
    Второто Ви наблюдение истински ме озадачава. Не бих Ви натрапвал незначителния си опит в лабораторните изследвания на живота, ако изводите ми не бяха малко по-различни. Всъщност неподражаема Петя, Вие премълчахте част от истината, която добре знаете. Не отричайте, че мъжете наистина вземат решенията по важните въпроси, но тези решения винаги са им подсказани от жените. И това е голямото изкуство, завещано им още от Ева – да правят така, че тяхната воля да изглежда като решение на бедните Адамовци, които май често се нуждаят от различни торове и хербициди, за да се борят с никнещите из самочувствието им плевели. Поправете ме, ако греша, но си позволявам да мисля, че една умна Ева винаги знае как да се държи със своя Адам и обикновено за тях се казва, че са щастлива и хармонична двойка.
    Сега да поговорим за тактиката. По-скоро да забраним говоренето за нея! Защото, неповторима Петя, в нежната спирала на нашите извисяващи се сублимации няма място за старателно премислени схеми, победоносни тактически прийоми, далечни стратегически цели и опорочаващи бялото платно на вълшебната ни шатра сметчици. Знам, че и Вие сте на това мнение. Затова нека сублимираме свободно и неограничено, както вече бяхме призовани, дори и публиката да не си е платила билетчетата. Ще ги обвържем с комисиона, който дължим на любезната ни домакиня и нека тя поеме грижата за събирането на дължимите суми. За себе си ще запазим само една блокираща квота, която ще ни позволи да останем в този сайт колкото искаме и да го превърнем в онази градина, в която единственото забранено нещо е да се вкусва от ябълките. А дали ще спазваме забраната – ще видим. Адам ще вземе своето решение, напътсван деликатно от Ева :)

  49. Приятелю скъп mgl, Вие имате невероятна дарба да правите света по-хубав. Такова удоволствие е за мен да му се радвам, създаден от Вашите думи! И така приятно е да се разхождам Там, да виждам всичко, което слагате в него и на което вдъхвате живот. Чувствам се леко упоена от дълбокото поемане на един нов въздух. Вчера (т.е. вече онзи ден) така се замислих и се смутих от тази промяна, че дори се събрах в нелепи граници и влязох в строгия портрет на ментор, който излъчва правила за общо ползване :) Това беше ефектът на другия краен замах на махалото на обичайните стигми за мъжете и жените. Но Вие приятно ме балансирахте с Вашите откровено предложени и така фино поднесени житейски наблюдения и опит, които биха въодушевили всяка жена.
    Само да внеса някои малки пояснения в контекста на интердисциплинарния ни обмен :) по въпроса за големите, на който и Вие поставихте своите щрихи. Струва ми се, че тук става въпрос за характеристики, подлагани на количествен анализ. Но, повярвайте ми, ще споделя само на Вас, че и аз съм привърженичка на качествения анализ на нещата. И докато езикът на числата е универсален и общодостъпен, а често и банален, не всеки е майстор да открие същинските връзки и значения. Мисля, че мога да бъда малко доволна от тази своя способност. Това, което Вие като владетел на словото наричате „релеф“ и с тази дума ние добиваме една пластична представа за даден обект, аз бих нарекла „профил“ :) Но този професионален термин съществува и при рисуващата гилдия. И тука трябва да направим разликата. При рисуването на портрет или етюд профилът на модела е вид негов изглед. Също изглед, но с търсени характеристики или описание на типични качества при определени стимули е психологичният профил. И ето как е важно майсторството на художника така да улови модела в типичното му състояние, че да ни го представи със собствения му характер, и също колко е важно описанието на психологичния профил да ни оживи представа за човека. Всичко това е ярко доказано и в творбите на най-добрите поети и писатели, които са вдъхнали живот на незабравими за нас образи с техните портрети и действията на героите. Но да се върнем на връзката на профилите с релефа. Разбира се, че общото е чувственост. Какво значение би имала която и да е уникална количествена характеристика на обекта без това свойство? Точно то е и най-голямото изкушение за художника да го улови и да го усили в портрета (моля само читателите да не смесват много нещата – изобщо не говорим за това, че художникът прави портрет на релефа :) ). Точно то е и предмет на търсене от изследователя, за да оформи живо описанието на профила. Тук трябва да си призная, че по отношение на количествените данни аз лично не боравя с извадка, която ми дава основание да излъча статистически валидни изводи за релефа. Мисля, че не мога да се доверя даже и на тестване на спомените ми с методики и формули, предназначени за така наречените „малки извадки“. Не може много да се разчита обаче и на тези, които са правили мащабни наблюдения или експерименти. Защо ли? Ами защото ми се струва невъзможно да се класифицират изследваните обекти само на базата на реакция по отношение на един стумулатор, който е самият съответен изследовател/ка. Т.е. смятам, че един и същи релеф би реагирал с различно проявление на горепосоченото свойство при различните стимули, разбирано като въздействие на изследователя/ката. Така че добре е да допускаме, че в изводите от множеството големи статистически наблюдения резултатите са спекулативни. Има много фактори, от които зависи дадено свойство да се прояви, като в разглеждания случай ми се струва с най-голяма значимост общото отражение на едната страна спрямо другата страна, която вероятно може да променя сензитивността. А ако говорим и за взаимното въздействие, при което сензитивността, условно казано, се повишава в следствие на повишаването при другата страна, мисля, че може да се говори за едно много специално генериране на … удоволствие, което направо може да замъгли наблюдението! Другото, което мисля по този въпрос, е, че фиксацията в дадена големина при някои изследователи/ки говори за техни други неразрешени проблеми, но това е тема за различна дискусия.
    И сега да си призная още нещо, вълнуващ приятелю, как ме разконцентрирахте от задачите ми днес, които изискваха голяма прецизност. Едни ябълки така ме обсебиха! :) Но сега нека не говоря точно за тях. Не мога да не споделя с Вас учудването си за някои противоречия за ябълката в библейската символика, в гръцката и в келтската митология… За да избегна намесата на нашите енциклопедисти, ще ги изпреваря, и ще се позова, както е подходящо и за този сайт, на източник – Ханс Бидерман, Речник на символите, с. 490-491. Та оттам лично на мен най-много ми допадна схващането на R.von Ranke-Graves, доста свързано, както ми се струва, със символа на ябълката, сътворена от Дионис, който я подарил естествено на Афродита. Но в нашия случай несъмнено се базираме на идеята за ябълката като плод на Дървото на познанието :) Ооо! Защо се сетих за златните ябълки от приказките ни? Ами принцесата, която всяка нощ скъсвала по чифт обувки, за да прекоси по вълшебен начин морето и да стигне до острова, където да си играе с чуждоземен принц, като си подхвърлят предоставената от него златна ябълка? Ами златните ябълки, заради които Юнакът се сборил със злата ламя? Те май бяха също предназначени с тях да си играят три прекрасни девойки царкини от приказката. И така като че ли на Ева и е определено да изкуши Адам и да понесе гнева Господен. И това как странно се възроизвежда… дори и само в мислите чрез бъдещото време на глаголите в едно предположение. И се умножава някак си с множественото число на представянето на този плод, който е толкова специален :)

  50. О, неподражаема Петя! Накарахте ме да мечтая да съм ябълка във Вашите ръце. И как ще е сладко всичко! Закопнях да ме галите, да играете с мен, да ме показвате на другите царкини /защото без съмнение живеете сред такива/ или да ме криете от тях. Вичко, което пожелаете! Защото Вие ще сте моята владетелка, на която аз с радост ще принадлежа и ще ползвам Вашата магическа сила само за едно – да направя заклинание никога да не поискате да се разделите с мен. Така ще съм сигурен, че ще съм винаги с Вас.
    Може би ще мога по-лесно да опиша вълненията си, ако Ви открия, че се чувствам като ябълката на главата на сина на Вилхелм Тел, която иска, жадува, бленува, ожида да бъде простреляна от Вашата стрела и да бъде истинското доказателство за Вашето благородство, смелост, нежност, чар и покоряващо обаяние, пред което всеки би трябвало да коленичи благоговейно. Наред с това съм спокоен точно колкото храброто швейцарско момче, което знае – арбалетът е в сигурна и любяща ръка и тя най-добре знае колко да опъне тетивата и къде да насочи острието.
    Сигурно се питате, скъпа Петя, дори може и да се тревожите дали не съм обладан от склонност към саморазрушаване. Не, уверявам Ви. Не и сега, когато сърцето ми открива едни свои забравени територии и с трепет се оглежда в огледалото на чувствата си, за да види там нещо тъй прелестно и примамливо, тъй притегателно и фино, тъй искрящо и радващо! Нещо покълнало след дълга зима и вдишващо опияняваща радост със сподавения вик “Животът е хубав!”.
    По една случайност, скъпа Петя, сега чета добре познатия Ви Морган Скот Пек. Казват, че пишел като за лаици, значи е тъкмо за мен. Какво проповядва той – посрещане на болката и отлагане на удоволствието в името на собствената му пълнота. Е, не е ли това достатъчна причина да пожелая съдбата на прочутата простреляна ябълка? Всъщност аз вече съм прострелян и целостта ми е само привидна. Но върхът на стрелата е намазан не с отрова, не!, а с оня еуфоричен балсам, който всяко сърце трябва поне веднъж да познае.
    От този пъстър и нежен хаос се раждат онези пленинелни сублимации, които Вие, омайна Петя познавате по-добре от мен.

  51. Благородни рицарю на най-проникващите думи! Вие отново сгъстихте въздуха около мен с този прекрасен опиум, който познах за първи път единствено от Вас. Това ме прави толкова признателна на онези мигове, които срещнаха моята разтоварваща фриволност с Вашата снизходителност и провокирана симпатия и които смесиха във вълшебна напитка нашите думи. Ето, само като пиша на Вас в този миг, въображението ми става така отворено и творящо! Идеята за напитката свързах с торбичката с топлите пухчета от една друга приказка, запасите в която сами се умножавали и никога нямало да свършат, докато хората не спрат да си ги разменят.
    Друга асоциация от тази приказка ме отнася към моята увереност, че Вие имате потенциал на по-сериозен и добър автор от Морган Скот Пек в този жанр. Знам заглавията му, но не съм го чела и е доста неетично от моя страна, ако го подценявам, без да съм го опознала. Един психиатър често базира изводите си на множество изследвания върху нещастието от болестта, която е повече плод на физиологично или биологично заложено изкривено преживяване на нещата от живота. А знаете ли кое е най-голямият празник за душата на професионалиста в моята област, което изисква и най-много майсторство – да опишеш профила на високо диференциран човек, на творец, на човек, който в минутите на меланхолия плува в творческата си депресия или еуфория и през тях ражда открития, шедьоври или просто доброта, или всичко друго, с което прави духовно света по-богат. Затова ми е толкова радостно, прекрасен mgl, да обменям с Вас думи, мисли, вълнуващи или утешаващи сублимации. Това щастие ме спасява от подтискащото сажаление, че не ми е позволено точно на Вас някога да напиша такава оценка, която би звучала като химн (Оооо! Не като на В. Бакалова, разбира се.). Това щастие имам тук обаче, в градината на нашите сублимации и интердисциплинарен обмен, където няма ограничения за моето възхищение и моите пориви да бъдат изразявани до предела, който мога сама да си създам.
    Вълнуващ mgl, Вие така възбудихте интереса ми към въпросния автор заради Вашите открития в книгата му. Изкушавам се да видя какво правят книгите на пингвините и как Морган Скот Пек доказва тезата си за ролята на болката и отлагането на удоволствието в името на собствената му пълнота. Знам, че има предпоставени от физиологията нагласи да преживяваме като по-силни негативните емоции. В същото време обаче едно много силно позитивно чувство е в състояние да притъпи негативните усещания и емоции. Намирам аналогия на това, което Вие предлагате като формула, с написаното в една мноооого интересна книга за любовното привличане на друг психиатър – Патрик Льомоан. Ще Ви цитирам обаче малък абзац от мой студентски реферат по същата тази тема :) , защото книгата не ми е налична в момента. И така, ето какво обобщава Вашата Петя, която продължава да поддържа хладната научна сянка по горещите въпроси: „Патрик Льомоан напомня, че връзките между страданието и любовта са наистина многобройни: „Достатъчно е да се заслушаме в жалбите на фламенгото, блуса, португалското „Фадо”, за да се убедим в това! Всички (или почти всички) химни на любовта са всъщност химни на болката на човешкото същество, което е /все още/ незадоволено или (вече) изоставено.”. /2, 208/. След като много образно разкрива как любовта „разпъва на кръст” и нейният огън е „непоносима жертва, която превръща клетия (премръзнал, вцепенен?) влюбен в пепел” /пак там/, авторът разкрива, че всъщност хормоните, които секретираме, за да се борим с болката, а по-точно енкефалините и ендорфините, са абсолютно същите, които пораждат и удоволствието.”. И ето нови пространства за разсъждения и дискусия, вдъхновен откривателю на прозрения mgl! Така ми е хубаво, че тази вечна тема няма предели и има винаги какво да допълним по нея и с какво да я дообогатим :)
    Писах толкова много, а как ми се иска да напиша и за ябълката, с която отново ме смутихте. Приближените ми царкини са истински благородни. Виждат някаква ябълка в ръцете ми, но не питат. Мисля, че вярват в обновяващото отражение върху мен на това, че на ябълката и` е така приятно да стои в ръцети ми. Сега си я крия, доколкото изобщо е възможно, само защото така скрита не само че я чувствам, но я и усещам по-близо до мен.
    И от това болката остава някъде отвъд прелестта на чувството сред пъстрия и нежен хаос да държиш един чуден и прекрасен свят, който сам се отдава да бъде владян и … всичко, което пожелая, на което в момента съм безсилна да изнамеря хладната сянка :)

  52. Невероятна Петя, никога не съм карал сърф, но съм сигурен, че удоволствието да се общува с Вас може да се сравни точно с това приключение. Вие, проникновена читателко в човешката душа, сте вълна, която издига силно, уверено и нежно своя избраник, къпе го в пяната на прелестната си игра, открива му неочаквани и неподозирани възможности… А те предизвикват онази тръпка на сладко премаляване, в отчаяното преследване на която някои посягат към дрогата, други я търсят различни екстремности, но истински щастливите просто следват пулса на сърцето си, който играе по нежните струнки на душата с очарователната лекота и деликатност на целуващи се птици.
    Боях се, че някак профанизирах уважаемия Морган Скот Пек, по-точно само един щрих от него, но Вие великодушно ме уверявате в обратното. Незаслужено добра сте с мен. Без да съм имал щастието да познавам нито въпросния труд на Патрик Льомоан, нито Вашата забележителна интерпетация, ги припознавам като вербализирано отражение на интуитивно достигнати от мнозина истини.
    Страданието и любовта са незамените баланси, които движат и държат в равновесие виенското колело на чувствата. Бихме могли да ги наречем двете страни на една монета, но предпочитам да ги видим като двете страни на един медал. Монетите са достъпни за всички, но медали получават малцина. Само онези, които са готови да платят за тях с част от себе си.
    Сигурен съм, че Вашето подплатено със солидна ерудиция безгранично въображение може да намери ключа към честите внушения на художествената литература, с която съм съвсем бегло запознат, че най-дълбока е несподелената любов. Тя ни превръщала в загледани в себе си и в околния свят съзерцатели, които се извисяват до купола на своя храм – храма на копнежите си. Така ли е наистина? Склонен да се съглася, но без да омърсявам с кощунствено отричане желаната и мечтана взаимност.
    Дали тук не е мястото да си отговорим какво е щастието? Не, не да го формулираме, опазил ни Бог! Отказвам да повярвам, че всичко може да бъде описано и анализирано. Вярвам в непознаваемостта на света, не желая да попадам в мразовитите килии на гностиците, защото това би означавало доброволно да се разделя с вярата си в божественото. Но да се върнем на щастието. Мисля, че ще ме подкрепите – то е миг, а не процес. То е оня /без да го вулгаризираме/ оргазъм, за който никак не е сигурно, че човек ще го преживее някога в кратките си земни дни, но е съвсем сигурно, че не може да живее в неговата безкрайност. Това ще го огруби, ще го направи равнодушен и нечувствителен така както рецепторите започват да усещат горчивина при прекаляване със захарта. Единствената надежда на жадния за щастие, но безпомощен да се меси в сценария на живота човек е да вярва във възможността и вероятността то да се повтори. Да го очаква и да го търси. И вместо да се отчайва, да продължава да плува на своя малък сал в бурния океан, дори ако вижда как гредите се разместват, а последната му риза, превърната в платно, се прокъсва и е на път да го остави съвсем беззащитен пред стихиите. Защото най-красивата сублимация винаги предстои.
    Споделяте ли това, очарователна Петя и вярвате ли в него, повелителко на изящните и неподражаеми сублимации :)

  53. Невероятно силен mgl, така разклатихте лодката ми, с която плувам в развълнуваното ми море от известно време насам. Снощи в късен час изпратих на нашата Ася в духа на другарския ни обмен поздрав с една музикална „Буря” http://www.youtube.com/watch?v=SSrH_oqnrl0&feature=related, с която исках да я разсъня тази сутрин (с аранжимент с много мощно и разтърсващо звучене) и която часове по-късно ме погълна от прочита на Вашето споделяне. Отначало си помислих, че чудодейно ми се връща тази буря, но после забелязах, че силният вятър се е появил онзи ден. Още съм зашеметена и не мога да сваля пулса си. Бързам да Ви уверя, че няма щети. Знам, че сте споделили това с увереността, че такава стихия (може би и несъзнателно появила се), не е в състояние да ме погуби, а може би и за да изпитате удивлението, че ще остана цяла и още по-жива след този поетичен „щурм”. Използвам думата – заглавие на музикалната творба, в по-широкия и` превод, като подчертавам катарзисното значение на такива щурмове за мен. Колко по-добре е човек да налее сълзите си в думи, отколкото само да ги изхвърли с кърпичката. И аз като онази ябълка, с която Вие се идентифицирахте преди, се чувствам уцелена и привидно цяла. Спомнете си играта на „Народна топка”. Представете си, че сте консул, който цели всички бягащи участници в играта. Но най-прималив изглежда този, който е най-бърз и гъвкав. От гледна точка на същия този уцелването му за него не само че не е поражение, а срещата му с топката, изстреляна или изпратена специално за него, е върховен миг на възторг, празничен миг, щастие! Посрещнах уцелването като щастлив сблъсък с топката – сублимация на нещо от Вас. Стурава ми се вече излишно да благодаря за това внимание, защото вярвам, че удоволствието е взаимно и се споделя едновременно и напълно.
    Дали въображението ми би могло да намери ключ за внушенията от художествената литература, че най-дълбока е несподелената любов? Аз нямам универсални ключове и тези, които открия, използвам само за мен. Когато на другите им потрябват, обикновено ги провокирам да си намерят или изработят своя си ключ и да опитват до последно, докато е възможно, да отключат първо себе си за желаната врата. Опирала съм се на авторитети на познанието, но сега се чувствам доволна да преживея свободата да не го направя. Знам, че дълбочината на преживяването на чувствата зависи от това дали човек е бил не само кърмен като бебе, но и емоционално хранен. Тогава той може да чувства дълбоко по целия емоционалния регистър. И щом като разглеждаме любовта, условно приемаме – да може да преживява дълбоко всичко от единия до другия край – от несподелената до споделената любов. Ако може да стои добре скачен със своите емоции, той не прибягва към рисковани ексремности или бягство в дрогата, когато нещо го докосне (някак си като случайно се допряхте до една моя любима тема). Той може да плува надълбоко в чувството си, без да се удави в него. Ако се опра само на себе си, виждам като материализирани продукти на творчеството неща от периоди на силни катаклизми, включително и разминаване поради несподелена любов. Ето сега ми изплува вида на една картина, която така и си остана недовършена. Няма да я описвам. Може да се разбере само ако се види. Ще кажа единствено, че на нея има и фигура на момиче, нарисувано до глезените. Не се вижда на какво е стъпило. Но фигурата е равновесна! Всеки, като я гледа, може да си фантазира и да проектира свой вариант на какво е стъпила. Не знам тогава какво точно ме е накарало да я композирам и изобщо да я реша по този начин. Двайсет години по-късно съм щастлива да констатирам, че нямам нужда да доказвам вярата си, че има нещо значимо, заради което може да не се потъне или което ни държи в орбитата на живота. Нещо лично, което ни дава смисъл. Понякога, когато се появят дълбоки рани, може да объркаме смисъла. Може да приемем компромиси уж за да покрием раните. Ако сме ги интегрирали така, че вече да не ни стоят като „залепени”, то ние спираме да ги отчитаме като компромиси. Ако обаче те не само че не покриват раната, а скрито за отвън дълбаят навътре, разбираме, че не сме направили нищо, за да запазим своята цялост. И избираме – това залепеното да ни разяде, или да го отлепим и да преживеем болката на същинското зарастване на раните, като ги видим не като своя уязвимост, а като белег на силата, която носим в себе си. Защото сме останали живи. Защото все още си струва да изпитаме радостта, която ни е отредена, без да се лишаваме доброволно и самонаказателно от нея.
    В художествените творби ми се струва, че авторите преработват своите травми или дълбоко съпреживяни чужди травми, колебанията на своите въпроси и ни предават това по един силен за разбиране начин. Ставаме съучастници или съпричастници, защото всичко там е и нещо от нас самите. Като любовта и като страданието – от загубата или от непостигането, от залепените неща или от мъчителното зарастване на рани. Ако преживяваме щастливи мигове в споделаната интимност, за какво ни е да се изолираме и да потъваме в писането на романи? Може – за да запечатаме нещо друго, което ни е докоснало или пък силно разтърсило.
    И като споменах за смисъла, се сетих за едни стихове, които винаги са ме възхищавали. Ще ги цитирам точно с уважение към Жак Превер, който съвсем просто показва с божествено значение този смисъл: Vous allez voir ce que vous allez voir | Une fille nue nage dans la mer | Un homme barbu marche sur l`eau | Où est la merveille des merveilles | Le miracle annocé plus haut? Груб превод: „Ще видите това, което ще видите: | Голо момиче плува в морето, | брадат мъж върви по водата… | и къде е чудото на чудесата | в чудото, описано по-горе?”. Без да приемаме буквално и вулгаризирано тази метафора, дали не можем да заключим, че ходенето по водата е достъпно чудо за всеки, чието море е населено дори и с един същински за него смисъл, в който той би могъл без защити и без резерви да се отрази?
    Мисля си подобно на Вас, че тогава дори и при буря салът или последната греда от него биха му били достатъчни да не се предаде на стихиите и да доплува до острова или кораба и да преживее още от миговете на своето щастие.
    Ето това ми изплува и споделих искрено тук, чувствителен и силен mgl, като асоциации от споделеното от Вас. Съвсем искрено наистина. Като посвещение. И уверявам всички четящи, че посвещавам нещо от себе си или себе си без задължение. Защото „посвещението не е задължение“ като в тази чудесна стара песен: http://www.youtube.com/watch?v=wPyNdwfYDDo

  54. “Колко по-добре е човек да налее сълзите си в думи, отколкото само да ги изхвърли с кърпичката.“
    Прочитам изречението втори път: “Колко по-добре е човек да налее сълзите си в думи, отколкото само да ги изхвърли с кърпичката.“
    Каква блестяща метафора, великолепна Петя!
    Удоволствието наистина е взаимно и за щастие – споделено. Оставете думите ми за несподеленостите настрани – истинската радост може да съществува без взаимност, но не може да е пълноценна.
    Възразявате ли да Ви поканя на кратка разходка в Орлова чука – такава, каквато я помните от посредното си ходене там или каквато можете да я видите в интернет. Вижте сталагмитите и сталагтитите – паметници от сълзи. Пирамиди на щастието или на страданието, но никога не на безразличието.
    Не прилича ли утробата на пещерата с безбройните си ръкави и разклонения на собствените ни души – лабиринти с неосветени кътчета, непроучени галерии и излъчващи щастие и мъка, радост и печал, възторзи и меланхолия, полети и крушения, нега и тъга… И, разбира се, с любов, чийто антипод или поне контрапункт не искам да търсим. Той и без нас има достатъчно роби.
    Всички тези чувства и емоции понякога са напоени със сълзи. Спасителни сълзи. Реки, по които отплават неугледните сиви лодки, стоварили в нас неволи и несгоди. Но и реки, по които се носят гордите бели кораби на триумфите ни. А когато сълзите се наливат в думи, имаме най-пластичния, най-красивия, най-благодатния материал да направим един по-хубав свят. И тогава сълзите наистина стават диаманти. Диаманти за Вашата диадема, скъпа Петя.
    Колебаех се дали да не сложа линк към някоя от любимите ми песни и така да утвърдим предложения от Вас прелестен начин на интердисциплинарно проникване, но се отказах. Според две дами те си били чисти депресии и това ме кара да се въздържа от натрапването им :)

  55. :)
    Господарю на вълшебните думи mgl, Вие така неусетно успокоихте предишното ми вълнение и потиснатост! Аз отново бях развълнувана, но този път с широко отворени очи поглъщах цялата прелест на чудното място, където ме отведохте. Наистина, ходила съм там през далечната 2007 година :) , но повече бях увлечена да съпреживявам емоциите на моя племеник покрай опитите ни да направим успешни снимки. И си спомням как тогава си помечтах да отида и друг път, за да се насладя на удивителната игра на природата със собствените и` … сълзи, пресъздадена от чудотворната прелест на картините, които рисуват Вашите думи, и пространствата, в които ме пренесохте.
    А там е така тихо и странно, и приказно, и тайнствено, и необятно отворено за любопитното търсещите себе си в дебрите и уюта на земната утроба, които като в будно съновидение спират времето си и се освобождават от товара на грижите и съзнанието за реалността навън, за да излязат после оттам преродени.
    Така съм щастлива от тази наша разходка, която дори не е малка, както казахте, защото аз дълго си постоях в нея.
    Вие ми показахте едно красиво напрегнато стръмно изкачване. Бях с Вашата лекота и свръхусетливост под брезите. Изведохте ме сред простора при смарагдовите лагуни, а сега потънах заедно с Вас на това скрито и тайнствено място. Само Вие можете така да придавате красиви силуети и да правите чудеса с всяко чувство и с всяка сълза от радост или тъга.
    Знаете, има търсачи на скъпоценни камъни, които се радват на откритието да намерят една земна „сълза” и нямат време да и` се насладят, защото се налага да предадат находката си, за да се прехранят. После тя попада при изкусни майстори. Те полират камъните, за да им придадат изящна форма и невероятен блясък. Инкрустират ги в накити или дрехи, обувки (а дори и в бельото) на дами, чиито кавалери могат само чрез купуване да компенсират невъзможността да сътворят свои единствени и неповторими диаманти за тези дами, които поне така украсени се чувстват прекрасни и значими.
    Аз съм силно удивена как разбрахте това, че за мен е много скъпо украшение Вашата приказна диадема в косата ми?
    И така ме изкушихте да мисля за любимите Ви песни и за линковете, които сте се отказали да сложите тук. Какво като песните са депресии? Само детските песни не са депресии. Пък и пред кого е по-подходящо да бъде „натрапена” една депресия, освен пред вашия интердисциплинарен партньор ;) Обещавам Ви да не потъна в депресия, ако я чуя. Хайде, вълнуващ и скъп приятелю mgl, сложете някоя от любимите Ви песни. Този път поне една, а друг път друга :)

  56. Скъпа Петя, Вие сте изтънчена ласкателка. Но аз добре знам, че не съм заслужил и частица от Вашата безмерна щедрост. Сам разбирам скромните си възможности и според тях би било твърде голямо надценяване от моя страна, ако дори си помисля, че мога да ви водя. Вашето благородство ми приписва собственото Ви богатство от емоции, чувственост и асоциации, които аз бих могъл само по необясним за самия мен начин да провокирам.
    Ще споредя с Вас, моя безценен интердисциплинарен партньор, как слушам музика и може би ще успея да обясня защо за ужас на меломаните някои класически изпълнения ме оставят донякъде равнодушен, а други зареждат акваланга ми с кислород и се спускам в дълбините на океана?
    Искате ли да поплуваме заедно към потопен преди векове кораб и да открием бордовия дневник с описаните в него бурни и слънчеви дни, с опасенията на капитана /защото един капитан не може да се страхува/, с вълненията на екипажа, който винаги иска земя на хоризонта, достатъчно ром и красиви жени в крайбрежната кръчма? А може би да надникнем в трюма, където заедно с кораба е погребано поредното несметно съкровище? Ще Ви подаря най-красивата открита там огърлица, но всичко друго ще оставим по местата му, защото то принадлежи не на откривателите си, каквато е комерсиалната практика, а на дъното, на което го е запратила съдбата. Да, колкото и необичайно да звучи, загубата на едно съкровище е нещо хубаво, защото кара търсачите да намират нови и нови богатства, да компенсират щетите и да имат още. Така загубата се превръща в инструмент за усъвършенстване – на картографите, на корабостроителите, на капитаните, на екипажите, на оръжейниците, които трябва да направят по-добри оръдия за защита на галеоните…
    Или да се гмурнем към красив и изплен с живот коралов риф, в който багрите и пластиката се съчетават и допълват така, както само Създателя може да разпореди. И по това си приличат с душевните бури и празници, в които невъзможните на пръв поглед полети на душата се превръщат в прекрасни танци, непостижими за нито една материална школа в света.
    Сигурно вече се питате какво общо има това с музиката. За мен музиката е такова гмуркане. Ако ме развълнува, пътуването вече е започнало. Не е важен ритъмът, не е важен текстът /ще ми повярвате ли, че най-често не разбирам и дума от него/, смисълът е във флуидите, в трептенията, които излъчва. Ако те влязат в синхрон с моя вътрешен камертон, магията е станала. И е винаги бяла.
    Ето една песен, която винаги ме потапя в светлите дълбини на любовта и мечтите. Предупреждавам Ви отново – важни за мен хора вече са ми казвали, че това са депресии. Не бих искал да Ви въвличам в подобни състояния, затова няма да се разсърдя, ако разбера, че не сте последвали линка.
    Ако все пак го сторите, нека отговорността е изцяло моя :)
    http://www.youtube.com/watch?v=hq2KgzKETBw

  57. Скъпи mgl, как ме объркахте с уточнението Ви, че едва ли не нямате нищо общо с удоволствието, което изпитвам от Вашите сублимации и отражението им върху мен, и че аз си го произвеждам сама. Друг е въпросът, че и аз като всеки – надявам се :) – нормален човек съвсем несъзнателно и непреднамерено проявявам компенсираща стеснителността „отраканост” (нали си спомняте, че и аз се признах като образец по теорията Ви за консервативност и разкрепосеност). Да, мога да си разсъждавам защо ми се е случило това по отношение на Вас, т.е. да почувствам стеснителност, напрежението от която да разтоварвам с отвореност, припозната в един етап на сублимациите като ласкателство. И аз като Вас вярвам, че пренасям върху влиянието Ви нещо от себе си, но Ви уверявам, че в него няма нищо надписано. Може би нямаше да погледнете на нещата така, ако не бях възпрепяствала своята спонтанност – за да не наруша ритъма на нашия обмен, не Ви изпратих своевременно едно нещо, което ме осени веднага като написах предния ми коментар. Беше ме обхванало едно много приятно весело настроение, което покълна като две шеги, два вица за mgl и Петя, които де да можех да споделя тутакси в Вас!. Но за да не Ви заливам с моите сублимации, бих Ви ги изпратила само ако съобщите, че сте на хумористична вълна, защото те бяха силно вдъхновени от Вашето чувство за хумор, което толкова харесвам. Оп! Пак се изтървах. Ама няма да Ви се извинявам по същите причини, за които преди се отказах да Ви благодаря – заради принципа на удоволствието :)
    Пак заради този принцип само искам да Ви разкажа как отворих песента след настоятелното Ви предупреждение за послествията, които е възможно тя да предизвика. Разбира се, от него любопитството ми нарасна още повече. Вие ми намекнахте за депресиите още миналия път и аз май затова сътворих хумореските като превенция срещу задаваща се депресия, защото силно се надявах да ми сложите тук своя песен. Кликнах и зачаках. Малко бавно стана преходът от единия прозорец в другия… и при първите няколко кадъра на клипа направо се опулих, защото не бях гледала този клип. Това стана успоредно и с чуването на първите няколоко тона от песента и изненадата ми беше голяма! Хем имаше изненада, хем пък и не :) Преди време, когато се появи тази песен, аз не бях гледала филма, нито пък разбирах и от текста (този език, който настойчиво завладя света, го ползвам само с речник, което в последно време трябва да променя, защото ми става все по-необходим, но това е в кръга на различни и не така приятни сублимации). Казвам го, за да Ви уверя, че както на тази песен, така и на много други, които харасвам, неразбирането на езика ми дава свободата да си чувствам музиката и да споделям с нея начисто съдържанието, което и` давам и което тя предизвиква у мен. Възприятието е субективно, обаче няма да досаждам тук с лекция за участието в него на перцепцията и аперцепцията В-), през която ние натоварени от предишен опит, впечанления и преди преживявани емоции и чувства филтрираме и даваме нюанси и емоционални валентности на нещата, които възприемаме. Ето защо и една хубава песен, определена като депресия, за един може да е мъчителна, за друг – прелестно утвърждаваща нагласите, които има, за изживяването на любовта. Та абстрахирах се се от клипа, като махнах картината му, за да чуя отново и отново тази хубава песен, тази толкова хубава депресия (но си признавам, че първия път го изгледах май доста внимателно). Добре че ми изпратихте клип, а не само аудио запис. От него се информирах, че в изпълнението на песента – ако не греша – участва самият Пако де Лусия. И по този повод си мисля за инструмента… Представете си една стара китара. Може би на повече от 100 години, изработена от неизвестен италиански майстор с много специално внимание към човешката душа, въплатена в дървото, прагчетата, магаренцата, ключовете за струните… Дори и без да свириш, само като чукнеш по тялото на тази китара, собственият и` глас е различен от този на една съвременна китара. Нещо друго. Понеже това е една малка дамска китара, майсторът я е направил хубавица. Дръжките на ключовете са от слонова кост, около резонансовия отвор има „гердан” – флорален фриз, изпълнен от разноцветен седеф, също от бял седеф са и точките по грифа. Бои ли не и имало преди сто години, с които може да се маркира нещо по дърво? Просто майсторът е вложил в нея цялата си любов. И защо струнните инструменти сред всичките останали са обичайните материални проекции на душата? (Простете, че така пред Вас си задавам моите си въпроси и си отговарям на тях!) При тях непосредствено държим в ръцете си свирещото тяло и движим пръстите си по струните му… И техният глас е този, който може да поеме и да продължи песента тогава, когато нашите може да се скъсат от пеещата болка, или тогава, когато мълчаливо се усмихваме, за да резонират с гласа на сърцето ни, ако то е щастливо. Има една много хубава за мен композиция, която съвсем скоро открих. Изпълнява я самият композитор на солиращия инструмент пиано заедно със симфоничен оркестър. Знаем, че и пияното свири със струни, но докосването им е опосредствано от клавиши и чукчета. Тоновете са отчетливи и за постигането на сливане между тях се ползват и други механизми. Разбира се, всеки инструмент се радва и на своите виртуози, и на очарователните първи опити с него на малките деца. Представям си обаче, че ако същата тази мелодия беше изпълнена от струнен инструмент, ако можеше да се чува и озвученото характерно приплъзване на пръстите по грифа върху струните, тази музика сигурно щеше да бъде още по-голямо изпитание за хората, за които магията на такава музиката не е твърде бяла. Струва ми се, че композиторът така е решил изпълнението, за да може с една умереност да предпази голяма част от слушателите си от едно разбутване на равновесието им от основи.
    Написах толкова много, с което се надявам, поне малко да съм Ви убедила, че тази хубава песен не ми е навредила, за обратното на което Вие така смело поехте отговорността. А сега вече дали ще ми изпратите по-спокойно и уверено другата музикална депресия, защото ми се стори, че става въпрос за повече от една песен? :)

  58. Омайна Петя, Вашата изящна китара наистина ме развълнува, а композицията за пиано и оркестър попадна в самото сърце на собствените ми немощни опити да опиша с думи преклонението си пред Музиката.
    Виждам, че сме съмишленици и тук – това е истински божественото изкуство. Художникът има своята палитра, писателят – езика си, а композиторът – само /само?!/ искрата свише. С упорит труд и дори без особено щедро отпуснат талант мнозина биха могли да се научат да рисуват и да пишат прилично, но дори и всичкият труд на света няма да е достатъчен за написването на една-единствена песен или мелодия. Тя идва привидно от нищото, първо трябва да бъде чута от създателя си и после пренесена на нотния лист, но и това като че ли не е съвсем точно. Защото тя първо трябва да бъде пошепната от Създателя на богато надарения посредник, който да я даде на хората. Тук нито рутината, нито усърдието могат да помогнат.
    Затова вървам, че музиката не може да бъде истински разбрана. И не трябва! Тя е небесното откровение, венецът на творчеството, универсалният вселенски език на душата. Опитът да бъде разбрана би могъл сериозно да навреди на опитващия се. Музиката може да бъде само обичана или отхвърлена, но не и проумяна, а още по-малко – обяснена. Не е ли така и с любовта?
    Ето една вълнуваща за мен творба: http://www.youtube.com/watch?v=J2e4NlnLr28
    Нейният автор е доста по-разкрепостен на фона на споделената от нас консервативност в някои отношения, но това не прави изкуството му по-незначително. Ни най-малко. Дори сега ще споделя само с Вас и с нашите читатели, ако все още има такива, нещо много съкровено – винаги съм възприемал тази песен като едно от най-нежните и романтични обяснения в любов. Тя е част от комуникацията ми с един силно и безнадеждно обичан от мен човек, за чиято непостижима любов мога единствено да мечтая. Поне в този живот…
    Любопитен съм да чуя и откритата от Вас композиция. Сигурен съм, че щом е възпламенила Вас, ще има същото въздействие и върху мен.
    И съжалявам за нещо. Много съжалявам за сподавената Ви спонтанност. Дайте ми възможност да се насладя на покълналите и свенливо премълчани две шеги за Петя и mgl. Дайте ми тази радост, нека я споделим заедно :)

  59. Скъпи mgl, и втората Ви песен е наистина много нежна, тя гали, а авторът и` е божествено надарен да докосва чувствата на хората, които ги имат, разбира се. Вярвам, че благодарение на такива благородници като него (макар и не всички удостоени с титла от кралицата, за което по отношение на този автор аз лично съм възхитена от нея) човечеството ще оцелее.
    :) Преди малко повече от месец, Вие си спомняте, аз лекомислено – като детинщина, изстрелях една от онези големите конфети. Нейното силно „Пуф-ф-ф!” предизвика детонация и резонанс в небесата и заедно с феерията от спускащите се лъскави лентички с цветовете на дъгата… пред мен се приземи един хубав самолет :) После се оказа, че не е само самолет, а е и подводница, и космическа ракета… и се управлява от създателя си, който е усъвършенствал апарата с всякакви сензори и всичко друго необходимо за непредвидени обстоятелства за гмуркане или за полет на въображението :) Простете хумора ми, но той наред със сублимациите и самоиронията е от онези зрели защитни механизми, с които психиката ни се предпазва от… какво ли не. Та позволих си да разтоваря малко енергия, като написах тези – надявам се – забавни истории за mgl и Петя, които някои биха нарекли вицове или анекдоти, но аз се доверявам само на Вас да уточните жанра. Надявам се да споделите честно дали те Ви допадат и дали видяните от мен профили на героите са в унисон с релефа на образите според Вашия усет. Написах ги с много голямо удоволствие и с най-хубавите си чувства към Вас, силно вдъхновена и неспиращо възхитена от ярките и вълнуващи картини на Вашите прекрасни сублимации. Много се радвам, че искате да ги прочетете и поехте този риск, като се доверихте на своя интердисциплинарен партньор. Надявам се да се забавлявате поне толкова, колкото се забавлявах аз, докато ги писах, което стана на един дъх, но после още дълго и с радост ги доукрасявах :)

    Две от многото вероятни истории с невероятните mgl и Петя

    Двойката интердисциплинарни партньори mgl и Петя се разхождали по кея на един красив крайдунавски град. Те вървели бавно и унесено в атмосферата на своите единствени по рода си сублимации. От време на време mgl се навеждал, за да откъсне в снега маргаритка, поникнала специално за Петя, а тя отронвала по някоя сълза от умиление и още нещо, което само тя си знаела. Още преди той да я докосне, горещата и` сълзица се превръщала в малък диамант. И на двамата спирал дъхът им, когато mgl нежно по вълшебен начин слагал чудното светещо камъче в косите и`, без дори да ги допре. После се поглеждали в очите. Неговите очи отнасяли неусетно Петя при сапфиреното сутрешно море. Тя прималявала в блаженство от гледката на блясъците във водата и притваряла очи, което изведнъж предизвиквало силно вълнение и mgl в екстаз се озовавал като сърфист при играещите вълни, с които нависоко и сладко го издигало обожанието на Петя… Само отварянето на очите им можело да смени тези живи картини и точно това се случвало! Нейните очи този път карали mgl да потъне в дълбините на душата и`, а после незнайно как го издигали до изумрудените сенки на езерата при високите планини. Сърцето му радостно потрепвало, като съзирал в тях проблясъка на танцуващи пъстърви :) От това негово въодушевление бузите на Петя поруменявали и в този миг те можели да чуват само диалогичната песен на две копнеещи чудни птици… Но чул се тих тътен. Като две сепнати птици двамата партньори отворили очи. Загледали се мълчаливо в черния шлеп (натоварен с украински въглища за ТЕЦ-овете), който се плъзгал леко по водата. „Колко ли огън горял е, неподражаема Петя, като този в душите ни, за да превърне една някога жива природа във въглени?” – тихо и вглъбено казал mgl. „О, но колко енергиен ресурс – купища гориво, крие нашето Несъзнавано, пламенен и смел mgl, което, ако не използваме, може да се самовзриви и да ни превърне целите на въглени…”. Двамата се погледнали стъписани и заедно, в пълен синхрон въздъхнали: „Ох, добре че от всичко това ни спасяват сублимациите ни!”. :)
    * * *
    Господарят на вълшебните думи mgl и проникновената читателка в човешката душа Петя били големи професионалисти всеки в своята област. Но някакъв особен афинитет един към друг и може би някакъв специален талант правели… едната област силно привлекателна за другата :) Те можели с часове да се слеят в своите сублимации. Но, за да не настъпят опасни приближавания, фатални смесвания и всякакви други непредсказуеми последствия и за да се предпазят от невъзвратимите процеси на пълно спояване по между си, те си ги разменяли последователно :) Двамата така се унасяли в полетите на своето въображение, че само някоя екстремна ситуация можела да ги върне в реалността, което ставало със силна внезапна мобилизация на професионалните им рефлекси. Веднъж, като се разхождали край голямата река и се наслаждавали взаимно и споделено на разтопяващата се зад отсрещния бряг последна слънчева усмивка и нейните светлинни отражения във водата, mgl случайно фокусирал с фотоапарата си човешки очертания в реката. „Не бих искал да смутя Вашето наслаждение на тази красота, неподражаема Петя, но ми се струва, че там във водата има някой!”. „Точно така функционират плитките емоциите, чувствителен и наблюдателен mgl, тоест когато в емоционално отношение човек плува на повърхността.” – компетентно отбелязала Петя. „Скъпа, Петя, вече съм сигурен, че човекът има проблем. Това е удавник. Вика за помощ!” – и като казал тези думи, силно оживен и безумно смел, mgl се спуснал към брега, като в същото време натиснал един свой дистанционен jps паник бутон, който бил програмиран да алармира едновременно на 112, на дежурен екип на един известен вестник и даже на уредника в печатницата да задържи първа страница. „Казвате, че вика за помощ, защото има проблем ли, mgl скъпи? – все още концентрирана върху силни хипотези разсъждавала Петя. – Добър признак е, че вече е склонен да говори за него.” – заключила тя и като се огледала, се стреснала, че mgl някъде бил изчезнал.

    Но нека продължим тази история, за да не остане тя в жанра „черен хумор”. Животът на нещастния човечец бил спасен по чудо още преди да дойдат специализираните екипи, за което принос имал чудодейният mgl. После, след като лекарите възвърнали жизнените сили на спасения, с кризисната психологична реанимация се заела самата Петя. Но на другия ден вследствие на спешно и безпрецедентно заседание на интердисциплинарен междуинституционален съвет на всеки петдесет метра по кея се издигали табели „Гражданска защита съветва: сублимирайте, за да избегнете удавянето! За повече информация – http://pencheva.com/?p=506” :)

    Това бяха двете истории, мил и вълнуващ mgl, много леко повлияни от ефектите на два стари вица и много силно от любими за мен моменти от нашите сублимации, които доразвих в тези своеобразни хумористични „колажи”. Надявам се да съм успяла да ги преповторя, без да съм ги опошлила.
    Изпращам Ви отскоро любимата за мен музикална депресия за пиано и оркестър, която за мене е много, много нежна. Надявам се да приемете заглавието съвсем условно, доколкото композиторът е мъж, защото нали и без това и двамата сме склонни да поемаме музиката необременени от думите http://www.youtube.com/watch?v=ubTveCihjoQ&feature=related
    Има ли и друга песен бяла магия, която да Ви е за споделяне с Вашия интердисциплинарен партньор? Ако има – с удоволствие я очаквам! :)

  60. Великолепна Петя, Вашият музикален подарък е нежен и вълнуващ, красив и зареден със завладяваща бяла магия като самата Вас! И най-удивителнто е, че пристигна при мен в момент, в който пропадам в себе си, без да виждам небето и без надежда скоро да усетя нещо твърдо под краката си, пък било то и дъното.
    Може би сега е времето да пиша поезия. Огромният натиск би могъл да роди – не, нека не съм нескромен да кажа диамант, но може би все пак някакъв благороден камък. Или поне достоверна имитация, макар че тя би била синтетична и заради това я отхвърлям. Такава е и природната технология, доколкото знам – продължителен и силен натиск. Но не ми е дадено моженето да постигам изащество в строфи, а може би натискът все още не е достатъчен, не знам. Навярно все още не съм достигнал своята Марианска падина.
    Неотдавна в подобно състояние написах нещо, което няма да видите по една-единствена причина – посветено и подарено е на друг човек. А и не го пазя – никой не може да запази една въздишка. Ако все още някъде съществува и някой го притежава, значи притежава час от душата ми.
    Много се забавлявах с Вашите истории. Разказани са с особено чувство. Те са едновременно смели и плахи, забавни и тъжни, реални и ефирни… Изграждате по красив начин две реалности и всяка от тях носи своето очарование. Не бих искал да търсим жанра им, защото не бих искал да ги класифицираме. Нека останат такива, каквито са – спонтанни и свободни сублимации с ведростта и пъстротата на импресиии и с витаещ около тях дух на конфуцианска мъдрост. Защото като че ли някъде между редовете прочетох един – о, съвсем неслучайно вмъкнат – един негов цитат: И най-дългият път започва с една малка крачка :)
    Боя се, че ако трябва да споделя с Вас всичките си любими депресии, ще Ви отегча недопустимо. Истината е, че аз харесвам и много жизнерадостни неща, но може би сега съм най-близо до това:
    http://www.youtube.com/watch?v=d3UB5Fr80SM
    http://www.youtube.com/watch?v=BcL—4xQYA

  61. Скъпи mgl, благодаря Ви за хубавите думи за двете хумористични истории! Вие сте толкова… добър и великодушен. Аз малко се притеснявах да не съм „сгазила лука” и се чувствах като беладжийка повече, отколкото с „голямата конфета”. Хем ми се искаше прочитът им да Ви се отрази тонизиращо както на мен, докато ги писах, хем пък си мислех да не би да засегна чувствата Ви по някакъв начин. Обаче разбирам, че тези истории и любимата ми отскоро мелодията са Ви сварили в деликатно настроение. След това, което разказахте, по-добре разбирам защо преди Ви вълнуваше така темата за несподелената любов. Сега разбрах повече и за песента, която за Вас е едно от най-нежните и романтичните обяснения в любов в комуникацията Ви със силно и безнадеждно обичан от Вас човек… Защото онази Ваша въздишка е останала несподелена. Тя би трябвало да съществува при тази, на която е посветена и подарена. И затова може би част от душата Ви е останала там.
    Казвате, че не Ви е дадено моженето на постигане на изящество в строфи. Когато бях още в гимназията, веднъж в Окръжна библиотека попаднах на една книжка на Габриела Мистрал със стихове в проза. Толкова пъти препрочетох нещата и`! Тогава нямаше и копирни машини и преди да я върна на библиотеката, си преписах на ръка всичко, което ми хареса (по-късно ги набрах на една стара пишеща машина :) , защото и компютрите не бяха така популярни). Някъде в единайсти клас една моя съученичка беше изнамерила две нейни стихотворения. И тогава разбрах, че тя пишела и в строфи. В един тягостен ден на около 20 години, докато с моята приятелка Ваня живеехме временно на таван в Търново, в момент на пропадане, аз като утешително за себе си движех пръстите си по струните на китарата (но не на онази старата, която Ви описах и е наша семейна реликва, а на моята по-нова китара) и не знам, наистина не знам как една след друга станаха и двете стихотворения на песни. Преди това не ми се беше случвало. Понеже ги знаех наизуст, те като че ли сами се изпяха с китарата. Едното от тези стихотворения, с което се получи по-хубавата песен, е много значимо за мен. То и преди песента си ми беше любимо. Преди три години, като бях на един семинар по музикотерапия (не се занимавам основно с нея, а я вграждам, където ми е необходимо, а на такива места участваме и преживяваме всичко това, на което може да подложим клиентите), в напълно релаксирано състояние водещата ни стимулира да извикаме в представите си някаква мелодия, без значение дали е на съществуваща песен или спонтанно тананикане. А на мен ми дойде мелодията точно на тази моя песен. После в хода на сеанса осъзнах, че тя е нещо като мой вътрешен образ, който може да ме изправи, ако съм се „свила”. Струва ми се, че някои от нещата, които създаваме, са по-специални и в тях ние кодираме себе си такива, каквито се чувстваме най-чисто и съвършено. Всички други наши образи или състояния се измерват с тях. Та може би онази Ваша въздишка е едно от тези неща. Това не е някаква погрешна въздишка, заради това, че не е била приета. Моята песен се създаде в момент, в който знаех, че няма своя адрес. Или че Адресът, който се намираше някъде наоколо и често незнайно къде, не е за тази Песен… Но нищо не попречи тя да продължи да ми дава много сили и да си остана изправена и… по своему хубава. Мисля, че ми помага да не потъвам прекалено много, когато ми се случи да потъвам.
    Другото, което ми напомни за тази авторка, е фактът, че след нея – и изобщо не Ви лаская, а Ви признавам нещо съвсем искрено – най-хубавите за мен са всичките тези стихове в проза, които написахте тук, защото аз и други Ваши такива неща не съм чела освен тук :)
    Професията, с която се пошегувах, защото така съм склонна с приятели да се шегувам с нея, повелява да не я използваме с близки и приятели. Даже е невъзможно на нивата на чувствата. Това, което използваме от нея в приятелски кръг, е нещо различно, нещо като разгръщане на книга. Но това, което Вие прочетохте сега тук, беше едно приятелско признание в унисон с Вашето към мен.
    Много ми стана приятно като нарекохте мелодията, която Ви изпратих, подарък! Наистина, че я сложих със специално чувство и се радвам, че сте я слушали като подарък. Мъчно ми е, че Ви е сварила в момент, в който сте пропадали в себе си. Но щом като така и така е станало това пропадане и след като мелодията Ви е под ръка, защо не я чуете още веднъж? Ще бъде трудно само докато стигнете докъм края. Само на мен ли ми се струва, че на финала „се чува” изгряващото с утрото слънце?
    Ако пък и сега продължавате да слушате своите музикални депресии, не ги задържайте само при Вас. Сложете още тук и аз да ги чуя :)

  62. Каква по-чиста сублимация от тези Ваши песни, скъпа Петя! И какво по-добро потвърждение на факта, че сублимациите са кулминация на силния натиск или на изригващата еуфория. Макар двете състояния да изглеждат противоположни, те всъщност са само плюсът и минусът на онази велика вселенска батерия, която захранва нашия – на човеците – свят, за които животът не е само биология и физиология. Но това Вие наистина го знаете много по-добре от мен, аз само го усещам интуитивно.
    Изкушавам се да Ви кажа, че щом има Песен, тя не само ще намери Адреса, а и ще открие точния си Получател. Вярвам в това, защото ако и с тази вяра се простим, ще загубим смисъла на прекалено много неща. Търсенето може да е дълго, а както казва един важен за мен човек, може и да не приключи в този живот, но резултатът в края на краищата ще е хубав. Да, не е много утешителен този срок, но когато не ни остава нищо друго, трябва ни поне тази надежда и ние няма да позволим да ин напусне, нали, одухотворена Петя?
    Прочетох няколко стихотворения на Габриела Мистрал, която за мой срам нямах удоволствието да познавам досега. Харесаха ми и мисля, че разбирам цялата магия с песните. Но без суетност, кокетство и куртоазия казвам, че моите скромни възможности не могат да се сравняват с това. Все пак аз най-добре познавам mgl :)
    Колкото до моите вълнения – не се обременявайте излишно с тях. Може би в момент на слабост Ви натоварих нечестно и недопустимо. Не се вълнувайте и за съдбата на въздишката. Нека уточня – нито за миг не съм мислил, че е погрешна, напразна или излишна. Тя е дошла не за да впечатлява, да иска отговор, взаимност или недай боже да задължава, а защото е била неизбежна като внезапно бликнала лава. Уверявам Ви, справял съм се с доста неща, ще се справя и с това. Стига /ако не възразявате да надникнем за миг в черния хумор/ то да не се справи с мен преди това :) Изглежда трябва сам да взема решение да спра да движа тектоничните плочи, за да не бъда опустошен като Хаити, но все не мога и не мога да намеря сили за едно толкова простичко наглед решение. Вече ми се е случвало преди едно пълнолетие време част от душата ми да умира, така че в най-лошия случай чувството няма да ми е непознато.
    Но сега предлагам да чуем това
    http://www.youtube.com/watch?v=4ADh8Fs3YdU
    Защото нашето вечното и несекващо представление -животът, наистина продължава. Дори без някой и друг солист, дори и в някоя друга форма, не непременно тленна.
    То е една безкрайна
    http://www.youtube.com/watch?v=irp8CNj9qBI&feature=related
    Харесвам шегуването Ви, аз също го схващам като израз на общност, на близост, освен това ценя добрите шеги. Те според мен дори определят същността на човека в значителна степен.
    Всъщност, заливайки Ви с депресии, може би съм пропуснал да кажа, че фаворити са ми българските автори и изпълнители. Ето един пример
    http://www.youtube.com/watch?v=qUVzDh1-puc
    И още един
    http://www.youtube.com/watch?v=EFE_9hzWQ2w&feature=related
    Сигурен съм, че бялата тишина и неведнъж е била гост на Вашата китара. Както и сребърните ята. Съвсем сигурен съм :)
    Но въпреки това Ви предлагам да завършим така
    http://www.youtube.com/watch?v=LbXiECmCZ94&feature=related
    :)

  63. Ооооо, вълнуващ mgl!… Вашите музикални приложения ме изпълниха с толкова много кислород :) И към това, ако добавим сладостта на отражението им върху мен… Изобщо не очаквах, че сутрешното ми кафе ще е придружено с такъв концерт. Направо забравих да пия кафето! Ако питате медиците с какво се храни мозъкът, те ще Ви кажат – главно с кислород и глюкоза (а също и с фруктоза :) ). И макар че – както Вас вярвам и аз – животът не е проста биология и физиология, в нашата енергетика с пряка връзка става зареждането от онази божествена батерия, чиито полюси сте открили, към живота на тялото. Понякога един опасен дисбаланс довежда до бъгване на цялата тази съвършено замислена от Него система и става онова, което преди време описах с метафората за човека като правителство, за която ме похвалихте. Но усетих как Вашият концерт ми зареди дори и простите физиологични батерии, които поддържат нервната проводимост в добро състояние и това повиши моя биотонус. Последното да се разбира като чудесно настроение :)
    Но аз наистина не бях толкова обезпокоена за състоянието на Вашето пропадане в себе си. И по-рано Ви споделих впечатленията си, че принадлежите на тази част от човешкия свят, която по един необясним за другите начин поддържа собствената си хармония. Творческата депресия, каквото се оказва състоянието на подобна „безтегловност”, не разпада. Тя поддържа в крайна сметка целостта на човека със себе си. От нея той излиза като по-голям и по-силен. Иначе е вярно това, че съм в някаква „дежурна” готовност да подавам спасителни пояси, ръка или сърце, което подкрепящо съпреживява. И това, че мога да се гмурна по своему за да образувам „дъно”, ако се налага, няма нищо общо със същинските ми умения за плуване :) Ще Ви призная, че в морето плувам само там, където мога да го правя с усмивка и припявайки си, защото обичам водата – там, където има дъно, а в големите басейни избирам само краен коридор. Това ми дава кураж – че ако се изморя, като протегна ръка, има къде да се изтегля за почивка.
    Също много скромни са уменията ми за свирене с китарата. Свирих класически неща само две години в пети и шести клас в музикалната школа на близкото читалище и когато дойде време интензивно да надграждам, разочаровах учителя си, че спирам свиренето заради други училищни приоритети. Но през годините на първото студентство компанията не търпеше отстъпления и свирех ли свирех и пеех заедно с другите. Но не съм толкова добра. Казвам го, защото със сигурност съм пяла тези Ваши любими песни, но или с някакво налучкване, или без съпровод от моя страна, или асистиращо на някой, който е свирил далеч по-добре от мен.
    И след тези саморазкрития да направя и някои други признания :) В периода на създаване на тези песни, за които вече Ви писах, за няколко месеца те станаха около десет по стихове на любими поети. И после това повече не ми се е случвало. Значи е било период на такива музикални сублимации под въздействие на силен натиск, както допускате Вие. Сега са други :) Ще Ви споделя, че освен тази песен на Габриела Мистрал много любими са ми песните ми по стихотворенията „Последен” на Калин Донков и „Осъдени на любов” на Блага Димитрова http://liternet.bg/publish4/bdimitrova/glas/osydeni.htm. Стихотворението на Калин Донков не мога да Ви го припомня с линк, защото вариантът, който е публикуван в мрежата, е от читателка, а тя го е сложила не в автентичен вид, а някак деформиран. Но сега няма да заемам с него място в листите на Ася, а с нещо друго. Ща кажа само, че моята приятелка Ваня със своята намеса в аранжимента на песента допринесе тя да стане много лесна за пеене и се превърна в студентски хит. Много хора след това я запяха. Преди около пет години тя и мъжът и` Вакрилен ми съобщиха разгневени, че се пеела и от сегашните студенти, които твърдели, че това е песен на Асен Масларски :) Ваня и Ваки се намесили в купона на едни младежи в Търново и ги карали да повтарят многократно името на авторката на музиката, докато се уверят, че е добре научено :)
    Много се смях на това и изобщо не се чувствам засегната от заблудата на тези млади хора, защото какво значение има с какво знание достига до тях една песен, която ги е развълнувала и подкрепя у тях добри ценности като за сегашното време?
    Потърсих в Мрежата и стихотворението на моята Песен, но не го открих. За съжаление са публикувани само някои от по-мрачните творби на Габриела Мистрал. А онези стихове в проза, за които Ви разказах, както и това стихотворение са толкова слънчеви. Затова ще си позволя да го сложа тук, на листите на Ася. Нека то да послужи като вдъхновение и на други читателки да създадат своите си Песни, ако има хареса, или да почувстват отново щастието, че имат хората, които изпълват мъжкия образ в песента. Поемам си дълбоко въздух, за да се заредя със смелост и… написвам тук думите на моята

    СВЕНЛИВОСТ

    Когато ти ме гледаш, ставам ненагледна
    като тревата, дето слязла е росата,
    и няма да познаят стойката победна
    високите тръстики, спра ли до реката.

    Стеснявам се за моята уста горчива,
    за моя счупен глас и грубите колени.
    Затуй се виждам толкоз клета и свенлива,
    откакто ме погледна и дойде при мене.

    Ти даже камъче по пътя не намери,
    така лишено от зората на светлика
    като жената, във която поглед впери,
    понеже чу как с песен тиха те повика.

    Аз ще мълча, та хората от равнината,
    минавайки, да не познаят радостта ми
    във блясъка на мойто чело грубовато
    и в трепета на моята десница само.

    Настава нощ и слиза в пашите росата;
    шепни ми ласкаво и гледай ме засмяна,
    че утре рано, сляза ли досам реката,
    целувана от тебе хубава ще стана.

    Ето това са думите, които ми подействаха вдъхновяващо. А колкото до стиховете в проза, нищо, че Вие най-добре познавате mgl и се отнасяте взискателно към него и затова той е толкова скромен, за мен mgl е по-ярък и в по-голяма степен водещ въображението на читателя, отколкото Габриела Мистрал, която също харесвам, но няма как сега да Ви посоча връзка в Интернет, за да се уверите сам. Разбира се, това мое оценяване е напълно излишно и няма никакво значение за световната литература, но Вашите полети в словото тук имат значение в мен.
    Ако на Вас самия музикалната храна не Ви е омръзнала и ако продължавате да намирате своите песни, сложете още. Това изобщо не може да ми дотегне. Как да ми дотегне нещо, което аз също харесвам? :)

  64. Скъпоценна Петя, този търновски епизод ми е толкова познат, всъщност преживян! И ми стана така мило, че усмивката още не може да слезе от лицето ми. Само че преди двадесет и няколко години ограбените автори бяха други :)
    Вие сте чудесен познавач на човешката материя и безкомпромисен специалист в работата си. Образното обяснение на готовността Ви да се гмурнете и да станете спасително „дъно“ бе красиво и въздействащо, а текстът на Блага Димитрова ми прозвуча като терапия :)
    Простете, ако Ви натоварвам. Наистина ще се постарая да запазя целостта си без да обременявам никого, най-малко Вас, чудодейна Петя. Но понеже съм Ви длъжник заради дългите си песимистични тиради, ще Ви кажа нещо хубаво – в простора отново грее звезда. Лъчите й не са само за мен, но и това ми стига и летя. Тържеството е стократно по-голямо, защото идва малко след като се опитах като слон в стъкларски магазин да й обяснявам себе си и за радост последствията не са фатални.
    Блага Димитрова, Калин Донков… Харесвам и двамата, но ако трябва да избера само един от тях, може и да Ви изненадам, това ще е Калин Донков. Ето нещо негово, което ние пеехме в Търново, че и още пеем :) Препинателните знаци са прекалено щедро разхвърляни и съм сигурен, че не всички са на мястото си /текстът е копнат от един любителски сайт/, но те в случая не променят нищо фатално.

    НЕИЗБЕЖЕН ЧОВЕК

    Премръзнал град. Редовни влакове
    Квартали с горестни бои.
    Човекът нищо не очаква.
    А нещо все пак предстои.

    А нещо вече се чертае
    и предусетил, пребледнял,
    той блъсва виното и чая
    и грабва дългия си шал.

    Той страда в мокрите градини
    под еднорогата луна.
    Любов – достатъчна причина.
    Любов – достатъчна вина.

    Каквато мъка да изпита,
    какъвто смут да претърпи –
    не му изтривайте очите,
    не го отвеждайте да спи.

    Той скита тих, но неизбежен.
    Той ще осъди. Ще прости.
    Разтворен в съмването. В скрежа.
    Разтворен в себе си почти.

    В луминесцентните пустини
    ще носи слаби семена.
    Живот – достатъчна причина.
    Живот – достатъчна вина.

    Той за дъжда ще се разкае
    и някой сняг ще ускори.
    Далеч от виното. От чая.
    Далеч от огъня дори.

    Пълзял. Съвземал се. Излитал.
    Мъжествен. Смъртен. Наскърбен.
    Един почти спокоен жител
    на своя бесен континент.

    А утре може да загине.
    И без дуел. И без война.
    Човек – достатъчна причина.
    Човек – достатъчна вина.

    Впечатлява ме градацията тук, споделям нейната последователност, може би точно тя ме грабна при първия прочит. Дали текстът е имал мелодия или тя е дело на един мной много близък приятел /който имам чувството, че познавате/ не знам, а и никога не съм го питал, защото не ме интересува. По-важното е, че когато пеем тази песен, всички я преживяваме :) Както е и при Вас, сигурен съм.
    Ето какво Ви изпращам сега за сутрешното кафе. Добро утро! :)
    http://www.youtube.com/watch?v=hy6kFkfO1dU

  65. Слънчев и вълшебен mgl, какво направихте с времето на този сайт, дал подслон на душите ни и на нашите сублимации? :) Цели тридесет дни се скриха като в затворено ветрило – време, което несъмнено бихме могли да наситим :) с множество послания в нашия обмен. Вашата Петя с удивление откри дарбата Ви дори да спирате времето. Вие превърнахте цял месец в едно дълго и прекрасно утро! Разбира се, IT специалистите веднага биха обяснили феномена на спрялото време с някакъв срив в Сървара, в Мрежата… Представителите на торсионната физика биха съзряли в това усмивката на Световното поле на съзнанието :) а всички други хора, необременени с научните знания, биха казали, че това е Божа работа. Да, но провокирана от силата на вълшебните думи на mgl, бих допълнила аз.
    В първата третина от изчезналото време Вашата Петя вися между Земята и Небето и щом проумя вълшебството (защото Петя винаги проумява вълшебствата :) ) търпеливо и с удоволствие се скри в гънките на ветрилото за дълъг сън с прекрасни съновидения до момента, в който чу Вашето усмихнато „Добро утро!“. След чудната песен и кадрите, които видя, тя още се чуди дали се е събудила :) Харесват и` думите на mgl, че отново лети, и как и` се иска само напълно да се увери, че е така! Но също много се надява, че ако нейният интердисциплинарен партньор реши отново да се гмурне в дълбините на силното налягане, все пак той би изпратил сигнал към нея. Тогава мигновенно тя би се намъкнала в седефената си опашка на риба, за да кръжи около него и по дъното, докато неусетно и неописуемо за тези листи тук :) те отново изплуват до светлината.
    Настъпва Великден – празник на Възкресението, но дали той е само на Възкресението на Божия син? Разбира се, също е и празник на обновяващия се живот. И защото посветихме толкова много сублимации на утвърждаването на Красотата, за което дадохме и сме склонни да продължаваме да даваме много от себе си, то аз, прекрасен mgl, реших да сложа тук специално за Вас нещо от творчеството на моята вдъхновителка от ученическите ми години Габриела Мистрал. Нещо, което вълшебник като Вас, надявам се, би възприел и би разбрал като свое, защото думата художник тук е обобщение за всички, които виждат и създават Красотата :)

    ДЕСЕТТЕ ЗАПОВЕДИ НА ХУДОЖНИКА

    І. Обичай красотата, която е сянката на Бога над Вселената.
    ІІ. Няма атеистично изкуство. И да не обичаш Твореца, ти ще го утвърждаваш, творейки по негово подобие.
    ІІІ. Не предлагай красотата като примамка за сетивата, а като естествена храна на душата.
    ІV. Нека тя не бъде за теб лукс или суета, а свещенодействие.
    V. Не я търси по панаирите и не носи своята творба по тях, защото Красотата е девица, а тази, която е по панаирите, не е тя.
    VІ. Нека тя да се издига от сърцето ти до твоята песен и да те пречиства първо теб.
    VІІ. Твоята Красота ще се нарича също състрадание и ще утешава сърцата на хората.
    VІІІ. Ще раждаш творбата си като дете, влагайки в нея кръвта си от хиляди дни.
    ІХ. Красотата да не бъде за теб приспиващ опиум, а благородно вино, което те разпалва за действие, защото, престанеш ли да бъдеш мъж или жена, ще престанеш да бъдеш художник.
    Х. От всяка творба ще излизаш засрамен, защото се е оказала по-низша от мечтите ти.

    Точно Вашите вълшебства, чудотворен mgl, създадни тук, ме подсетиха за тези кристали, завещани от чилийската поетеса. Както ми се струва, те дават още необятни простори за разсъждения по въпросите за Вселената и за ново концентриране по тях :) Ах, само ако можеше една такава дискусия да се осъществява и виртуално, то аз също бих споделила прозрения! :)
    На финала на моята закъсняла по вълшебни причини сублимация ще се върна на последните строфи от онази Ваша любима песен: Човек – достатъчна причина. Човек – достатъчна вина. Нека в един такъв специален ден почетем и първите партньори, създадени от Господ. За тях ми напомня някак си визията, избрана от двамата художници в следващата песен. Художничката се е постарала повече от художника във визуално отношение :) но пък той със сигурност вълшебно е участвал както в създаването на песента, така и в режисирането на филма. Избрах тази песен, за да изразя какъв ми се вижда филмът тук :) Пък и нека успокоим нашата Ася, че един изчезнал за известно време ефир не би могъл да прекъсне лентата на този филм :) Добро утро и от мен! :)
    http://www.youtube.com/watch?v=YFCqAPd9wHw

  66. Мила и лъчезарна Петя! Тази тягостна тридесетдневна пауза – наистина ли бяха само толкова дните, сториха ми се много повече – е на път да промени нещо във възгледите ми за света. Неотдавна бях обвинен в един дълъг разговор в сляпо следване на принципите на Евклид и Нютон. След този прекратен почти принудително от ред субективни причини и обективни обстоятелства разговор, в който аз, Вашият интердисциплинарен партньор, се държах като закостенял схоластик, реших, че поне известно време ще изхвърля главната буква от името на Вселената. Обясненинието за тази крайна стъпка са дълги и сложни, но Вие вече сте готова с тях – те са в прелестното Ви метафорично ветрило. Ето, сега я реабилитирам, защото съм готов да повярвам, че ако не интелектът и биомеханиката, то поне душата на човека владее четвъртото измерение. Разтвореното докрай ветрило образува кръг и докосна, дори съедини два мига, стоящи на 2 592 000 секунди един от друг. Огъна времето. Превърна самото мълчание в миг. Дали Николай Иванович Лобачевски не е прозрял своята нова аксиоматика на неевклидовата геометрия в плен на нечие ветрило? Вероятността е изключително голяма.
    На какво правим в полето на математиката ние с Вас, скъпа Петя? Дори самото допускане, че всяка химия има ясни формули е неуместно, дори грубо. И друг път сме говорили за познаваемостта на света, сега се изкушавам да я илюстрирам с един стих на Валери Петров:
    „…Ти мечта за часовника точен,
    днес го имаш, но нямаш мечта…“
    Затова нека математиката и формулите жевият собствения си живот, а ние само да се наслаждаваме на възможността времето и пространството да се променят така, че да стават мост. Или стълба.
    Любимата Ви Габриела Мистрал наистина казва вълнуващи неща. Тя е изключителна също като почитателите и последователите си, но моля да ми позволите едно-единствено несъгласие с нея или по-скоро уточнение. Не, нямам самочувствието да я поправям, по-скоро искам да прочета думите й по друг начин. Красотата, скъпа Петя, не би могла да бъде сянка. Дори и на Бога. Дори и над Вселената. Красотата е светлина. Ако все пак се изкушим да надникнем в упадъчните школи и се позовем на естетиката на грозното, пак ще открием светлината. Ако потърсим контрапункт в тъмната космическа материя, отново ще видим нещо величествено и импозантно, изтъкано от погълната светлина и тайнствени метаморфози. Нещо привлекателно като пламъка на свещта за копринените крила на пеперудата, като изгарящото Слънце за споените с крехък восък крила на Икар.
    ***
    Искам специално да подчертая споделената си убеденост, че един изчезнал за известно време ефир не би могъл да прекъсне филма. Но има ли нужда да обясняваме това…
    И още нещо – вълшебствата, които ми приписвате, вълнуваща Петя, са плод на Вашата щедрост, на Вашата доброта и на Вашата с нищо незаслужена благосклонност към мен. Защото като изключителен психолог Вие знаете – насила можеш само да вземеш, но не и да дадеш. Така че вълшебната тук сте Вие, слънчева Петя и за това дори няма да спорим, защото, макар и с либерални възгледи, не виждам нито един аргумент срещу мнението ми :)
    Добър ден! Или страхотен ден :)
    http://www.youtube.com/watch?v=Z9VOeRXsRQU

  67. Очарователен и вдъхновен mgl! Вашият музикален подарък за мен е още едно отражение на идеята, че на нас, хората, ни е дадена силата да направим времето – климата, часовете – каквито бихме желали. Като чета Вашите вълнуващи разсъждения по ветрилото, според мен те поставят въпроса не само дали и как се срещат примерно две успоредни прави в необозримите за нас време и пространство, но и за това как се срещат сега, да речем около нас, две такива, дошли от предишни време и пространство, за които може би сегашният им миг като вечност е представлявал нещо необозримо…
    Изключително респектирана се чувствам от математиката и съм напълно съгласна с Вас да я оставим да живее собствения си живот, който също не е твърде лесен :) Продължава понякога моята главоблъсканица какъв е смисълът от интервалите на стойностите за дадени Променливи a, b или c, за да има решение за Неизвестните x, y или z дадено равенство или неравенство? Как дадени Стойности на Променливите биха удовлетворили дадено Решение, след като самите Неизвестни не биха могли да живеят някакъв статичен живот? Подобно на човека според мен у тях съществуват някакви константи, каквито при човека са базисните нагласи, но той в живота си се променя не само физически, но – бих казала за щасие – и психически. Колкото и да е разпознаваем и предвидим по ред свои характеристики и усвоени „отговори“ на определени въздействия, един внимателен поглед върху нещата би установил разликата им във времето и ситуациите. Та ето къде – струва ми се – е логично математиката може би вече да е открила причините за божественото и хармонично извиване в пространството, което прави възможни неправилностите /този термин е доста условен:)/ и така споменатите вече мигове.
    Като прочетох Вашата гледна точка за Красотата, дали правилно разбирам, че според Вас и самият Бог не би се съгласил тя да е негова сянка? Може би и той благоговее пред нея и за да й се радва повече и да може тя да се умножава непрекъснато, може би я е подарил на човеците като тяхна възможност да я създават, да я търсят и да се вдъхновяват.
    Да надникнем сега в красотата на една мелодия, прозвучала в душата на хора, за които не вярвам да са се интерсували много от математическата организация на музиката – като интонация в Простраството и като ритмика, паузи, темпо във Времето. От къде ли тогава ги е осветило това вдъхновение тя да зазвучи както им се иска вдъхновяващо и за тях, и за другите? :)
    Поднасям и на Вас това Вдъхновение :)
    http://www.youtube.com/watch?v=VcOvqpOWCwM&feature=related

  68. О, скъпа Петя, моля Ви, нека напуснем полето на математиката и да не се връщаме повече там освен при неизбежна самоотбрана :) Вашите задълбочени разсъждения за Стойностите на Променливите и Неизвестните, водещи до определени Решения ме накараха да се почувствам като студент от УНСС. Според един прочетен тези дни анекдот преподавател в това учебно заведение с разнообразна слава изписал една дъската с цифри и символи, след което се обърнал към аудиторията и каза: Колеги, това е интеграл. В Техническия университет даже го решават.
    Отново Ви моля, нека интегралите се интегрират както желаят помежду си, а ние да се освободим от техните окови.
    Да се върнем на Бог и красотата… Всъщност не бих могъл да отговоря дали Той би се съгласил с нещо или не, но пък и не би ни попречил да поразсъждаваме.
    Дали Неговата естетика е същата като нашата? Извинете, това беше самонадеяна грешка – дали нашата естетика е същата като Неговата? Ако съдим по достъпното за очите и сетивата ни Негово творение – да. Небе, звезди, Слънце, планини, равнини, реки, морета, океани…
    Но във фауната явно има експерименти, някои от които изглеждат някак незавършени и зарязани веднага след сглобяване на основната им конструкция. Да речем като ужасяващия крокодил, смразяващия варан или отблъскващия тасманийски дявол. Други пък са съвършени – като изящната импала, грациозната кобила или нежния царствената тигрица.
    Същите примери се видни и във флората.
    Остава последната възможност – да се разгледа венецът на Тровението. Очевидно и тук са настъпили известни колебания, след като се е наложило да се прави второ издание на Адам, наречено Ева. И ако това е мерило за естетиката Му – да, чувството ни за красота е едно и също. Красотата на творчеството, красотата на творенията или сложени под един знаменател /проклета математика, наистина ли е неизбежна!/ – красотата на сублимациите :)
    Изпращам Ви една клавирна сублимация, която би могла да бъде наречена депресия, но също така и романтичен букет от феерично разстилащи се воали, през които прозира докосване до съвършенството :)
    http://www.youtube.com/watch?v=OS8F5×07pl8

  69. О, скъпи mgl, Вашата сублимация, която ме свари на повече от 300 км от Центъра на Сублимациите :) Ви представя не за първи път като възвишен природолюбец. Към това, като прибавим и вълшебството на думите Ви, за мен вече не е така учудващ геният на поета Гьоте, който е и известен естествоизпитател с голям принос за изследване и доказване на ролята на светлината за възприеманеето на цветовете :)
    Чувствам се истински радостна от призива Ви да напуснем полето на математиката. Вярвам Ви, че тя е немощна да ни даде добри ориентири и затова ни дава само дезориентири :) и освен това отказът от нея подобно на отказа ни от рецензиите преди време вероятно ще премахне още едно ограничение за свободните ни сулимации.
    Като чета Вашите разсъждния по експериментите, които изглеждат като незавършени в областта на фауната и флората и не така прекрасни според нашата естетика, си мисля дали сетивата ни са пригодени да усетим и изпитаме удоволствията и красотата на привличането между крокодилите, които се считат за венеца на Творението в света на влечугите? :) Не е ли мило, че някои некрасиви плевели, а също и бодливи растения служат като параван или заслон на две змии, които удивително за човешкото наблюдения в периода на своята любов се радват една на друга? И тази не само вълнуваща, но и възбуждаща за наблюдателя тяхна любов прави така незаслужено опредлението им от биологията – студенокръвни! Да помислим по друг начин и за Адам. Второто издание на венеца на Творението според мен трябва да е създадено не заради несъвършенството на първото. О, не! Гопод е създал Ева за Адам, защото какъв смисъл и каква благотворност биха имали за него несподелените му сублимации в райската градина? Както и Вие сам в началото на нашите сублимации отбелязахте – те не могат да функционират в условията на някаква самодостатъчност. А колко би могъл да просъществува Адам без своята Ева?
    И нищо друго не би имало значение за него без нея. Ето едно музикално потвърждение на тази сублимация, което вярвам, че Ви е познато от други изпълнения, но мисля, че и гласовете на тези инструменти дообогатяват представата, че то звучи прекрасно с всички възможни гласове :)
    http://www.youtube.com/watch?v=Y_4515PnZmc&NR=1

  70. О, скъпа Петя, за пореден път щедростта Ви към мен надхвърля своята основателност! А опреледението „възвишен“ надига в мен онази топлина, която с една дума може да се определи като изчервяване. Моля Ви, не ме изкушавайте да загубя реалната представа за себе си, защото това – знаете го отлично – може да се превърне в дрога, а дрогата рано или късно води до абстиненция. Засега такава опасност няма, но кой може да разгадае душата на човека и да каже кога в нея може да се случи нещо, мислено за невъзможно до вчера…
    Въпреки известната ми вътрешна съпротива ще си позволя да насоча вниманието Ви към някои детайли, които могат коренно да променят цялата картина по отношение на венеца на Творението.
    Но нека първо успокоим еколозите – тук няма да разискваме основния въпрос на тяхното движение и по-късно ще им обясним защо.
    Вие разглеждате венеца в една негова интересна множественост. Да, лъчезарна и неповторима Петя, Творецът е дал по нещо всекиму. Неслучайно другото му име е Любов. Или както учи Йоан Богослов – „Бог е любов. Който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога“. Затова има кой да хареса и влечугите, и птиците, и рибите, и насекомите и въобще всяка жива твар.
    Но крокодилът, възторжена Петя, може да бъде венец само сред влечугите. Както и всички останали венци сред птиците, рибите, насекомите и въобще сред всяка жива твар.
    Те са само най-високата точка само в своя свят и нищо повече.
    И Вие вече знаете причината, няма съмнение.
    Защото Творецът е дал душа само на една своя рожба, сиреч само тя е богопомазана и провъзгласена за венец на творенията Му.
    В едно от следствията на тази Му воля имя може би и дяволска намеса. Рогатият е успял да внуши на част от хората, че те са господари на природата, на света и могат да се държат към него като такива – да избиват безмилостно животните, да изсичат диво горите, да обръщат течението на реките, да изчерпват безогледно благата от земните недра, да замърсяват въздуха… Да се държат като безсмъртни, без да са тикава.
    И тук е мястото да успокоим еколозите, които твърдо се противопоставят на мнението, че Човекът е господар на Природата. Съгласни сме с вас, зелени приятели, Човекът не е господар на Природата, а част от нея и трябва да се държи подобаващо, защото иначе временният победител /какво значат за Вселената няколко хиляди и дори милиона години/ ще се окаже завинаги победен.
    Човекът трябва да помни само едно – Бог е любов, а любовта е хармония. Винаги и във всичко. Дори античните инструменти казват същото :)
    http://www.youtube.com/watch?v=TCXFcCnhbQA

  71. О, мил и изненадващ mgl, толкова е хубаво, че сте открили и потвърждението на античните интструменти, че Бог е любов, а любовта е хармония! Вие знаете тази моя слабост към гласа на струните… Ето това е инструментът, чиито струни пеят в пръстите на двете ръце на чувстващия изпълнител, а тази съвременна песен прозвучава като една древна сублимация.
    С голям интерес четох споделените Ви мисли за Даващата Любов. Казвам това, като се опирам на Вашите думи: „…Творецът е дал по нещо всекиму. Неслучайно другото му име е Любов.“. И ето какво красиво чудо е, че когато преживяваме любов, ние всъщност я приемаме в себе си заедно с Него, дадена ни от друг, който Го носи в себе си… И това става само в най-чистото и финото даване и приемане, което е докосването чрез Любовта.
    Вашето споделяне, че моите думи създават у Вас някакъв смут от надигащата се топлина, ми дават основание да допусна, че в това оградено пространство на сублимациите започваме взаимно да се заразяваме. Бързам нещо да уточня, за да не звучи последната думичка по медицински заплашителна. Струва ми се, че от казаното от Вас излиза, че всеки от нас в значителна степен е попил от световъзприемането и опита на другия. Не мога само да преценя дали преживяваме обърканост, ако всеки вече е в Областта на другия, или в резултат на сублимациите двете Области са се слели? :) Вие твърдите, че моите думи предизвикват нещо у Вас. Но нали точно за тази Ваша способност аз Ви нарекох господар на вълшебните думи. В същото време описвате професионално опасностите от формиране на зависимост, което предполага мъчителни абстиненции, и като проникновен читател в човешката душа проявявате грижа към непредсказуемостта на нейната устойчивост на рискове. Но, докато разсъждавам за всичко това, не ме напуска моята увереност, която бих искала да дам и на Вас, че нашето взаимозаразяване не би могло да предизвика загуба на критичност и на чувство за реалност.
    И ето, с още повече спокойствие и сигурност аз се връщам в новата тема на нашите сублимации – Любовта. Открих в една песен много и различни гласове, които в пълна хармония твърдят, че тя е голяма колкото света – казано с гласа на венеца на Творението, на пианото, на китарата, на цигулката и арфата, а също и на флейтата. Можем ли да не им повярваме? :)
    http://www.youtube.com/watch?v=2KVMAvAe9Ug

  72. О, чувствителна Петя, бъдете по-внимателна в откривателството си, моля Ви!
    Песни като тази спират не само дъха, а и сърцето!
    Като споменавате медицината, ще си позволя да Ви препоръчам нещо. Ако познавате анестезиолог, помолете го за едно професионално нарушение. Нека Ви даде да вдъхнете малко райски газ. Може би тази упойка отдавна не се използва в медицината, но сигурно някъде е останало нещичко. Вярвам, че ще изпитате онова, с което депресии като тази могат да се сравнят. Милиони златни звездички като божествена илюминация ще избухват пред очите Ви и ще се разтварят в една приказна мъгла, която ще ви отведе там, откъдето не бихте искали да се върнете. Ще видите онази ангелска светлина, за която говорят онези, които са имали шанса да надникнат някъде Там и да се върнат обратно. Няколко мига. Толкова трае представлението, но е незабравимо!
    Един вход към щастливото безвремие, както може би изглежда щастието.
    Наистина опитайте. Вие има и сърцето, и душата, за да вкусите и да изпитате пълната наслада от този нектар!

  73. О, чудодеен mgl, как ме призовавате да бъда по-внимателна в откривателството си, а в същото време Вие сте така дързък да ми предложите да приема физически и да изпитам Вашето сравнение на онази депресия със състоянието на щастие, което предизвиква райският газ!
    Наистина досега не съм изпитвала такива няколко мига. Но Вие ги описахте така красиво, че аз отхвърлям известния в науката термин „изкуствен рай” и бих го заменила със „създаден рай”, и то специално от господаря на вълшебните думи mgl.
    Чувствам се леко объркана, но само много леко. Докато се зачудя дали Вие сте вдъхвали от райския газ и с мен споделяте това съкровено красиво преживяване и то е толкова живо, ако сте го изпитвали лично, и ето, че това любопитство веднага остъпва на наслаждението да примигвам в захлас от гледката на чудните милиони златни звездички, които се спускат трепетно искрящи над очите ми след всеки тих, но вълнуващ пукот на божествената илюминация… И потъвам в приказната мъгла, вдъхнала от омайващия аромат, и преглъщам този чудно сладък вкус…
    Бих искала още малко да допълня представата за възможността да се преживее такова щастие, че да не би някой да си помисли, че това е празна, но и опасна фантазия на mgl. Дано не наруша хармонията, която Вие създадохте с Вашите асоциации от онази депресия. Но би било добре да се знае, че райският газ подобно на Небесната лъчезария :) повлиява синтеза на серотонина, на който се смята, че дължим преживяването на екстаз, на полетите на въображението, на приятните усещания на тялото… И ако за пристрастените към наркотиците постигането на такива състояния се съчетава противоречиво с мъчителната цена от изтезаващата връзка на стимуланта с организма само и само да преживеят чувството за възнаграждение чрез аналогичната допаминова верига, то сублимиращите свободно и неограничено (като mgl, Петя, а може би и вече много техни последователи) го постигат с прелестната лекота да събуждат когато пожелаят у себе си божествените катализатори на протичащото щастие в ума и тялото и с него самостоятелно, но още по-добре взаимно се възнаграждават :)
    Като че ли изпитвам любопитно предчувствие за ново откривателство, което няма да е само мое – о, не! – а споделено с моя интердисциплинарен партьор mgl. Но не Ви ли се струва, мил и прозорлив mgl, че бих се чувствала малко нелепо сама да преживея щастливия експеримент със себе си, който ми предложихте, след като от Градината на Сублимациите Вие призовахте да си ги споделяме, за да не си ги консумираме в условията на самодостатъчност?
    И така си мисля, че дори и единственият анастезиолог, с който лично се познавам, също би предпочел да асистира с доставка за такова свободно и неограничено сублимиране, ако някой се посвети на тези божествени мигове споделено. Разбира се, споделено между такива двама, които могат да се издигат чак до ангелската светлина и да се спускат до най-гъстата, но опияняващо уютна непрогледност на приказната мъгла и после пак да се върнат обратно.
    Една разходка в щастливото безвремие, както може би изглежда щастието.
    За тези, които имат и сърцето, и душата, за да вкусят и да изпитат пълната наслада от този нектар!

  74. О, лекокрила Петя, допускате ли, че бих си позволил да Ви предложа нещо, което не съм изпитал лично? Щастието всъщност е страничен ефект на райският газ, както ще Ви обясни този познат Вам анестезиолог. Но миговете наслада игнорират всички други негови функции, защото са последното нещо, което човек изпитва преди да поеме към светлото безвремие, без да знае дали отново ще се върне в тленния свят.
    Но Вие, прозорлива Петя, повдигате един по-важен въпрос, който витае между атомите и молекулите на райския газ – за щастието.
    Не се наемам да дефинирам самото щастие. За всеки то със сигурност е различно, а и всяка ситуация предполага различно щастие.
    Ще бъдете ли да сте щастлива, ако сте на райски остров в тропиците и към Вас приближава кораб? Ако островът е Бали, а корабът е нает от Вашия туроператор – едва ли. Но ако сте на архипелага Фиджи и се казвате Робинзон Крузо – със сигурност!
    Нещо друго е по-важно и по интересно – миг или състояние е щастието?
    Аз – а и Вие, убеден съм – вярвам, че е няколко мига. Идват и си отиват. И слава богу! Животът в постоянно щастие е невъзможен. Или ако използваме като илюстрация сексуалната тема, която дилетант като мен приема като един от основополагащите камъни на психологията и дори на психиатрията, животът в постоянен оргазъм е невъзможен. /Дано това не оскърби нечий пуритански слух – ако се случи, ще се извиня на всеки засегнат./ Постоянното пребиваване в искрящата радост на съвършеното се превръща от мечтана кулминация в обременяваща невъзможност за съпоставка. А без сравнение се губи мярката за всичко. Не можем да познаем доброто без зло, уви…
    Вярвам, че имаме знаменит съмишленик в лицето на Шекспир, защото за какво друго, ако не за щастието възкликва той „О, миг, поспри!“.
    И може би част от смисъла на човешкия живот е търсенето на този миг. Казват, че има хора, които никога не достигат до него. Не искам да вярвам в това, защото никой не го заслужава. Предпочитам да се радвам на хора, които носят в душата и сърцето си колекция от мигове. Сигурен съм – и Вие.

  75. Оооо,… миг, поспри! :) Вашите мисли за щастието, щедър на идеи mgl, бяха за мен много интересни. Но нека не подчертавам на глас, че удоволствието, което изпитах, е идентично със съдържимото между атомите и молекулите на райския газ. Защото не бих искала отново да Ви смутя със значението на отражението на Вашите думи върху мен – няма да го кажа, само си го мисля – те създават прелестно пространство, в което наистина пърхат лекичките ми крила :) Но… би сбъркал този, който ще си помисли, че в атмосферата на споделените от Вас мисли и светове аз се чувствам само като една наслаждаваща се красива пеперуда. Неее… И това е вярно, но се съчетава и с друго. Защо Вашата сублимация беше така значима за мен? Защото от нея аз вдъхнах прашец, който, преминал през моите мисли, отрази още една гледна точка. Е, едва ли бих я описала така вълшебно, че да се услади и да се окаже със силна стойност като меда, но това нейно несъвършенство на изказването й мисля, че няма да наруши поне моето приятното чувство от едно ново предположение, от предвкусването на ново мъничко откритие, вдъхновено от Вашите разсъждения.
    Миг или състояние е щастието? Защо има хора, които носят в душата и сърцето си колекция от мигове, но има и такива, които не могат да го различат, които не познават сравнението, които не са познали критерия – хора, за които смисъл на живота става това да не са живи…
    Много дълго един възпитателен модел ни е държал, струва ми се, в примитива на двуполюсните качества на света – добро-лошо, красиво-грозно, лъжа-истина… щастие-нещастие. Но нека обърнем поглед (и Вашите мисли ме подсетиха точно за това – „А без сравнение се губи мярката за всичко.”) към другия модел – на единство на противоречиви качества. Той поставя значимите качества в позиция на мярата в една структура, в която едни качества са естествен коректор на други. Например според привържениците на този модел стремежът към самостоятелност ограничава дисциплинираното поведение в неговите позитивни граници, а обективната оценка на собствените постъпки не позволява на чувството за отговорност да се изроди в постоянно чувство за вина. И така, кратичко ще обобщя, че този модел представя позитивното качество или състояние като мяра между два крайни негативни критерия, а също и в динамиката между тях, определена от субективното преживяване на различните ситуации. Ето някои примери за структурата на такива противоречиви качества в единство, представени чрез тройчици думи, средната от които изразява мярата и е смислосъдържаща, а с това и положителна, а двете крайни – ограничаващите я и определящи я като критерии крайни негативни качества: безотговорност-отговорност-максимализъм; своенравие-дисциплина-раболепие; пристрастност-обективност-педантизъм; безпринципност-принципност-консерватизъм; мизантропия-хуманност-филантропия; нетолерантност-толерантност-безкритичност; несправедливост-справедливост-популизъм;… неувереност – увереност в себе си – високомерие… и т.н.
    Точно от тази гледна точка се изкушавам да видим и щастието, проницателен и чувстващ mgl, – да проверим дали то би могло да представлява феномен на мярата, носител на положителната валентност в една структура на единство на противоречиви качества или състояния. Това като че ли би изяснило защо има множество хора, чийто живот е богат на колекция от щастливи мигове и които умеят да ги различават, да ги улавят –„О, миг, поспри!” – и да ги пускат да си отидат, но без страх, защото не губят увереност, че те отново ще им се случат. Но за да се уверим във валидността на тази структура по отношение на щастието, нека потърсим ограничаващито го крайности.
    „Постоянното пребиваване в искрящата радост на съвършеното се превръща от мечтана кулминация в обременяваща невъзможност за съпоставка. А без сравнение се губи мярката за всичко.” Като използваме тази Ваша мисъл, струва ми се, че невротичният стремеж (невротичен извън норма, а не дай, Боже, и психотичен!) към едно неспиращо състояние на удоволствие, което Вие сравнихте (и Ви благодаря за това, че ме улеснихте) с оргазъм, би могъл да бъде единият краен критерий на щастието, който обаче – както виждаме – не е щастие („животът в постоянен оргазъм е невъзможен”, както казвате Вие, което споделям и аз и нека се намери някой, който да докаже обратното). Затова той има негативна валентност и бихме го отнесли към нещастието. Характеризира се с едно непрекъснато неудовлетворение и отчаяние, изразяващо се с идеята „О, миг, не спирай!”. И тук е дължимо да отбележим, че нямаме предвид само сексуалната тема, нали, а всички случаи на стремеж да се стои в състояние на непрекъснато удоволетворяване на нещо желано, преживявано като удоволствие.
    За другата крайност, която може да е критерий за сравнение на щастието, също с негативна валентност, ми се струва, че е характерно възклицанието или концентрирането в мисълта „О, миг, не идвай!” :) Тук усмивката ми е просто реакция на хрумката, но това състояние не е никак радващо, защото е фиксирано в антирадостта, ако може така да се каже. Мисля, че е излишно и всеки би се досетил, несъмнено и Вие, как чрез фиксацията в тази крайност човекът, който я е избрал за определяща стила му на живот, също напълно се лишава от колекция от щастливи мигове.
    Аз много се извинявам за този голям обем на моите разсъждения заради не така развитата ми способност за красноречие като Вашата, разбиращ и доверен mgl. Но се радвам, че споделям с Вас тези мои щрихи по въпроса, малко груби и само за съжаление небрежно маркиращи моята гледна точка, която не противоречи на Вашата, че щастието е миг, а не състояние. Но мисля, че тя обяснява възможността при много хора, между които се надявам, че сме и ние, сред динамиката на мярата щастие между докосването на двете определящи го граници от множество такива мигове често да спира дъхът ни :)

  76. О, скъпа Петя, какъв дълбок анализ на нещо толкова абстрактно дори в конкретността си като щастието!
    Накарахте ме да се замисля и да видя, че тъкмо щастието – това имагинерно пламъче без материален носител, днес е в основата на най-процъфтяващия бизнес.
    Всички ни продават щастие. Оставяме настрани оборотът на пороците – той по принцип расте устойчиво и колкото повече се ускорява животът, толкова по-високи приходи ще имат продавачите на всичко укоримо от аскетите – от светлото пиво до четвъртитите бутилки с тъмни етикети, от червена светлина до белия прах.
    „Изпитайте щастието от нова дреха, нови обувки, нов телефон, нова кола, нов дом… Изпитайте щастие! Но преди това бъдете добри да си плотите, може и на лизинг.“ Това всъщност ни казват търговците.
    Но бизнесът е труден, конкуренцията е жестока, затова всеки от тях иска да ни убеди, че предлаганото от него щастие е много по-добро от това на останалите. Ще ни задоволи повече и ще трае по-дълго.
    И макар да знаем, че е важен не покореният връх, а пътя до него, ние купуваме все повече и повече.
    А вечер си пускаме Дискавъри или Нешънъл джиографик и неосъзнато мечтаем за простичките неща от екрана – вълшебни гледки, първична чистота, мир с природата, интимност с най-близките и единение с общността.
    Така се ражда и отглежда едно голямо противоречие – единствената валута, с която се купува щастие, се печата в сърцата. С нея бихме могли да имаме целия свят, но не можем да купим дори един молив, с който да опишем чувствата си.
    Впрочем, точно тази валута искат да владеят търговците, за да ни накарат да намерим и да им дадем търсения от тях еквивалент в купюри.
    И така – омагьосахме ли кръга, проникновена Петя?
    Но защо разглеждаме само щастието? Радоста ли е по-дълбока или болката? Защо се твърди, че страданието облагородява? Значи ли това, че доволството ни прави безчувствени? Какво ни казва Толстой със знаменитото си мото на „Ана Каренина“?
    Тези въпроси са кръстопътни и отговорите им може да се проектиран навсякъде, включително и в политиката, където също е пълно с търговци. Но ние искаме да стигнем другаде, нали? И да попитаме като старицата от магнетичното „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе /свободна перизфраза/ – „Щом този път не води към храма, защо е направен?
    Защо наистина?
    Опасявам се, лъчезарна Петя, само от едно. Да не би този разговор да ни отведе в мрачните сенки на меланхолията – сенки, които Вие не заслужавате!

  77. О, добър и чувствителен mgl, търсенето на отговори на въпросите, които са се събудили у Вас покрай мислите за щастието, може би би довело до създаване на цяла книга. Книга голяма колкото живота…
    През мрачните сенки на меланхолията, които вероятно не въднъж са ни почерняли, без да заслужаваме, бихме могли да преминаваме с едно фенерче с пламък от вай-важните неща, на които се крепи животът ни. Защото, когато е ден и слънцето свети силно, получаваме достатъчно огряваща ни светлината. Да, тя ни прави доволни и може би забравяме да благодарим, че го има един такъв ден с благополучие като даденост от Някъде. Но после естествено идва и нощ. Ако това е трудна нощ, през която може не да спим, а трябва да вървим, за да не паднем или да не умрем, тогава можем да светнем с това свое пламъче, с което ние да огреем пространството около нас. То може да е по-слабо от голямото слънце, огрявало ни през деня и правило ни безгрижни, но ще е достатъчно, за да преминем през сенките. Така, когато сме осветили това пространство, тъмнината му ще отстъпи по-надалеч, вече няма да предизвиква страх и ще можем да виждаме и да прескачаме камъните, които иначе биха могли да ни спънат.
    А кои са спъващите камъни наистина, които биха пречили както в тъмнината, така и в заслепяването ни от слънцето понякога през деня? Да, проницателен mgl, някои наши съществени потребности биват използвани да ни превърнат в потребители на стоки и услуги. Така започваме да служим в задоволяването на нечии потребности, които не намират друго удовлетворяване освен чрез компенсираращия стремежа към власт – пари и/или влияние, характерен и за търговците, и за политиците.
    За съжаление, когато липсва у някого онова истинско пламъче, той постепенно се превърща в нещо като търговец и политик в едни отношения с близките, които подменят същинската интимност и близост, в чието свещено пространство може да се споделя само любов.
    Животът би могъл да преминава и така, но е възможно да се появят и ценностни кризи, в които, ако бъдат засегнати и най-важните ценности – животът и човешкото достойнство, това би довело до екзестенциален вакуум и до изгубване на смисъла… Но тази тема отваря една цяла нова страница за значението на хуманната и авторитарната съвест, за справянетото със собствените причини за страданието, което е неизменна част от живота, цената на самия живот… Това са неща, които могат и да ни погубят, но ако не им се оставим да го сторят, през травмата израстваме и се развиваме. В страданието си бихме могли да намерим и смисъл, а също и да открием своята съкровена цел.
    Радостта ли е по-дълбока или болката? Според мен тези две чувства не биха могли да си съперничат. Чувството и чувствителността или ги има, или ги няма; или се проявяват на повърхността, или пък могат да бъдат дълбоки и да разтърсят човека. Могат да събарят или пък напротив – да извисяват, да действат пречистващо. Плакали ли сте силно от радост, mgl? Аз – признавам си – често. Да, радостта и красотата според мен също имат потенциала да разтърсват както и дълбоката болка.
    А пък знаем ли в какво се състои съвършенството?.. Дали то не е привилегия на безчувствените, които се стремят да преминават необезпокоявани в живота, като следват железни предписания за предпазване от емоционалността? Защото тя би могла да отслаби тяхната енергия и бдителност за възможностите за постижения и престиж. Нещо повече. Те често сочат с пръст „слабите”, които чувстват и които проявяват състрадателност.
    Не радостта според мен поддържа доволството и ни прави безчувствени. Защото доволните и безчувствени не се поддават на същинската радост по същия начин, както избягват и страданието – и двете биха ги направили еднакво уязвими и слаби, нещо, което не биха могли да понесат.
    И ето тук май идва отново въпросът за щастието. Дали бронираните срещу чувствата хора биха могли да го изпитат, след като не познават същинските възможности за съпоставка, защото се концентрират в едната от двете крайности – територии за бягство от чувствата? Едната крайност служи за барикадиране от „слабостта” да чувстват, заравяйки се в специално избраната като стил на живот защитна Депресия в дълбок окоп. В другата крайност – напротив – компенсират в Манията дефицита си на смелост в чувствата и страха от себеотдаване на същинската интимност с непрестанен стремеж за задоволяване на първичната сетивност, но задължително отцепена от чувствата и главно без любов, защото тя е силно заплашителна.
    И… май пак стигнахме до любовта и до готовността на човека за сливане чрез любовта.
    Защото, когато го има това божествено сливане, наоколо има толкова много вълшебни гледки, първична чистота, мир с природата, интимност с най-близките и единение с общността… и няма, няма самота. Може би това дава известно обяснение на Толстоевото мото на „Ана Каренина”, защото ако няма сливане, то значи, че има разминаване и преживяване на една понякога убиваща самота. А когато я има Любовта, като че ли всеки път води до храма?
    И с нея винаги има пламче във фенерчето за преминаване през тъмните сенки на меланхолията дори когато тя е стегнала гърлото и от очите напират да бликнат сълзи. Надявам се, че не е толкова наивна вярата ми, мил и чувстващ mgl, че това е вълшебството, от което винаги се появява една усмивка и тогава, както знаем, и след най-тъмната нощ идва светлината на деня!

  78. О, скъпа Петя, наистина Ви насочих там, където не не исках да попадате – в подстъпите на меланхолията. Но всъщност тя не е толкова лошо състояние, стига да не води до крайна, до Обломовска съзерцателност, обърната навътре и обездвижваща духа. На увереността Ви, че и след най-тъмната нощ идва светлина, ме успокоява.
    Очевидно и Вие споделяте оптимистичната ми убеденост, че Одата на радостта е по силна от Реквиема.
    Говорите за самотата и подобно на Борис Христов /“… няма смърт, не може и да има…“/ казвате „няма, няма самота“.
    Не го приемайте като опониране, но нека поразсъждаваме върху това.
    Не е ли самотата, благородна Петя, е доживотната присъда на интелекта и на духа? Дори в миговете на божествено сливане на интелектуалните и емоционалните полета всеки ум и всеки дух запазва своята самотност. Те могат да са част от цяло, но никога не се размиват в цялото. Също като химичните елементи, които непрекъснато влизат в различни добри и лоши /добри за кого и лоши за кого – ето още една безкрайна тема/ съединения.
    Самотата, вълнуваща Петя, е част от нашата индивидуалност. Можем да я споделяме, но не и да я губим, защото иначе няма да сме това, което сме, не мислите ли?

  79. О, мислещ и достигащ mgl, аз с удоволоствие бих погледнала дистанцирано научните тези, които винаги ще засечем да си противоречат. Някои автори си оставят вратичката за оспоримото или пък добросъвестно и по-скоро високо интелигентно отбелязват, че има и необясними, недоказуми, изплъзващи се, убягващи от доказателственост неща…
    Затова може би е добре, че всеки човек открива собствената истина между пластовете и завесите на множеството установени истини. Разбира се, тази истина също не би могла да остане неподвижна, защото няма статичност в психичния живот. Ситуациите са достатъчно силни, а адпатцията ни към тях е достатъчно наложителна за оцеляването и като че ли приемането на нова истина днес или връщането ни към стара истина утре е най-малката жертва, която Егото дава и преживява като отстъпление.
    Предварително се извинявам на Вас, Господаря на вълшебните думи, ако Ви се стори, че тук използвам някои словесни волности, допустими в науката за душата. Така става, че се появяват нови може би лексически неправилни думи, които обаче идват да определят неназован досега нюанс, за да може нареченото с тях да се отдели от вече познатото.
    Днешните определения за самотността на всеки дух, направени преди повече от век, изясняват Съзнанието и свързаното с него Аз или Ego или Self. Особоно последната от тези думички носи идеята за самостта на нашата индивидуална психична същност. Западните психологии приемат, че нормалната ни естествена и оптимална идентичност е егоичната, а азиатските школи твърдят, че егоичната ни идентичност е еднакво илюзорна и ограничена, защото природата на нашето обичайно състояние на съзнанието е сходна на сън. Затова те обучват в продължителна практика, за да се появи процес на постепенно рафиниране на възприятията, което води до проникването на съзнанието във все по-фини пластове на идентификацията…
    Колко много усилия! Много усилия, от една срана, да се научи човек ефективно да брани егото, за да може страданието да е по-поносимо (на Запад), от друга страна, възпитаването в непривързаност и избягванене на негативизъм (на Изток) гарантира психичното здраве… Ако не се изолираме от чувствата в едно по-висше състояние, то нашето обичайно състояние на съзнанието е „подоптимално”…
    Сетих се и още нещо за самотата, питащ и откриващ mgl (сещам се, че самодостатъчността беше вече отхъврлена още в началото на нашите сублимации :) ). Много хубаво казахте, че можем да я споделяме, но не и да я губим, защото – бих добавила – ако загубим и нея, сме загубили всичко. Да, това като че ли противоречи на казаното в предната ми сублимация –че когато има божествено сливане, няма самота, а Вие сте много убедителен със сравнението с добрите и лоши съединения, в които влизат химичните елементи. И всичко това с нещо ми напомни за Лабискуи. Когато съм чела тази история, съм била отдадена на преживяването, но досега не съм мислила върху нейната съдба, която като че ли в концентриран вид дава много съдържание за разсъждение. Дали е смърт сливането завинаги в тази най-чиста любов, може би най-щастливата смърт, ако някой би могъл да избере? Дали е живяла като жива Лабискуи, преди да се появи Белю Пушилката, или тогава тя се ражда наново като жена, а дори и като идентичност след дългото бевремие? Сигурно литературната критика вече е дала своите интересни интерпретации, може би и Вие имате Вашите, ако са Ви вълнували тези образи. А мен ето сега Вашите въпроси, скъпи mgl, ме подсетиха и събудиха онези някъде забравени вълнения за сливането и самотата, но през съдбата на тези герои. Като че ли е много скъпа и на самия автор Лабискуи, толкова скъпа, че затова може би той решава красиво да сложи в рамка съдбата й и да не я пусне да оцелее и да влезе в свободния свят, където би я постигнала същинската смърт – смъртта на Лабискуи? Дали е така и в представите на един герой, несъмнено обичал някога да чете истории за герои?

  80. След това блестящо прозрение, скъпа Петя, няма какво да се каже. Да, Лабискуи наистина щеше да загине в големия свят, където нейният Белю нямаше да е само нейн; където общественият нивелир щеше да иска да подравни и в крайна сметка да изсуши до размерите на благоприличен хербарий нейните вълнения; където любовта й щеше да се изправи пред много по-сурови изпитания от решението да напусне сигурността на стана си, любовта на баща си, възхищението на народа си и да изтърпи мъките на глада на тялото в името на пиршеството на сърцето. Затова любящият автор не е позволил на късчето самородно злато да влезе в ръцете на занаятчиите, които може да го превърнат в пръстен или огърлица, но преди това ще му вземат душата.
    Но ние говорехме за сливането, сливането завинаги.
    Лабискуи е част от литературата, но е и част от живота.
    Тя може днес да е жена, но утре може да е мъж и да се казва по друг начин.
    Тя може да преживее всичко за своя Белю и ще го направи с радост.
    Но не е ли тя трагично обречена винаги да умира, дори да остане формално жива? Може би това е фаталността на любовта. Онази любов без определения – голяма, истинска, единствена и какво ли още не. Просто любов.
    Дано не ви се видя, чивствителна Петя, прекалено черноглед, но не е ли всяко нейно пламване е начало на смъртоносен пожар? Дори когато бъде загасен от старателните пожарникари или огънят се задуши в собствените си пепелища, черните петна никога повече няма да разжад вълнуващи цветя. Може би няма да раждат и враждебни тръни, а ще продължат да дават например благоразумното, необходимо, но и безлично жито.
    Тук всеки би могъл да каже – и то с право – че това са безсърдечни и малодушни разсъждения. Че е по-добре човек поне веднъж да набере дъхав букет, отколкото цял живот да трепери да не би някоя лятна буря да унищожи пшеницата. Че хората живеят за цветята, а не за хляба.
    Така е.
    От тази убеденост пламват пожарите – пожарите, които могат да радват с танца на пламъците, да греят с топлината на ласките си и да изгарят със силата на стихийността си. Пожарите, към които цял живот се стремим като пеперуди към пламъчето на свещта и за чията опасност непрекъснато ни напомнят по пътя, сори понякога ни съветват да си вземем пожарогасители…
    Омагьосан кръг. Изходът от него сигурно е само един. Но ние не можем да го знаем днес. Ще питаме някога някъде Лабискуи.

  81. След Вашите вълнуващо споделени мисли, мил и добър mgl , ще направя опит за едно различно изследване-разсъждение. Надявам се то да е начин да погледнем и откъм една по-бяла гледна точка, която успокоява и обнадеждава.
    Дали пожар и пепел или пък дъжд след суша за живот носи тази любов, която е просто любов? Знам, че това е една безкрайна и вечна тема, но ако се задоволяваме с вече откритото или със задънените улици, до които твърдят, че са стигнали други преди това, ако приемем за свой техния отказ от откритието, за какво ни е нашият живот? Че е добре да черпим от чуждия опит – да, това е важно, но пък така дали не черпим знание и от неуспехите на другите, готови като тях да се предадем, защото те преди нас вече са се предали – казвам си аз и пристъпвам към опит отново да разгледаме образите на героите, които вече си припомнихме.
    Бихме могли, разбира се, да разсъждаваме за Лабискуи като носител на тази, както казвате любов без определения, просто любов, и няма значение в това дали човек като нея – силно обичащ, е мъж или жена… Познала неясни чувства у себе си, които е искала да рабере и да изпита, тя постига това божествено сливане чрез Белю в любовта. Да, гладът и умората отнемат живота й, но нейната любов дарява живот на човека, на когото посвещава непознатите преди това свои чувства. Лабискуи умира тогава, когато я напускат жизнените сили… И в това като че ли има нещо наистина символично – любовта умира, когато се изчерпи нейната жизненост, ако е можело от нещо да бъде ограничена.
    Но бихме могли да погледнем и по друг начин символиката. Да приемем в този момент, че Лабискуи е самата Любов, а Белю Пушилката е самият Човек – без значение мъж или жена. Каква друга роля прозира у бащата на Лабискуи – например ограничаващите житейски обстоятелства или нека го наречем просто Животът. Този Живот си отглежда едно различно от другите дете или Чувство, което смесва у себе си множество други… Понеже е различно, допуска то да се самоизучи донякъде и ето, че познанието формира у него любопитство към изпитанието на оформилите го чувства, генерира силен чувствен потенциал, което ни подсказва, че срещата на Човека с нея, ще бъде среща или запознаване с голямото чувство Любов. Така и става. Човекът попада в този Живот на ограниченията, но с възможност там да стане и господар, да владее планините и дивеча, но да доживее живота си в изолация далече от Своя си свят, изпълнен само с една голяма Любов, но разбираме тази друга възможна развръзка едва когато ни се разкрива разказаната от автора. Точно обаче Любовта не допуска Човекът да остане там, предал се на ограничението да има всичко, от което може да се нуждае, но лишен от това да бъде Себе си… Благодарение на нея той отначало смътно започва да осъзнава в някаква степен любовта на Друг Човек, представата за когото пази заедно с представата за Своя си свят, и започва да тъгува за него – и за Света си и за Другия Човек. Свързан вече с тази чиста просто Любов, той бива окуражен от нея да се върне в Своя си свят, пътуването до който е почти немислимо заради препятствията, които е създал Животът сред тази природа. Тук дългият път през планините бихме могли да разгледаме символично и като трудния понякога Път към Себе си.
    Но Любовта продължава да окуражава Човека, самата тя го подготвя за дългото и тежко пътуване с всичко, което може да му е необходимо, бди над него във всеки миг, брани го с крехките си сили от куп затрудняващи обстоятелства, които биха го отказали, защото Застоят носи заплаха за Смърт – Застоят по Пътя е самата Смърт… Героинята Лабискуи е изтощена, но точно в такъв момент става предаването на силния заряд на тази чиста просто Любов към Човека – зарядът с Любова за него като втори живот. Човекът не погребва Любовта, защото той я носи вече в себе си, оживял от нея. Точно такъв той дори като по чудо среща в планинската пустош своя другар и отново не сам продължава пътя си към Своя свят и вече напълно осъзнал Любовта може би няма да усеща умората устремен към Другия Човек, който някъде в този негов Си свят го очаква…
    Ако Лабискуи е този символ на любовта, то не е ли тя, Любовта, тази, която спасява Човека, зарежда го със сила, не му позволява да се предаде на Житейските обстоятелства и той израства в това да осъзнае своя смисъл да продължи пътя и да бърза към Своя свят – там, където вече знае заради осъзнатата си Любов, че го чака Другият Човек. Не опустошаване – пожар и пепел, носи Любовта, а може би носи самия живот… Бива отричана, ако не достигне волята да се продължи пътя, по който може да води само тя и да окуражава. И така блажено са живяли тези, които като нашия герой, са вървяли по пътя, изпълнени от Любовта и слети чрез нея с Другия в едно цяло (може да го наречем напълно подходящо и химично съединение). И може би в самотата не би могло да се чувства самотност заради божествено изпълващата Любов.
    Тя не изпепелява, вълнуващ mgl, защото не руши, не взема душата, напротив – тя я храни и укрепва. Чистата тя, просто Любов, само дава живот, а отказът от нея е отказ от живота и най-изпепеляващото угризение през целия живот и на финала на живота.
    Така по ми допада да мисля за Лабискуи и знам, че ако мога някъде някога да я попитаме, то не бихме помнила това знание за следващ живот, в който всичко се започва пак и пак съвсем отначало… А може би и днес някъде около нас е същата тази Лабискуи – мъж, жена, дете, която още незнаеща отново за пръв път открива в себе си чистата любов, наричана просто Любов.

  82. Скъпа Петя, простете ми греха, който имам към Вас и ми позволете да изкажа възхищението си от Вашия анализ. Анализ, който показва по блестящ начин, че разумът без душата не може да чете текстовете на живота.
    Моят грях е, че донякъде умишлено търкулнах кълбото по склона на рационалното. Така може да се направи дисекция /или аутопсия!/, но не и да се почувства истински, съгласен съм.
    Вашата метафорична картина разкрива истината за Космоса, наречен Живот. Космосът, който е в нас, но малцина дръзват да се опитат да го разберат. Може би защото се плашат, че Знанието ще разруши стройната им пирамида, редена търпеливо от хилядите тухлички, произведени от фабриката „Така трябва“. Но пирамидите са не само туристически забележителности. Те всъщност са гробници. Гробници на нашия собствен живот…

  83. Скъпи mgl, Вие нямате никакъв грях към мен. Нито за така търкулнатото кълбо, нито пък за друго. Без да съзнаваме, рационалното често ни идва в помощ, за да предпазим отвън нежното и крехко емоционално. А на мен ми се стори, че точно заради прозиращото емоционално бяха толкова вълнуващи Вашите разсъждения и разумът е послужил само за това кълбото да се спре, за да не се загуби.
    Тухличките от фабриката „Така трябва” са важни. Много дълго се учим от малки да си ги изработваме, да полагаме усилия, понякога лишения, а ако вложим и собствена воля, а не принуда, те са нещо градивно в живота ни. Да, понякога човек се увлича в изработването на тухличките и забравя да следи в цялост и функционалност строежа си или започва да изгражда основи и да вдига стени по модела на съседите си. Така може да изгради живота си не като свой малък дворец, рамка или храм на свободата си, а като красив и наглед удобен затвор (думата гробница малко ме плаши). Метафората с пирамидите изключително много ми допада, но тякак си тъжно му звучи за този случай.
    Предната картина остана нецяла. Описах само тази част от нея, по която ни води авторът. Той загатва и другия вариант. Затова нека изфантазираме и другите планове на картината, за да открием и там нещо важно и ценно.
    И така, Човекът остава да живее в стана на господаря на планините и дивеча – Животът, който е поставил ограничения и чийто архетип – както е и в повестта – е авторитетният ограничаващ баща. Негово дете е Любовта. Тук може да поразсъждаваме за майката, която детето не помни и в тази посока виждам много полезно и информативно за изследването ни съдържание, но не знам дали е подходящо да се впускаме сега и в него. Това е друга линия на изследване. Може би трябва само да отбележим, че, ако майката е символ на Земата, както често се приема, а бащата – на създаващия Бог, то и в тази творба Любота ни се представя като даденост от Бога, която, непознаваща майка си, съществува незаситено на земна обич, топлота и нежна прегръдка. Точно тях тя непрекъснато търси или ние чрез нея – Любовта, непрекъснато търсим и към към тях се стремим.
    Но нека продължим. Представяме си, че Човекът заживява с друг човек от местното племе. Това ще го избави от самотата, вероятно ще му носи радости и сигурност. Да, това не е Другият Човек от неговия Си свят, но според повелите на Живота той приема да бъде скачен с живота на човек от племе, на което родово може да не принадлежи, но с което е готов да се сроди. На този друг не би трябвало да гледаме откъм друг етнос или раса, а точно като на представител на различността. Човекът би могъл да напълни живата си с достатъчно смисъл: с Различния човек да живеят добре, да създадат своите деца… а той, Човекът (както и Различния човек), непрекъснато да носи копнежа по Любовта, по Своя свят, по Другия Човек в него, към който не се е осмелил да потърси Път заради предупрежденията и ограниченията, поставени от императива на Живота, че в този стан е сигурността и че вън от него има риск Човекът да се загуби. Защото наистина който би намерил трудно Пътя си, той може и да се загуби, да се измори, да изостане и Бялата смърт или Преследвачите на ограничаващия Живот да го изтощят до смърт или направо да отнемат живота му. Така Човекът би могъл да остане в стана и, споделил живота си с различността, да предаде чрез гените на децата си този незаситен Копнеж по Любовта. И ето така хората си предават отново Любовта – чрез силния Копнеж по нея, който не ги напуска до края на дните им. Тук може би трябва да обърнем внимане и на тази факти от повестта – Светът на Човека не е мираж. Той същесвува. Излязъл е от него и изгубвайки се в планинската пустош, той попада ат ов плен на Живота на ограниченията и различността. Всъщност излиза, че търсенето на своя Път, представлява Връщане към изгубеното Себе си.
    Но нека не пропускаме и другите планове в нашата картина: единият – тръгвайки по Пътя в търсене на собствения Си свят, ако Човек изостане и се предаде, другият – оставайки в стана, ако не се реши да сподели живота си с различността.
    И така, тръгва Човекът по Пътя към Себе си, воден и окуражаван от Любовта. Да допуснем, че не достигат силите и той спре някъде по пътя. Ако Любовта е с него, той би могъл да загине някак си щастлив в топлината й. Ако пък той я е изоставил по Пътя си, ако се е отрекъл от нея, би живял диво сред планинската пустош до края на дните си, създавайки средства за защита от враждебността на Зверове, на Преследвачите на ограничаващия Живот, на природните Стихии, или сам би станал див ловец или нападател, за да оцелее до края на живота си. Ако продължава да носи Любовта в себе си, но не може да стигне до Своя си свят, би създал от самотата си нов Свят, облагородявайки със съзиданието си дивата природа наоколо, за да преодолее убиващата самотност. И от тази Любов той би фантазирал безспир недостигнатия Си свят и в него там Другия Човек…
    Ако пък Човекът остане в стана и не тръгне по Пътя си, но и не се реши да сподели живота си с различността? Спомняме си, че Животът му беше предложил да го събере с детето си Любов и с бащина благосровия да заживеят заедно, а той да наследи след време Царството на планините и дивеча, тоест самия ограничителен Живот. Това е май вариантът, в който Човекът се отдава на Любовта си, не приел компромиса да съчетае живота си с някой от представителите на различността, които са наоколо. Вероятно в този случай той копнее силно (съзнавано или не) за онзи Друг Човек някъде в неговия Си свят. Така се лишава от това да зачене своите деца, но за да понесе самотата си, той отново й вдъхва смисъл – изпълнен от тази своя Любов, която несподелена му оказва натиск, която му е силно присъща, с която единствено е приел да живее, той се обрича да ражда всеки ден нещо себеподобно – деца, често наричани творчество с всички идеи, които ни идват наум по съдържанието на тази дума. Хората от стана гледат на него и на Любовта му като на високи Бели богове, често го почитат като богоравен и се уповават на него и на неговата Любов, или пък се дистанцират или сочат с пръст отличаващата го различност. Но именно Любовта пак е тази, която прави Човека създаващ, за да понесе самотата и отчуждението си сред различността, дори и там да е създал само въображаемо Своя си свят с Другия Човек…
    Скъпи mgl, не само, че нямате грях към мен заради търкулнатото кълбо, но благодарение на Вашите чувства и разсъждения, моят поток на мисълта на фона на чувствата направи тази карта, която като че ли дава по-ясна представа за изборите на Човека, често направени на сляпо, за възможностите на живота му, които пространството и времето предоставят. Защото той не е окован в никой от тези светове – бил той неговият Си свят или чуждите нему светове. Затова все пак успява всичките да ги направи свои (или не успява), може да живее само в едни от тях, но може едновременно да се простира в повече от един… Точно това може би често акумулира напрежение за търсене, за създаване (или творчесво), за удовлетворяване на осъзнати или неосъзнати потребности… Самият Път към Себе си често е далеч по-различен от пътуване през планини с техните географски (релефни и климатични) тудности. Понякога е път за излизане отвъд, или път навътре към себе си, понякога продължава с месеци и години, друг път е само секунди в решението…
    Всичко това, което мислих и написах тук, стана възможно да се създаде от Вашите мисли и въпроси, мил и добър mgl. Но всъщност аз трябва да Ви помоля да ми простите, че така лекомислено съм извикала у Вас идеята за живеенето ни като за построяване на собствените ни пирамиди, за което много, много съжалявам. А може би пък това е по-възможният живот, а този, който ни е описал създателят на Белю и Лабискуи, за който не спирам за вярвам, че е също от Бога благосровен, е само като едно от нашите посвещения, с които единствено можем да се докоснем като в сън или в мечта до Своя си свят чрез чистата просто Любов…


Вашия коментар