Сайт на Ася Пенчева

Да изкупим Британия и да им изпием бирата!

London

Не веднъж съм казвала със съжаление, че интернет уби откривателското ми чувство. Особено след Google Earth, където можеш да видиш частните басейни в Мелбърн и пирамидите в Гиза. Дори Лондон като че ли не беше толкова интересен – кралско семейство, замъци, история, красоти. Освен всичко останало съм и републиканец по убеждения, така че нямаше как да приема евентуална покана за следобеден чай с кралица Елизабет.
След първите часове на английска земя обаче бях убедена, че географското им положение е много хубаво. Тази естествена изолация на острова
е полезна за цялото прогресивно човечество

за което отдалечеността от Англия е въпрос на оцеляване. Честна дума дясното движение по пътищата е истински кошмар, особено за континентален човек, който не слиза от колата си. Докато застанеш на тротоара и инстинктивно погледнеш наляво, отдясно машините профучават в опасна близост.
Друга неприемлива особеност на англичание е да монтират на мивките си два крана с два чучура – един за топла и друг за студена вода. Как е възможно да са толкова закостенели, след като от поне 50 години в света се произвеждат масово смесителни батерии! Невъзможно е да се измиеш с нормална топла вода – или се щавиш, или се вледеняваш. Средно положение няма. Но, както вече казах, хубаво е, че са отделени на остров и не ни се налага да възприемаме техните битови традиции.
Макар че всичко дотук е пълно с другарска критика и констатации, Лондон е прекрасен град. Не, не става дума за Бъкингамския дворец, за Тауър бридж, Гринуичкия меридиан или Биг Бен – те са в интернет. Просто на мен Лондон ми допадна заради онези неща, които отсъстват от туристическите справочници.
Спокойствието, сигурността, атмосферата, магазините и пъбовете – това липсва в Google Earth. Няма го в Лондон хаосът на космополитните градове, макар че навсякъде е пълно с народ. Само едно случайно докосване при разминаване обаче е последвано от задължителното sorry. Изобщо не ме интересува наистина ли съжалява гражданинът, че ме е бутнал по ръката. Важното е, че е любезен. По магазините и пъбовете
от please да ти писне, но пък е приятно

За шопинга обаче после.
Има нещо, което напоследък е особен критерий дали един град ми харесва или не. Той е мой, но пък след като го споделих с приятели, се оказа точен. Та ако децата ми поискат да учат в Лондон, не само че няма да ги спра, но и ще ги изпратя лично до летището. Така прецених и за Женева, но не и за други иначе авторитетни университетски центрове в Европа. Какво ме кара да заложа така уверено на Лондон и Великобритания? Сигурността и спокойствието. Навсякъде има видеонаблюдение и никой не мрънка, че са му нарушени гражданските права. Това „навсякъде“ е наистина повсемество – улици, магазини, пъбове, музеи, клубове, метро, автобуси – отвътре и отвън. Перфектно уредената транспортна схема гарантира, че по всяко време на денонощието можеш да се прибереш вкъщи. А традициите в образованието няма никакъв смисъл да се обсъждат.
Вероятно прави впечатление, че след всеки десетина изречения споменавам думата „пъб“. И как да е иначе, след като
това е мястото, откъдето не ми се излизаше

Нямам предвид стресираща сметка, от която ти се подкосяват краката – напротив, обяд или вечеря за двама трудно преминава 12-15 паунда.
Истина е, че да имаш готвач англичанин е по-скоро наказание, отколкото добра храна. Те явно си знаят, затова и не се напъват да съставят поне 10 страници меню като в родните кръчми, пълни с кулинарни шедьоври. Във всеки пъб има редовните пиле с картофи и риба с картофи – богатство и разнообразие. Тези гастрономически съчетания се допълват от печени наденички върху картофено пюре с кофти зелена салата. Впрочем във всяка чиния не пропускат да сложат по нещо зеленко, та затова и около картофките с пиле и риба обикновено мърдат задушени грахчета. Иначе на цвят го докарват, но откъм вкус – жалко. Важното е, че има бира – десетки видове и скоч – също толкова. От написаното дотук може да се добие грешна представа, че авторът е алкохолизирана личност. Не, не се оправдавам, но
бирата си струва всяко пени

Различна е от нашата, тъй като не е толкова газирана, има леко сладникав вкус и е с по-ниско алкохолно съдържание. Гражданите здраво поръчват както традиционните за тях марки, така и европейски. Скочът върви с много, много лед или с нещо газирано в чашата според предпочитанията. Интересна и изключително приятна е обстановката вътре в пъба. Има хора, които предпочитат да стоят прави. Гледах ги и се чудя още защо го правят. Пак стил явно. В пъбовете задължително има телевизори, а от екрана постоянно предават някакви футболни мачове. Феновете се вълнуват, подвикват, но никой не им прави забележка и не ги гледа накриво след всеки възглас. Разбира се, има и маси със столове. Ето пак ще говорим за традиции – имах чувството, че тия маси, столове и канапета са от времето поне на Хенри Осми. Няма покривки, салфетки, пепелници /никъде, ама никъде не се пуши на обществено място!/, столовете са в различни стилове, оцелели през годините, масите са дървени и вероятно не са лакирани от датата им на производство. По стените – библиотеки с книги. Кой би могъл да чете, като е влязъл в кръчма, нямам идея, но ги има. Може би пак някаква традиция. Впрочем има и руски издания – Пушкин, „Дъщерята на капитана“. Класика в литературата. Сервитьорите имат ангажимента само да ти донесат ястието, ако изобщо си поръчал такова. Пиенето си е на бара – плащаш и получаваш. Няма да ме наобикалят, пък да ме питат ще поръчвам ли още, или ще си ходя, да ме гледат колко бакшиш ще оставя или да ми се мръщят, ако си поискам оливерника.
Не може материалистично общество като нашето да не даде отрежение върху иначе толкова духовен човек като мен. В следващите редове ще споделя радостта от … шопинга в Лондон. Един от призивите на русенска куриерска компания е „Да изкупим Британия!“. Изцяло поддържам идеята и се придъединявам смело и енергично.
Рай за очите и разумно допустима липса в джобовете

 
Може да се достигне скорост от 100-200 паунда в час, но това зависи от други възможности и не важи за повечето българи. Всъщност наши сънародници има във всеки по-голям магазин от веригите на „TK Maxx“, „Primark“, „Next“ и „Mothercare“. Причината е ясна – качество на ниска цена.
Първите – „TK Maxx“, са претъпкани с маркови дрехи и аксесоари, изостанали от актуалните колекции в представителните им магазини. Лошото там е, че няма номерация и е въпрос на късмет да си намериш по мярка. Получава се обаче, стига да си упорит и редовен, каквито качества не липсват на българите по природа. Идеята им е „Big labels, small prises“ – големи етикети с малки цени. Точно така е и качествената стока излиза в пъти по-евтино от България.
Друга работа е „Primark“ – там пък политиката им е да залагат на оборота, при това отново с високо качество на продукцията. Идея нямам как им излиза сметката за блузки по 2 паунда, но е факт. Важно е да се свикне с номерацията.
Англичаните и тук са отделно от света

детските дрешки са по години, а след това започват някакви странни номера от осмица. Това обаче лесно се преодолява след първата проба – оттам нататък няма мърдане – можеш и с вързани очи да си следиш номерчето и смело да купуваш.
Една от ползите на интернет все пак е, че вече и българските майки обличат рожбите си от „Mothercare“. Така всичко, което го има в каталога на електронната страница, може още след седмица да е в гардеробчето на малките госпожици и господа. В самия магазин е истинско море от чудни дрешки и аксесоари за малчуганите до 12-годишна възраст. За по-големите – „Next“! И те са в нета със същите условия и същите цени.
Това, което наистина ме впечатли и разсмя от сърце, беше случка в един от тези магазини, където реших вместо с карта, да платя в брой. Сметката беше 6,80 паунда и типично по български подадох десетачка и още 1,80 на монети с идеята да получа като ресто 5 паунда на цяла банкнота. Девойката, която явно беше индийка или пакистанка по произход, не разбра защо правя всичко това и погледът й подсказваше пълно недоумение. За да излезем от неловката ситуация, й казах – „Give me 5″ /дай ми 5/. А тя вдигна ръка за забивка в поздрав. Е точно тогава пък аз погледнах с нейния недоумяващ поглед.
Коледната украса на Лондон е още една гледка, която се връща в съзнанието с чувството за Рождество. И много ми се иска Русе да заблести така със светещи чадърчета и кокетни подаръчета както на Оксфорд стрийт. Ясно ми е, че не можем да се мерим с англичаните, но много ми се иска поне малко да им подражаваме.
Все пак не спирам да се чудя какво искаше да каже великият Тодор Колев с онзи рефрен „София, София, мой малък Лондон…“.

Go get Adobe Flash Player!

Етикети:London, NEXT, T.K.Maxx