Сайт на Ася Пенчева

И Париж се задави от нашите житани

Една от детските ми мечти беше да отида в Париж. Бях в гимназията, когато си купих от тогавашната Руска книжарница книга със стихове на световни поети, посветени на този град. Романтиката, духът, шансоните, та дори и езика на французите – толкова вълнуващо и далечно беше всичко това през 80-те! След години мечтата се превърна в план, планът в реалност, а реалността в разочарование. Толкова пълно, че чак отблъскващо. Не заради несъответствията в стиховете на поетите, не заради фалшивите тонове в шансоните на уличните музиканти, нито заради неразбираемия за мен говор на парижани. Става дума за
циганите и сенегалците – плъзнали навсякъде
и способни да съсипят дори и най-упоритите търсения на романтика в Париж.
В средата на август в България вече се заговори, че Франция ни връща циганите. Така журналистическият ми порив бе да открия на всяка цена тези също толкова романтични номади и да напиша сърцераздирателна история за техния живот в Париж. Любопитствах да видя как се оправят нашите хора в този град, с този труден език, с тези тълпи от туристи. Надявах се на професионален бон шанс. Оказа се напълно излишно.
Още с първите крачки по „Шанз-Елизе“ пред Триумфалната арка става ясно, че не кафенетата, тетрите и фенерите от ковано желязо ще останат като спомен от най-възпявания булевард в света.
Още оглеждах Триумфалната арка, когато до мен спря с рикшата си Иво от Горна Оряховица. След традиционните поздрави на чист български език с мек източен изговор, стана ясно, че младежът работи малко нелегално и заедно с русенския си ортак Тошо Рикшата си имат бизнес. Полицията не ги гонела само тук и по булеварда до площад „Конкорд“. Изобщо не ми се стори атрактивно и типично френско да използам рикшата му за разходка по „Шанз-Елизе“ и да си тананикам песничката на Жо Дасен, затова му отказах любезно.
Исках да вкуся от аромата на артистичния Париж.
Но докато настройвах сетивата си забелязах как млада жена в бедно мюсюлманско облекло постила килимче пред едно от чейндж бюрата, подгъва крака и се навежда напред с протегната за просия ръка. След като зае позата си, лицето й веднага придоби мъченически вид и наведе смирено глава в очакване на милостиня. Изключителен обект! – това е контрастът на големия град, си помислих и насочих обектива към нея. След като направих няколко снимки от разстояние, се доближих до нея, за да акцентирам върху лицето й и страданието, което излъчва, но… тя бързо оздравя и енергично ме погна с чехъла си.
На не повече от три метра по-нататък започнаха да се редят като лястовички на жица безброй чернокожи търговци от Сенегал. Предлагаха реплики на маркови дамски чанти, „изискани бижута“ и стотици сувенирни макетчета на Айфеловата кула. Кичът е абсолютен, но пък има кулички във всички цветове на дъгата и каквито ти хрумне размери. Търговията им явно не е от най-легалните, тъй като четирите краища на кърпата-тезгях са завързани два по два, а при наближаването на полицай изключително бързо се дръпрват връвчиците и беж към следващия ъгъл на друга улица. Гениално изобретение!
С крачките към „Конкорд“ така свикваш с гледката, че тя изобщо не впечатлява. Само дето загубваш интерес към булеварда и усещаш как се надига разочарованието от романтичния и артистичен Париж.
Напразно било – най-доброто предстои. Не къде да е, а под самата Айфелова кула.
Мизерията е пълна и отвращаваща

Ония сенегалци с връвчиците са направо нищо в сравнение с нашите и румънски цигани, постлали кашони или направо налягали върху тревата на Марсово поле и припичащи се на слънчице. Мъжете работят – разиграват „тука има-тука нема“, някои от жените влизат в роля на клакьори, а туристи-будали се връзват и разделят с по някое и друго евро. Наистина е кошмарна мръсотията пред този символ на Франция и индустриалния 19 век. Това дори и в България вече го няма, затова недоумявам как властите го допускат. Впрочем френската дума за циганин е „житан“. Има и такава местна марка силни и ароматни цигари – „Житан“. И нашите „житани“ са силни и ароматни – опушили са най-масовите парижки забележителности, задавиха Франция, а от огънчето им пламна сериозен скандал в Евросъюза.

Да речем, че само край Айфеловата кула са изпуснали положението французите, но не е така. Към хълма Монмартър изкачването е също толкова неприятно по същите тези причини. Сенегалците търгуват яко, циганите се оглеждат за ахмаци и за свободни от надзор портфейли, а ти си отишъл да гледаш художници, изкуство и „Сакре Кьор“. Няма лошо, ако тези хора са кротки и с усмивка предлагат боклуците си. Неприятно е, че са агресивни – ако им откажеш да ти вържат цветна гривна за 5 евро, започват да бълват псувни на френски и английски, като личните обиди се пренасят и върху страната ти, която и да е тя. Те се чувстват французи и с френски национализъм атакуват туристите. Не е препоръчително да се отговаря със същото на български език – циганите ни са там все пак.
Ако трябва да обобщим, нещата в Париж са зле
Затова и репатрирането на българските и румънските цигани е напълно разбираемо. Те са част от онази многолюдна сбирщина, която изяжда духа на Париж. Интересно какво ще направи назначеното от Никола Саркози правителство със сенегалците, които си имат френски паспорти. Но това нас в България не ни засяга – ние си имаме достатъчно грижи.
Вероятно всеки гост на френската столица е останал разочарован от липсата на всякакъв аристократизъм и интелектуален повей, особено на обществени места. Мръсотията и безредието, които създават пришълците, някак не се вписва в традициите на Стара Европа и аристократизма на френската столица. Едва ли обаче екстрадирането на тези хора е единственият възможен начин да се изчисти града. Наистина е отвратително да се наредиш на опашка за асансьора на Айфеловата кула, а до тебе някоя мадам в потури да лющи семки. Да искаш да си направиш снимка за спомен пред забележителни места, а в кадъра да се намъкне нагло твой сънародник с ромско самосъзнание, който току що е надигнал рошавата си глава от кашона-дом.
Честно казано ми е малко притеснително да пиша тези редове, за да не би някоя от безбройните им организации за защита на човешките права да ме обвини в дискриминация. Не, не говоря за дискриминация, а за хора, които не се подчиняват на никакъв ред и живеят по някакви свои закони. Заради тях в Европа те е срам да кажеш, че си българин и не си пристигнал в държавата им, за да ги крадеш, а за да я разгледаш, да се подивиш на хубостите й, да оставиш някой лев като стимул за икономиката им и да си ходиш, че у дома работа те чака, пък и е Земен рай.
Изгонването е лесно. По 300, че и по 3000 евро джобни не е проблем за Франция.
Защо обаче Саркози не опита с интеграция,
която целият Запад почти ултимативно ни препоръчва?
Да им раздаде на циганите по един апартамент по „Шанз-Елизе“, като по този начин се преодолее и сегрегацията на етноса. Може и в „Дефанс“ – така ще им се създаде стремеж към висините на бизнеса и финансовия просперитет. Правителството се оплаква, че циганите не спазвали реда, нарушавали законите, били нагли… Вероятно е така /ние знаем, че е така/, но пък нали точно Франция, дала на света девиза „Свобода, равенство, братство“, е страната, която е така толерантна към всички и така безкомпромисна към нередностите. Да ги осъдят и да влязат в затвор, щом не спазват реда и нарушават закона. Защо ги връщат в родните Румъния и България и не си признаят на глас, че оправия няма /неофициално те вече са го осъзнали/?
Очевиден факт е, че ромите нямат абсолютно никакво желание да се образоват и да са полезни на обществото. Те искат да живеят в своя свят и изглежда искрено вярват, че някой им е длъжен да ги издържа и обгрижва, само защото са такива. Говорят за права, но всъщност искат привилегии. За тях металните капаци по шахтите на Европа са си направо неразработено Елдорадо, след като в България всички бяха окрадени и подменени с бетонови. Европейците имат грозния навик да си плащат с карти, но пък някои старомодни още носят пари в брой в портфейлите. Заради тях явно си струва престоят и тежкият живот под Айфеловата кула и в Болонския лес.
Европейските ценности са ценни освен с всичко друго, но и заради свободното движение на хора. Без това още щяхме да си пеем Тодор-Колевия рефрен „чака виза за Париж да`злиза“. Въпросът е кой, как и по какъв начин ще обгрижи циганите, без да им нарушава правата и ако може, без да им създава задължения. Единственият оазис без цигани и сенегалци в Париж са музеите и дворците – още едно доказателство, че красотата ще спаси света.