Сайт на Ася Пенчева

Още един поглед

Бой по медиите! Проблемите остават, но по документи работата е свършена

Искате ли да четете вестници, в които част от лицата на снимките са замазани до неузнаваемост, или да гледате телевизионни репортажи за конкретни събития, в които образите са само смътни контури и за да се избистрят, трябват специални декларации? Едва ли.
Но както е тръгнало, може и да се наложи, защото напоследък се оказва, че няма по-страшно проклятие за който и да е родител от това журналист да срещне детето му на улицата. Новинарят с фотоапарат или камера е по-опасен от изнасилвача, от педофила, от убиеца и психопата взети заедно. Той може да нанесе такива поражения върху малчугана, че те и с помощта на нито една от стотиците организации за закрила на децата да не могат да бъдат преодолени.
Ако по-горните редове звучат на някого пресилено, то за работещите журналисти насилието върху деца е ежедневие. Нещо повече – самите репортери и редактори така трупат опит и прилагат наученото от практиката върху собствените си отрочета. Защото и те, гадовете, си позволяват да имат отрочета.
Така трябва да изглеждат всички снимки, дори тези от 15-ти септември
Изнасилвачите получават от съда условни присъди

Същото е за шофьорите-убийци, освен ако няма смекчаващи обстоятелства, които да докарат работата до пробация. Дилърите на дрога пък рядко ги хващат. В магазините без абсолютно никакъв проблем продават алкохол и цигари на деца. Това се случва всеки ден и във всеки град на милата ни родина. На същата територия, на която са създадени Държавната агенция за закрила на детето, Агенцията за социално подпомагане и нейните отдели за закрила на детето, както и стотиците неправителствени организации в защита на най-ценното ни – децата. Какво работят тези хора? За какво им плащаме заплати? Какви проекти пишат? На кого се отчитат? Защо са ни изобщо? Отговорът е много прост – всички те пазят най-голямото богатство на нацията главно от журналистите.
Очите на тези

държавни и недържавни институции сякаш гледат избирателно

Те не виждат просяците по улиците, невръстните проститукти, малките крадци, момченцата, с които се забавляват извратени хомосексуалисти. И правилно – на кого са му приятни за гледане такива картини, че да има желание да ги променя. Институциите, предимно държавните, имат за цел да им е изрядна документацията. Те с лекота контролират тези, на които всичко им е на светло, но не смеят и да припарят в някои, да ги наречем, по-особени квартали /да не казваме кои точно, знаете ги, но пък и за тази работа си има държавна комисия – антидискриминационна/, където изобщо не може да се разбере сополивото босо хлапе чие е точно и дали момиченцето, с което си играе, му е кака, леля или майка.
Ето малко случки от последните месеци, които

безкомпромисно доказват зловредната роля на журналистите

През декември миналата година „Утро“ разказа за вътрешни конфликти в детска градина „Русалка“. По молба на родители репортер посети забавачката, за да се убеди лично в „лошите битови условия, при които се отлеждат дечицата“. За публикацията – както се прави в целия свят – беше използвана като илюстрация снимка, на която 13 и половина хлапета /на едното се вижда само нослето/ се хранят, подпомагани от три учителки. Един от татковците обаче се притеснил – и сигурно с право, дълг на родителите е да бдят над децата си – че човек с нечисти намерения може да разпознае от снимката неговото момченце и да му навреди.
Естествено, има кой да реагира на такива сигнали, защото България преди всичко е европейска страна и в нея институциите работят. Държавната агенция за закрила на детето светкавично извърши нужните проверки и смъмри вестника. Последствията са типични за

бюрократичната система, чиято попара ядем всеки ден

Детенце може да бъде снимано във вестник само с декларация, подписана от родител. Точно затова на годишния концерт на детските градини за 24 май родителите на всичките 360 деца, които се качиха на сцената, подписаха въпросните хартийки. Как ли са се радвали хората, докато ги карат да дават съгласието си децата им да бъдат фотографирани и видеозаснимани от медиите. Но пък беше неутрализирано най-голямото зло – журналистите.
Иначе социалните мрежи са пълни със снимки на дечица в най-различна възраст и в най-различни облекла, качвани много често от родители. От новородени бебета в банята до тийнейджъри в откровено предизвикателни пози. Интернет е истинският рай за педофилите и несметно многото извратеняци, с които е пълен светът. Но там агенциите не виждат нито проблем, нито заплаха.

Или просто няма на кого да напишат акт

макар че това не е съвсем така – всяка мрежа си има администратори. Да де, ама иди ги гони в гъстата паяжина на ай пи адресите. Къде-къде по-лесно е да изстреляш два-три картечни откоса от алинеи и параграфи срещу легално установените медии с ясни адреси, изрядни данъчни плащания и априори работещи само в рамките на закона. Бой по легалните медии – безопасно е! Щото нелегалните субекти бият, и то лошо.
Друг пример. Когато в края на март „Утро“ написа за Р. /хиляди хора знаят името, но от нас се иска да го премълчим/, момичето, което беше залято в лицето с основа и получи изгаряния, се оказа, че вестникът пак е много виновен и трябва да си получи наказанието. И беше глобен. Нищо, че с разказа си за ужасяващия инцидент успокои цял квартал, че в него не броди маниак. А психозата беше реална. Слухове, страхове, неизвестност… Така е винаги, когато ясната, точна, обективна, навременна и пълна информация е овъртолена в служебни фрази и общи приказки, поръсени с два-три инициала. Освен това историята на Р. показа на обществото какво се случва с част от неговите деца и

от какво те наистина трябва да бъдат пазени

Оказа се, че за държавната агенция, която закриля децата, няма никакво значение какво е правило това момиче по тъмна доба по улиците, с кого е било, кой е поръчал нападението му, защо е имала проблеми и каква е причината да сменя училища всяка година. Макар момичето нито за миг да не изрази протест да се среща и говори с журналист, нито да бъде снимана както е с бинтовете, вестникът е виновен. Болницата също – защото пуснали вестникари при 17-годишната пострадала. Всички знаеха за случая, но трябваше да мълчат, за да не бъдат наказани от службите за закрила на детето. Прави ще излязат онези теоретици на журналистиката, които твърдят, че ако нещо го няма във вестника, то не се е случило. И при щраусите е така – като се забие главата в пясъка, не се вижда нищо, значи опасност няма.
Още един пример. Читателите на „Утро“ през юли разбраха, че за пореден път в Родилно отделение постъпват малолетни момичета, някои с трето бебе. От оная агенция мълчат. Защо? Нима 12-13-годишните майки не са все още деца?

А може би не са в риск по време на сексуалните си изживявания

с фактически по-възрастни господа? По всичко личи, че тези случаи не са обект на мониторинга на държавните институции.
Същата безучастност проявяват кабинетните закрилници на децата и при изнесените данни за отпаднали от училище хлапета. Съобщават се някакви цифри, но пука ли му на някого какво става с тези малки безделници, при кого живеят и как, крадат ли, проституират ли, бият ли по-малките, имат ли даже хляб и какво правят на паркингите пред моловете, че се молят да им оставиш количката те да я приберат заедно с монетката в нея. А какво да кажем за хлапетата, които умират от радост да се разхлаждат в новия сух фонтан пред операта чисто голи? Вероятно някой чиновник ката заран взема проби от водата и следи за нейното качество, като повтаря процедурата и привечер. Като наред с това следи наоколо да няма лоши очи.
Със сигурност единствената причина държавната власт да не реагира и да не помогне на 10-годишното момиченце, което пасе крави заедно с дядо си на старото сметище, е, че броят на „Утро“ вероятно е бил изкупен по вестникарските будки преди финалните глътки на чиновническото кафе. Иначе щеше да е друго положението – да се изготви социален доклад, да се напише план за работа, да се прецени рискът за детето, да се разработи проект за интеграция и защита, да се анализира ресурсният потенциал и като нищо да се накаже вестникът, че е написал годините и името му.
Сега, търпеливи читателю,

идва ред на въпрос, отговорът на който ще донесе 200 000 лева

на … чиновниците. Какво работят тези институции и каква е разликата между Държавна агенция за закрила на детето и отдел „Закрила на детето“?
Тъй като едно от основните задължения на вестника е да информира, ето горе-долу как стоят нещата. Имаме си „Правителствена стратегия и план за действие за закрила на децата в Република България“ с основна цел „Повишаване благосъстоянието на децата в България“. В тази връзка функциите на Държавната агенция за закрила на детето са следните: създава и поддържа информационна система за децата, които се нуждаят от специална закрила; които могат да бъдат осиновени; за специализирани институции; за неправителствени организации, работещи по програми за закрила на детето; други данни от значение за закрилата на децата. Имаме си и Консултативен съвет за закрила на детето, който е орган към Държавната агенция за закрила на детето. В него участват на ниво зам.-министър Министерство на образованието и науката, Министерство на здравеопазването, Министерство на труда и социалната политика, Министерство на правосъдието, Министерство на културата, Министерство на вътрешните работи, Министерство на младежта и спорта, Министерство на финансите, както и неправителствени организации, чиято област на действие съвпада със съответните основни цели в работата ни за дадения период.
От друга страна Агенцията за социално подпомагане работи по Национална програма за закрила на детето, където

направо е страшно от чиновнически фрази в 25 страници

Ще маркираме само приоритетите. Първият е „Намаляване на детската бедност и създаване на условия за социално включване на децата – политики за подкрепа на детето и семейството“. Следват „Осигуряване на равен достъп до качествена предучилищна подготовка и училищно образование на всички деца“, „Подобряване здравето на децата“, „Насърчаване участието на децата“, „Защита на децата от всякакви форми на злоупотреба, насилие и експлоатация“, „Отдих, свободно време и развитие на способностите на детето“, „Поддържане на информационна система в областта на закрилата на детето“ и „Подобряване на системата за закрила на детето“. Всичко това претъпкано с концепции, разработване на мерки, координации между служби, промени в законодателство, въвеждане на индикатори, информационни кампании, насърчаване, оптимизиране, пък колко конференции и обучения … не е истина!
След всички тези програми и стратегии човек да си помисли, че наистина България е райското кътче на планетата, в което всички живеят спокойно, щастливо и без страх по тъмните улици. Сигурно по документи е точно така.

Жалко, че истината е друга – мрачна

жестока, пълна с насилие и страх – както за децата, така и за всеки друг. Ако не говорим за нея, тя няма да изчезне. Ако вестниците не пишат за всички случаи на агресия спрямо децата, а телевизиите не показват обезобразените им лица, това няма да престане. Нормален човек не би посегнал на дете. Лошото е, че има ненормалници, от които родителите им трябва да ги пазят. От журналистите има кой.
Впрочем, не приемайте този материал като атака срещу Агенцията за закрила на детето. Не, не тя е мишената, защото като всяка друга агенция и тази изпълнява някакви закодателни норми. В частни разговори самите служители, че дори и някои техни началници признават, че законът е кофти, но веднага идва застраховката, която всеки първокурсник по право научава още преди края на първия семестър – лош закон, но закон. Така са казвали римляните. Но щом е лош, щом работи само проформа, щом

така успешно напомня за най-глухото застойно време на соца

когато парата отиваше само в свирката, не е ли редно законът да се промени? Защото хората не се раждат да изпълняват законите. Напротив – хората създават закони, които да правят живота им по-ясен, по-добър и по-справедлив.
Та да се върнем към началото. Кой иска да чете, гледа и слуша стерилни материали, в които се говори много, но не се казва нищо? Никой. Дори и служителите на всевъзможните държавни агенции търсят информация от онези медии, които казват всичко, а не покриват реалността с всевъзможни паравани, за да не сгазят някъде лука. Хайде на бас, че ако се проверят служебните им компютри, в нито един от тях няма да се намери белег от влизане във философски речници, но навсякъде ще има доста следи от посещаване на сайтовете, които служат на читателите си без компромиси с фактите, снимките и имената, чиито и да са те.

Posted in Ново 7 years, 1 month ago at 7:50.

1 comment

One Reply

  1. Браво авг 21st 2011

    Браво!
    Благодарение на общуването си със студент по право разбрах, че закон дори поощрява ранното майчинство и бащинство. Имало такава постановка,че ако един непълнолетен стане баща, то той значи е достатъчно зрял за да кара автомобил, но не и да работи, за да се грижи за детето си, или не-дай боже, да упражнява върховното си конституционно право да гласува. А когато една непълнолетна стане майка, това е въпрос на харесване – ако родителите харесват предполагаемия баща- това е позволено, но пък ако не го харесват- то това е педофилия.Натова са НАШИТЕ закони, направени от НАШИТЕ народни представители, и прилагани в практиката от служителите на службите за защита на НАШИТЕ деца.
    Апропо- търся жена на 16 годишния си син – да стане баща, щото му купих кола, а тя се кара с книжка ! Той е добър, красив и умен и даже иска да работи по време на лятната си ваканция, но трудът за непълнолетните се полага само с разрешение от въпросните служби. Добре поне, че със секса не е така!


Вашия коментар