По програмата си за подкрепа на талантливи русенски деца куриерска компания „Еконт Експрес“ определи стипендия от 250 лева месечно, която трикратният олимпийски шампион в астрономията Момчил Молнар ще получава в продължение на 10 години. Така до края на подпомагането сумата ще стане 30 000 лева.
Длъжни сме да дадем шанс на такъв човек, който прославя България и Русе, независимо от това какви са плановете му за бъдещето – дали ще остане в родината си или ще предпочете другаде да се развива професионално, казаха от ръководството на фирмата.
За трета поредна година едно русенско момче носи злато за България от международните олимпиади по астрономия. Момчил Молнар е едва на 16 години, но вече няма право на участие след първите места в Украйна през 2007 г., Италия – 2008 г. и Китай преди седмица, когато ученикът от Математическа гимназия „Баба Тонка“
като черна дупка погълна конкуренцията
от над 100 свои връстници от цял свят. Причината за отстраняването му е в регламента – трикратен медалист е редно да се оттегли, за да даде шанс на останалите. Въпреки всичко русенското момче е решено да продължи кариерата си и да достигне върховете на астрофизиката.
Пътят към медалите започва още от ранните му детски години, когато родителите му купуват книжките с картинки на френското издателство „Ларус“. Любопитното хлапе се „зарибява“, както той сам разказва, и получава следващите издания на по-големи енциклопедии с още по-красиви снимки и рисунки. След това се увлича по математиката и съвсем естествено влиза в Математическата гимназия още в пети клас. Космосът и звездите обаче продължават да са любимата му тема и уроците по физика стават любими. Така с интерес и много труд достига до първите си изяви на национално и международно ниво.
За последната олимпиада в Китай
подготовката му е допълнена от Ева Божурова, Захари Дончев и Никола Каравасилев. Първите двама са известни в астрономическите среди специалисти, а Каравасилев е студент в четвърти курс на факултета по физика в Софийския университет. Финансирането на групата е поето в по-голямата си част от Министерството на образованието и подпомогнато от „Американска фондация за България“. Същата фондация от миналата година подпомага Момчил със 75 лева десет месеца в годината. Явно идеята им е да бъда стимулиран да работя и в същото време да остана в родината си, обяснява шампионът-астроном.
Самата олимпиада има три задължителни кръга – теоритичен, практически и наблюдателен. Теорията е съчетание между физика, математика и астрономия и става дума отново за числа, условия и решения. В практическата част е трябвало с данни от Пекинския планетариум състезателите да определят с каква скорост експлоадират различните обвивки на звезда в куб и да изчислят наклоните на пръстените на Сатурн спрямо наблюдателя при дадени координати. За съжаление при провеждането на практическия кръг над планината в Китай пада мъгла и младите астрономи отново залягат над листите хартия. Момчил е най-добър и в трите.
Ако не ти идва отвътре, не става,
обобщава тийнейджърът и смело обяснява, че горните редове само изглеждат непонятни.
От скоро Математическата гимназия има нов телескоп, с който учениците имат възможност при ясно време да наблюдават Юпитер, Сатурн, двойни звезди, Луната и … съседките. Лошото е, че образът е обърнат и е нужно въображение, но все пак е забавно, признава младият учен с приятно чувство за хумор. Макар да набляга на задачите и теориите, за Момчил романтиката на зведите все още е вълнуваща. Когато има метеорен дъжд, той има предимството както да му се радва, така и да го изследва.
Това е толкова красиво явление от една страна, а от друга могат да се изкарат безброй характеристики в зависимост от това коя комета е предизвикала този метеорен дъжд. Идеята е така
да се опитаме да разберем как е еволюирала нашата Слънчева система
Кометите са остатъци от суровината, която е образувала нашата Слънчева система. Те попадат в нещо като обвивка и по гравитационни взаимодействия някоя от тях пада случайно. След себе си оставя прашец от газ и лед. Когато навлязат в атмосферата, се наблюдава този метеор. На практика една двуграмова прашинка се вижда като много ярък метеор. Така могат да се изследват други екзослънчеви системи и търсенето на извънземен живот.
Извънземният живот и съществуването на други цивилизации Момчил обяснява с наука. Според него е абсурдно да сме сами във Вселената. Тези НЛО-та и летящи чинии не са извънземни и това трябва да се знае. Има прекалено много слънца. Ако някоя цивилизация успее да влезе при нас, то със сигурност ще е по-развита от нашата и едва ли ще ни наблюдават и ще се крият. Самият факт, че са на етапа, в който да достигнат изобщо до нас, говори за супертехнология, каквато ние нямаме. Даже мисля, че в близко бъдеще едва ли ще успеем, макар технологиите да се развиват бързо.
Фантазия са зелените човечества
В момента от Земята се изпращат сигнали до други звезди с бинарен код, но този сигнал ще достигне до тях след 13 000 години и си представете кога трябва да се върне обратно. За космическо време това е нищо, след като сме на 15 милиарда години.
Всъщност колко са изобщо звездите и дали звездобройците в древността са били точни, казва съвременната наукта. Според русенския астроном в една галактика звездите са около 10 на 20-а степен. Досега са наблюдавани около 18 милиона галактики, което прави бройката на звездите число от 25-ти порядък. Така по съвсем логичен път Момчил отсича,
че е невъзможно само нашата цивилизация да съществува
прекалено голямо е числото, за да е възможно. Развитието на науката дава възможност на младите таланти като него да мечтаят смело. Само преди 50 години никой не е летял в Космоса, а сега имаме орбитална станция. Мечтая след време да си правим междугалактически пътувания – разходка до Андромеда за уикенда.
Всички успехи на Момчил му помагат както да се развива в науката, така и да печели приятели. При състезанията „се сдушват“ и поддържат връзки независимо от разстоянията. С момичетата също не му е трудно.
Веднъж ми се наложи да свалям звезди, но май не съм запознат още много с технологията, шегува се най-добрият млад астроном в света, но обещава при среща с голямата любов да й подари сертификат за звезда на нейно име.
Плановете за следващите години на Момчил са ясни и подредени в строга последователност. Сега ще заляга над физиката, тъй като олимпиадите в тази област са новото му предизвикателство. Ще учи още по-старателно английски, за да улесни пътя си към Бостън, Калифорния, Лондон или София.
Мечтата ми е да уча в САЩ, където е НАСА
и най-добрата техника в света, но ще съм доволен и от Софийския университет, където базата също е добра. Стипендиите, които ще му бъдат отпуснати, Момчил ще инвестира в образованието си. Искам да успея в живота – да изкарвам достатъчно пари и да работя това, което ми харесва – да съм астрофизик в голяма обсерватория, споделя плановете си десетокласникът от МГ.
Винаги съм вярвала, че общуването с мобилни телефони е вредно не само за здравето, но и за общественото ни положение. Съвсем пресен пример даде днес депутатът Яне Янев, който изнесе списък на граждани, общували чрез GSM и sms с Красьо Черния от Плевен.
За публиката ще заявя категорично, че не познавам този Красьо и не сме роднини, макар и аз да не съм от белите. То пък и не съм била кандидат за съдия или прокурор, така че позодренията автоматично трябва да отпаднат.
Обаче гледайте какво излезе от списъка на Яне -Ердоан Ахмедов от ДПС – засечени са изходящи и входящи обаждания и sms; Касим Дал, ДПС, засечени са входящи и изходящи разговори и sms- осъществени са 123 контакта за 2008 и 2009 година; Кирил Добрев, Коалиция за България – 2 изходящи sms- по едно съобщение през 2008 и 2009 година; Лютви Местан, ДПС – засечени са 2 изходящи разговора и 3 изходящи sms.
Какъв е изводът? ДАНС не спи, а мобилните оператори си вършат работата. Какво против има Яне хората да си говорят в това общество, за което общуването в социалните мрежи като Facebook и Netlog е въпрос на жизнена необходимост! Депресиите с всеки ден растат и едно от противодействията им е да си намерим приятели в интернет. Ако до 36-та си година не съм успяла, това е златният ми шанс един вид.
Дори ако днес не си част от тези интернет групи се счита, че си изключително задръстен и изостанал. Виртуалното общуване може да се превърне в красив роман или дори да „изпиете“ със стар познайник отпреди два месеца виртуална бира.
Това със списъка на Яне и засечените sms-и ме разтревожи изключително много. Веднага проверих колко телефонни номера съм записала в телефоните си и установих, че те са подозрително много. Веднага изтрих компрометиращите, а на другите семених имената с „бате“, „чичо“, „стринка“, „етърва ми“ и така благодарих мислено за богатството на българския език и неизмеримата родова принадлежност на българското семейство. Така ако някой ми открадне апаратчето, със сигурност няма да се сети кой стои зад тези кодирани имена. Конспирацията ме завладя още повече, след като бях получила над 100 sms-а за участие в поредната игра. Информираха ме прилежно кой кога и колко е спечелил и ме приканваха да се включа в движение, за да докажа, че „най-бързият печели“, макар да знам, че обикновено най-умният губи. Изтрих всички sms-и с податели 500, 1001, 2005, 4007 и т.н. Те не престанаха, но и аз упорито продължих да ги трия, след като пред очите ми бе онзи списък с разпечатката на Яне.
От друга страна се заклех да не изпращам повече нито един sms на мои познати. Няма Коледа, няма рождени дни, няма именни, няма Великден – Яне не гледа какво са си писали, а кои са си писали в крайна сметка. Макар да не съм привърженик на силовите мерки, наложи се да отстраня от списъка ми с контакти дори другарчета от детинство. Я си представете, че се издигна аз, пък те загазят – какво правим с контактите?!
Затова в съзнанието ми се породи идеята напълно да се оттърва от мобилните си телефони и ако някой много иска да пие бира с мен, да дойде да почерпи! Знаех си, че нищо добро не носи на човечеството техническият напредък, ама чак толкова злини не подозирах, че е възможно да се създадат. Бърза сметка прибави към семейния ми бюджет спестени стотина лева месечно, което внесе допълнителна радост в сърцето ми.
Да живее Яне! Мобилните оператори вън от България!
Да си призная честно детската ми мечта не беше да стана министър. Идеята да оглавя министерство ме завладя в малко по-късен етап, „на попрището жизнено в средата“. Всъщност зародишът бе още в началото на демократичния път на страната ни, когато министър Нейчо Неев призна „ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!“. След това изречение мнозина станахме по-уверени в себе си и още по-големи демократи – нали всъщност това е върхът на демокрацията – всеки може да управлява държавата.
Започнаха и лека полека да се трупат доказателства за тезата на Неев. Царят стана премиер и започна трудовия си стаж на 64 години. След него Станишев пое кормилото на държавата без грам подготовка и още го приказват как се е справил. Апогеят на демократичното ни общество обаче достигна настоящият премиер Бойко Борисов. Каква кариера! Какъв порив! От обикновен пожарникар да се превърнеш в охранител на Тодор Живков, а след това да минеш през генерал по пътя към кметския стол на столицата, за да достигнеш максимума в родината си – ето на това му казвам демократично развитие!
При мен в частност идеята да стана министър беше обмисляна твърде внимателно. Не е проста работа да си избереш министерство, затова истинско предизвикателство бе да си припомня „Големанов“ и неговото признание, че просветното всъщност е „най-пършавото“. Аз обаче хвърлих поглед именно натам – нещо типично за екстравагантната ми натура и светкавичното противодействие на фразата „не можеш!“ с „а не мога!?“.
Допълнително масло в огъня на желанията ми наля един бивш министър /колега един вид/, който сподели, че да си министър на просветата всъщност е страхотна работа и е възможно най-авторитарната позиция във властта. Каквото сънуваш, това изпълнява цялата система на другия ден под формата на наредба или заповед.
Затова започнах методическа подготовка за бъдещата ми длъжност. Пуснах агенти из системата – с що народ що бира изпих не е за разправяне, но кой е казал, че е лесно да си мисистър?! След като установих слабостите в системата, вече се чувствам готова да поема кормилото на народното просвещение и да закача портрета си редом до този на Вазов в коридорите на ведомството.
В новата система обаче са нужни промени. Ще се наложи някои форми в училищата да бъдат променени така, че общата култура на учениците да стане все по-обща и въпреки това да придобият умения за компетентен разговор в смесена компания. Личните ми наблюдения доказват, че гимназисти в последните класове рядко са чували за Шекспир и често го бъркат със Шекспирт, не си спомнят кой е авторът на „Хаджи Димитър“, нямат представа кой е открил Америка и колко са планетите в Слънчевата система. Всъщност такива въпроси създават интелектуално напрежение и изискват енциклопедични познания, каквито повечето ученици нямат. Студентите също нямат. Както казва един колега, „не са с обезобразени от интелигентност лица“.
Затова лично аз щях да предложа на началника си Б.Б. да обясни на медиите как ще редуцираме учебната програма до задължителен минимум. Така по литература ще се знаят имената само на тези автори, които ги има по кръстословиците и може да се изкарат едни 500 лева от „Стани богат“. Ми и това са пари все пак! Шекспир ще го зачеркнем изобщо, тъй като от една страна името му внася смут и от друга – той всъщност не е кой знае какъв автор.
По история ще се учи само за хан Аспарух, който отдавна е създал държавата и ще се премахнат главите за турското робство и Златния век. Първата по причина етническа толерантност и втората – да не се бърка със Симеон Втори, който си взе горите в Рила. Бойчето ще реши дали да споменаваме изобщо за Кирил и Методий, тъй като съвременната младеж общо взето си чати с „kpr?“ „n6″ – първото означава „кво правиш?“ с отговор „нищо“. И що им е кирилица?!
Географията ще бъде сведена до задължителния минимум, който изисква да се знае, че съществуват часови зони, за да не събудим другарчето в Щатите докато ние купонясваме. България е на три морета, а в Лондон има страхотни разпродажби преди Коледа.
По музика ще се акцентира на съвременните тенденции и ще се залага на новите модели силикон. Нещо повече – с изучаването на талантливия наш изпълнител Илиян, децата вече ще са научили най-важното за него – че размерът има значение. Така ще се съчетаят изкуството и естествените науки и леко ще протичат часовете именно по музика. Задължително ще се знае, че има композитор Вагнер и той не бива да се бърка с футболиста Лусио Вагнер, още повече, че с „Атака“ сме си близки в парламентарно отношение.
По физическо възпитание ще реши Бойчето какво ще се учи и по колко часа. Все пак ако искаме да имаме трайна власт, е добре да подготвим хората отсега с бойни изкуства и основи на охранителните техники.
С новите въведения в просветата ще гарантирам на изходно ниво производство на изключителни ерудити, за които в светските среди на по-възрастни ще коментират „баси колко е умен тоя!“.
Така, докато разработвах програмата си за управление на МОН, в сградата влезе Данчето. Аз си знаех, че тя има такива мераци, но я оставих сама да се убеди, че тая работа не е за нея. През това време ми звънна Бойчето и се разбра, че за нея е харесал друго местенце, на „Московска“ 47 и започна да ме кандардисва аз да запретна ръкави и да сложа веднъж завинаги ред в тая система. Към неговите вопли за помощ се присъедини цял хор от мои фенове, но аз все още изпитвах колебания. Те се засилиха когато споделих идеите си за реформа пред тесен кръг от приятели и вместо окуражителни възгласи получих искрен смях. Ретрогради, продукти на социалистическото образование, в което общата култура не беше толкова обща!
Така докато аз се потисках от съмнения, овакантеното място зае Сергей. Пак Сергей… А иди, че не вярвай на нумерология и хороскопи! За всичко е виновно името и винаги съм го подозирала.
Преди няколко седмици за пръв път из улиците на Русе бяха разлепени позиви от името на алианс „Свети Георги“. Позиви Русе е имал преди Девети и след Десети, но за пръв път техен автор не е Тинка Джейн или „Кубратов сноп“, а все още анонимно общество с будна гражданска съвест. Всички твърдения за заспалото съзнание на русенци са гнусна клевета. Членовете на алианс „Свети Георги“ имат обострено чувство за справедливост и всеки опит за накърняване на гражданските им права пали фитила на яростния им отпор и светкавичното писане на нов позив.
В първия те упрекваха кмета Божидар Йотов, че нито едно от обещанията си не е изпълнил и му задават ребром 22 въпроса. Между тях се промъква констатацията, че коледните къщички на площада са „грозни кафяви бараки“ и читателят автоматично разбира високите естетически критерии на членовете на алианс „Свети Георги“. Как въобще е възможно да се подлага на съмнение решението на градската управа с такава лекота да съчетае архитектурните стилове в централната част на Русе с новите тенденции в дизайна!
Какво не им харесват на къщичките? Конструкцията е лека, изградена от изключително правилни модули, които от ранна зима до късна пролет изпълват празното пространство на площада. Осигурени са отвори за проветряване на помещенията, тъй като в студените месеци е престоят в анаеробна среда е вреден и така търговците изграждат имунна система на градинско куче.
Цветът ли ги дразни? Нима кафявото не е олицетворение на земята, на плодородния ни чернозем, който храни трудолюбивия и честен български народ?! Талашитът е съчетал в себе си и спомените за гората, която дори и да изчезне от естествените си местности, е жива в сърцата на българите. Нещо повече – за съвременния човек кафявото е цветът на кафето, без което нощите биха продължили и на работното място. А във времена на криза от всеки се изисква да дава повече, макар да получава по-малко.
Архитектурата по „Александровска“ била разрушена, за да се пръкне нов мол. Ало, алианса, какви са тия ретроградни твърдения, които слагат прът в развитието на града? Как да спрат строежите на моловете, след като това е единственият начин да се задоволят нарастналите покупателни способности на населението и стремително повишения интерес към постиженията на съвременната мода, техника и домашен стайлинг.
Йотов, подай си оставката!, апелират от „Свети Георги“. Суров ултиматум с горчиви думи. На кого да я подаде обаче? На кого кметът да отговори въпрос по въпрос в най-голяма конкретика, след като алиансът няма нито адрес за контакт, нито лице за среща. Ето тази енигма напълно олицетворява истинската мощ на гражданското общество. Моето предложение е самият Йотов да не се прави, че не забелязва позивите, а да запретне ръкави и да потърси за съдействие или „Утро“, или друга медия от същия ранг като например „Гардиън“. Защото ако членовете на алианса не си купуват единия вестник, то със сигурност ще намерят отговорите на въпросите си в другия и така ще има пълна прозрачност на действията на цялата кметска управа в Русе.
Будната съвест на „Свети Георги“ не спи, тъй както не спи и патронът на ротата в някогашните военни поделения на Българската армия. Само седмица по-късно нови позиви се пръснаха из улиците на аристократичния Русе, този път насочени към зам.-кмета Александър Неделчев. Направил си ремонт на кабинета и той струвал на бюджета 35 000 лева. Браво! То без пари направо! Как нито един член на алианса не се сети да разтвори учебниците по икономика и да прочете, че във време на криза не се стимулира спестовността, а харченето. Колкото повече харчиш, толкова повече условия за разтеж на икономиката създаваш – просто е като 2+2. Обаче и той да си ходи, призовават от алианса.
Дотук наистина щеше да е забавно всичко, ако не беше вчерашният отговор на друга група анонимни ентусиасти, които пък се определят като „голяма група будни русенски граждани“. Този отговор бе разпратен по електронните пощи като спам, тъй като няма нито реален адрес, нито подател. Наличието на толкова големи групи „будни граждани“, макар и на различни мнения по обществено значими въпроси, внася радост във всяко демократично сърце. Неслучайно Русе е люлката на българската демокрация.
Интернет превърна в света в едно голямо село и доказателство за това е селянията, която е обзела значителна част от форумите и пощите. В писмата си двете групировки не пестят квалификации от типа „страхливци“ и „клеветници“, като пренасят дискусиите си в полетата на икономиката, строителството и културата. Вече е ясно, че общественото самосъзнание е на изключително високо ниво и хората отказват да бъдат манипулирани. За съжаление самата кметска управа нехае за справедливата битка на двата клана и демонстрира някаква надменност.
Гражданството е събудено и Русе не е същият след първите листовки на 1 ноември! Както не беше същият след позивите на Тинка Джейн и прозренията на „Кубратов сноп“. Йотов да си признае всичко, а Неделчев да си плати облозите!
Категорично мисля, че тотото е вид преброяване на баламите в която и да е държава. Нещо повече – баламите, които се движат на собствен ход.
Лошото е, че и аз се включих в тая бройка Нещо повече – повлякох и още един, който иначе е уважаван гражданин с авторитет в обществото.
Интригата около психозата „джакпот“ започна още рано сутринта, когато от екрана на някаква телевизия виден математик с опит в тиражите обясни каква е печелившата система. Та той не издаде напълно тайните си – знаете, че репортерите тук нямат навика да плащат за информация и интервюта – но пък посочи ценни детайли около попълването на фишчето. Значи видният математик /а аз изпитвам подчертан респект към тази общност/ каза, че е добре да се попълват числа, окончаващи на 0. Допълнително поясни, че ако се зачеркнат и по някое-друго съседно квадратче, успехът е почти сигурен. Бре! Ето къде бил ключът от бараката!
С тези ценни напътствия аз и уважаваният член на обществото, чието име ще запазя в тайна заради вероятността и той несправедливо да се причисли към баламите, се наредихме на опашката пред тото пункта. Аз прилежно попълних според указанията квадратчетата и съставих невероятната комбинация от 10, 20, 30, 40 и по някое съседни на тях. Най-хубавото в цялата работа беше, че само след 6 часа щях да науча какъв точно е размерът на печалбата ми. Ега ти кефа! Броени часове ме деляха от вълнуващия миг, в който финансовата независимост щеше да окрили дните на фамилията ни и…
Планът за трите милиона, които със сигурност трябваше да влязат в сметката ми след спазването на указанията на видния математик, включваше на първо време погасяване на заеми към банки и лизингови компании, здраво харчене за почерпки на приятели, пътуване до Африка, Южна Америка, Австралия, Сибир и Непал, както и едногодишен неплатен отпуск – все пак време трябва за това убийствено пътуване
На опашката обаче се засякохме с още граждани, също толкова ентусиазирани и убедени в късмета си. С други думи – други балами. В първия момент гледаха на мен като на конкуренция – демек ние с тях всъщност ще делим парите и никой не оспорваше това положение. Аз също ги гледах с нужна дистанция. След няколко искрени усмивки обаче се поотпуснаха и свойски започнаха да ми споделят плановете си. Възрастна жена призна, че не й трябват чак три милиона. Ох, олекна ми! Тая не е за трето теглене! На нея й трябвали само 1000 лева, щото докторът й поискал 5000, тя намерила 4000 и не й достига само тая хилядарка. Завързахме разговор и тя набързо обясни кой е хирургът /точно него и аз подозирах/ и как я е оперирал с подозрения за рак. Оказало се, че няма да мре точно от това и сега му е длъжник. Чудесно!, казах й, вие сте извадили страхотен късмет! Има ли нещо по-ценно от живота?! Не се притеснявайте, ще намерите парите, но едва ли от тотото, тъй като вече късметът ви е проработил и то здравата! Тя така се зарадва, че беше на път да върне фиша – ха! един конкурент по-малко, казах си самодоволно.
Друг чичо от опашката веднага се включи с пълна история на неговата печалба през 1985 г., когато заедно с няколко негови приятели ударили 5+1. Това се равнявало на 8 бона стари пари. Уха!, казах аз, цяла Лада сте си купили. Ами, продължи той, ние бяхме петима и ни стигнаха само за вноски за Лади. Е, вие вече сте печелили, какво ви кара да мислите, че ще се случи пак? Ми… де да знам, видимо се разколеба той, да опитаме, пък каквото стане. Ха! още един отпадна от върлите навитаци.
Третата дама обаче беше невероятна. Сама разказа как през 1979 г. спечелила петица и се подарила екскурзия в братска социалистическа Чехословакия. Е те това ми е било мечта и на мене! И като отишла тая дама в Чехословакия, та като се емнала по магазините и обрала де що кристали бохемски са произвели тамошните стъклари. Нещо повече – на тригодишната си дъщеричка накупила толкова дрешки, че имала да носи почти до абитуриентския си бал. Глей кво нещо е материалистичното мислене, казах си аз. Вие сте имали невероятно преживяване, което сте запомнили завинаги, продължих разговора си с нея. Сега ще отидете ли пак в Чехия или Словакия, щото нали се разделиха?, попитах. Ами! Няма. Ще ги дам парите на детето. Ъ! И тая не е надеждна с нейните алтруистични мисли – няма да спечели нищо, щом така ще ги пропилее. А аз имам план, прилагам страхотна комбинаторика, знам тайните на тиража и е сигурно, че ще ударя джакпота.
………
Така до 17,30 ч. на същия ден. Е как пък едно число не улучих бе да му се не види! Е как пък една комбинация и система не проработи! Е как пък от толкова килийки само тия, беличките, се паднаха! Е как в цялата редица 42, 43, 44, 46, 47, 48, 49 само 45 не бях задраскала и във всички тегления само 45! А ги подредих така, че да ми е красиво на фишчето… Май трябваше да приложа по-усърдно системата на видния математик. Нищо, късметът ми е другаде. Ще си го взема като тръгна за Африка, Южна Америка, Австралия, Сибир и Непал!
P.S. Уважаваният гражданин, който също пусна фиш с мен, не се обажда и не си вдига телефона… Вариантите са два – или е ударил големите пари, или е разбрал, че съм балама
Много се дразня, когато чуя някой да казва: „Париж е столица на модата”, или „Милано е столица на модата”. Вярно е, че и там чат-пат излизат някакви актуални парцалки, но истинската родина на модата е България. Само че по нашите земи тя е по-известна като „фьешън”.
Можем заслужено да се гордеем, че сме създали модни архетипи, които остават непроменени във времето. Имаме такива иновации в облеклото и аксесоарите, че Париж и Милано могат само завистливо да рупат зеле пред нашите достижения.
За да повдигна малко смачканото ни национално самочувствие, реших да систематизирам непреходните ценности на българския фьешън.
Ако сте момиче, което иска да е модна икона, първото условие е блузката да е без ръкави, със златист надпис “D&G” на гърдите. Колкото по-едра е табелата, толкова по-добре. Трябва да се вижда от 200-300 метра с невъоръжено око. Тази блузка задължително се комбинира с еластични дънки с пайети. Върху дънките с розов лак са изрисувани цветя. Стилно, аристократично, секси.
Акцентът в този вълнуващ ансамбъл е бяло лъскаво коланче, обсипано с позлатени капси. Коланчето е широко с голяма катарама, върху която със златни букви пише LOVE. Посланието на този надпис е, че стопанката му е изискана дама, търсеща любов и топлота в този студен свят на лицемерие и лъжи.
Друг вариант е бял прозрачен панталон, под който прозират черни прашки. Комбинацията „черно и бяло” винаги е признак на висока класа и изтънчен вкус. Прашките могат да бъдат загатнати и по друг начин – посредством загащване над кръста, така че да стърчат срамежливо над панталона и едва доловимо да гъделичкат деликатните струни на прикритата еротика.
Можем да се гордеем и с още едно типично българско откритие в модата – високите, затворени ботуши посред лято. Август, навън е 43 градуса, а тя – с ботуши до коленете. Тази гледка въздейства индиректно върху мъжкото подсъзнание, отново на принципа на скритото съкровище. Предполага се, че през лятото мъжът се е нагледал на боси крака и сега гадае – какво ли има в ботуша? А как ли ухае в тая жега?… Изящна, изтънчена еротика има в това.
Важен елемент в бг-стайлинга са надупените устни в стил „Мара Отварачката”. Тези устни трябва да са обилно намазани с мощен гланц, тип „току-що съм яла пиле”.
В мъжкия фьешън също имаме много постижения.
Модерният български мъж носи шушляков анцуг (на който вика „анцунг”), бели хавлиени чорапи с надпис SPORT WEAR и мрежести обувки (по-кежуъл вариант е джапанки с бели чорапи). Косата е мазничка, разделена на път с жълти кичури, небрежно-разхвърляни тук-таме, тип „ранния Дейвид Бекъм” Вратът е обрасъл, долавя се натрапчива миризма на пот, която трябва да подскаже, че младежът прелива от хормони.
Много яко е, ако на тениската му пише SEX INSTRUCTOR. Този надпис издава усет към постмодерната провокативност, а освен това е повод за непринуден разговор, който през шеги и закачки да доведе до поантата „шта скъсам”.
Върху анцуга най-добре върви яке от изкуствена кожа с надпис Harrison или Wilson. Да се види, че собственикът му има рокерски дух, пък и е пич по принцип.
На главата задължително стоят слънчеви очила „на диадема” независимо дали е ден или нощ. Те придават на носителя им една завладяваща артистичност, до степен на „разчупеност”.
Изключително важни за българския фьешън-мъж са татуировките. Най-впечатляваща е татуировката „бодлива тел“ на мишницата. Другият вариант e татуировка на йероглифи, копирани от менюто на някой китайски ресторант.
Признак на висока модна култура е и пускането на дълъг нокът на малкия пръст. Този нокът, освен че е стилен, е и много практичен. С него хем можеш небрежно да си почистиш ухото (при липса на нокът ухото се почиства дискретно с най-дългия ключ от връзката), хем да си затегнеш някой винт.
Да, българската мода е самобитна и автентична. Тя носи аромата на Балканите и блясъка на ж.к. „Фондови жилища”. Крайно време е българските шивачи, които възторжено наричат себе си „дизайнери”, да интегрират вече наложените български стереотипи в модните си колекции. И да покажем на света, че въпреки вредните влияния на Париж и Милано, ние завинаги ще запазим своята фьешън-идентичност.
текстът е на Иво Сиромахов и е публикуван във в.“24 часа“
20 ноември 1989 г. Студен, влажен и мъглив ден. Изминали са 10 дни от свалянето на Тодор Живков от власт и 3 дни от първия голям митинг пред катедралния храм „Св.Александър Невски“ в София. В Русе всичко е привидно спокойно, мъчително неизвестно и наслоено с тягостно очакване. До този ден, в който е организиран първият граждански митинг. На него шепнатите на ухо новини ще се превърнат в крясък, думите, разменени между най-близки на маса и зад спуснати пердета, ще излязат на трибуната.
Площадът пред Пантеона на възрожденците едва ли някога ще събере повече хора. Над човешкото море са издигнати лозунги „Всички равни пред закона“, „Върнете милионите на народа!“, „Народен съд за виновните!“, „За ново общество без фалш и лицемерие“, „Долу на корупцията, свобода на народния глас“, „Свободни избори“. Сред тях и поредният вопъл „Русе – областен град“. Минала е повече от година, откакто по волята на партийния велможа Пенчо Кубадински градът ни е в Разградска област, но популярната шега „Русе – пристанище на Разград“ само нескопосано прикрива обидата на русенци.
С колегата Николай Каламов, и двамата журналисти в
единствения тогава вестник „Дунавска правда“
си проправяме трудно път в множеството. Хората са застанали плътно един до друг, свити в палта и шуби. Говорят, подвикват си, потропват с крака. Има надежда, има и емоции, които гонят студа. Трябва да стигнем до стъпалата, където ще е импровизираната трибуна. За да виждаме и чуваме всичко – на другия ден и тези, които са били на митинга, и другите, които не са отишли, ще искат да прочетат за него във вестника. Масовата еуфория наоколо е заразна и почти помита притеснението ми – за първи път отразявам такъв митинг, а и в Русе той официално ще бъде първият. Протестът на майките с количките срещу хлорния терор не се е случил, поне според вестника, за него само се говори с недомлъвки или на четири очи. „Дунавска правда“ е орган на Окръжния комитет на БКП.
На стъпалата застава известен в града общественик – Костадин Костадинов, беловлас мъж със стройна осанка. И до днес не зная как го обърках с Пенчо Милков – активен борец против фашизма и капитализма и герой на социалистическия труд. Но на другия ден информацията във вестника излезе с името на антифашиста. В този момент обаче дори не подозирах какво ме очаква.
Костадинов открива с думите: „Десет дни страната живее в динамична обстановка – сложна и противоречва. Решенията на ноемврийските пленуми на ЦК на БКП и Единадесетата сесия на Деветото народно събрание донесоха удовлетворение на целия народ. Тези решения подхранват нашите надежди, че животът ще стане по-хубав. Но освен демокрация и гласност на преустройството са нужни дисциплина и ред, активно участие на всички – комунисти и безпартийни, земеделци и комсомолци“. Така пише на пожълтелите вече вестникарски страници.
Митингът е свикан по инициатива на Комитета на политическите и обществените сили към Общинския комитет на Отечествения фронт. Със знанието, разрешението и под наблюдението на Окръжния комитет на БКП. Защото е в подкрепа на линията на новото партийно и държавно ръководство на страната. Затова и изказванията продължават в този дух: приветствия за последните партийни решения, надежда, че новият генерален секретар на БКП Петър Младенов ще подобри положението в страната, че вече ще има гласност и демокрация.
Но духът е пуснат от бутилката
И от импровизираната трибуна на стъпалата към Пантеона започват да звучат слова, които едва ли са предвидени в партийния сценарий: Искаме социална справедливост! Искаме свободни избори! Искаме законодателни промени, които да ни гарантират правото да говорим това, което мислим! Час по-скоро партията да се очисти от лицемерни и корумпирани личности! Дават думата на всеки, който я поиска. Валят предложения за създаване на комисии към Народното събрание и към обществени организации, които да разследват причините за тежкото състояние на страната ни – икономическо, политическо и морално. Да се търси най-строга отговорност на хората, виновни за кризата, в средствата за масова информация да се даде гласност на цялата истина, скривана досега от народа, да се публикуват доходите на ръководителите от висшия ешелон и дълговете на страната ни. Аплодисменти посрещат ораторите, освирквания спират клишетата и изтърканите лозунги. Въздухът се люлее от „Мила Родино“ и „Тих бял Дунав“.
Прибираме се в редакцията и сядаме да пишем. Чакат ни три цедки – на началника на отдела, на ресорния зам. главен редактор и на самия главен редактор. Едва тогава материалът отива за печат. Трескаво е, няма време, мислиш как да го напишеш, за първи път ти е, а вестникът, нали помните, е орган на ОК на БКП. Не е цензура, по-страшо е – автоцензура.
На другия ден информацията излиза под заглавието „Вот на доверие за демокрацията“.
А мен ме викат на килимчето в ОК на БКП
При Тодорка Григорова – секретар по пропагандата. Ако партийната строгост можеше да се превъплати в жена, то тя щеше да се казва другарката Григорова, от която трепереха и главни редактори, а какво остава за някакви си журналисти. Не помня дали животът ми е минал пред очите като на лента, не помня какво точно ми каза другарката Григорова, но веднъж завинаги запомних кой е Костадин Костадинов и кой – Пенчо Милков. Благодарна съм на тогавашния си главен редактор Сотир Моллов, вече покойник, който ме извади от безтегловност с думите: „Който не работи, той не греши“. В следващия брой е моето обществено порицание: каре на трета страница уведомява всички за грешката ми, а за другарите от ОК на БКП има и обещание, че ще последва служебно наказание. Е, то ми се размина.
Тогава пред Пантеона Николай Каламов направи анкета с хора от митинга. Днес е интересно да се прочете какво са казали в пика на надеждата, когато на всички ни се привиждаше светлина в тунела. Възторгът е разбираем, но го има и това: „Страхувам се да не би в тоя разгар някои хора да използват положението, за да ловят риба в мътна вода“ – думите са на работник от завод „Г. Димитров“. И служителка в „Ремонтстрой“: „Очаквам по-добър живот – да изчезне съществуващото неравенство, да няма хора с привилегии, да изчезне системата на подкупите, работата на всеки да се оценява правилно, да няма човек на този или онзи“.
Наистина ли са минали 20 години?
Нещо повече – повлякох и още един, който иначе е уважаван гражданин с авторитет в обществото.
