Докторе, какво правиш, когато кашляш, попитал габровец, който решил да спести пари от преглед. Ами кашлям, казал лекарят. Този стар виц беше рефрешнат в началото на седмицата с обявяването на минимална цена за преглед при доктор от 24 лева.
И тъй както всяка монета си има две страни, така и този нагрят до артериално червено въпрос си има две напълно различни страни. Защо лекарите поискаха да има под на цената на труда им? А защо хората скочиха срещу това?
Ясно е, че медицинската професия изисква много труд, учене до края на живота, отговорността е смазваща, а след грешките им идват траурните агенции. Няма как заради всичко това и заради инвестицията в себе си да лекарите да не поискат достойно заплащане. От тяхната камбанария и тези 24 лева са жълти стотинки – да речем 3 бутилки ракия или 5 кутии цигари.
Всъщност кой трябва да плаща тези минимум 24 лева? Тези, които нямат здравни осигуровки – тарикатите, които не внасят в държавата и вярват, че когато им се наложи, ще си платят колкото трябва и пак ще им излезе по-евтино.
Но ще трябва да плащат и стриктните към държавата и обществото, на които всеки лев им е на светло, но нямат време да висят на опашка първо пред кабинета на личния лекар за направление, след това да чакат час при специалист и да рискуват работното си място. Системата с пътеките и засадите в джунглата на здравеопазването отнема правото на редовния гражданин да бъде обгрижен и лекуван. Заради сбъркания модел сега лекари и пациенти винаги се гледат под вежди. Едните мислят, че вземат малко, а другите – че дават много. Но понеже са неравнопоставени, го отнася по-слабият. Сигурно сте чували „рецептата“, че болен на легло се гласи, но как да нагласим здравеопазването така, че да работи добре и за медиците, и за търсещите помощта им? Какво да кажем например за рекета на докторите преди операция. Хилядарки хвърчат под масите, но за тях никой не казва нищо. Там няма ни под, ни таван. Няма касови бележки, няма данъци, няма просрочен лизинг на новия автомобил или пропусната почивка в скъп хотел. Това е един от истинските проблем в отношенията лекар-болен, а не онези 24 лева.
Ето още малко проблеми. Точно в тази Страстна седмица стана ясно, че в страната липсват пластмасови сакове за съхранение на кръв и се връщат кръводарители. От Спешна помощ пък не се надигнали да идат и да помогнат на кървящо дете, а в Приемно отделение на болницата вземат по 20 лева на изваден кърлеж. Но в циганския квартал показно ваксинираха хлапета с лекарства от вносител, чиято шефка била сестра на голям държавен здравен началник…
В центъра на Русе има площад, който носи името на д-р Георги Мустаков. Бил е велик лекар, образован, богат и възпитан. Останал е в градската памет с изключителния си професионализъм и с човечността си. Той не само че не е вземал пари от бедните, а им е купувал лекарствата. Площадът затова носи неговото име, а не защото е карал чисто нов буик.
При днешната ситуация д-р Мустаков щеше да бъде смятан за странен наивник. Ама както казала камилата, когато изпадналата в едно деликатно затруднение – „то кое ли ми е наред, че и…“.
Абе, здраве да е!
Posted 13 years, 4 months ago at 11:29. Add a comment
- Тази година отново съвпадат датите на Възкресение Христово за католици и православни. Какво ще правите в Русе, отче?
- Това, което правим всяка година – ще се поздравим. Не със съслужение, както някои злонамерени интерпретатори го казват, а с взаимна и братска прегръдка. Когато не съвпадат двата празника, ние пак се поздравяваме, но в години като настоящата, ще го направим в една нощ. Това да не се поздравим на най-светлия християнски празник, би било диво и човеконенавистно. Ние не можем да служим заедно, но можем да се поздравим и да се прегърнем. В църквата е настъпило разделение, но нямаме каноническа забрана да се обичаме.
- Католическата църква е склонна православни свещеници да изнасят проповеди в нейни храмове, но православната не е. Защо?
- Като казваме това, трябва да имаме предвид Българската православна църква. При нас се наблюдава все по-голямо втвърдяване във формалните неща. Докато грамотните богослови от Вселенската православна църква присъстват на всички междуконфесионални срещи и диалози. Дори на последната в Равена, в Италия нямаше представител единствено на Българската православна църква. Диалозите между православни и католици текат без прекъсване, но за съжаление нас ни няма. Причината е, че у нас липсват изявени богослови, липсва голямо богословие. Тази липса е заместена от дребнаво
формално зацикляне в някакво ултраправославие, нещо като фундаментализъм
Мнозина считат, че подобни действия са едва ли не предателство към православието. За мен обаче това е чиста проба неграмотно тесногръдие. Това, че тези хора изповядват такова православие, не ги доближава до Бога, забравят, че основното във вярата е любовта, че вярваме в един Бог, в един Спасител, че нашите основи са общи и нещата, които ни събират, са повече от тези, които ни разделят. Все пак допреди 1000 години ние сме били една църква.
- Защо им е на католиците да протягат ръка към православните?
- Защото ако не подадеш ръка, това, което изповядваш, вече не е християнство. През голяма част от този 1000-годишен период на разделението католиците също изповядваха подобно християнство, че те са единствено правите и няма смисъл от диалог и той е вреден с еретици, които са отпаднали от църкавата. Те обаче направиха изключителен ход напред, особено след втория ватикански събор през 60-те години на миналия век. Връщането към апостолското и светоотеческо християнство промени тяхното отношение и богослужение. Папа Йоан Павел Втори има огромна заслуга, но тези процеси тръгнаха преди него със създаването на големи богословски трудове в тази област.
Целият свят се измени. Имаме един милион млади българи зад граница, които живеят, обкръжени от католици и протестанти, и да бъдем капсуловани чисто практически е невъзможно.
Ежедневието ни налага да бъдем отворени и диалогични
В нашия случай с двете църкви на една улица е още едно доказателство. Ако католическата беше на километър разстояние, може би нямаше да правим тези срещи в полунощ на Възкресение. Самият факт на нашето съседство ни задължава да сме заедно. Ние с отец Валтер се срещаме всеки ден и както аз му казвам „добър ден!“, не може на Великден да не го поздравя с пасхалния поздрав. Ако не го направя, би било лицемерие, безумие, идиотско. Ние правим това, което е позволено от каноните.
Преди два месеца отец Валтер ме покани да изнеса проповед в неговата църква по повод седмицата на християнското единение. След това в някои православни сайтове се появиха остро критични материали, че моята проповед е едва ли не предателство на православието. Аз ги разбирам тези хора, тъй като общувам с тях и знам причините те да мислят така, но категорично не го приемам, защото апостол Павел е изнесъл проповед пред езичници в атинския ареопаг. Аз също мога да проповядвам както пред езичници, така и пред мюсюлмани и в това няма нищо лошо. Напротив – това е изключително важно да се прави.
Ако бяха днешните фундаменталисти, сигурно биха развенчали и апостол Павел
че проповядва пред поклонници на Зевс, но именно благодарение на такива проповеди за няколко години християнството завладява света. Една от основните слабости на Българската православна църква днес е липсата на мисия и несъзнаването на нуждата от мисия.
- Каква трябва да е тя?
- Да се изнася християнството и вярата извън храма, на всяко възможно място. Нашата мисия днес не е да ходим и да проповядваме сред дивите племена на Африка – това вече са го свършили протестантски мисионери, а да проповядваме в нашето общество, което става все по-езическо. В самото християнство навлизат все повече магьоснически елементи. Чух, че ако някой не се чувствал добре, щяло да му помогне, ако стане сутринта рано и иде да отвори църквата. Това си е чиста проба магизъм. А това настървено и неистово грабене на върба какво е? Как може да се вярва във върбата, че това клонче ще ти донесе благодат цяла година, до следващата Цветница. Тъй като това е доходно за свещениците, се насърчава. Повечето от тези хора, които идват само за върба, не знаят „Отче наш“, не знаят даже кои са трите лица на Светата Троица. Ние трябва да използваме техния стремеж на Цветница да дойдат в църквата за мисията си, а ние дори и това не правим. Оставете, че ние не отиваме при тях. Въпросът е когато те дойдат на голям празник,
ние да им кажем смислени думи за любов, за утеха, за надежда
Христос именно това казва „Вземете моето иго върху себе си, защото игото ми е благо и бремето ми е леко“. Времето ни е непоносимо за живеене и ние не използваме моментите, когато хората идват при нас. Задоволяваме се само с това да им продадем едно клонче върба.
- Какво правят руската, гръцката и сръбската църква?
- Проповядват. Църквата може да прави само това. Те имат изключително модерни и богати с истинско богословие сайтове в интернет. На достъпен и много грамотен език говорят на хората. Нашето богословие е застинало на едно семинарско равнище, много е изсушено и елементарно. Аз съм слушал проповеди в централни столични храмове, които са направо срамни и глупави, от четири изречения. Няма как да очакваме, че хората, които са внимавали в тези думи, ще се върнат втори път.
- Какво очаквате да се случи на Великден?
- Една част от хората ще дойдат, само за да обиколят църквата и да си вземат благодатен огън, който да отнесат вкъщи. Огънят не е най-важното и вече имах възможността да кажа пред „Утро“, че
най-важното за Възкресение Христово е Христовото Възкресение
Ако преместим акцента върху огъня, значи омаловажаваме Възкресението. Лошо няма да се носи от Йерусалим, но не бива да е с тези атракции, с тази показност по телевизиите, с онези самолети и коли, които хвърчат с висока скорост към всички краища на държавата. Цялата работа се превръща в един екшън, който е централно събитие за деня. За Възкресението нито дума. Получава се някаква вяра в огъня, все едно сме огнепоклонници.
За повечето хора всичко приключва с обикалянето на храма, а то точно след това започва. Влиза се в храма, започва Пасхалната утреня, след това Пасхалната литургия. Ако я няма литургията, всичко би било езически ритуал. Това, което отличава християнството от всички други религии е, че
Бог стана плът, че Богочовекът Исус Христос умря на кръста и възкръсна
и именно заради това апостол Павел категорично и недвусмислено казва „Ако Христос не е възкръснал, празна е нашата проповед, празна е вашата вяра“. Това трябва да се повтаря най-напред на самите свещеници, а те да го повтарят на народа.
Преди няколко дни говорих с мой приятел, изключително интелигентен човек, който ми каза, че не вярва във Възкресението, макар да е дълбоко вярващ. Той ми обяснява как Исус Христос е бил политик и как е променил света – всичко това е вярно. Говорихме дълго, той се опитваше да ме убеждава, че това е внесено за ефект от апостол Павел. Такова твърдение съществува в много социологически анкети, направени сред християни. Между другото апостол Павел именно затова пише тези думи, защото и тогава е имало такива, които не вярват във Възкресението. Опитах се да обясня, че ако Христос не беше възкръснал, апостолите, които дотогава са рибари и са завършили живота си като мъченици, нямаше да тръгнат с риск за живота си да проповядват, че Той е възкръснал, ако това не беше истина.
Няма как в името на една измислица да рискуват живота си
Те са били поставяни в ситуация да избират дали да се спасят или да продължат да проповядват. Никой от тях не си е и помислял да се отрече.
- Чудеса стават ли в днешно време, или са привилегия на миналото?
- Чудеса стават в живота на човека ежедневно. В моя живот са ставали безброй чудеса. Аз самият не съм ходил по вода, а и не съм виждал някой да го прави, не съм премествал планини и не съм виждал някой да го прави, но Бог ми говори и се намесва лично в живота ми по един изключително конкретен, ненатрапчив и красив начин. Това прави живота приказка. Без вярата не могат да се носят тегобите на света. Красотата на чудесата осмисля дните ни.
Posted 13 years, 4 months ago at 11:15. 1 comment
В последната седмица най-голямото ми желание е да не намеря у дома моя диплома за завършено медицинско образование. Страхувам се да не би да не помня, че съм се изучила за доктор и да стана за посмешище на целия град, а и на държавата в последствие. Толкова е унизително да си лекар, че… 
Хронологията на докторските издънки започна с неврохирурзите от Благоевград, продължи с гинеколозите от Горна Оряховица, след това с колегите им от Варна, ушния от ИСУЛ и не на последно място неонатолозите от Русе. Срамота! Позор! Бяла мафия! Убийци!
На всички в страната стана ясно, че лекарите имат убийствен жаргон, недопустим за изтънчения слух на ченгетата, пряко ангажирани с подслушването им. Нещо повече – шефът на етичната им комисия проф.Милан Миланов също си призна, че често пита дали „бабишкерът в трета стая още не е умрял“.
Санитарката в Горна Оряховица видяла взривилото страната „нещо“ да мърда 17 часа след раждането му, а медицинска сестра в Русе твърди в столичен седмичник, че в „системите слагат употребявани игли с кръв“. Тези факти само трупат нови съчки върху огъня, пламнал заради фрази като „то това е аборт“ и „от тези 700-грамовите нищо не става“. Цинизъм, премесен с некомпетентност, дава единствения възможен резултат – „бебетата мрат като мухи“.
Дотук с играта на слушалки! Защото докторите не лекуват с думи, а с хапчета и скалпели. Ако бабишкерът стане госпожа, по-бързо ли ще оздравее заради проявеното уважение? А ако госпожата стане бабишкер, ще пукне ли заради уличния език?
Болните не висят пред кабинетите заради потребност от сладка приказка с лекарите, а за диагнози, рецепти и здраве. Лично аз нямам никакви претенции как точно ще ми говорят или направо ще ми мълчат – важно е да намерят нужното количество кръв, да ме оперират и да си ходя вкъщи. Изисквания имам към другия персонал – той е длъжен да е любезен с мен, както с всички останали в отделението.
Атаката срещу лекарите си е направо вече рутинна. Но е и гнусна отвякъде. Тя обаче не е случайна и в това всеки мислещ човек е убеден, дори да не е привърженик на теорията за световната конспирация.
„Каквото и да ти говорят, знай, че става дума за пари“, гласи крилатата фраза на Джон Стайнбек. Правителството прехвърли част от парите на Здравната каса в националния бюджет и за да не скочат докторята, се намери превантивен начин да млъкнат. Атаката е най-добрата защита. Целта е постигната – целокупното население вече се чуди дали, ако иде на лекар, няма да изтегли късата клечка. Оказва се, че на тази китна балканска държава най-големите й проблеми са лекарите и езикът помежду им.
Още в първите дни след случая в Горна Оряховица Христо Комарницки публикува великолепна карикатура във в.“Сега“: Цветан Цветанов размахва разпечатки, а текстът е „Днес ще мразим лекарите!“. Преди това реда си мина БАН, а утре ще е някой друг.
В този смисъл за парите се сещам да попитам – колко е заплатата на един хирург със специалност, на един анестезиолог, на един ортопед, на един педиатър. А на един общопрактикуващ? Точно толкова, колкото е на един полицай със средно образование и на същите години. Само дето униформеният, като стане на 45 години, взема 20 заплати на куп и започва да получава пенсия, а докторът ще трябва да оперира и с паркинсона си до 68. За едно нощно дежурство на лекарите се полагат точно 50 стотинки. И това не да дремят по столовете и диванчетата, а да са в кондиция, да приемат болни, да преглеждат, да вземат решения и да действат адекватно, за да не се пишем после по вестниците. Ей, Богу, ако някой друг го може, ще му дам цял лев!
Темата с апартаментите на този и онзи, с подслушването на трети и пети изобщо не е тъй близка на населението, както тази за убийците в бяло. Със сигурност и лекарите допускат грешки, както всеки работещ. Цената на техните грешки обикновено е жестока, понякога – непоправима. Със сигурност обаче нито един от тях не е влязъл в залата, за да убива пациентите си или да си прави експерименти с преминаването им в отвъдното. Смъртта е част от живота, макар че тази мисъл не е много приемлива. Преди 100 и дори по-малко години хората наистина са мрели като мухи. От него време останала поговорката „Бог дал, Бог взел!“. И на никого на му е минавала през главата мисълта, че за всичко е виновен докторът. Нещо повече – легенди се носят за великолепни лекари, на чиито имена кръщават улици, площади, отделения, болници, че дори и села. И те не са били безгрешни със сигурност, но някак им е било прощавано заради хилядите добрини, заради спасения живот /дори и един!/.
Добре, но как пък един глас не се чу в защита на тези хора, които са подложени на такава невиждана преса. А кой би могъл да го изкаже? Някой редови лекар? И на следващия ден да се чуди как да изхранва децата си? Всъщност единственото място, откъдето наистина ще бъдат чути, е техният задължителен за членство Лекарски съюз. Само че оттам мълчат. Няма да кажа като какво, за да не ме помислят за доктор. Вероятно има причина за тази тяхна безсловесност, макар засега да не е известна. Интересно, че в същия този период на безспирни атаки някак тихичко се чу от братска Чехия, че 70% от лекарите там дружно подали оставки и решили да напускат болниците. Ония бохемци не са съгласни със заплатите си от начални 2000 евро и искат твърда добавка към всеки фиш от 800 европейски пари. Чешките доктори Хадишек и Матоушек нямат тревогата с какво ще си напълнят хладилника и дали ще могат да платят на автомонтьора. Те гонят друг стандарт, който наистина съответства на отговорността и знанията им. В България не е така. Няма друга професия, в която човек сам инвестира в образованието си първо шест години, а след това още четири за специалност. И в тези всичките – без лев отникъде! После взема заплата колкото… Не друго, а въпрос на политика е да се каже какво е приоритет на тая държава и какво ще развива, за да плаща повече на хората в този сектор. Здравеопазването не е сред тях, ако се съди по действията на управниците. Добра новина за лекарите е, че дори и да им закрият повсеместно болниците и поликлиниките, биха се реализирали успешно и като фаянсаджии и шпакловчици (препоръчително за ортопеди), водопроводчици
(уролози и кардиолоз), шивачи (хирурзите знаят десетки видове шев с всякакви конци), детегледачи (педиатрите ще са перфектен избор) и дори наркопласьори (работа само за анестезиолози с техните умопомрачителни коктейли) и т.н.
Ако преди месец си мислех, че при възможност само за ден да сменя професията си, бих станала лекар, за да мога да спася живот, днес не е така. Дано не открия диплома за доктор у дома!
Posted 13 years, 8 months ago at 8:46. 18 comments
Българските ученици са на образователно ниво като на тези в банановите републики. Това констатира международно оценяване, направено през 2009 г. в 179 български училища. Положението е зле, но следва продължение. Ще става още по-зле. Причините не са единствено в учебните програми и учителите – цялата ни работа е сбъркана. Няма как най-бедната държава в Европа да няма най-лошото здравеопазване, най-калпавото образование, най-странната подредба изобщо. Всъщност резултатите на тези 15-16-годишни ученици са напълно реални и не би трябвало да учудват никого. Това са децата, родени в мутренските времена, когато, спомнете си, други хора наложиха другите правила.
В зората на демокрацията на всички гимназисти стана ясно, че няма много ползи от ученето. Примерите бяха напълно достатъчни – пред очите им съкращаваха родителите им инженери, учители, икономисти, офицери от армията, лекари… Всички те зорлем станаха търговци или караха вечер таксита, за да изхранят семействата си. През това време възпитаниците на паралелките от силовите спортове
забогатяваха с космическа скорост
Още си спомням как майката на моя приятелка, инженер-електрончик, отвори магазин за бикини и се страхуваше дали някой няма да й отлепи стикера на „ВИС 2″ и така да й разбият витрината за пореден път от „СИК“. Мутрите изнудваха наред и наложиха нови правила, нов ред в хаоса.
Оттогава в тази държава няма никакво значение какво си учил и какво можеш. Важно е да хванеш правилния партиен асансьор и с него да потеглиш към висините на кариерата и властта. Друг вариант е чистата случайност и късмет, благодарение на които тихо и кротко ще си вземаш заплатката /малка, но твоя/ и ще чакаш годините до пенсия, ръчен часовник и плат за костюм от колегите на изпращане от службата.
Ето и няколко примера в тази посока – министърът на спорта Васил Иванов-Лучано в правителството на царя, бивш боксьор, без образование зае изключително висок пост в държавата. Заради него парламентът наложи поправката „Лучано“ и сега всеки може да си е всякакъв, стига да е на правилното място в точното време сред подходящите хора. Защо да спестим името на настоящия министър на културата Вежди Рашидов, който през 2001 г. беше арестуван за побой над полицай, а на следващата година получи орден „Стара планина“. А бившата външна министърка и провалена кандидатка за еврокомисар – учителката Румяна Желева?
В коя нормална държава може да се случи подобно нещо?
България е страната на неограничените възможности, но хората й са с ограничени способности и това ще става все по-голям проблем.
През 90-те, когато се раждаха тези деца, за които светът твърди, че имат проблеми с четенето и разбирането на текстове, ценностите се смениха. Още по сергиите с антикварни книги има остатъци от онзи период, когато заради пакет цигари, кило захар и бутилка олио хората се разделяха с томчетата. Всъщност помните ли онези вече исторически времена, в които да имаш познат книжар бе по-ценно от това да имаш вуйчо владика? Но това вече е минало.
Еспертите от просветното министерство /да се върнем на темата все пак/ с учудване установили, че имало твърде голяма разлика между много знаещите и нищо не знаещите. „Ножицата“ била твърде разтворена, което показвало, че има много малък процент ученици, амбицирани много да учат и знаят. На кое се учудват? Че са останали и такива?
Не, те са временно тук
В момента стягат багажа – умствен и конкретен, за да избягат от България. Тези деца са наясно, че тук няма нито заслужени пари, нито изява, нито нормален живот, нито закони, нито морал… В България образованието е нищо. То не е капитал. От него не се печели. Парадоксално е, че сме на първо място в света по брой висши учебни заведения на глава от населението, а сме неграмотници. Как да обясня на децата си кога се използва пълен и кратък член в българския език, като всяка вечер на телевизора излиза надпис „Чаромата който сближава“. Две грешки в изречение от три думи.
Този малък процент умни младежи със златните медали от международни олимпиади са онези, които ще изпращаме на самолетите веднага след завършването им. Успехите на русенеца Момчил Молнар по физика и астрономия са на светлинни години от нивото на обучение в страната по физика и астрономия. Отличията в математиката на Яница Пехова и Велина Вълова изобщо не са показателни за знанията на гимназистите повсеместно. Постиженията по информатика на Светослав Колев са несравними с геймърските мераци на връстниците му.
Да имаш посредническа агенция за обучение в чужбина е доходен, но и убийствен бизнес. Пари се печелят, но от държавата се изнася най-ценният капитал – умните млади хора. Няма как да е иначе, след като състоянието на висшето образование у нас е все по-трагично, нивото спада с всяка година и
университети никнат под път и над път
Освен това родителите са значително по-спокойни за децата си, ако са студенти в Англия, отколкото в столичния Студентски град и всяка вечер ги мислят дали ще се приберат живи от легендарната дискотека на Цецо Спасов и няма ли да ги нападне глутница кучета. Да не споменаваме, че половината дипломи за т.н. „висше образование“ са си направо напазарувани.
Матурите за зрелостниците ясно показаха, че положението не е никак розово. Учителите обаче също имат вина за това. По-голямата част от тях ходят на работа на принципа „за толкова пари – толкова“ и хич не ги интересува Иво и Камелия дали са в час. Не, не всички са такива, но колко е трудно да намериш съвестен колега, който да остава и след учебни занятия за занимания с децата и да ги готви за състезания знаят само няколко директори в Русе. Не всички. Заради делегираните бюджети в училищата търпят всички капризи на Иво и Камелия, извиняват им всички възможни отсъствия, пишат им по една тройка и така изтикват средното. Лошото е, че Иво и Камелия знаят всичко това и се възползват максимално от ситуацията.
Да погледнем на нещата от друг ъгъл. Ако някой предприемач от Западна Европа или САЩ реши да изнесе част от производството си в нашата родина, съвсем нормално е да се поинтересува с какви хора ще си има работа на Балканите. Ами ако погледне тези резултати от това проучване? България, Румъния и Сърбия са почти на едно дередже. Учениците не могат да разбират и анализират текстове, а познанията им по науки са под средното ниво. Какво ще прави този човек при такъв висок процент необразовани хора или
по друг начин казано – тъпаци
които първо няма да му построят сградата както трябва, второ няма да му разберат чертежите за машините, трето ще произвеждат некачествено, четвърто ще го окрадат, пето ще го рекетират?… Ще се изнесе максимум след година.
Тъжно е, но тези неща са така. Тука е така. Преди не беше, но стана с мълчаливото съгласие на всички българи и политическата подкрепа на правителствата след 1989 г. Образованието – средно и висше, се нуждае от промяна, от реформа, от ясна стратегия за постигане на определена цел. Ако е вярно, че има конспирация срещу България и всички са се наговорили точно нас да прецакат, са постигнали неочаквано добри резултати – сами си се прецакахме. Остава да видим след две години дали няма да сме на почетното предпоследно място в класацията на PISA.
Докато четем тези редове, Сашко вече попълва документите си за кандидатстване в Шотландия, а Жорко се чуди по кого да мята яйца и кисело мляко, за да иска по-голяма зимна ваканция.
Posted 13 years, 9 months ago at 10:23. 5 comments
Звучи като виц, но е самата истина. Получих квитанция от
Готин пред камината в Писанец
“Мюзикаутор“, че са ми преведени 118 лева от БСП, която използвала песента „Вдигни очи“ на свои предизборни митинги, и така разбрах, че съм станал част от червената агитация, разказва чаровният „щурец“ Валди Тотев.
Няколко години по-рано песента по текст на Александър Петров беше един от сините химни с популярността на „Последен валс“, „Развод“, „Времето е наше“ и „Утре започва от днес“. Това не е нито първият, нито последният куриоз в пълноводната кариера на един от най-обичаните български музиканти. Днес клавирът на „Щурците“, автор на някои от най-известните им песни „Огнен знак“, „Помниш ли“, „Среща с деня“, „Навечерие“ е намерил любов и домашeн уют в Писанец, на 30 километра от Русе заедно с Дими – цигуларка в Русенска държавна опера и нежната струна в дуетите с Валди.
Писанец е едно от красивите селца в Русенско. Къщите са наредени сякаш като публика в амфитеатър, която гледа вековното представление, в което течащият между величествени скали Бели Лом е изваял приказни красоти. Селото е предпочитано от много русенци за вилни имоти и доскоро най-известният му летен обитател бе доскорошният ректор на Русенския универстет доц.Марко Тодоров. Сега вече ВИП селянин номер 1 е Валди Тотев. В началото повечето от хората там, отраснали с музиката на Ибро Лолов, оркестър „Хоро“ и сестри Кушлеви не разпознавали в изтънчения, усмихнат и благороден мъж рокзвездата от „Щурците“, но скоро по-младите се усетили, че в селото има човек, който хем е важен, хем не се големее.
Както най-често става, и този обрат в живота на Валди, довел го от столичната Борисова градина в селце край Русе, е плод на любовта. Преместването в Поломието не е ексцентрична звездна прищевка, а следване на сърдечния ритъм.
Господарят на нежните думи и романтичната музика
идва тук, за да бъде заедно с Дими. И ако е вярно, че късната любов е изпълнена със сладост, спокойствие и особени сантименти плод, клавиристът и цигуларката са имали щастието да го открият.
Не, нашата къща не е като тези палати, които данъчните показват от хеликоптера. Малка и кокетна е и дори ние си й викаме хижичка. Тя и като изглед си е точно такава – уютна хижа, обяснява „щурецът“ Валди докато катери страмнината по скалистите улици на живописното село.
Тук дошли благодарение на Дими, която много искала да си има дом на село, в който да се спасява от градската глъчка.
И двамата имаме, така да се каже, „шумни“ професии, апартаментът ни в Русе е на оживено кръстовище и няма друг рай сега за нас от селската тишина, казва Валди. Дима била толкова навита, че обиколила целия регион в търсене на имот и го открила в едно от най-красивите села. Сделката станала бързо и по световен интернет стандарт – собствениците си живеели в Ню Йорк и дори не са се виждали с новите стопани на имота им.
Има две легенди за произхода на името на Писанец, обяснява присаденият Валди, който с любопитство се запознава с местните забележителности. Според едната точно заради красотата на природата наоколо, която била като изписаната, нарекли така селото. Другата пък се свързва с юначното минало и Апостола на свободата, който, както разказва легендата, записвал тук момчета за четници. Та от „пиша“ станало Писанец.
Но не само „щурецът“ се интересува от селото. То също е любопитно за неговата история. Фактът, че Валди е внук на героя от Сръбско-българската и Балканската война полковник Владимир Серафимов и носи неговото име, се знае и в Писанец.
Хората са чели, учили са, интересували са се от миналото на страната и това е истински патриотизъм, коментира Владимир Тотев.
Малката къща с балконче и изглед към скалите и долината на Поломието засега не е постоянно жилище за Валди и Дими. Причината е, че няма достатъчно добра изолация и отоплението й е трудно. Сега в едната стая гори камина, за която Валди с вещина се грижи, но в другата – импровизираната репетиционна зала, трудно се сгрява с малка духалка.
Двете ъглови легла там са изпълнени с партитури. На едното са клавирите на Валди, а на другото – солата за цигулката на Дими. Двамата са подготвили репертоар за почти два часа музика нон стоп и често гастролират в русенски заведения, където неизменно препълват масите до дупка и правят фурор, а клиентите пеят с тях българските и чужди евъргрийни.
Хората си мислят, че човек като е отишъл на село, е напуснал цивилизацията, но в днешно време това изобщо не е така, твърди щурецът. Носталгия към София не изпитва, но пък е донесъл цял куфар със снимки и спомени от историята на фамилията си.
Най-отгоре на лавицата са фотографиите на майка му, дъщеря му Лили и първородната внучка Мария. Насреща им са важните снимки на Дими – покойният й съпруг Вежен с тогава малкия им син Борислав. Впрочем Боби е един от най-талантливите младия актьори в трупата на Русенския театър „Сава Огнянов“.
Макар да се радва на селския дух, все още не е усвоил типичните умения в градината и сред животните. В двора на Валди и Дими има само няколко кайсиеви дървета. Те са в онази част, в която има достатъчно почва. Другото е скала и има само педя пръст, обяснява с разбиране стопаниинът. Въпреки оскъдната земя за корените им овошките се отблагордаряват за грижите с изобилен плод, но от него още не е варена прочутата местна ракия. Като изтънчени ценители Валди и Дими предпочитат по чаша мерло, за което пианистът пее в баладата си „Петък полунощ“.
Вече трета година двойката ще прекара четири месеца през зимата в един от хотелите в Банско и ще свирят за гостите му. В кръчмата в Писанец все още не са ги канили, но пък само преди дни поздравили с именния му ден комшията си дядо Деньо. Човекът чува тежко, но се зарадва на „Бяла тишина“ и „Бира, секс и рок енд рол“, разказва Валди.
Той е един от най-прекрасните хора, които съм срещал изобщо в живота си. Когато дойдох и се установихме в тази къща, Дими обяснила на стареца, че ще ме вижда често и не съм от гостите й. Той попитал веднага кой е тоя и се позачудил, като разбрал, че съм популярно лице. Дими му подарила плакат на „Щурците“ от концерта за 40-годишнината на групата и той го окачил на видно място в къщата. В следващ разговор обаче попитал „Ами що никъде не виждам Димитранка?“. Той очаквал да сме двамата на плаката, тъй като знае, че сме музиканти. Дядо Деньо идва често у дома да си поговорим, всъщност да си повикаме, тъй като той е на 88 години и почти не чува. В четвъртък и неделя с него „вардим“ тотото – какви числа ще излязат и ще спечели ли някой лев за добавка към пенсията. Понякога задрямва, но е спокоен, защото знае, че аз му записвам числата. Много ни е мил и дори сега Дими, като беше на турне във Франция, му донесе нов каскет – супер му стои.
В тази почти идилична атмосфера дошла новината че „Щурците“ получават орден „Св.св.Кирил и Методий“.
Все още не можем да открием причината точно в тази година да ни наградят с държавно отличие. Очаквахме това да стане за 40-годишнината на групата, но не и за 43-тата. Между нас се шегувахме, че наградата можеше да дойде и на 45-годишнината, ние да изпеем „45 години стигат“ и да се пенсионираме, прям е Валди.
Но най-голямата изненада дошла след церемонията в Гербовата зала на Президентството.
Направо щях да падна, като видях снимката на групата от награждаването във вестник „24 часа“ над тази на премиера Бойко Борисов. Кога преди години ще ни сложат точно нас над Тодор Живков – никога!, разказва Валди.
Новополучениото отличие веднага намерило приложение в Писанец.
Аз заради дядо Деньо донесох ордена от президента в Писанец. Той получи медал за 65-годишнината от края на Втората световна война като ветеран. Сега в Писанец на една улица живеят двама орденоносци – Валди и Деньо.
Не му харесва днешната ситуация в страната, не е съгласен балерините и балетистите да се пенсионират на 62 години и директно пита колко всъщност са тези танцьори и те ли точно ще съборят пенсионната система.
Въпреки извоюваната демокрация и свобода, цензурата същестува
твърди Валди и разказва за едно от последните издания на конкурса „Бургас и морето“. Написал песен, която била одобрена от журито и пусната сред селектираните 12.
Стефан Диомов ми се обади да изпратя готовата версия, но някой бил възмутен, че осмивала българо-съветската дружба. Ето текстът, а вие преценете дали е така:
Маша и Наташа
Маша ли беше или Наташа
от Украйна или Москва.
Беше млада, красива, изящна,
със широка славянска душа.
Седем дни я отбивах от групата
в „Кореком“ я заведох дори.
Дотежаха ми малко покупките,
но в квартирата всичко простих.
А сега тази моя Наташа
или Маша – не помня това
бизнес-дама очень прекрасная
пак на Солнечний берег пришла.
Вярно, днес нещата са други,
няма вече дори „Кореком“,
но в мен стари чувства събуди
отпускарският летен сезон.
И отново се любихме тайно
както някога, както преди
под луната блестяща, омайно
и милион черноморски звезди.
Пуста руско-болгарская дружба
или българо-руска – не знам,
по сме свои някак задружни
в този свят, в който всеки е сам.
Това е просто една история, която се е случила, случва се и ще продължи да се случва, но беше цензурирана песента и спряна от Диомов по други съображения, не идеологически. Някой като ми каже, че иска да се върнат старите времена, направо подскачам, казва „щурецът“, който „разцепи тишината“ и е уверен, че „животът днес върви напред, а не назад“.
Но не политиката е голямата страст на автора на „Футуролог“, който напълно се вписва в „…един античен израз – „готин“…“. Неговата голяма любов си остава нежната, мелодична, съдържателна и сърдечна музика, а голямото му щастие – че има Дими, с която да я споделя. И няма значение дали това става в Писанец, или на Боровец, защото обичта няма адрес и е само огнен знак в бялата тишина, в която снегът на спомена оставя две следи в този свят студен и е истинският вкус на времето.
Posted 13 years, 10 months ago at 23:50. Add a comment
Една от детските ми мечти беше да отида в Париж. Бях в гимназията, когато си купих от тогавашната Руска книжарница книга със стихове на световни поети, посветени на този град. Романтиката, духът, шансоните, та дори и езика на французите – толкова вълнуващо и далечно беше всичко това през 80-те! След години мечтата се превърна в план, планът в реалност, а реалността в разочарование. Толкова пълно, че чак отблъскващо. Не заради несъответствията в стиховете на поетите, не заради фалшивите тонове в шансоните на уличните музиканти, нито заради неразбираемия за мен говор на парижани. Става дума за
циганите и сенегалците – плъзнали навсякъде 
и способни да съсипят дори и най-упоритите търсения на романтика в Париж.
В средата на август в България вече се заговори, че Франция ни връща циганите. Така журналистическият ми порив бе да открия на всяка цена тези също толкова романтични номади и да напиша сърцераздирателна история за техния живот в Париж. Любопитствах да видя как се оправят нашите хора в този град, с този труден език, с тези тълпи от туристи. Надявах се на професионален бон шанс. Оказа се напълно излишно.
Още с първите крачки по „Шанз-Елизе“ пред Триумфалната арка става ясно, че не кафенетата, тетрите и фенерите от ковано желязо ще останат като спомен от най-възпявания булевард в света.
Още оглеждах Триумфалната арка, когато до мен спря с рикшата си Иво от Горна Оряховица. След традиционните поздрави на чист български език с мек източен изговор, стана ясно, че младежът работи малко нелегално и заедно с русенския си ортак Тошо Рикшата си имат бизнес. Полицията не ги гонела само тук и по булеварда до площад „Конкорд“. Изобщо не ми се стори атрактивно и типично френско да използам рикшата му за разходка по „Шанз-Елизе“ и да си тананикам песничката на Жо Дасен, затова му отказах любезно.
Исках да вкуся от аромата на артистичния Париж.
Но докато настройвах сетивата си забелязах как млада жена в бедно
мюсюлманско облекло постила килимче пред едно от чейндж бюрата, подгъва крака и се навежда напред с протегната за просия ръка. След като зае позата си, лицето й веднага придоби мъченически вид и наведе смирено глава в очакване на милостиня. Изключителен обект! – това е контрастът на големия град, си помислих и насочих обектива към нея. След като направих няколко снимки от разстояние, се доближих до нея, за да акцентирам върху лицето й и страданието, което излъчва, но… тя бързо оздравя и енергично ме погна с чехъла си.
На не повече от три метра по-нататък започнаха да се редят като лястовички на жица безброй чернокожи търговци от Сенегал. Предлагаха реплики на маркови дамски чанти, „изискани бижута“ и стотици сувенирни макетчета на Айфеловата кула. Кичът е абсолютен, но пък има кулички във всички цветове на дъгата и каквито ти хрумне размери. Търговията им явно не е от най-легалните, тъй като четирите краища на кърпата-тезгях са завързани два по два, а при наближаването на полицай изключително бързо се дръпрват връвчиците и беж към следващия ъгъл на друга улица. Гениално изобретение!
С крачките към „Конкорд“ така свикваш с гледката, че тя изобщо не впечатлява. Само дето загубваш интерес към булеварда и усещаш как се надига разочарованието от романтичния и артистичен Париж.
Напразно било – най-доброто предстои. Не къде да е, а под самата Айфелова кула.
Мизерията е пълна и отвращаваща
Ония сенегалци с връвчиците са направо нищо в сравнение с нашите и румънски цигани, постлали кашони или направо налягали върху тревата на Марсово поле и припичащи се на слънчице. Мъжете работят – разиграват „тука има-тука нема“, някои от жените влизат в роля на клакьори, а туристи-будали се връзват и разделят с по някое и друго евро. Наистина е кошмарна мръсотията пред този символ на Франция и индустриалния 19 век. Това дори и в България вече го няма, затова недоумявам как властите го допускат. Впрочем френската дума за циганин е „житан“. Има и такава местна марка силни и ароматни цигари – „Житан“. И нашите „житани“ са силни и ароматни – опушили са най-масовите парижки забележителности, задавиха Франция, а от огънчето им пламна сериозен скандал в Евросъюза.
Да речем, че само край Айфеловата кула са изпуснали положението французите, но не е така. Към хълма Монмартър изкачването е също толкова неприятно по същите тези причини. Сенегалците търгуват яко, циганите се оглеждат за ахмаци и за свободни от надзор портфейли, а ти си отишъл да гледаш художници, изкуство и „Сакре Кьор“. Няма лошо, ако тези хора са кротки и с усмивка предлагат боклуците си. Неприятно е, че са агресивни – ако им откажеш да ти вържат цветна гривна за 5 евро, започват да бълват псувни на френски и английски, като личните обиди се пренасят и върху страната ти, която и да е тя. Те се чувстват французи и с френски национализъм атакуват туристите. Не е препоръчително да се отговаря със същото на български език – циганите ни са там все пак.
Ако трябва да обобщим, нещата в Париж са зле
Затова и репатрирането на българските и румънските цигани е напълно разбираемо. Те са част от онази многолюдна сбирщина, която изяжда духа на Париж. Интересно какво ще направи назначеното от Никола Саркози правителство със сенегалците, които си имат френски паспорти. Но това нас в България не ни засяга – ние си имаме достатъчно грижи.
Вероятно всеки гост на френската столица е останал разочарован от липсата на всякакъв аристократизъм и интелектуален повей, особено на обществени места. Мръсотията и безредието, които създават пришълците, някак не се вписва в традициите на Стара Европа и аристократизма на френската столица. Едва ли обаче екстрадирането на тези хора е единственият възможен начин да се изчисти града. Наистина е отвратително да се наредиш на опашка за асансьора на Айфеловата кула, а до тебе някоя мадам в потури да лющи семки. Да искаш да си направиш снимка за спомен пред забележителни места, а в кадъра да се намъкне нагло твой сънародник с ромско самосъзнание, който току що е надигнал рошавата си глава от кашона-дом.
Честно казано ми е малко притеснително да пиша тези редове, за да не би някоя от безбройните им организации за защита на човешките права да ме обвини в дискриминация. Не, не говоря за дискриминация, а за хора, които не се подчиняват на никакъв ред и живеят по някакви свои закони. Заради тях в Европа те е срам да кажеш, че си българин и не си пристигнал в държавата им, за да ги крадеш, а за да я разгледаш, да се подивиш на хубостите й, да оставиш някой лев като стимул за икономиката им и да си ходиш, че у дома работа те чака, пък и е Земен рай.
Изгонването е лесно. По 300, че и по 3000 евро джобни не е проблем за Франция.
Защо обаче Саркози не опита с интеграция,
която целият Запад почти ултимативно ни препоръчва?
Да им раздаде на циганите по един апартамент по „Шанз-Елизе“, като по този начин се преодолее и сегрегацията на етноса. Може и в „Дефанс“ – така ще им се създаде стремеж към висините на бизнеса и финансовия просперитет. Правителството се оплаква, че циганите не спазвали реда, нарушавали законите, били нагли… Вероятно е така /ние знаем, че е така/, но пък нали точно Франция, дала на света девиза „Свобода, равенство, братство“, е страната, която е така толерантна към всички и така безкомпромисна към нередностите. Да ги осъдят и да влязат в затвор, щом не спазват реда и нарушават закона. Защо ги връщат в родните Румъния и България и не си признаят на глас, че оправия няма /неофициално те вече са го осъзнали/?
Очевиден факт е, че ромите нямат абсолютно никакво желание да се образоват и да са полезни на обществото. Те искат да живеят в своя свят и изглежда искрено вярват, че някой им е длъжен да ги издържа и обгрижва, само защото са такива. Говорят за права, но всъщност искат привилегии. За тях металните капаци по шахтите на Европа са си направо неразработено Елдорадо, след като в България всички бяха окрадени и подменени с бетонови. Европейците имат грозния навик да си плащат с карти, но пък някои старомодни още носят пари в брой в портфейлите. Заради тях явно си струва престоят и тежкият живот под Айфеловата кула и в Болонския лес.
Европейските ценности са ценни освен с всичко друго, но и заради свободното движение на хора. Без това още щяхме да си пеем Тодор-Колевия рефрен „чака виза за Париж да`злиза“. Въпросът е кой, как и по какъв начин ще обгрижи циганите, без да им нарушава правата и ако може, без да им създава задължения. Единственият оазис без цигани и сенегалци в Париж са музеите и дворците – още едно доказателство, че красотата ще спаси света.
Posted 13 years, 11 months ago at 21:17. 2 comments
Д-р Никола Събев е роден на 15 април 1962 г. в Русе. Завършил е медицина със специалност „Вътрешни болести“ и „Здравен мениджмънт“, а в момента подготвя докторат за рисковите фактори за сърдечно-съдовите заболявания. Проучване като неговото се прави за първи път в България. В продължение на 12 години е дирекор на поликлиниката в Борово. Бил е на служба в Министерството на здравеопазването, където оглавява отдел „Здравна регулация, национални и международни здравни програми“.
Точно в 15 ч от кабинета на шефа на Районния център по здравеопазване се чува мелодичният звън на няколко часовника, а финалът на тази хармония поставя кукувичка. Това впечатлява, но само този, който не знае за всички страсти на д-р Никола Събев – часовници, фотография, радиопарати, тромпет, спорт и сериозна медицина.
Фотографията
Преди година направих първата си самостоятелна изложба във фоайето на Доходното здание. На снимките тогава посетителите видяха както съвършената красота на природата, така и образите на Чудомирови герои от Борово. Тази есен ще е следващата.
Корита, паламарки, сърпове, чакръци – това не ми е интересно. Харесвам старата техника. Най-старият ми фотоапарат е от 1920 г. „Краус Ролет“- едно момченце ми го подари. Ще ти донеса нещо от село, каза и донесе една ръждясала кутия. Като го отворих, онемях. Произведен е 1920 г., работи, но за него филми вече няма. Другият е от баща ми „Цайс Икон“, произведен 1930 г. С него са ми правени детските снимки. Работи перфектно и досега – за него ленти има. На този свят фотоапарати правят три нации – германците, японците и руснаците. Подобно е и с часовниците – Швейцария, Япония и Русия. Сега обаче снимам с дигитален – Фуджи s6500 fd – отлично съотношение между качество и цена.
Не снимам събития и приятелски празненства – уморен съм вече. Подвикват ми „ела да ни снимаш с братовчеда, докато пием ракията“ – е няма как да стане хубава снимка, защото нито обектите са обекти, нито действието им е за запечатване.
За фотогрфията са важни обектът, фотографът и между тях е апаратът. Човек, който вижда красотата, може да снима наистина прекрасни неща. Вярно е, че няма как да се получи хубава снимка с калпав апарат, но той не е всичко. Старите имат по две скорости и две бленди, а са брилянтни.
Баща ми обичаше да снима, а аз като ученик харесвах да се занимавам с оптика. Ходих на кръжок по фотодело. В колекцията има и „Болтика“ – следвоенна, евтина алтернатива на „Лайка“ и „Зоркий“ – руското име на произведението, направено от окупирания немския завод на „Лайка“. У дома имам „ФЕД 2″, последната „Практика“, „Смена2″ и още други двайсетина уникати.
Тромпетът
Баща ми, д-р Емил Събев, гастроентеролог, свиреше на тромпет и цигулка. Цигулката изисква съвсем други качества, макар аз да бях музикален още от дете. Бързо се научих да свиря на тромпет и това ми доставя голямо удоволствие. Имам едно клипче, на което свиря със сурдинка „Есенни листа“ на Йосиф Козма заедно с Пламен Павлов, мой приятел и диригент на оркестъра на ФТТ „Найден Киров“.
Когато се занимаваш с такива стари вещи, се връщаш в миналото, когато животът е бил друг и хората са били други. Инженерството за мене беше алтернативен вариант, но семейните традиции надделяха. Но като че ли е по-добре да съм лекар с хоби техника, отколкото техник с хоби медицина. Роден съм с Леонардо да Винчи на една дата – общите неща се изчерпват с това – не мога да рисувам и много съжалявам за това.
Радиоапаратите
Имахме на времето един стар „Филипс“ у дома от 1938 г. Купен от дядо ми и баба ми във Вишовград, Великотърновско. Слагали го на акумулатори. Нямало е телевизии, далекопроводи, GSM-и, компютри – нищо и звукът бил прекрасен – чист и силен. Опъвали антената и на дълги, средни и къси вълни слушало цялото село. Хубаво, даскалице, ама къде са хората? Това радио го подари баща ми на един свой приятел. Само че мой приятел пък ми подари „Олимпия“ от 1956 г. – пращят потенциометри, лампа не работеше, но отвън светеше. Двамата с един техник го почнахме и сега работи. В момента имам „Филипс“ от 1937 г., „Кьортинг“ от 1939 г., АЕГ-1941 г., военно производство. В руските сайтове има схеми за всичко.
То вътре мъртвило, мирише на мухъл и мишки, но като го пипнеш, го съживяваш. Също като пациент. И се пренасяш в онези военни времена – надежда, прозорец към света, ВВС, Левитан… За съжаление заемат много място и сега ми се наложи да направя специална пристройка за тях. Имам дори вариант на грамофон „Куче марка“, който сам съм възстановил, но имам само една плоча за него. Той ми е подарък от д-р Бакърджиев, на когото пък аз възстанових един джобен позлатен швейцарски часовник „Сигма“.
Всъщност историята на тази „Куче марка“ е много интересна и не знам защо изразът е добил популярност като синоним на нещо некачествено. „His MasterТs Voice“ /“Гласът на неговия господар“/, днес съкратено HMV, е известна марка в музикалния бизнес, а дълги години е име на голяма звукозаписна компания. Името идва от една картина, нарисувана през 1899 г. от британския художник Франсис Бароуд. Не нея е изобразено кучето на неговия брат Марк, фокстериер на име Нипър. Когато Марк починал, Франсис прибрал Нипър заедно с фонографа на брат си и колекция от записи с неговия глас. Тогавашните фонографи с цилиндър са можели да правят и записи, за разлика от по-късните дискови грамофони. Франсис забелязал, че кучето се заслушвало във фунията винаги, когато пуснел някой от записите на Марк. Така се родила идеята да нарисува кучето с грамофона на картина.
В началото на 1900 г. Франсис опитва да продаде картината заедно с авторските права за използването й в реклами на няколко фирми, произвеждащи фонографи, но те не проявили интерес. Малко по-късно същата година, нова компания на име „The Gramophone Company“" все пак сключва сделка, при условие Франсис да промени цилиндър-фонографа на картината с една от техните нови дискови машини. За пръв път изображението е използвано от компанията в нейни рекламни материали през 1900 г., а на художника са поръчани разнообразни вариации на картината.
По-късно, по искане на изобретателя на грамофона Емил Берлинер, авторските права върху изображението за американския пазар стават собственост на Victor Talking Machine Company, които използват емблемата доста по-агресивно от английските си партньори, и от 1902 г. всички техни записи носят опростен вариант на оригиналната рисунка на Франсис. Списанията призовават купувачите на грамофонни плочи „Търсете кучето!“. Дори в разказ на Чудомир има такава реплика на търговец на грамофони – „Имам и „Куче марка“, но трябва да почакате“.
Часовниците
Този „Сигма“, който беше на д-р Бакърджиев, му останал от дядо му и някаква негова братовчедка в Швейцария го занесла на ремонт и там й поискали над 500 франка. Той решил да ми се довери и ако стане – стане, ако не – само спомен от дядо му. Страхувах се само да няма нещо счупено вътре, което не мога да поправя. Отворих го, почистих го, направих му реглаж и часовникът тръгна. Много му се радвах и аз.
В старите механизми виждаш откривателския дух, да проследиш как са се сменяли техническите решения – по-голямата част е механика във всичко.
Фитнесът
Винаги съм спортувал като ученик – бягал съм, скачал съм, играл съм футбол и хандбал в гимназията. Докато работех в София и преподавах в НСА, поднових активните си занимания със спорт. Бях в осми клас, когато за пръв път чух за културизъм и не в смисъла на културен туризъм, а за него като спорт. Имаше по него време две книжки всичко на всичко издадени в България и си ги купих и двете. В СССР се казваше атлетическа гимнастика и там работеха в друга насока. Целта на културизма е да развие всички мускулни групи в определени пропорции. Дълги години се смяташе, че за културиста идеалните пропорции са равенство в обиколките на шията, бицепса и прасеца. В съвременността е друго и затова хората остават с впечатлението, че културистите не изглеждат добре. В миналото помпенето на мускули е ставало по съвсем естествен начин, а сега е нещо като тъпченето с химия на бройлерите. Има и друго твърдение – че културистите не са силни физически хора, но това не е съвсем така. Аз, както спортувам за удоволствие и съм на почти 50 години, изтласквам 130 килограма от лег. Елитните културисти изглеждат по този начин от снимките максимум две седмици около състезание. Те трудно си намират и дрехи – аз доскоро само по поръчка си шиех сака например.
Имам почетен диплом – УС на Българската федерация по културизъм и фитнес удостоява д-р Никола Събев със званието „почетен член“. За мен това е голямо признание за труда и ентусиазма. Не съм участвал в състезания никога, тъй като съм нямал амбиция и желание за това. 70% от резултатите при културизма се дължи на храненето. Основно белтъчна храна, което е 20-30 яйца и 3 килограма месо на ден. Аз не мога да издържа на това повече от седмица.
Медицината
Специализирах вътрешни болести, след това „Здравен мениджмънт“, а сега съм пред защита на докторат за рисковите фактори за сърдечно-съдовите заболявания. Говори се в нашите среди, че това проучване, което аз съм направил, досега в България не е правено. Изследвах по утвърдена методика 1600 човека от община Борово и резултатите са изключително интересни. Не съм намерил причините за високото кръвно налягане, затова и не кандидатствам за Нобелова награда, но поне имаме приблизителна представа за начина на живот, на храненето, на приема на алкохол и т.н. А в Борово бях директор на поликлиниката и няма нещо от медицината, което да не съм правил – от водене на раждане до старчески болести.
В кариерата си съм бил и в Министерството на здравеопазването, но реших да се върна при семейството си – пътуването ме убиваше.
Въпреки че д-р Събев поправя стари часовници, притежава антикварен фотоапарат, възстановил е грамофон с фуния, на ръката си той никога не носи часовник, снима с цифров апарат, слуша музика от компютъра си и провежда държавната здравна политика в Русе.
Posted 14 years ago at 10:00. Add a comment
В българския канал за видеосподеляне Vbox7.com вече има клипче със заглавие „Да помогнем на Борко“ play:7431776c . Той е на 35 години, от Русе и се нуждае от поставяне на кардиостимулатор, за да дочака трансплантация на сърце. Нужни са му 6000 лева – сума, абсолютно непосилна за семейството му, но животоспасяваща. Сметката за дарения е BG70 BPBI 7942 1066 9673 01, BIC код BPBIBGSF в „Пощенска банка“ на името на Борислав Александров.
- Как и кога откриха, че имате заболяване на сърцето?
- Стана напълно случайно. През 2007 г. вдигнах висока температура от 39 градуса и това продължи седмица. Мислех си, че просто съм настинал, тъй като по него време бях шофьор и това е съвсем нормално. Лекувах се по предписанията на личния си лекар, но след като не свалих толкова време температурата, се наложи да идем до Спешно приемно отделение на болницата. Приеха ме веднага и нали знаете – веднъж да влезеш в отделение, ти правят изледвания от до. Така откриха, че имам двустранна бронхопневмония и цял букет от сърдечни заболявания – кардиомиопатия, сърдечна недостатъчност, сърцето разширено, мускулът му отпуснат… А бях здрав като бик. Не е вродено заболяване, нито е наследствено. Натрупало ли се е от нещо, никой не може да каже. Сега сърцето ми работи на 30-40% и едва отивам до колата пред блока.
- Къде са ви лекували?
- Досега съм бил само в Четвърто вътрешно отделение на русенската болница при д-р Хергелджиева. Тя ме насочи за консултация към клиниката „Света Екатерина“ в София. Там пък определиха, че е нужно поставянето на електростимулатор – машинка, която да помага на сърцето. Преди това обаче ще трябва да ми направят изследване дали организмът ми би могъл да приеме това чуждо тяло, което ми е спасението.
- Има ли състояния, в които се влошавате?
- Имам кризи, в които получавам аритмия, отпадам и не мога да мръдна. Тогава влизам в болницата и със системи лекарите нормализират нещата. През май месец отново бях в болницата по спешност и тогава се реши да замина за София.
- Какво представлява точно този електростимулатор?
- Аз не съм специалист, но в документите пише, че става дума за три електрода, които ще се поставят до сърцето – единият на дясна камера, другият на дясно предсърдие и третият, специален, за лявата камера. Изглежда просто, а всъщност никак не е и е животоспасяващо. И това ще стои в мен до края на живота ми. Не знам как ще се захранват тези електроди, но не ми е и работа да питам толкова – вярвам, че лекарите разбират от всичко това. Лошото е, че машинката струва близо 6000 лева, а на всеки преглед ми вземат по 50 лева.
- Работите ли сега?
- Вече не, но преди 12 години съм работил във фирмата за шкафчета за баня „Гера“ и след това бях шофьор в „Трансис“ и две години карах камиони. Когато ми откриха заболяването, спрях да ходя на работа и ми издадоха ТЕЛК решение. Бях на 32 години и отначало много се срамувах, но няма как без доходи да стои семейството ми. Сега вземам пенсия от 170 лева, съпругата ми работи във фурна и сме на квартира с детето. Само лекарствата ми струват по 140 лева на месец. Всяка сутрин на закуска вземам 12 хапчета.
- Докога е добре да съберете сумата?
- Колкото по-рано, толкова по-добре. Ако утре ги имам, в понеделник ще съм в София за постъпване в болница. Надявам се на помощ – парите не са много, но за мен е невъзможно да ги събера.
Posted 14 years, 1 month ago at 16:04. 1 comment
Русе има европейски шампион по вдигане на тежести, но не знае за това. Той е толкова скромен, че дори избягва да говори за медалите и победите си. Само преди месец му е направена поредната ортопедична операция, но спортсменът вече крои планове за подготовката си за Голямото състезание – Параолимпийските игри в Лондон през 2012 г. Става дума за 25-годишният Христо Иванов, за когото дори в Google трудно се намира информация.
Младият мъж е с вродени малформации на крайниците и се придвижва с инвалидна количка. Няма коляно на единия си крак и заради увреждане костите на краката му не растат. Трудно е да се повярва, че точно той би могъл да е шампион, но фактите са точно такива – 120 кг вдига от лежанка без проблеми. Миналата година през октомври печели купата в българските параолимпийски игри, но тъй като Варна се представя с отбор, трофеят заминава за морето.
Кариерата му на спортист започва още на 11-годишна възраст, когато в дома за деца в Луковит един от учителите по физическо
решава да изпробва силата на момчето с щанги
Много се страхувах, че ще се ударя и първо не исках, но учителят ме убеди, че поне трябва да опитам, разказва Христо. Дали му лоста в ръцете и започнали да нанизват тежести равномерно от двете страни. Стигнал до 75,5 килограма и учителят веднага се свързал с Илия Лалов – председател на Българската параолимпийска асоциация в София. От столицата обаче поискали момчето да стигне резултат от поне 100 кг, за да го картотекират, и затова в Луковит започнали тренировки. С всеки ден започнали бавно и полека да увеличават килограмте на лоста, докато достигнат нужните резултати и Ицо е включен в състезателната листа на параолимпийците. Самият той тежи едва 51 килограма.
Два пъти се явява на състезания в гръцките градове Солун и Кавала, като именно
там печели и европейската си титла
Той е четвърти в света, но при подбора за участие в Параолимпиадата в Пекин не му достигат само две точки актив. Точно затова сега се е амбицирал да покаже уменията си и да спечели квота за Лондон 2012. С парите, спечелени от турнирите, Христо си плаща операциите. Последната, в Клиниката по ортопедия и травматология в Горна Баня, за една пластина в бедрото му вземат 2313 лева. А предстоят още много – да му се изправи едното ходило, да се оформя крак, да се наплъстява кост …
Навсякъде Христо е заедно с баба си Надежда. Той живее с нея и тя го придружава на всички състезания и операции. 70-годишната жена не може да забрави как на церемонията по награждаването на най-добрите български параолимпийци, сред които и внука й,
великият Йордан Йовчев стиснал ръката й
и й благодарил за грижите към Ицо. Възрастната жена и сега се разплаква от радост, макар само тя да знае какво й е покрай внука. Всъщност до 18 години Ицо живее по домове и пансиони и се връща при баба си, след като тя излиза в пенсия и може да е изцяло покрай него.
Освен щангите, Христо е и певчески талант. Не минава сбирка на спортистите, без той да е специално поканен на микрофона от председателя им Лалов. След всяко състезание параолимпийците си правят купон, на който едни пеят, други танцуват с количките си – всичко, което правят и здравите им колеги.
След основното си образование в Луковит Ицо продължава да учи в Електротехникум във Варна. Целта на семейството му била
да има занаят, който да му вади хляба
На всички е ясно, че размерът на инвалидните пенсии в България е обидно малък и крайно недостатъчен, особено за млад човек. Въпреки квалификацията си обаче, досега Христо няма нито един работен ден. Регистриран е в трудовата борса, но за толкова време получава само едно предложение – да нанася в компютър фактури до обед, а след това да носи каси в магазин. Едва след като отишъл лично да се запознае с условията на работа, служителите се сетили, че няма как да стане точно този млад човек да носи каси, при положение че е на инвалидна количка. Конфузната ситуация обаче не променила нищо – той все още разчита само на пенсията си от 196,09 лева.
Веднага след като излезе от болницата, Ицо отново ще е в зала „Олимпия“ в комплекс „Ялта“. Там негов треньор е Мартин Славчев, а собственикът Веселин Богданов му е предоставил напълно безплатен и свободен достъп до уредите. Какви са причините за увреждането му, никой не може да каже. Явно така е трябвало да стане, за да има Русе европейски шампион по щанги и да стиска палци след две години в Лондон.
Posted 14 years, 1 month ago at 17:00. Add a comment
Евгени Димитров е собственик и управител на агенция „Булфото“. 
Завършил е журналистика в СУ „Св.Климент Охридски“ и още като студент започва работа като фоторепортер в различни печатни издания. От 2000 г. ръководи своята агенция, като негови снимки се продават успешно и в чужбина. Той бе един от членовете на журито, което оценяваше снимките в първия национален фотографски конкурс „Това е Еконт“ на русенската куриерска компания „Еконт Експрес“.
- Господин Димитров, фотографията стана масова, а скъпата техника вече не е екзотика. Това проблем ли е за професионалистите?
- Един от вечните спорове за фотографията е дали тя е изкуство, журналистика, нещо приложно и какво е участието на човека в нея. Все още никой не е отговорил еднозначно на този въпрос.
За мен критерий дали един фотограф е професионален, или не, е дали той получава пари за снимките си, или си ги подрежда в домашния албум или компютър. Друг е въпросът как определяме, че някой снима добре. Разбира се има и такива фотографи, които снимат добре, но не вземат пари за снимките си.
Откакто изобщо я има на света фотографията, тя върви към демократизиране. Първите фотографи, за да си направят снимката, са ходели с огромна палатка, разпъвали са я на място, забърквали са в тенджери емулсия, мазали са я върху стъкло, чакали са я да изсъхне, пъхали са плаката във фотоапарата, снимали са, след което са вадели и проявявали на място, за да има снимка. След години започнали да са правят снимки с готови плаки и отпаднало едно от действията.
Голямата революция станала, когато фотографите преминали от плака към ролфилм. „Кодак“ вкарали 100 кадъра в един филм и продавали фотоапарата направо с него. Когато свършели тези 100 кадъра, апаратът се връщал във фирмата и те зареждали нов филм. Техният девиз бил „Вие натискате копчето, ние правим всичко останало“. Тогава пак възникнали този същият спор и тревогата, че всеки ще може да снима и им се губи майсторлъкът. Ернст Лайц пък направил „Лайка-филма“ и фотоапарата „Лайка“ и фотографията станала все по-масова. Няколко десетки години по-късно влезе дигиталната фотография и … всеки може да снима.
- Наистина ли всички могат да снимат?
- Оказва се, че с всички тези технически новости се улесняват тези, които могат да снимат. Които не могат – нищо не би им помогнало. С дигиталните апарати няма нужда да се броят и пестят кадрите, затова хората щракат много и не мислят за нищо. Идеята им е, че от всичко наснимано все ще излезе хубава снимка, но това е заблуда. Имаше един период, в който на едно събитие половината от професионалните фотографи бяха с дигитални апарати, а другите – на лента. Изумително беше, че се различаваха по поведението си. Филмовият човек гледа, мисли и снима, а цифровият – щрака, щрака, щрака и после гледа на екранчето, като мисли. Човек се подмамва по идеята, че има хубава техника и си въобразява, че тя ще му извади хубава снимка. Не е точно така, тъй като във фотографията винаги има хазартна тръпка и няма нужда да ходиш в казино, но добрата снимка винаги изисква добра подготовка. Когато започнахме работа в агенцията, всички бяхме с едни офисни малки „Pentax“-чета и колегите ни се смееха. Това обаче даде възможността да се оптимизира процесът на снимане и фотографите да бъдат улеснени в техническо отношение – снимките могат да бъдат изпратени по-бързо, евтино и без много усилия. Всичко това обаче не отнема задължението човек да мисли, преди да снима.
- Все пак защо всички искат да снимат?
- Това е приятна форма на общуване, начин да покажеш преживяване и да остане то съхранено. Аз лично много се радвам на това, че всеки хваща в ръцете си фотоапарат за удоволствие. Не така стои въпросът в професионалната сфера. Някои от медиите се подхлъзнаха по тази плоскост, че вместо да имат на щат професионален фотограф, могат да раздадат на всеки от репортерите по един малък дигитален и всичко ще е наред. Със сигурност такава снимка би била доказателство, че журналистът е бил на събитието, но оттам нататък нищо повече. Малцина са талантите да успеят както да хванат най-важното от случката, така и да запишат пълната информация от нея.
- Но все пак е известно, че PhotoShop-ът прави чудеса.
- Да, така е, но със съществуващ материал. Програмата не може да изобрети нещо, не може да промени гледната точка и не може да нарисува снимка. Аз лично съм твърдо за PhotoShop-а, защото той ти дава още един инструмент в ръцете. Обаче калпавият фотограф и с най-високата версия на програмата ще си остане калпав фотограф. Същото важи и за скъпия фотоапарат. Много хора с финансови възможности си купуват техника на невероятни цени и с класи над тази, с която снимаме ние дори. Това обаче няма да им направи снимката по-хубава, ако не се научат как да стане това. Автоматиката не е лекарство за всичко – важно е да знаеш къде и как да я употребиш.
- А надпреварата за мегапиксели в апарата?
- Хората, които произвеждат фотографска техника, трябва да намират начини да си я продават. Те безспорно печелят от нас, професионалистите, но повечето пари се печелят от продажбата на така наречените „вафли“ или „сапунерки“ – малки апаратчета за домашно ползване. Разбира се, че мегапикселите са търговски трик за продажба. Моят телефон в момента е с 5 мегапикселова камера, но обективът му отпред е като глава на карфица и качеството му е точно като за глава на карфица – никакво. Общо казано, мегапикселите нямат отношение към качеството на снимката. Всичко над 3 MPX е добро, стига да има добра оптика, качествени лещи, прилично смятаща автоматика и здрав апарат. Това си е още един елемент на състезание за хората. Фотографията е и вид себедоказване, затова тя страда от всички болести на съвременната епоха като вещоманията.
Голямата битка на търговците и производителите е за малките апарати. Оказва се, че по света във всеки един момент милиони апарати щракат едновременно. Фотографската индустрия е една от малкото, която в световен план не е засегната от кризата и бележи ръст от 2% на продажбите.
Posted 14 years, 1 month ago at 15:54. 1 comment
