„През тези три месеца живяхме основно с Чарли“. Това обявява вече напълно спокойно русенският детски хирург д-р
Милена Павлова след завръщането си от мисия в Афганистан. Кой е Чарли и защо съпругът й се притеснява? Не, не е ревност, а защото Чарли /С/ е висока опасност с голяма вероятност за нападение според степените, които войските на НАТО използват за опасност. Другите са Алфа /А/ – спокойно, Браво /В/ – тревожно.
Да си част от екипа на мултинационалните полеви болници на Коалиционните сили на НАТО в Афганистан, е не просто приключение, а изпитание на личностните качества и професионализма. На 17 октомври миналата година от София към Югозападна Азия отлетяха поредните три военномедицински екипа, включващи 21 лекари и медицински сестри. На всеки три месеца медици сменят колегите си в Кабул, Херат и Кандахар. Целта им е да помагат както на пострадалите военни и цивилни, така и да обучават афганистанските си колеги. Въпреки че докато са там, медиците разполагат по час с телефон и интернет връзка, им е абсолютно забранено да изпращат снимки и каквато и да е информация на роднини и приятели. Тези в Херат пък не напускат базата по никакъв повод. Все пак отвън е война. На 6 февруари обаче бариерите са вдигнати, нашите хора са си вкъщи и някак с разкази и спомени преживяват отново всичко.
Почти няма ден без взривени военни
патрулиращи в района – местните ислямски бунтовници залагат мини или самоделни взривни устройства по пътя на натовските войски. Още в първите дни камикадзе с кола-бомба атакува входната врата на италианската база в Херат и я разрушава заедно със спалните помещения в близост. Слава Богу, нито един от българските медици не е пострадал при тези нападения! А те са точно десет човека – началникът подполк.д-р Светлин Николов, хирургът подполк.д-р Милена Павлова, анестезиолозите майор д-р Димитър Желязков и майор д-р Галин Галев, хирургът майор д-р Нина Петрова и травматологът майор д-р Вили Аврамов, медицинските сестри Сълза Тонкова, Красимира Ангелова, Гергана Генева и Иваничка Колева.
След като командването е подало сигнал „Чарли“, често идва нова заповед – екипите да се изнесат в бомбоубежището или да не напускат спалните си помещения /дори преходите до тоалетната са забранени/, като са в пълна защитна екипировка. Аз съм едра жена, но и на мен ми тежеше бронежилетката от 15 килограма, каската от 5 кг и всички останали абсолютно задължителни атрибути, обяснява д-р Павлова. Впрочем тя е вторият русенски лекар, който участва във военни мисии през този век след зам.-началника на ВМА полк.д-р Александър Парашкевов.
Докато са в бомбоубежището, ситуацията не е по-лека. Там медиците са наредени на дървени пейки един до друг, без възможност да се разпростират, камо ли да си полегнат в часовете на атака отгоре.
Един ден имахме предупреждение,
че се готви нападение отвътре
разказва д-р Павлова. Разузнаването доложило, че местен човек вероятно ще постави взрив вътре, в самата база и ще е въоръжен. Достъп до военната територия имат поне 50 афганистанци, които работят там. Не знаеш нито кой, нито защо ще напада, но заповедта е да се стои в стаята без никакъв шум и светлина. Дори компютърен екран би могъл да издаде присъствието на хора в помещението. И така свити и скрити до следваща заповед – за отмяна на Чарли или мобилизация със скалпелите.
В база „Арена“ на Херат двата български медицински екипа работят заедно с американци, италианци, испанци, словенци, албанци и косовари. Езикови бариери няма, тъй като официалният език за общуване е английският. На него се водят както неформалните разговори, така и специализираните лекции и обсъждания на медицинска тема. Местните хора пък говорят диалекта дари. Българите с интерес установили, че
има твърде много общи думи между нашия и техния език
Вероятно имат право историците, когато твърдят, че прабългарите всъщност идват точно от тези земи, коментира д-р Милена Павлова и посочва като пример думата „перде“, която и на двата езика означава едно и също.
Херат е богат и древен град, построен на пътя на коприната от Александър Македонски. В центъра му се намира една от най-известните сгради в мюсюлманския свят – Синята джамия. Нейният строеж е започнал още в началото на 13 век и е петият по големина в света мюсюлмански храм. Десетилетната война обаче е разрушила много от архитектурните забележителности, останали от древността. Впрочем по тези земи Херат е известен като Градът на поетите. Сега в него има университет, в който младите афганци се подготвят да изградят новата си държава.
Испанската военнополева болница, в която работят и нашите медици, е оборудвана с най-съвременна техника и свръхмодерни консумативи, каквито българските лечебни заведения не могат да си позволят. Техниката обаче няма да е нищо без перфектно стикованата човешка машина. Нормално е когато става дума за военна болница да се подразбира, че
там цари ред, дисциплина и строга йерархия
Всеки от екипа знае точно какво прави, къде застава, какво подава, на кого, защо и какво следва от това. За нас беше много любопитно да научим десетките съкращения на инструментариум, на анатомични понятия и процедури, които американските колеги използват в работата си, обяснява д-р Павлова. Това обаче се оказва полезно, тъй като никой не губи време в излишно писане на документация и обяснения.
За да е всичко достоверно, задължително е да се спомене, че и нашите лекари е имало на какво да научат колегите си отвъд океана. Самата д-р Павлова показва как точно се прави операция на херния без платно /това само специалистите го разбират/. Става дума за работа, при която се възстановява коремната стена със собствени тъкани, без да се поставя изкуствена материя.
Едно от най-силните впечатления, останали у д-р Павлова от мисията й в Афганистан, е активното участие на католическата църква в живота на армията и на самите войници. Целият културен живот в базата
е организиран от италианския свещеник Марио
и испанския му брат Анхело. Така на православния Игнажден те организират шествие във възхвала на Дева Мария, която ги закриля и в далечната афганистанска земя. И ако това укрепва вярата на бойците, то благотворителната акция, която организира църквата им, дава надежда и на афганските деца. За Коледа всички военни в „Арена“ даряват собствени средства, с които от командването осигуряват подаръци за 60 местни дечица. Малчуганите получават дрехи, одеяла за семействата им, трайни хранителни продукти и задължителните за всяко дете сладкиши. Нашите медици също участват в дарителската акция както със средства, така и с личен контакт. Една от целите на тези междунационални части е да укрепят доверието у силите за сигурност и да вдъхнат още надежда на местното население, че ние не сме им врагове, а хора, които им помагат да изградят държавата си и да живеят по-добре, обяснява подполковник Павлова. Това е и една от причините във военните болници да бъдат лекувани и цивилни граждани, които обаче се пропускат по специален ред.
Въпреки супер техниката и невероятната организация, все пак животът на русенската лекарка през последните три месеца е на полеви условия. Дори водата, която тече от кранчетата, е химическа и съвсем не е годна даже за миене на зъби.
Пейзажът през прозореца на стаята се ограничава до едно възвишение /Дънки хил/ и рева на безброй непрестанно отлитащи и кацащи самолети и хеликоптери. Странно е, че точно този шум те кара да се чувстваш сигурен, жив. Когато спре,
тишината е наистина смущаваща
и си мислиш, че нещо някъде се е случило, разказва военният лекар.
Животът в Афганистан за европейци и американци започва и свършва с една сериозна битка – с прахоляка, който е навсякъде и е превзел тотално въздуха. Единственото спасение е в шаловете, които служат като филтър пред устата и носа.
Влажността на въздуха е 10-12% целогодишно. Това пък прави някои заболявания видоизменени, което изисква друг подход на военнополевото лечение. С всичко това се съобразяват българи, испанци, италианци, американци, словенци, албанци, словаци, латвийци, салвадорци, молдовци, македонци – всички те под флага на НАТО и хуманитарната мисия в страната с непрестанни граждански войни.
За русенската лекарка изключително впечатляващи били колегите й „медеваци“ /съкращение от „медицинска евакуация“/, на които
работното „помещение“ е хеликоптер
Това са хората, които отлитат първи при инциденти и имат грижата за спасяването на хора и транспортирането им до болницата. Най-странно беше, че тези иначе дребни на ръст колеги, нарочно подбрани заради ограниченото пространство в машината, имат пълно снаражение от защитни средства, тежащо поне 20 килограма и въпреки това те са изключително мобилни и успяват да си вършат работата, обяснява д-р Павлова и допълва, че е възхитена от професионализма на тази военномедицинска част.
Във военен Афганистан всичко е различно. Дори линейките не са бяло-червени автомобилчета със синя лампа и сирена, а истински бойни бронирани машини. Макар по външната им част да са поставени отличителни знаци за медицинска техника, често се случва да бъдат нападнати и те от талибаните.
Суровият климат, гладът и мизерията влияят и върху хората на Афганистан. Те са ниски, сухи и мургави, децата изглеждат по-малки от реалното, а възрастните бързо се състаряват, споделя наблюденията си д-р Павлова. Основната им храна е оризът, месото и изпеченият в специални пещи тънък хрупкав хляб. Въпреки това животът в Афганистан, както и във всяка азиатска страна, е екзотичен за европейците и пълният му колорит оставя незаличими спомени.
Невероятните пазари с пъстри копринени тъкани
вълнени шалове, тъканите килими, женските бурки с кройка отпреди 10 века, безбройните скъпоценни камъни, сувенирите от мрамор, нефрит и лазурит, хилядите чайници, подредени като синци по горните етажи на тарабите… И цялата тази пъстрота е заобиколена от война.
Началото на българските мисии в Афганистан е поставено през 2005 г. В началото те са за по 6 месеца, но престоят е съкратен на 3, тъй като според специалисти това е срокът за психическа стабилност в тези условия на живот и работа. През всичките месеци в Афганистан участниците в мисията са 24 часа в пълна концентрация на силите. Освен че защитаваме собствения си професионализъм, все пак представяме и България, която вече има авторитет сред останалите съюзници от НАТО, обяснява д-р Павлова.
Повече от сто години български военни медици участват
в различни хуманитарни и мироопазващи мисии зад граница. Военните лекари са първите български участници в мисии още от началото на 20-ти век. През 1904 г. по време на Руско-японската война в далечна Манджурия наши военни медици участват в първата хуманитарна мисия не само в историята на българската войска, но и на родното здравеопазване.
За последните 50 години Военномедицинска академия е изпратила над шест хиляди свои медици в помощ на населението в най-различни горещи точки на света. И днес военни хирурзи, травматолози, анестезиолози, гинеколози, лабораторни лекари, стоматолози и медицински сестри са на работа в мултинационалните полеви болници на Коалиционните сили на НАТО в Афганистан.
Posted 12 years, 9 months ago at 15:47. Add a comment
Виелица като в „Снежната кралица“. Пораснали сестри на „Малката кибритопродавачка“. Вълшебства, подобни на „Цветята на малката Ида“. Истина като „Новите дрехи на краля“. Със смелостта на „Храбрия оловен войник“. Всички тези сюжети от Андерсеновите приказки се преживяват само в едно 12-часово нощно дежурство в Спешна помощ. За хората в червени дрехи със светлоотразители обаче в часовете на работа няма никаква приказност. Там става дума за адреналин. За Адреналинови приказки. Винаги тъжни, а често и страшни.
Дано имаш късмет и да изкараме спокойно дежурство, казва първият смелчага, преглътнал факта, че цяла нощ в компанията им ще има репортер на „Утро“. Дано пък тебе да не те чуе Господ, че аз не съм дошла тук да карам спокойно дежурство, мислено му отговаря гостът. Минути по-късно разговорът с Мишо, Милко, Елина, Лидия, Ангел, Боян потръгва. Докато те са в общата стая, на пулта около безброй телефони, половин дузина монитори и стар книжен журнал са Боца, д-р Митов и д-р Татаров. Всичките тези единайсет мъже и жени точно в 19,30 ч
сложиха ръката си на пулса на града
Много искаха всичко да им е в ритъм, но не им се получи. Както всяка нощ.
Първият сигнал идва още в 20 ч и става дума за мъж на 55 години с хипертонична криза. Начинът, по който пристигат въпросните сигнали пък, е изключително сложна технически система, която минава или през прекия телефон 150, или през Спешния 112.
Още с подаването на адреса на монитор се локализира улицата и подходите към нея като най-вероятно място за изпращане на екип. В същата минута по вътрешна мрежа дежурният от пулта определя кой от екипите ще отлети. Вариантите са четири – един реанимационен или три спешни. Разлика има и в автомобилите. Все пак не е едно и също дали ще отидеш за болки в корема, или за тежка катастрофа, обяснява спокойно д-р Красимир Митов. Затова и оборудването в линейките е различно.
Към мъжа с високото кръвно тръгват шофьорът Ангел Иванов и фелдшерът Боян Българинов. Близки на болния чакат пред блока линейката и както казват в Бърза помощ, „осигуряват достъп“. Човекът повръщал цял ден, кръвното му стигнало 230 и не може да си стои на краката. Преглед, вълшебна инжекция с два медикамента, съвет за сварен картоф след половин час и екипът тръгва обратно към центъра. През това време са приети сигнали за млада жена с нервна криза и за 58-годишен мъж със световъртеж.
Обработвали сме по 1000 сигнала за денонощие
преди години във време на грипна епидемия, разказва фелдшер Боянка Бечева. Тази жена работи в Бърза помощ от 1975 г. Видяла е толкова много, че нищо не е в състояние да я изненада или обърка. Когато било социалистическо време, спешните медици имали по два куфара. В единия носели медикаментите, а в другия бланки за документация. Сред бумагите били и болнични листи, каквито имали право да издават на прегледаните хора. Най-много боледуваха в сряда и неделя, съобщава уж статистически Бечева, но не скрива, че всички са знаели за тарикатлъците на тружениците да удължат уикенда си.
Разказът й за веселата част на няколко пъти е прекъснат от нови позвънявания с конферентни връзки. Към полунощ системата отчита нужда от помощ за 43-годишен мъж, хипертоник, който от два дни си спрял лекарствата за кръвното. Не му помагали и ги отсвирил. Звъни на Спешна помощ, за да му дадем хапчетата ли, коментира някой, докато докторът пише адреса на листче и го подава към екипа.
Младият лекар е толкова уравновесен и спокоен, че изобщо не се вписва в екшън образа от филмите. Взел е специалност, може да лекува по график в кабинет или отделение, но стои в Спешна помощ.
- Опитах да работя една година в ХЕИ, но се върнах пак тука.
- Защо?
- Заради адреналина, като наркотик е, харесва ми, казва д-р Митов и само отвреме на време се присеща, че го боли зъб.
В пауза за една цигара време пушачите се тревожат, че навън януарската виелица се е развихрила яко, липсват машини да чистят улиците, а в залата десетина пъти компютрите се рестартират след токови удари. Кафетата се редят едно след друго. Като сигналите. За болни и не съвсем.
Към 2 ч през нощта съобщават за бездомна жена, която стои до колоните на входа на Централна гара. При нея има и полицейски патрул. Случаят е разпределен на фелдшера Цветан Първанов и шофьора Анатоли Ценов. Докато линейката пори снежната мъгла и
чистачките едва смогват да открият очертанията на пътя
ентусиаст профучава с висока скорост. Е, тоя навръщане май ще го вземаме и него, подхвърля Анатоли и се възмущава на безразсъдството на колегата шофьор. Всъщност напоследък все повече били случаите дори при включени светлини и сирена никой на пътя да не дава предимство на специалния автомобил.
Трябва да си пълен идиот, за да сечеш пътя на линейка или да й откраднеш GPS-а, докато хората от колата спасяват нечий живот. И това случило преди време. Откраднали GPS-а, който струвал 700 лева и няма как да бъде използван за обикновена навигация. Явно крадците не са подозирали тези ограничения.
Във фоайето на гарата вече чакат двама униформени и клетницата без къща. Жената разказва, че преди дни я изгонили от някакво жилище в Русе, а нямало къде да се прибере в родното си село. За краткия си престой по улиците успяла да изяде и един бой от клошари за остатъци от храна. Будни граждани подали сигнал за нея на 112 и оттам реагирали според правилата – полиция и Спешна помощ. Медиците я поеха към съвсем пресния приют за бездомни в сградата на бившия Техникум по жп транспорт. Снежната стихия обаче е превзела всички улици, като най-мощна е била в заледяването на наклонените. Точно такава е тази към приюта. Линейката не е с двойно предаване, затова остава на паркинга пред Кожния диспансер, а фелдшерът Първанов тръгва пеша с жената надолу през преспите с ледена основа. Чувствам се като в онази поредица по Дискавъри за
оцеляване на границите на възможното
шегува се медикът и си мечтае за къща на брега на Дунава. Всичко, слава Богу!, с приюта е наред и бездомницата е настанена на топло. Поне за тази нощ.
След като затворили отрезвителя, на медиците все по-често им се налага да ходят по сигнали за пияници. Какво можем да направим с тях, освен да ги заведем у дома им, но някои не могат и адреса си да кажат, обясняват дежурните от Спешна помощ. В други страни има социални хосписи за такива случаи. Лошото било когато буйстват. Всъщност зачестили и домашните побои. Мъжете останали без работа, хванали бутилката и станали други хора – пият и бият.
Бият и циганите. В Спешна помощ избягват детайлите около инцидента преди Нова година, когато 20 озверели роми нападнаха линейките и принуждаваха фелдшерката да реанимира напълно умрял човек. Не им се говори и за нападенията в сградите на центровете. За кварталите пък било обичайно шофьорите да заобикалят улиците и да търсят път през горите – да си пазят линейките и колегите. Преди имаха страх от милицията и властта, а сега нямат спирка, единодушни са по-опитните в колектива.
Под мониторите и системите за оповестяване са сложени на видно място инструкции как да провеждат разговори с пациентите и как да реагират. За тяхно съжаление рядко хората дават точни отговори, което при всички случаи бави реакцията. Какво да направиш и какъв екип точно да изпратиш, ако отсреща някой повтаря непрекъснато само
„Голяма беля стана, докторе, голяма беля стана!“
дават пример от пулта. Ако в курсовете за бъдещи шофьори по първа помощ на БЧК тези неща се обясняват, то останалите нямат и понятие какво да кажат и как да обяснят критичната ситуация. Отделно повечето хора изпадат в паника и съвсем блокират. Тогава просто към адреса тръгва линейка.
На сутринта, когато смяната свършва, четирите стройно подредени под навес линейки чакат новите си екипи. Виелицата беше затрупала изхода към улицата, а снегорин добавил още сняг и блокирал съвсем подстъпа към града. Затова пък има лопати и здрави мъже. Направиха си снежния фитнес заради нас. Да могат да дойдат, когато имаме нужда от помощ, да ни сложат вълшебна инжекция или направо да ни спасят живота. А все ще се намери кой да ги напсува, набие и потроши линейката.
Posted 12 years, 10 months ago at 15:33. 5 comments
Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? /Ев. Матей 5:13/
Спасителят Христос казва тези думи от планината и се обръща към хората да знаят, че силата на солта е тази, която пази от развала. Мисията на духовниците пък е да са солта на вярата и да укрепват душите на християните. Скандалните 11 митрополити-агенти не са нищо повече от огледало на собствения ни народ. Ако не ни харесва образът, който виждаме сутрин, не посягаме да строшpencheva.comEгледалото на парченца. Или отмятаме глава настрани, или променяме нещата. Лошото е, че в случая ще е по-добре да загасим лампата, защото за промяната, която ни е нужна, няма измислени нито грим, нито фитнес.
Ден след като Комисията по досиетата извади имената на висши духовници, сътрудничили на Държавна сигурност,
в официалния сайт на Българската православна църква нямаше нито ред
коментар, становище или просто изречение по този повод. В същото време нямаше вестник в държавата, който да не е подхванал темата от първата си страница. Светият синод отдавна е загасил лампата в стаята с огледалото и изобщо не му се гледа отражението в него. Нещо повече – в случая даже си е нарисувал картинка, която да си харесва. Под съобщенията в сайта как ще бъде празнуван именният ден на патриарха, е поставена уникална новина – честване на Антоновден в русенския храм „Св.Николай Чудотворец“, придружена със снимков материал. Абсолютен парадокс е, че под текста „Вярващи от целия град се бяха стекли в храма да почетат паметта на св. Антоний – основателя на общежитийното монашество“ /цитатът е copy/paste/ има снимка, която показва, че в църквата има точно шестима миряни.
Въпросът не е в бройката, а в службата, показното и съществуването на клира заради самите себе си, без силата на солта.
Историята показва, че
комунистическият режим е успял да се справи с всичките си врагове
а най-добре му се е получило с църквата. В сборника на Веселин Ангелов с разсекретени документи на ДС ясно е описано, че до 1960 г. 40% от всички разработки са свързани с православната църква. След това техният брой рязко пада до единични случаи.
Изводът се налага от само себе си – властта е успяла да подчини духовенството, няма съпротива, вече не е интересно и работата става рутинна.
Точно така явно се е случило и с Русенския митрополит Неофит. Нямаме причина да не му вярваме, че
той донесения не е правил
и срещите му с офицерите от ДС са имали по-скоро контролен характер преди пътуване в чужбина. Макар и епископ, той е трябвало да знае, че властта контролира всичко и не е добре да се коментира каквото и да било срещу комунистическата партия.
Не сме виждали архивите с очите си, но журналистката от бТВ Рада Домусчиева в четвъртък заяви в ефир, че Неофит в папките има само един доклад след посещение в чужбина, който звучи като отчет пред Комитета по вероизповеданията и е много вероятно авторът му да не е знаел в коя точно служба ще бъде четен и анализиран. Това само потвърждава, че дори и с архиерейско достойнство той добре е знаел кой е шефът, добре са му го показали.
Борбата на комунистическата партия с църквата е безмилостна и целта й е да принизи духовенството. Не може да й се отрече, че успява.
Свещениците по селата са оставени на просия
лишени са от възможности да се развиват като духовници и да просвещават народа, а в градовете църковните служби са приравнени до ритуали. Лошото е, че 20 години по-късно промяна кажи-речи няма.
Когато през учебната 1945/1946 г. Партията /тогава вече се налага твърдо с главно П/ решава да премахне вероучението от училищата, дава възможност да се направят църковни класове към храмовете. Само в Доростоло-Червенска епархия те са били 139. До края на същата учебна година оцеляват едва двайсетина. Църквата просто не е издържала на напрежението да образова. Сега един свещеник ходи в пет-десет села и дейността му се състои главно от погребения. Каква духовност, каква проповед, каква литургия, каква просвета, какво богословие!
За да получи един митрополит сана си, е трябвало да измине пътя от Семинарията през Трудови войски /задължително там като не съвсем благонадежден/, през манастира при духовен наставник и чак тогава да се надява на ръкополагане за епископ при малко по-голяма будност и смирение. Точно когато са ставали епископи,
тези духовни мъже са били проверявани детайлно
от Държавна сигурност и само с нейно благоволение са продължавали нагоре по йерархичната стълбица. Такива са били правилата на играта.
Ако тези досиета и картончета бяха извадени в началото на демокрацията, със сигурност нямаше да има разкол, а някои владици нямаше да се държат като олигарси със скъпи коли и поведение на мутри от 90-те. Уставът на църквата не предвижда митрополит да подава оставка. Няма значение, че преди време точно Варненският владика Кирил размахваше някаква – той много добре знае всички правила в бизнеса. Ако все пак някой от осветените сега 11 владици реши да се махне и да се скрие в манастир, перспективата за българското православие никак не е добра. Всъщност точно както седят нещата в държавата,
такива са и в църквата – абсолютна липса на нови герои
В българските манастири едва ли има 60-70 монаси, които трудно ще сменят повсеместно епископите с картончета.
Политически коректната църковна администрация в годините на социализма е успяла да наложи онзи образ на църквата, който се харесва на Партията. За жалост не е направена и крачка към каквато и да е промяна. Въвеждането на обучение по религия в училищата е поредната самоцелна дейност, с която се отчитат управници, духовници, педагози и министри. В Русе от 10 години съществуват такива групи, а в неделя или на празник няма нито едно хлапе от тях в църква на служба. Целта на часовете била да се възпитат морални личности и да се пребори агресията сред децата. Вероятно преподаването във вид на приказки не е достатъчно. Още повече да се говори за страх от Бога, а да се
премълчава най-важното, че Бог е любов
Любов, не страх! А какво да мислим за децата, родени по метода ин витро и влезли в групите по религия по желание на родителите си, които чуват от тяхната църква, че нещо не е съгласна с техния път към белия свят. Проблемът е, че Българската православна църква отдавна не говори с хората, а на хората. Тя не ги утешава, а ги поучава, при това на неразбираем за тях църковно-славянски език.
В понеделник и вторник ще има заседание на Светия синод. След него неминуемо ще се роди някакво обръщение или становище, в което с витиевати фрази висшият клир
ще опакова като в целофан сложното положение в църквата
Русенският митрополит Неофит бе един от малкото владици, които казаха нещо по темата. Всеки един от тях обаче дължи обяснение на църковния народ и някакво публично разкаяние. На въпроса на учениците си „до седем пъти ли трябва да прощаваме на онези, които са ни оскърбили“, Исус Христос казва „Не до 7, а до 70 пъти по 7″. Но за да се получи прошка, тя трябва да бъде поискана искрено, смирено и без никакво увъртане.
Posted 12 years, 10 months ago at 16:38. 1 comment
Д-р Пламен Кожухаров е роден на 17 септември 1965 г. във Варна. Завършил е медицина във ВМИ-Варна и „Здравен мениджмънт“ във Великотърновския университет. Има призната специалност по „Обща хирургия“ и „Детска хирургия“. От 2004 до 2009 г. той оглавяваше отделението по детска хирургия в МБАЛ-Русе. От януари д-р Кожухаров е част от екипа на хирургична болница „Здравец“.
- Д-р Кожухаров, защо напуснахте болницата?
- Защото положението там стана нетърпимо за мен. Русе беше един от малкото градове, в които имаше отделение по детска хирургия. В цяла България сме само 47 специалисти и много малко болници могат да имат поне един от нас. В София са концентрирани – над 20 са само там, в Пловдив са десетина и във Варна са петима. Останалите сме пръснати по страната. На фона на тази картина Русе беше направо оазис – бяхме допреди няколко години двама с д-р Милена Павлова, но и тя замина. Според стандартите за едно такова отделение се изисква да се правят 100 операции на година и за нас това беше напълно изпълнимо. Двамата правехме по 400, а аз след това сам успях да задържа това темпо в продължение на три години. Друг е въпросът защо директорът на болницата д-р Минчо Вичев отказваше да назначи втори човек в екипа.
Сега оценявам, че съм направил голяма грешка с това претоварване. Поемал съм такива рискове, а съм бил сам. Има правило в медицината, че отговорността винаги трябва да е споделена, а аз бях сам. За щастие нямахме никакъв инцидент, но и голяма заслуга за това имаше и екипът от сестри, които бяха много добре обучени.
През 2009 г., когато д-р Вичев реши да затваря отделението по детска хирургия и да направи Обща хирургия, нещата се промениха много. Хубавото беше, че началникът д-р Петко Боянов – опитен хирург и разумен лекар – остави съществуването на детската хирургия като сектор и не се намеси в работата ни. Той постоянно изтъкваше заслугата на доц.Михаил Михайлов за създаването изобщо на детска хирургия в Русе.
От 2011 г. обаче нещата коренно се промениха, след като д-р Боянов се пенсионира и дойде новият началник д-р Симеон Симеонов. Той затвори отделението, взе сестрите, породиха се конфликти и аз предпочетох да се махна от болницата.
През миналата година твърде много се вдигна процентът на смъртност в хирургичното отделение и това влияе върху авторитета на всеки от нас. При нас в детската хирургия сме имали почти нулева смъртност – 1 дете да почине, и то от вродена малформация или изключително тежко заболяване. Никога не сме изтървавали деца. Имали сме притеснения, но въпреки това сме успявали. Ние сме консултирали и винаги сме били на разположение на педиатрите, инфекционистите, неонатолозите, на колегите от бившия дом „Майка и дете“. Русенци можеха да са спокойни за децата си, тъй като звената бяха изключително добре стиковани и в чудесни партньорски отношения.
- Вие оперирахте дори 500-грамовото бебе Жаклин на 62-годишната Красимира Димитрова, нали?
- Да и то преживя операцията. Тъй като беше твърде малко и недоносено, не успя да се справи с белодробните проблеми, но това вече е друга работа.
Заради липса на далновидност русенската болница, която се конкурираше успешно и с университетски клиники, сега е паднала на ниво Бяла и Тутракан. Всъщност не – преди няколко дни консултирах пет бебета, като четири от тях бяха родени в Тутракан и само едно в Русе. Решението да се премахне спешното звено в болницата, е едно от най-безумните. Преди, когато ASB поддържаха звеното, беше направо приятно да дежуриш в Спешното и аз съм го правил по желание. Колегите ни подаваха направо готови обработени пациенти. Сега са само викове и крясъци, насажда се омраза към пациентите, води се постоянна война и отделението приема поведението на началника си. Най-голямото неуважение в практиката си съм изтърпял от ръководството на болницата.
- Каква пътека ще извървяват семействата сега, ако детето им пострада и има нужда от хирург?
- Вече има случай на върнато 4-годишно дете от болницата. По закон ако колегите не могат да се справят, трябва с транспорт на болницата пациентът да бъде откаран до най-близкото консултативно звено, като в случая за нас това е Варна.
- Не е ли абсурдно, докато дете страда, болницата да няма детски хирург и да търси транспорт до Варна или София, а вие да сте си вкъщи пред телевизора примерно?
- Общо взето дотук я докарахме. В частната болница “Здравец“ можем да поемаме някои случаи, но не всички. Нямаме добра реанимация и няма да поемаме излишни рискове. Ако имаме договорка с МБАЛ за следоперативна грижа, е друго, но засега такава липсва. Що се отнася до спешни случаи, със сигурност колегите не биха върнали дете и ще го оперират и в болницата.
- Не е ли още по-нелепо да оперирате в една болница, а след това да местите пациента в друга?
- Че ние години наред го правехме, като оперирахме в голямата болница и след това местим децата в Неонатология или ДМСГД. Благодарение на д-р Нина Радкова, която настояваше пред д-р Вичев да оперираме бебетата в АГ-комплекса, се отрази добре както на работата на екипа, така и на състоянието на децата. Разстоянието е 4 километра, но те бяха ужасно много за пренасянето на току-що оперирано бебе. Имахме един случай на недоносено, което точно два часа оперирахме, а след това три часа не можахме да пренесем към Родилно – докато го свалим от масата и го сложим в транспортния кувьоз, то посиняваше и отново се реанимираше. Заслуга за това има и д-р Димитрина Методиева, която подбра екип от анестезиолози, които не се страхуват да работят с толкова рискови пациенти.
Педиатрията в Русе е едно от най-качествените звена на здравеопазването. Всички колеги са отлично подготвени и знаят как да се грижат за децата. Досега с тях правехме консулти и решавахме дали едно дете е за операция, или не. Работата на хирурга е 50% от случаите да оперира и другите 50% да спасява от операция. Така сме били спокойни, че има кой да мисли в различните посоки на хипотезите – за педиатрично отделение ли е детето, или за хирургия. Парадоксално в случая е, че аз съм бил глобяван с 45 лева за това, че са ме извикали през нощта, консултирал съм и не съм направил операция. Въпреки това аз винаги съм лекувал така, както бих искал колегите да лекуват мен или децата ми.
- Кой точно процент на смъртност споменахте, че се е увеличил в хирургията?
- Точно за този – в хирургичното отделение за 6-7 месеца много рязко се вдигна смъртността и това мен много ме притесни. Сред тези са и двама-трима загинали от апендицит. Такива показатели вредят на имиджа на всеки от нас, а в отделението има прекрасни лекари, но за жалост твърде подтиснати и без никакво желание за работа. Стоят и търпят. В много от отделенията на болницата е подобно положението – качествени колеги са принудени да търпят арогантни и деспотични началници. Аз винаги съм имал предложения за работа в трите университетски града – София, Пловдив и Варна, но все още си мисля, че има какво да дам на Русе като лекар.
- А с детската смъртност как стои въпросът?
- Досега беше повече от отлично – имаме от години твърдо 7 на 1000, докато в страната този показател е 10-12 на 1000. На последния конгрес по детска хирургия колеги от Стара Загора представиха своя опит в операциите на дванайсетопръсника – втора по честота малформация, и съобщиха за смъртност от 30-40%. При нас тя е нулева! Нито едно дете нямаме загинало от това заболяване. За съжаление детското здравеопазване не е на вниманието на обществото и болничното ръководство.
- Защо не станахте вие началник на хирургичното отделение?
- Аз си подадох документите за конкурса и идеята ми беше не толкова да оглавявам отделението, колкото да дам сигнал, че детската хирургия трябва да бъде запазена. И така по закон само аз отговарях на изискванията, тъй като съм с две специалности – обща и детска хирургия. Шефът на което и да е отделение трябва да бъде най-компетентият, да застане зад гърба на всеки, а не да разчита на ординаторите си те да му спасяват кожата. Изборът обаче беше предрешен и с други критерии.
- Каква е картината на здравеопазването конкретно в Русе?
- Още когато стартира здравната реформа, ръководството на болницата тръгна на нож срещу джипита и специалисти в извънболничната помощ, макар че никой не може да гарантира, че утре и ти няма да си в поликлиниката. Така колегите започнаха да насочват пациенти към други градове и нас да ни прескачат – напълно оправдано след такова отношение. Следващите бяха от ЦСМП на д-р Бахчеванова, които още не могат да си оправят отношенията с д-р Вичев. Да не споменавам, че русенци, които са оперирани онкологично в МБАЛ, трябва да ходят на онкокомитет в Шумен или оттам да идват колеги, вместо на 20 метра в отсрещната сграда на Онкодиспансера. Този комитет определя лечението на хората и методите. Това си е чисто задоволяване на личните прищявки на директора – няма друго обяснение.
Друго – в началото на декември откриха нов център за ин витро на доц.Щерев. Макар да имаха покани, никой от ръководството на болницата не отиде на официалната церемония. Защо? Какво лошо има в конкуренцията? Защо е тази неприязън към хората, които се опитват да правят нещо ново в града.
Ако всичко това не се промени, Русе някой ден може да осъмне и без болница.
Posted 12 years, 11 months ago at 13:15. 6 comments
Само за последните четири години отделенията на болницата и практиките на общопрактикуващите лекари в Русе са опустели с 55 доктори. Предпочитаната дестинация за тях е Германия, а напоследък все по-повече избират Обединеното кралство и Франция. От лекарите със специалност лидерство в емиграцията държат анестезиолозите, следвани от гинеколозите, общопрактикуващите и педиатрите. Тенденцията е с всяка изминала година броят на напусналите България да се увеличава в геометрична прогресия. Сухата статистика сочи, че само двама от гурбетчиите са се върнали и то по съвсем лични причини.
Защо бягат тези хора? Какво не им харесва тук? Нямат ли в сърцата си капка любов към Родината? Може ли пък да са чак толкова алчни за пари? Или са ги „изтеглили“, както се казваше през социализма по адрес на успелите специалисти, които изтегляха в София?
По техни думи само на запад от Калотина се чувстват уважавани и получават достойно възнаграждение за труда си. След поредната серия от съобщения за лекарски грешки човек остава с впечатлението, че безгрешните са забегнали в чужбина, а
тук са останали само некадърниците с по две леви ръце и отворена като на пеликан човка за пари
В Обединеното кралство, Германия и Франция правилата са като в България, само че с малки разлики в детайлите. В англо-саксонските държави също има болни, болници, отделения, доктори, каси, кеш, лимити, техника и … грешки, но за тях след малко.
Разликите като че ли започват от модела и мисленето, което онези граждани на Европа имат. Така например ако в добрата стара Англия доктор се разболее,
той няма право да се лекува в клиниката, в която работи
Ако негов близък пострада, лекарят е задължен да се оттегли от екипа. Обяснението е много просто – така се изключва възможността за вземане на емоционално решение, което в повечето случаи е различно от разумния риск и по неписано правило погрешно. Нормално е, ако майката на д-р Никълсън се превива от болки в корема, той да опита да я щади с хапове, при положение, че ако беше някоя непозната за него лейди, да я резне веднага и да й спаси живота. Малка разлика с българските традиции, нрави и обичаи, които повеляват за всяка болежка да се търси познат доктор, по възможност роднина или много близък приятел. Ако ги нямаш, умираш прав или легнал. Дори в русенската болница е цяло чудо да хванеш в почивен ден дежурен лекар в отделението, който да е наясно с конкретния случай. Той или ще е от друг етаж, или няма да ти е точно той лекуващ.
Русенски лекари, работещи от години в Скандинавските страни, споделят възхитата си от организацията на работа в отделенията на болниците. За пример посочват следната ситуация. Болен в критично състояние е приет в болница посреднощ, когато в здравното заведение на малко градче няма дежурен рентгенолог или изобщо специалист по образна диагностика. Обаче техниката си стои. Докторите приемат болния, настаняват го на скенера или рентгена, снимат го и
изпращат по интернет образите в … Австралия
Да, правилно е изписано и няма грешка с Австрия, примерно. Мениджърите на болницата са сключили договор с техни колеги на другия край на земното кълбо, където точно по тези нощни часове те пък пият сутрешното си кафе, отпочинали и готови за подвизи. Тамошният спец по рентгена, ехографа, скенера, ядрено-магнитния резонанс и прочее просто сяда пред компютъра, оглежда и в реално време пише какво е видял, насочва колегите си и те действат. Същата ситуация е валидна и когато в страната на кенгуруто мръкне. Всички знаем, че за такъв модел тук е фантастично да се мисли. То суматоха, то телефони, то линейки хвърчат да вземат екип, то докато стане работата, не е изключено и друго да стане.
Пак в онези държави лекарите имат неограничено право във всеки един момент да се обадят по телефона на колегата си, да съобщят, че нещо не се чувстват добре и да пропуснат един работен ден. Това при тях се нарича
self report, един вид докладват за себе си
Разбира се, и там има хитреци, които предпочитат да удължат уикенда си, но пък не се случва толкова често, че да ги мъмрят от ръководството. Интересно, че случаите на злоупотреба са единични за години назад. Като допълнение за правилата на почивките им е условието, че ако са били викани лекари по спешност през нощта, задължително в следващите 11 часа след приключване на дейността им, да си почиват вкъщи, независимо от предварителния график за дежурство. Също така при тях съществува възможност за платен отпуск в дни, когато се чувстват емоционално претоварени от тежки случаи. В България нощното повикване не се брои за извънреден труд и в 7,00 ч сутринта пак трябва да са на работа, независимо колко емоционално нестабилни са в момента.
С пристигането си в чужбина, русенските лекари се чувстват като в приказките. Предоставя им се напълно безплатно квартира, плодове и ваучери за храна в болницата. Много от лечебните заведения на Франция си имат свои хотелски части, в които се настаняват стажанти, специализанти или гостуващи водещи консултанти. В тях и българските доктори откарват повече от година, докато не си купят къща. Това с купуването на къщи си е съвсем реално -
на петата година вече са изплатили кредита си
като през това време не са се лишили нито от почивка в Майорка, нито от ски в Гармишпартенкирхен.
В началото на тази седмица районната колегия на БЛС свика журналистите на среща, за да им каже, че не им е лесно и ако може да не палят още фитила на народната ненавист към съсловието им. Тогава уважаваният д-р Антон Въжаров, настоящ председател на съсловието в Русе, обясни, че от страх да не допуснат грешка и след това да се обясняват пред вестници, камери и съдии, колегите му не поемали разумните рискове, окито са просто наложителни. Други направо разказват как докато подготвят болния за манипулация, пред очите им са репликите във форумите за публично линчуване, доживотен затвор или поне отнемане на правата им.
На всеки болен вече гледаме като на враг
с който утре може и да се гледаме през адвокатите си. А как пациентите гледат на тях? Все по-често като на „късата клечка“, която ще ги размотава, ще им се прави на велик, ще им иска пари, ще ги вкара в отделение, защото така изисква пътеката и накрая даже няма да каже „Бог да го прости!“.
Грешки стават и по света, разбира се. Ето тук има още една малка разлика, която обръща нещата. В България често съсловието в стремежа си да запази в анонимност откровената некадърност на едни, обяснява пълната му невежест с „настъпили усложнения“. Върви, че докажи дали Господ си е дърпал пациента или докторът го е подтикнал към светлината в тунела. В онези държави на запад от Калотина всеки лекар си носи в джобчето едни листчета, които те нежно наричат протоколи.
Ако правиш всичко по протокола, нямаш никакви проблеми
казват русенски доктори. Дори и да умре пациентът, направил ли си всичко по протокола, гащите ти са вързани. На тези листчета са синтезирани във формулировки стандартите за определена специалност. Такива имаме и в България, но не се събират в джобчетата на белите престилки. Когато близките на починал пациент решат да съдят болницата, лекарят дори не разбира за това, ако е спазил протоколчето. Не го влачат по съдилища, не го унижават публично, не го наричат убиец и не го лишават от права. За всичко това грижа има юридическият отдел на болницата. В България докторите напоследък се скатават да свършат някоя по-рискова част, като знаят, че това може да се обърне срещу тях точно след седмица или година – зависи кой кога ще се сети.
За заплатите някак е срамно да се говори. Преглед при специалист с научна степен в частния му кабинет в Обединеното кралство
струва 200 паунда. Касова бележка не дава
Такива супер специалисти вече си имат за колеги на работа българи – усърдни, стриктни, образовани – точно каквито са били и преди да заминат. Преди да започнат да се разписват месечно за 5-10 000 евро на месец – точно 5-10 пъти повече от предишната си заплата в отделението на българската болница.
Правило в пазарната икономиката е, че малката заплата винаги е заслужена. Вероятно и тя е
твърде щедра за онези типични простаци
които с високомерие поставят пред името си съкращението „д-р“, за изнудвачите, които не склоняват да оперират преди да си получат през секретарката парите, за мошениците, които уж прилагат нови методи, а всъщност източват Здравната каса, за безделниците, за мързеливците, за некадърниците – всички тези, на които дори имената в Русе се знаят.
Кой остана в България? Само най-големите енсусиасти, бизнесмените или тези, на които воденичните семейни камъни са им твърде тежки, за да махнат с ръка и да стегнат куфарите. Всъщност изобщо не е сигурно, че личният ви доктор утре няма да ви прати sms, че практиката му е прехвърлена на друг, а той щастливо замята престилката си в Германия, Франция, Скандинавието или Острова.
За съжаление към Запад гледат тези, на които не им харесва тук нито организацията на работата, нито условията, нито убийствените графици. Не могат да понасят лудостите на началниците и управниците си, не са добили навика да рекетират пациентите и не понасят да виждат как техни колеги се облагодетелстват лично и семейно с псевдомедицина. Фантастично би било не да пращаме снимки от скенери в Австралия, а да успеем да задържим качествените като изгоним некадърниците.
Posted 12 years, 11 months ago at 14:40. 8 comments
Публикувам тук този текст, тъй като съм част от църковната общност на храма „Св.Николай Чудотворец“, а този сайт е лично мой. От администрацията на БПЦ са разпоредили точно тази подкрепа да бъде премахната от официалния сайт на нашата църква. Ок, премахнат е, но църквата не са владиците, а хората! Тук няма страшно! Вярвам в добрите помисли на отец Стефан!
Приятели, с решение на Епархийския съвет на Русенска епархия от 14.11.2011 г. дългогодишният председател на църковното настоятелство при храм „Свети Николай Чудотворец“ ставрофорен иконом Стефан Стефанов бе отстранен неправомерно от тази му длъжност. Свещеник с усърдно 30 годишно служение в енорията, брилянтен проповедник и изповедник, обществено известен и търсен от медии и политици, лице и доайен на Българското православие, отец Стефан понесе своя кръст с едно несправедливо и съшито с бели конци обвинение, за което дори не му бе дадена възможност адекватно да се защити. Отсраняването му е в разрез не само с каноните и устава на Църквата, но и в нарушения на конституционните му и граждански права.
Вярваме, че Негово Високопреосвещенство Русенски митрополит Неофит, поради влошеното му здравословно състояние, е бил подведен и се е предоверил в оценката си на определени недобросъвестни и злонамерени хора при вземането на това крайно решение. Смятаме, че е редно Епархийският съвет да даде възможност на отец Стефан да изложи аргументи в своя защита и да преразгледа взетото решение.
Призоваваме ви да подкрепите кампанията в подкрепа на отец Стефан като изпращате писма в негова защита до имейл: mitropolia-ruse@jusoft.net или на адрес: 7000 Русе, пл. Света Троица 9, Русенска митрополия или да се обаждате на телефон: 082 820 956
Линк към кампанията във „Фейсбук“:
http://www.facebook.com/groups/191527537596106/
Posted 13 years ago at 22:37. 1 comment
Искате ли да четете вестници, в които част от лицата на снимките са замазани до неузнаваемост, или да гледате телевизионни репортажи за конкретни събития, в които образите са само смътни контури и за да се избистрят, трябват специални декларации? Едва ли.
Но както е тръгнало, може и да се наложи, защото напоследък се оказва, че няма по-страшно проклятие за който и да е родител от това журналист да срещне детето му на улицата. Новинарят с фотоапарат или камера е по-опасен от изнасилвача, от педофила, от убиеца и психопата взети заедно. Той може да нанесе такива поражения върху малчугана, че те и с помощта на нито една от стотиците организации за закрила на децата да не могат да бъдат преодолени.
Ако по-горните редове звучат на някого пресилено, то за работещите журналисти насилието върху деца е ежедневие. Нещо повече – самите репортери и редактори така трупат опит и прилагат наученото от практиката върху собствените си отрочета. Защото и те, гадовете, си позволяват да имат отрочета.
Изнасилвачите получават от съда условни присъди
Същото е за шофьорите-убийци, освен ако няма смекчаващи обстоятелства, които да докарат работата до пробация. Дилърите на дрога пък рядко ги хващат. В магазините без абсолютно никакъв проблем продават алкохол и цигари на деца. Това се случва всеки ден и във всеки град на милата ни родина. На същата територия, на която са създадени Държавната агенция за закрила на детето, Агенцията за социално подпомагане и нейните отдели за закрила на детето, както и стотиците неправителствени организации в защита на най-ценното ни – децата. Какво работят тези хора? За какво им плащаме заплати? Какви проекти пишат? На кого се отчитат? Защо са ни изобщо? Отговорът е много прост – всички те пазят най-голямото богатство на нацията главно от журналистите.
Очите на тези
държавни и недържавни институции сякаш гледат избирателно
Те не виждат просяците по улиците, невръстните проститукти, малките крадци, момченцата, с които се забавляват извратени хомосексуалисти. И правилно – на кого са му приятни за гледане такива картини, че да има желание да ги променя. Институциите, предимно държавните, имат за цел да им е изрядна документацията. Те с лекота контролират тези, на които всичко им е на светло, но не смеят и да припарят в някои, да ги наречем, по-особени квартали /да не казваме кои точно, знаете ги, но пък и за тази работа си има държавна комисия – антидискриминационна/, където изобщо не може да се разбере сополивото босо хлапе чие е точно и дали момиченцето, с което си играе, му е кака, леля или майка.
Ето малко случки от последните месеци, които
безкомпромисно доказват зловредната роля на журналистите
През декември миналата година „Утро“ разказа за вътрешни конфликти в детска градина „Русалка“. По молба на родители репортер посети забавачката, за да се убеди лично в „лошите битови условия, при които се отлеждат дечицата“. За публикацията – както се прави в целия свят – беше използвана като илюстрация снимка, на която 13 и половина хлапета /на едното се вижда само нослето/ се хранят, подпомагани от три учителки. Един от татковците обаче се притеснил – и сигурно с право, дълг на родителите е да бдят над децата си – че човек с нечисти намерения може да разпознае от снимката неговото момченце и да му навреди.
Естествено, има кой да реагира на такива сигнали, защото България преди всичко е европейска страна и в нея институциите работят. Държавната агенция за закрила на детето светкавично извърши нужните проверки и смъмри вестника. Последствията са типични за
бюрократичната система, чиято попара ядем всеки ден
Детенце може да бъде снимано във вестник само с декларация, подписана от родител. Точно затова на годишния концерт на детските градини за 24 май родителите на всичките 360 деца, които се качиха на сцената, подписаха въпросните хартийки. Как ли са се радвали хората, докато ги карат да дават съгласието си децата им да бъдат фотографирани и видеозаснимани от медиите. Но пък беше неутрализирано най-голямото зло – журналистите.
Иначе социалните мрежи са пълни със снимки на дечица в най-различна възраст и в най-различни облекла, качвани много често от родители. От новородени бебета в банята до тийнейджъри в откровено предизвикателни пози. Интернет е истинският рай за педофилите и несметно многото извратеняци, с които е пълен светът. Но там агенциите не виждат нито проблем, нито заплаха.
Или просто няма на кого да напишат акт
макар че това не е съвсем така – всяка мрежа си има администратори. Да де, ама иди ги гони в гъстата паяжина на ай пи адресите. Къде-къде по-лесно е да изстреляш два-три картечни откоса от алинеи и параграфи срещу легално установените медии с ясни адреси, изрядни данъчни плащания и априори работещи само в рамките на закона. Бой по легалните медии – безопасно е! Щото нелегалните субекти бият, и то лошо.
Друг пример. Когато в края на март „Утро“ написа за Р. /хиляди хора знаят името, но от нас се иска да го премълчим/, момичето, което беше залято в лицето с основа и получи изгаряния, се оказа, че вестникът пак е много виновен и трябва да си получи наказанието. И беше глобен. Нищо, че с разказа си за ужасяващия инцидент успокои цял квартал, че в него не броди маниак. А психозата беше реална. Слухове, страхове, неизвестност… Така е винаги, когато ясната, точна, обективна, навременна и пълна информация е овъртолена в служебни фрази и общи приказки, поръсени с два-три инициала. Освен това историята на Р. показа на обществото какво се случва с част от неговите деца и
от какво те наистина трябва да бъдат пазени
Оказа се, че за държавната агенция, която закриля децата, няма никакво значение какво е правило това момиче по тъмна доба по улиците, с кого е било, кой е поръчал нападението му, защо е имала проблеми и каква е причината да сменя училища всяка година. Макар момичето нито за миг да не изрази протест да се среща и говори с журналист, нито да бъде снимана както е с бинтовете, вестникът е виновен. Болницата също – защото пуснали вестникари при 17-годишната пострадала. Всички знаеха за случая, но трябваше да мълчат, за да не бъдат наказани от службите за закрила на детето. Прави ще излязат онези теоретици на журналистиката, които твърдят, че ако нещо го няма във вестника, то не се е случило. И при щраусите е така – като се забие главата в пясъка, не се вижда нищо, значи опасност няма.
Още един пример. Читателите на „Утро“ през юли разбраха, че за пореден път в Родилно отделение постъпват малолетни момичета, някои с трето бебе. От оная агенция мълчат. Защо? Нима 12-13-годишните майки не са все още деца?
А може би не са в риск по време на сексуалните си изживявания
с фактически по-възрастни господа? По всичко личи, че тези случаи не са обект на мониторинга на държавните институции.
Същата безучастност проявяват кабинетните закрилници на децата и при изнесените данни за отпаднали от училище хлапета. Съобщават се някакви цифри, но пука ли му на някого какво става с тези малки безделници, при кого живеят и как, крадат ли, проституират ли, бият ли по-малките, имат ли даже хляб и какво правят на паркингите пред моловете, че се молят да им оставиш количката те да я приберат заедно с монетката в нея. А какво да кажем за хлапетата, които умират от радост да се разхлаждат в новия сух фонтан пред операта чисто голи? Вероятно някой чиновник ката заран взема проби от водата и следи за нейното качество, като повтаря процедурата и привечер. Като наред с това следи наоколо да няма лоши очи.
Със сигурност единствената причина държавната власт да не реагира и да не помогне на 10-годишното момиченце, което пасе крави заедно с дядо си на старото сметище, е, че броят на „Утро“ вероятно е бил изкупен по вестникарските будки преди финалните глътки на чиновническото кафе. Иначе щеше да е друго положението – да се изготви социален доклад, да се напише план за работа, да се прецени рискът за детето, да се разработи проект за интеграция и защита, да се анализира ресурсният потенциал и като нищо да се накаже вестникът, че е написал годините и името му.
Сега, търпеливи читателю,
идва ред на въпрос, отговорът на който ще донесе 200 000 лева
на … чиновниците. Какво работят тези институции и каква е разликата между Държавна агенция за закрила на детето и отдел „Закрила на детето“?
Тъй като едно от основните задължения на вестника е да информира, ето горе-долу как стоят нещата. Имаме си „Правителствена стратегия и план за действие за закрила на децата в Република България“ с основна цел „Повишаване благосъстоянието на децата в България“. В тази връзка функциите на Държавната агенция за закрила на детето са следните: създава и поддържа информационна система за децата, които се нуждаят от специална закрила; които могат да бъдат осиновени; за специализирани институции; за неправителствени организации, работещи по програми за закрила на детето; други данни от значение за закрилата на децата. Имаме си и Консултативен съвет за закрила на детето, който е орган към Държавната агенция за закрила на детето. В него участват на ниво зам.-министър Министерство на образованието и науката, Министерство на здравеопазването, Министерство на труда и социалната политика, Министерство на правосъдието, Министерство на културата, Министерство на вътрешните работи, Министерство на младежта и спорта, Министерство на финансите, както и неправителствени организации, чиято област на действие съвпада със съответните основни цели в работата ни за дадения период.
От друга страна Агенцията за социално подпомагане работи по Национална програма за закрила на детето, където
направо е страшно от чиновнически фрази в 25 страници
Ще маркираме само приоритетите. Първият е „Намаляване на детската бедност и създаване на условия за социално включване на децата – политики за подкрепа на детето и семейството“. Следват „Осигуряване на равен достъп до качествена предучилищна подготовка и училищно образование на всички деца“, „Подобряване здравето на децата“, „Насърчаване участието на децата“, „Защита на децата от всякакви форми на злоупотреба, насилие и експлоатация“, „Отдих, свободно време и развитие на способностите на детето“, „Поддържане на информационна система в областта на закрилата на детето“ и „Подобряване на системата за закрила на детето“. Всичко това претъпкано с концепции, разработване на мерки, координации между служби, промени в законодателство, въвеждане на индикатори, информационни кампании, насърчаване, оптимизиране, пък колко конференции и обучения … не е истина!
След всички тези програми и стратегии човек да си помисли, че наистина България е райското кътче на планетата, в което всички живеят спокойно, щастливо и без страх по тъмните улици. Сигурно по документи е точно така.
Жалко, че истината е друга – мрачна
жестока, пълна с насилие и страх – както за децата, така и за всеки друг. Ако не говорим за нея, тя няма да изчезне. Ако вестниците не пишат за всички случаи на агресия спрямо децата, а телевизиите не показват обезобразените им лица, това няма да престане. Нормален човек не би посегнал на дете. Лошото е, че има ненормалници, от които родителите им трябва да ги пазят. От журналистите има кой.
Впрочем, не приемайте този материал като атака срещу Агенцията за закрила на детето. Не, не тя е мишената, защото като всяка друга агенция и тази изпълнява някакви закодателни норми. В частни разговори самите служители, че дори и някои техни началници признават, че законът е кофти, но веднага идва застраховката, която всеки първокурсник по право научава още преди края на първия семестър – лош закон, но закон. Така са казвали римляните. Но щом е лош, щом работи само проформа, щом
така успешно напомня за най-глухото застойно време на соца
когато парата отиваше само в свирката, не е ли редно законът да се промени? Защото хората не се раждат да изпълняват законите. Напротив – хората създават закони, които да правят живота им по-ясен, по-добър и по-справедлив.
Та да се върнем към началото. Кой иска да чете, гледа и слуша стерилни материали, в които се говори много, но не се казва нищо? Никой. Дори и служителите на всевъзможните държавни агенции търсят информация от онези медии, които казват всичко, а не покриват реалността с всевъзможни паравани, за да не сгазят някъде лука. Хайде на бас, че ако се проверят служебните им компютри, в нито един от тях няма да се намери белег от влизане във философски речници, но навсякъде ще има доста следи от посещаване на сайтовете, които служат на читателите си без компромиси с фактите, снимките и имената, чиито и да са те.
Posted 13 years, 3 months ago at 7:50. 1 comment
Клишето „Зад всеки успял мъж стои една силна жена“ може и да е втръснало, но пък е вярно за половинката на най-успешния училищен директор в Русе - шефа в Математическата гимназия „Баба Тонка“ Митко Кунчев. Вече 34 години до него е съпругата му Елена – също учител, но в Английската гимназия. 
Да си половинката на Кунчев със сигурност не е лесна работа. Неговата отдаденост го завръща вкъщи часове след приключването на графика. Дори през август той пак е впрегнал усилията си в организирането на поредното математическо състезание за децата. „Не само физически отсъства от дома – на него умът и сърцето му са в Математическата гимназия. Аз винаги съм казвала, че той има първо за рожба Математическата, а след това две свои деца“, казва съпругата Елена.
Преди няколко години решили да си купят празно дворно място в един от кварталите на Русе и там да си спретнат малка къща с дворче колкото един панелен хол. „Това беше моето желание поне малко да се откъсне от работата си. Иначе животът му щеше да мине само с мисълта за Математическата и образованието в Русе“, обобщава половинката на именития школски директор.
Двамата се познават точно от 40 години
На 15 септември 1971 г. попадат в един и същи клас на Математическата гимназия. Още в първата година се заформя приятелска компания от три момчета и две девойки. Митко е един от тях. Той е пленителен със страхотното си чувство за хумор, запазено и досега. Истинските окови за момичешките сърца обаче са китарата и песните. В последния клас на гимназията Митко се насочва към физиката, а Елена продължава да се колебае между актьорското майсторство и архитектурата. Финото и елегантно момиче съчетава театралните уроци при Константин /Диди/ Димчев и рисуването, с което е известна сред приятелите си още от ранното детство.
Самата Елена признава, че винаги е била с някаква особена хуманитарна нагласа. Учителката й по български език в гимназията Вяра Петрова е безкрайно изумена от решението на талантливата си ученичка да загърби литературата. Още повече, че по това време Елена заедно с Мариан Савов, Таня Цветкова и известния на малки и големи бате Енчо се подготвят за изпити във ВИТИЗ. Четиримата са в основата на Младежкия театър в Русе – правят празници със сценки и скечове, водят тържества и се отдават изцяло на театралното изкуство.
Родителите й обаче не са твърде съгласни
с дилемата на Елена архитектура или актьорство
„Те имаха своите притеснения как ще ме издържат като учителско семейство да уча в София и да се откъсна напълно от тях. По тяхно давление отидох да уча в Шумен математика. Тогава и Митко се записа математика“, връща се в тийнейджърските години Кунчева и признава, че все пак сърцето на Митко било в точните науки.
Всъщност математиката за Митко и Елена е това, което за сегашните юноши са боулингът, билярдът и чата във Фейсбук. Това било ухажването – в събота на кино заедно с компанията, а в неделя решават задачи само двамата.
Решението на семейния съвет Елена да продължи образованието си в Шумен, и то с математика, се оказва съдбовно. В града на Васил Друмев отиват първо Кунчеви и намират квартира за сина си Митко. Седмица след тях тръгват Дочеви, за да настанят дъщеря си Елена, като се оглеждат за стая близо до квартирата на съученика й. Това е същото, както сега родителите на познати деца да искат поне градът им в чужбина да съвпада, че да си помагат, анализира тогавашното 18-годишно момиче.
През първата година в университета на нея и през ум не й минава, че ще свъже живота си до гроб с младежа, с когото иначе сутрин отиват заедно на лекции, на обяд се връщат към квартирите, а вечер хапват на студентския стол. Връзката й с безспорния лидер в курса по математиката обаче я кара да погледне по-сериозно на тази наука. Благодарение на него аз станах отличничка, признава Елена. Конкуренция между тях никога не е имало, тъй като все пак той е абсолютно признат. Съвсем очаквано за всички Митко завършва със златен медал, а амбициозната Елена се нарежда сред отличниците на випуска.
Интригата около тяхната романтична връзка
се заформя като по сценарий на английски сериал – бавно, с уважение и изключително практично. Елена тогава дели една квартира с приятелката си и съученичка от гимназията Стефка, която обаче в края на първи курс се омъжва за друг техен приятел Вальо. Във втори курс сменят квартирите и избират апартаменти на съседни етажи – Елена на първия, Митко на втория – всеки със свой колега. Само след месец Митко остава сам, а дружката на Елена се тресе от емоционални депресии. Така двамата само тичат по стъпалата, за да се спасяват и готвят за изпити.
„По Коледа отивахме на стол една вечер и Митко предложи вместо да бягаме по стълбището, да вземем да се оженим. Решението ни беше чисто практично и го съобщихме на родителите си по телефона. Какво е било – не знам. Сега като си помисля, че дъщеря ни на 32 сключи брак, а ние сме били на по 19, просто не мога да повярвам“, разказва Елена Кунчева, чиито ученици в гимназията са на същата възраст. На 20 март 1977 г. седмици след голямото земетресение вдигат сватба. След като завършват семестриално, изчислени като деца на математици, се появяват на бял свят първо Христина, а след нея и Димитър.
След завършването младите Кунчеви се връщат в Русе и търсят работа. Със златния медал от университета Митко веднага е грабнат в Математическата гимназия, а
за отличничката Елена остава СПТУ по текстил
Когато дъщеря им навършва 3 години, младата учителка започва с невиждан ентусиазъм работа в най-добрия колектив, за който е мечтала. Едновременно с уроците в техникума обаче й се налага да води две гупи ПУЦ /Професионален учебен център/ от „Юта“ и „Дунавска коприна“. Напористата учителка намира даже шрайбпроектор, за да обяснява нагледно Питагоровата теорема. Хората идваха след работа изморени, а аз, хлапе на 23, им разправям за теореми – сега чак разбирам колко излишно е било това впрягане от моя страна, казва Елена. Впрочем, още когато постъпва в училището, директорът Петър Петров я поглежда над очилата, изобщо не разпознава в нея колежка и кимва към заместничката си: „Гинева, я го виж това, в А, Б или В ще го запишем“. После уточняват, че това слабичко момиченце с плетена бяла рокличка и метър и половина ръст е другарката по математика.
За трите години, през които е в СПТУ по текстил, Елена не губи ентусиазма си да научи учениците на математика. Оттогава са и най-веселите случки в професионалната й кариера. Още първия срок другарката яко ошарва бележниците и на почти всички пише двойки. „Тогава директорът ме повика и каза:
„Кунчева, те за двойка знаят и без тебе. Какво ще направиш ти?“
Това беше много важен житейски урок за мене. Втория срок ги научих за три“, смее се Кунчева.
Друг такъв урок получава в ситуация, която звучи като виц. „Тогава имаше матури и сме се наредили аз и колегата по химия, а отсреща ученикът от ПУЦ-а. Показвам му аз правоъгълен триъгълник и го питам как се наричат тези две страни. Той гледа, мисли над този толкова труден въпрос и нищо не му идва на ума. Колегата се опитва да подскаже с „кааааа“ и в това време ученикът скача с радост и казва „катиони“. Браво! Три по математика, че и три по химия ще пишем!“.
Докато преподава в техникума, на проверки в часовете й влизат инспекторите Даньо Михайлов и Трифон Семков. На тях явно също им прави впечатление желанието за работа на младата колежка и решават да я преместят в някое друго училище, в което учениците ще имат желание да знаят не само Питагоровата теорема, а и някоя лема.
По време на второто й майчинство със сина й Димитър Елена се запознава и стават приятелки с Мария Айзнер, учителка в Електротехникума. От нея Кунчева чува най-големите суперлативи за Електрото и колектива там. Това я навива да смени работата. Подава документи и забравя, тъй като детето в този период нещо заболява. Докато се разхождат по площада с количката обаче, я среща колежка и я поздравява радостно с „Честито! В Английската гимназия си!“.
Как така?! Какво ще правя аз там, след като съм подала молба за друго, но беше истина – на таблото пред инспектората на списъка пишеше Елена Кунчева – Английска гимназия, разказва учителката. Възраженията й пред инспекторите не се приемат и тя е назначена. Затова и решава да удари контра – ще изчака синът й да навърши три години, а след това ще кандидатства пак за супер Електрото. До такава степен не исках и да чуя за Английската, че даже изпратих свекърва си да ми вземе майчинските от училището, спомня си Елена.
Тогавашната директорка Румяна Тодорова обаче помолила все пак Елена да отскочи до гимназията, да поговорят и тогава да решава. След разговора нещата са ясни – на 15 септември 1987 г. Кунчева е назначена и не е напуснала и досега. И там я посрещат сърдечно. „Заварих старата школа с много известни имена в педагогиката изобщо. Викаха ми „бебето на колектива“.
Там усетих сладостта да работиш с добри деца“
Тази сладост и нейната амбиция заслужено й носят почетното отличие „Неофит Рилски“.
Конкуренцията между двете училища – Английска и Математическа, Кунчева я носи досега на гърба си. Тази надпревара не ми е приятна, но няма как да я избегна. Митко е директор на МГ от 1989 г. и тогава бях помолила моята директорка Румяна Тодорова да ме възприема не като съпругата на Митко Кунчев, а като Елена Кунчева, учител в повереното й училище.
В продължение на няколко години, само на 35, тя е и зам.-директор на Английската, но се отказва от този пост, за да има вече време за собствените си деца. Удовлетворение от работата й носи фактът, че 75% от нейните ученици кандидатстват с математика и успешно издържат изпитите си за университети.
В семейството на двете конкурентни училища съвсем естествено стои въпросът къде да запишат собствените си рожби. Всеки дърпа към себе си, но все пак решават напълно разумно. Ина, която е хуманитарен тип като мама, отива в Английската, а техничарят Димитър в Математическата.
Докато решава задачи, подготвя уроци и гледа деца,
Елена разпуска с ръкоделие и кулинарни шедьоври
Плетките са запазена марка за Кунчева. Намира си от списания модели, шие и плете, а след това произведенията предлага на дъщеря си. Тя вече отказва да ги носи, затова се кича аз, признава майсторката. Последната й страст е градинката й с три корена тиквички, цветя и готварска леха с подправки. А за нашите читатели тя разказва как се прави много вкусната баница с тиквички в другата ни нова рубрика „Големият ресторант“ на стр.10.
Да се чуди човек как такъв творец като Елена е намерила красота и в математиката. Тя обаче обяснява, че това е невероятна наука, в която, ако знаеш правилата, винаги стигаш до вярното решение. Все пак в ученическите години има две двойки, като едната е по история, а другата по математика – тригонометрия при Цаньо Цанев, брат на поета и драматурга Стефан Цанев. Впрочем на въпросното контролно само Митко и Енцислав Харманджиев, бившият директор на „Български пощи“, получават шестици. Та аз обикнах математиката вече пораснала, с Митко и с друг ум, казва съпругата на шефа на Математическата Елена Кунчева.
Posted 13 years, 4 months ago at 9:01. 3 comments
Плеймейтката Николета Лозанова спря демонстративно червеното си ферари завчера насред столичен булевард, а до нея паркира черното ауди на Валери Божинов. Двамата не показаха с нищо, че слуховете за забежките на сексбомбата с бившия затворник рапъра Ванко 1 ги притесняват.
Това е информация, която в свежарските сайтове е видяна и прочетена от хиляди потребители на глобалната мрежа. Новините за кандидат-гимназиалната кампания, които засягат пряко повече от 60 000 семейства, са с далеч по-скромен интерес от страна на читателите. Изводът е ясен – никой не се интересува от това какво се случва в българското училище и му е все тая къде ще се запишат хлапетата след седми клас. Вероятно това е причината темата да е обвита в тайни, загадки и мистика. В ерата на техниката и мнимата откритост Министерството на образованието прави всичко възможно да превърне матурите и кандидат-гимназиалната кампания в суперсекретна мисия.
Години наред се впряга целият ресурс на просветното ведомство в битката срещу предварителното изтичане на информация за темите и за последващите резултати от изпитите. За темата – добре. Не е честно едни да спестяват откъм уроци, време и усилия и в уречения ден просто да попълнят отговорите. За резултатите обаче тази плътно покрита завеса ще постигне един единствен ефект – нищо няма да се промени и ще си живеем щастливо в блатото.
И докато министерството тъне в тайни и загадки, обяснявайки старателно, че всичко е в името на децата, във форума на bg-mamma стана ясно, че само там има истинска грижа за подрастващите. В деня, когато беше изпита по математика, на скайпа ми приятел от друг град пусна изведнъж съобщение с аритметичен израз и помоли спешно да го реша. Мигом потърсих помощ от специалист и изпратих решението. Тъй като всичко беше светкавично, не успях дори да попитам защо му е на този мой приятел точно това и точно сега, а не си гледа работата в офиса. Дни по-късно всичко стана ясно. Докато децата от седми клас са решавали задачите за външното оценяване и прием в гимназиите, родителите им са правили същото на домашни и служебни компютри. Всичко това вървяло на платформата в bg-mamma и … пускали със sms отговорите.
Как става това, след като единствено децата би трябвало са имали възможност да видят задачите, а мобилните им телефони евентуално да са прибрани от квесторите? Цялата секретност на просветното министерство бе разбита на парченца. Ето как се случват нещата в 2011-та година.
Активните потребители с приказни имена във форума bg-mamma трепетно чакат часът да удари 9 и децата им да са по местата си в училищата. В диалозите се редуват вълнуващи пожелания за успехи, вълнения за неясното бъдеще и изобщо кипи емоция. Това се случва в раздел „Деца в училищна възраст“, подтема „Седмокласната дружина първа се класира, че и на море замина“, локална дискусия „Седмокласник пътя преполовил, към финала се е устремил“. Стойностите на тази поетичност не бива да се дискутират. В 9,58 ч мама forttuna вече разполага с първата част на теста и го поства във форума. Всички са наясно с трудността на задачите и само след минути и в резултат на дружни усилия всичко е готово – 1-А; 2-Г; 3-Г; 4-Г; 5-А; 6-Б и т.н. Обобщаващо звучи постът на мама mabu „Момичета, за пореден път доказахте, че не е измислено онова, което ще се опре на българската майка!“.
Следва втората част с втория модул. Мама Радост го пуска почти веднага на pdf формат. Там е истинският екшън, тъй като верните отговори изстрелват децата направо в престижно училище. BG-мамите са активни, решават здраво и пускат в нета. Оттам летят sms-и и …
Толкова е елементарно всичко, че само човек без капка познания в техниката не би могъл да се справи. Квестори снимат с мобилни телефони тестовете и ги препращат към някоя от мамите във форума. Децата са въоръжени с по два телефона – единият оставят на катедрата, а другият – на вибрация в джобчето. Така комуникационната верига е създадена и остава само да се дебне удобен момент, за да се ползва „външната памет“.
Миналата година, когато по това време родителите отново се тресяха в кандидат-гимназиално вълнение, в същия този форум потребителките направиха енергийна верига, която да препраща положителни мисли към хлапетата и визуализации на успеха им. Вероятно този метод не е дал съвсем правилни резултати, то през 2011 г. майките са организирали далеч по-прагматичен начин да помогнат на децата си.
Колко bg-майки от Русе са били вързани в тая схема, не е ясно. Може да се види по потребителските профили и да се сравни по оценките на децата, но нали пък всичко е секретно. Ясно е, че в някои русенски училища децата са били сериозни, работили са, учителите са направили всичко и резултатите са достатъчни за първо класиране по първо желание. И без таблиците на министерството и регионалните инспекторати е ясно, че в Математическата и „Любен Каравелов“ изпитът си е протекъл по правилата и там са с най-висок успех. Това вече дори не е интересно. Всъщност кое ли пък е интересно в образованието. Дали пък не е любопитно, че в Сваленик, където училището е средищно, се учат точно четири деца, три от които са изкарали двойки по български? А в Иваново, където от осем деца седем са двойките? При всяко изнасяне на данни за русенските градски училища, лежащи все още на някаква стара слава, следват обвинения към медиите, че им провалят приема, че са зле настроени, че са с тенденциозно лошо отношение и т.н.
Докато в България се правят избори на кажи-речи две години, нищо няма да се промени. Никой няма да тръгне да слива и закрива училища с ясното съзнание, че това няма да му помогне много в събирането на народна любов. Така, в блатото, е съвсем удобно да се раздават и харчат пари по стария начин, да си кретаме както си знаем и да се оправят тези, на които образованието им е проблем. И крачка напред няма да се направи докато на обществото не се предостави пълната информация за успеваемост и разходи на което и да е училище. А родителите да си избират училище както си искат – може по абсурдния държавен план-прием, може по слухове, а не е изключено и на квартален принцип.
Далеч по-интересно за българското общество е, че футболистът Ники Михайлов изневерява на Алисия и то с атрактивната Симона Първанова от телевизия „Планета“. Двамата се виждали тайно от известно време и поддържали страстта си с любовни съобщения, романтични срещи и разговори. Е, това вече е новина!
Posted 13 years, 5 months ago at 16:17. 40 comments
„Далчев не трябва да се оплаква така, а да види как да излезе от депресията – с писане и четене явно не става“. Това е сътворил неизвестен гений на матурата по български език тази година по темата „Животът и книгите“ върху стихотворението „Книгите“ на Атанас Далчев. Но пред 300 русенски гимназисти такъв проблем не стои – те са загърбили тотално писането и четенето в името на борбата с психиатричните заболявания, към които се причислява и депресията. Нещо повече – голяма част от младежите дори не преминават психологическата бариера от 5 прочетени книги през целия курс на средното си образование. Нека го кажем иначе – 300 младежи в Русенска област няма да получат дипломи, тъй като не са преминали границата до заветната тройка на матурите. Защо са търкали гащи в чиновете толкова години и защо са харчили парите на родителите си за учебници и тетрадки, щом не могат да вържат тройката, ще трябва да си обясняват вкъщи. Друг е въпросът, че ние, гражданите на републиката, сме плащали също за тяхното обучение средно по около 1500 лева на година за калпазанин.
Вече втора година от просветното министерство засекретяват всякаква информация за матурите. По времето на министър Даниел Вълчев това не беше така и всеки можеше да види как са се справили децата, в кои училища се е учило и в кои не твърде.
Обществото май изобщо не се интересува къде му отиват парите
колко заплата вземат учителите за свободните от посещения часове, за лъжливите СИП-ове и ЗИП-ове, за извънкласните форми, за класно ръководство, за платен годишен отпуск от 56 работни дни. Вероятно това е причината да не се знае, за да не се пита. Впрочем питанките могат да продължат и към директорите, че и към просветните инспекторати, които би трябвало по презумпция да оказват методическа подкрепа на колегията си, за да се постигнат максимални резултати в обучението. Глупости, в общи линии, ненужни неща.
След като са абсолютно неизвестни резултатите от матурите, а експертите нехаят, журналистите са принудени да ровят, да търсят, да пазят източниците си, да молят, да смятат и анализират резултатите от най-важните изпити – държавните зрелостни, за които плащаме всички ние. На специална пресконференция в София министър Сергей Игнатов оповести в стройни таблички процентите за успех, за неуспех, за трудности, за постижения, за средно ниво, за висша класа и т.н. Според тази обобщена справка Русенска област си е в златната среда – добър 4,26 по български език и като среден успех. Малко тъжно е, че на сайта за матурите в десетката за най-успешни училища няма нито едно от Русе. Там седем са от София и по едно от Варна, Пловдив и Кърджали. Жалко.
Картинката в Русенска област е толкова безинтересна
вече, че тенденцията отива към идеалната права. С най-висок среден успех отново са в Математическата гимназия – 5,48, следвани от Английската с 5,45, СОУ за европейски езици с 5,25 и Дойче шуле с 5,05. По същите учебници са учили и другите, с най-нисък успех – СОУ в Сливо поле с 3,07, Машиностроене с щастливото число 3,33, ДАШ-а с 3,49 и т.н.
Контрастите могат да продължат с броя на шестиците и двойките. Най-много, съвсем без никаква изненада, са шестиците в Математическата гимназия „Баба Тонка“ – 17 и в Английската гимназия „Гео Милев“ с 12. Това са в едното 13,38%, а в другото 11,32% от явилите се ученици. Не е нужно изобщо да се смятат проценти в другата категория, при двойкаджиите, където непробиваемото лидерство държи бившият Техникум по машиностроене с 49 оценки под тройката – новият Хайделберг на Балканите. Те ще лишат 25% от гимназистите от удоволствието да получат диплома за средно образование. С малка разлика след тях са учениците от Облеклото с 43 двойки. Нещата са трагични и за техникума в Две могили с 35 и Дървото в Русе с 33. Въпросът е
кой пусна тези младежи изобщо да ходят на матура
след като на тях явно нищо не им е влязло в главите за толкова години в училище.
Седмица преди провеждането на първия зрелостен изпит един баща се оплака от учителя Х в едно русенско училище. Родителят беше бесен, че „онзи“ написал поголовно двойки за срока и годината на младежите от 12 клас и ги лишил от възможността да се явят на матура. Той осакатил бъдещето на децата, те не могат да продължат образованието си, нямали шанс да започнат работа в профилна фирма, обричал ги… Даскалът обаче беше железен „Толкова знаят, толкова съм им писал. На матура отиват тези, които заслужават“. В критериите за качество на обучението в гимназиите не се допуска отклонение от средния успех по даден предмет в училище спрямо същия резултат от зрелостните изпити да надвишава 0,5-0,8%. С две думи – ако имаш 6 в бележника, толкова трябва да изкараш и на матурата, най-малко 5,50, но все пак отличен. Същото е и за тройките, четворките и петиците – трябва да са защитени. Ако не са, значи спокойно може да се говори, че
училището работи на принципа „тройка-бройка“
А нека не забравяме, че ние плащаме. Нещо повече – ще продължим да плащаме за грешките на онези некадърници, които някак са започнали работа по специалността си, поставят ни гърмящи газови уредби по къщите, строят язовири, на които стените се късат, разглобяват ни двигателите на колите, когато проблемът е в ауспуха, бъркат в техниката изводите за In и Aut…
След като темата на матурата беше върху стиховете на Далчев, абитуриентите трябваше да си спомнят на кого е посветено „Книгите“ – на Константин Гълъбов, езиковед, литературовед, философ, един от основателите на клуба на интелектуалците „Стрелец“. Тези хора следват екзистенциализма на Сартр и Камю, идеите им кореспондират със сенките от пещерата на Платон, опредметяват света в опит да надникнат оттатък видимото. Да, основана мисъл на Далчев в „Книгите“ е, че човек, обрекъл се на книгите, може да не изпита сладостите на живота, но да постигне целите си. Въпросът е какви са целите на абитуриентите.
Posted 13 years, 6 months ago at 12:28. 9 comments
Милена Павлова след завръщането си от мисия в Афганистан. Кой е Чарли и защо съпругът й се притеснява? Не, не е ревност, а защото Чарли /С/ е висока опасност с голяма вероятност за нападение според степените, които войските на НАТО използват за опасност. Другите са Алфа /А/ – спокойно, Браво /В/ – тревожно.
