Ставрофорен иконом Стефан Стефанов
- Отче, дните преди и след Великден са изпълнени с църковни служби и символика, за която малко се знае. Какво правим ние и какъв е смисълът от всяко наше действие?
- В църквата има много неща, които са съществени, които правят църквата църква, но не им се обръща внимание. Затова пък се ширят разни обичаи, влезли в църковната практика от неразбиране. Най-яркият пример за това е увирането под масата на Разпети Петък. Не случайно използвам този груб глагол. Повечето хора твърдят, че се увират под масата за здраве. Ако ги попитате как точно става това, няма да могат да отговорят, уповават се на някакъв „църковен магизъм“. Тези неща са ритуали, които се предполага, че действат механично – навираш се под масата – и си здрав. В църквата ритуали няма. Църквата не е ритуален дом. Под плащаницата минаваме на вечерното богослужение в петък, след литията около храма. Минаваме под плащаницата, а не под масата! И когато се молим, трябва да казваме като Исус, когато се моли да Го отмине чашата на смъртта „Не Моята воля да бъде, Отче, а Твоята“.
- Какво е мнението Ви за пренасянето на Свещения огън от Йерусалим?
- Не бива да се превръщаме в огнепоклонници и да забравяме, че главното събитие на този ден е Възкресението Христово, а не огънят. Само по себе си нищо не се променя, ако си го отнесем вкъщи. За съжаление хора, които дори не знаят какво се извършва в църквата, не са чели Евангелието, не са се причастявали, не са се изповядвали, се редят да си запалят свещ от този огън и си тръгват. Те си мислят, че той сам по себе си чудотвори. Това е подмяна на същността – на първостепенното с второстепенното. Великден не е огъня от свещта, а огъня в душата. Христос казва „Аз съм светлината на света”, а на нас „вие сте светлината на света“. Той е божествената и неугасваща светлина. А за огъня на Божи гроб в Свещеното писание не се споменава на нито едно място. Няма го и в писанията на древните църковни отци.
- А кога и защо се е появил в църквата?
- Не се наемам да тълкувам това, но има обяснения, свързани със съжителството на мюсюлмани и християни точно на това място – в Йерусалим. Все пак в YouTube е пълно с клипове как пада огънят, значи не е невъзможно да е божествена сила. Лошо няма да се донася в България, но е важно да не се изместват важните неща във вярата. Лично аз бих искал да попитам всеки, дошъл да си запали свещ в тази възкресна нощ, дали наистина вярва във Възкресението на Иисус Христос. Уви, зная, че повечето ще ми се усмихнат иронично.
- Как протича по канон Великденската служба?
- Тя започва в 23,20 часа на съботния ден. Извършва се кратка служба, след която се изгасят всички светлини, за да се запали новата Пасхална светлина след това. Аз винаги казвам няколко думи, с които обяснявам защо се прави всичко това. Много добре знам, че много от хората не са наясно, затова и се опитвам да обясня, за да не си мислят, че това са някакви църковни ритуали. Възкресението е новият живот, новата светлина. Изтокът вярва в многобройните прераждания /сансара/ просто защото нямат Възкръсналия Христос. Те го приемат като един от многото учители, но той не е само учител, а и Син Божи – въплътен Бог. Със своята кръстна смърт и със своето Възкресение Той обнови света. И когато ние се кръщаваме в Неговото име – това е истинското прераждане – новорождението.
Службата е така подредена, че точно в 00,00 часа, след прочитане на възкресното Евангелие, първите думи на свещеника са поздравът „Христос Воскресе!“, на което народът отговаря „Воистину воскресе!“. На съвременен български език е „Христос възкръсна!“ – „Наистина възкръсна!“. Така изразяваме нашата вяра в Христовото възкресение. След това се прави литийно шествие около храма. Пълна безсмислица е, че това обикаляне трябвало да се направи три пъти. Като гротеска и пародия възприемам това, че някои хора продължават да се въртят около храма, след като ние сме влезли и богослужението е започнало. Смисълът на литийното шествие е в празничното сплотяване на Божия народ. Църквата е непрестанно движение, напредване към Царството Божие, тя е динамика, а не статика и литийното шествие е именно такова движение напред. В Гърция например обикалят не само около храма, а целия квартал. Тъжен факт е, че когато започне Пасхалното богослужение, повечето хора си отиват по домовете.
Централна част от Пасхалната утриня е Пасхалният канон, когато се пеят текстове от Христовото Възкресение. Много пъти се пее пасхалния тропар „Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи и на ония, които са в гробовете живот дари!“. Това продължава около 40 минути, след което започва Възкресната литургия. Тя е същата като на всеки друг празник – Златоустова, но с някои пасхални текстове. В Литургията се извършва освещаване на Причастието, за да се причастим с него всички. Това е най-важното в Литургията, тя заради това се служи, но за съжаление много свещеници не разрешават на миряните да се причастят. Преди причастяването се чете специалното пасхално слово на св. Иоан Златоуст „Който е благочестив…“, в което всички – тези, които са работили от първия час и тези, които са дошли едва в единадесетия час, са поканени на трапезата с угоения Телец, както образно е наречено Причастието. Нека да поясним, че причастяването не е пречистване, както съм чувал мнозина да казват. Причастие означава ставам причастен, част от нещо – в случая част от самия Господ. И тъй като кръстния знак присъства във всичко в църквата – по вертикала ние ставаме причастни с Христос, а по хоризонтала – един с друг, съгласно Христовите думи „Вземете тази чаша и я разделете помежду си“. Така ставаме братя. През хайдушките времена воеводите са се побратимявали като са смесвали кръвта от вените си, а ние по този начин споделяме в църквата вярата и съдбата си. Ние сме църковното тяло и всеки от нас е клетка от него – „един хляб, едно тяло сме ние, многото, понеже всички се причасяваме от един хляб“.
В 11 часа преди обяд започва пасхалната вечерня, която се нарича Второ Възсресение и тогава Евангелието се чете на различни езици, като символ на това, че се проповядва на всички народи.
- Важно ли е агнешкото на великденската трапеза?
- Вчера гледах репортаж, в който питаха хората какво ще правят през четирите почивни дни. Повечето отговориха, че ще отскочат до провинцията, за да си вземат агънце за Великден. Целия празник, както и много други през годината, някои го свързват единствено със стомасите си, празнуват само с корема си, а душите и сърцата им остават празни.
Същата работа е и с яйцата. Те са една детска радост. Христос е казал да бъдем като децата. На този ден, чукайки се с червени яйца, ние се радваме като деца. Това е прекрасно, но не може да се сведе всичко само до боядисаните яйца. Всички строго спазват обичая на Велики четвъртък да се хващат в тази работа, но малцина вярват истински във Възкресението. Символиката присъства и тук – червеният цвят е символ на Възкресението, а яйцето на новия живот. След като сме постили, истинска радост е за нас да хапнем яйце. Ако пък не си постил, ако си ял яйца преди Великден как ще се зарадваш на великденското яйце – то е като всяко друго сварено яйце. Същото е с козунака – едно време козунак се е ядяло само на Великден, а сега в магазина се продава всеки ден. Който не е постил как ще се зарадва на козунака. Ето така Великден става просто неработен ден за този, който не участва в църковния живот.
- Какво освен четири почивни дни ни носи Великден?
- Най-важното е победата над смъртта. Възкресението е фундамента на християнската вяра. Ако не вярваме в живота след смъртта, само си въобразяваме, че сме християни. Св. апостол Павел казва „Ако Христос не е възсръснал, празна е нашата проповед, празна е вашата вяра“. Няма нищо по-безсмислено и тъжно от такава празна вяра!
- Чия е вината, че народът не знае всичките тези неща?
- Най-вече на пастирите, на свещениците. Вината на учителя винаги е по-голяма от тази на ученика. На Цветница ми разказаха как една жена запалила свещ и ръкавът й без малко да се подпали от друго огънче. Едно момиче й отместило леко ръката, а тя се нахвърлила отгоре й, че й прекъснала връзката с Господ. Това е пълно обезумяване. Сигурен съм, че нейната връзка не е била с Бога.
Просветата става малко по малко, както децата започват да пишат с ченгелчета и чертички буквите. Не всички сме еднакво умни, затова и едни напредват по-бързо, а други по-бавно. Най-важното обаче е, че това не може да стане насила, а трябва да има желание, трябва да отворим сърцето си за Бога, защото Бог никога не крещи, а винаги говори тихо и нежно на нашето сърце.
Posted 16 years, 6 months ago at 9:53. Add a comment
българският екип помага на хаитяни
Д-р Александър Парашкевов е зам.-началник на Военно-медицинския отряд за бързо реагиране към ВМА. Роден е на 2 февруари 1962 г. в Русе, завършил е гимназия в Русе и медицина във Варна, след което специализира хирургия. От 2002 г. започва участието му в мисии на Българската армия. Първата е в Кабул, а след нея следват Кербала, отново Кабул като главен хирург в испанска военна болница, в Херат на същата длъжност и Босна и Херцеговина като медицински съветник на командващия Европейските военни сили.
След опустошителното земетресение в Хаити с магнитут 7 по Рихтер с епицентър столицата Порт-о-Пренс на 12 януари тази година България изпраща медицински екип, ръководител на който е д-р Парашкевов. Негови колеги са травматологът подполк.д-р Кольо Спасов, анестезиологът-реаниматор д-р Пламен Карагьозов и медицинските сестри старшина Надежда Новоселска и сержант Даниела Иванова.
- Първият ви sms от Хаити беше кратък, но страшен – „Tuk e tragedija. Oceljavame“. Какво беше там наистина?
- Това, което се вижда в телевизионните репортажи за Хаити, е едно, а да се срещнеш с трагедията на хората очи в очи е съвсем друго. По данни на световните организации само в първите дни са погребани над 170 хиляди души и всичко в столицата е разрушено. Ние спяхме в палатки, разпънати в двора на съборената сграда на френското посолство.
- Какви хора са хаитяните? Вярно ли е, че са човекоядци?
- Това са някакви легенди, за които и аз съм чувал, но не видях нещо подобно. Хаитяните са сравнително културни за него район хора и са първата независима държава, която не се е развила много. Съседната Доминикана е прекрасна, а в Хаити е разруха. Причината за това е чисто управленческа и хората там искат вече твърда ръка.
- Колко време ще е нужно, за да се възстанови държавата?
- Повече от ясно е, че без подкрепата на международните организации тези хора скоро няма да стъпят на краката си. Факт е, че пристигат много хуманитарни помощи, но техните институции все още не работят и помощите не стигат до когото трябва. Хуманитарната криза ще продължи вероятно години. Вода, хляб и подслон са основните проблеми на Хаити. Медицинските проблеми с времето намаляват като спешност и стават планови, но изключително многобройни. Според мен основното, което ще измъчва дълго време тази държава, е демографският проблем. По статистически данни за населението там с най-висок дял са хората от 20 до 48 години. Точно те и малките деца обаче са пострадали най-много от земетресението и страната остава без настояще и бъдеще. Хаити става държава на ампутираните и това е истината. Травмите, които се получават при земетресение, са от такъв характер, че най-много страдат крайниците. Целта на медицинската помощ в първите дни и часове е да се запази животът на болния и се правят ампутации. Да, животът им е спасен, но те остават инвалиди и наравно с медицинския проблем се поражда и социален. Ще трябва да градят държавата и градовете си от нулата тухла по тухла. По селата пораженията са по-малки не заради друго, а поради техния самостоятелен начин на живот. В градовете разчитат за храна и вода на хуманитарните помощи, докато в селата знаят как да се оправят сами.
80% от хаитяните не са загубили почти нищо материално, тъй като живеят на прага на бедността и страдат от хронично недохранване. Загубата на близки хора за тях е най-голямото страдание. Живеят в хармония с природата и философски казват „Бог дал, Бог взел“.
- На кой ден от земетресението бяхте там?
- На десетия ден пристигнахме, когато е периодът след острата фаза на кризата и проблемите хронифицират в чисто медицински аспект. Нашите оперативни интервенции в областта на ортопедията и травматологията бяха реконструктивни, а иначе ампутациите си вървяха почти постоянно заради инфекции след първата помощ. Понякога си мислехме, че преливаме от пусто в празно, като правим операции и след това пренасяме хората в общи палатки, където няма абсолютно никаква стерилна среда.
Проблемът е, че болниците също са разрушени и това наложи да работим в полеви условия. В една от болниците беше запазена точно една операционна, но трябваше да работим при отворени врати. Това не е нормално и не може да се говори за каквато и да е стерилност. А вратите са отворени, за да може да се избяга, ако започне нов трус. Вярно, че имаше 3-4 здрави разклащания, но няма хирург, който ще остави пациента си и ще хукне да бяга от залата. Може да ви се струва пресилено, но всеки нормален лекар мисли първо за пациента си.
- Какви бяха пациентите ви?
- Всеки четвърти пациент беше дете, и то без родители. Те говорят креолски, но ние имахме в групата човек с френски език, успявахме да се разберем и с другите спасителни екипи на английски. Болката не се нуждае от много обяснения – виждаш нараняването и реагираш. Особено тежките случаи с деца много натоварват.
Останахме там 27 дни, тъй като сме чисто хирургичен екип, какъвто беше нужен точно в този период.
- Колко са загиналите?
- Все още не е уточнен броят им, но се говори за 450 хиляди. Дано тази трагедия ни никара да се замислим, че трябва да сме по-човечни.
- Каква е разликата между войната и природното бедствие?
- И двете са страшни трагедии, но едната е по вина на хората, а другата – каприз на природата. Трагедията след загуба на близък е еднаква във всяка точка на света. При военните действия загиват след бомбени атентати десетина, двайсет, сто души и я няма тази масовост за 40 секунди да умрат 200-300 хиляди. В Хаити има места, където пише „Внимание! Тук има мъртви тела“. Отначало са ги погребвали, а сега се нуждаят от специализирана техника да извадят труповете от руините.
Войната може да се избегне, но природата е по-силна от нас.
- Колко хора оперирахте?
- Повече от 2000 човека преминаха през нашия екип. Срещнахме един единствен хаитянин, който знаеше къде е България. Сега всички тези 2000 знаят за България и за това, че петима българи са им спасили живота. България си свърши работата.
- На колко мисии сте бил?
- Вече не ги броя, но Ирак, Афганистан, Босна и Херцеговина… Работа като всяка работа. Аз затова съм учил, за това съм подготвян и това правя със старание.
- След толкова трагедии как спите?
- Добре. Психиката се тренира. Не можеш да се примириш със смъртта, но по време на работа забравяш за друго и се съсредоточаваш върху пациента. Така беше и след атентата в Кербала, когато трябваше спешно да оперирам 30-40 ранени. Вечерта седнах, запалих цигара и започнах да мисля какво свърших, какво пропуснах и какво щеше да стане, ако аз също бях ранен. Куршумът не подбира жертвите си. Често ме питат кое е най-безопасното място в Афганистан. Единственото, което мога да кажа, е къде климатът в страната е най-добър. Всичко останало е война.
Обиколил съм света и съм бил на много екзотични места, но за съжаление е трябвало да работя, вместо да се радвам на туристически тур. Вавилон със Синята порта и Висящите градини, Кербала със Златната си джамия, Хаити с Карибско море, за Афганистан да не говорим, но не мога да им се зарадвам. От 2002 г. не съм празнувал рождения си ден в България и винаги съм бил на мисия.
Хаити наистина остава държавата на ампутираните
Posted 16 years, 6 months ago at 0:08. Add a comment
Вероятно част от читателите си спомнят този стар рефрен, изпят от АВВА през 70-те години на миналия век и рефрешнат от Мерил Стрийп през 2008 г. Темата обаче не е за музиката на Бени Андерсон, а за нещо още по-древно – парите и тяхното вечно несправедливо разпределение.
Нещо подобно се случва и тази година в бюджетите на русенските училища. Това са пари, които държавата дава на принципа: колкото са децата по толкова умножаваме 1175 лева. Дали това е достатъчно, или не, може да коментира единствено финансовият министър на страната. Простата логика води до извода, че ако съберем в една сграда колкото може повече дечица, толкова повече пари ще вземе училището. Нещата ще са приказни, ако увеличим хлапетата в класовете на поне 40 и въведем трета смяна на обучение. Така в един непрекъснат производствен цикъл ще изпълним петилетния план да не остане неграмотно българско гражданче и
с минимум усилия ще постигнем максимум пари
В тази ситуация учителите ще имат невероятния шанс да се разписват месечно на прилични за стандарта ни четирицифрени суми и директорът да стане носител на някой бъдещ приз за мениджър на годината. Ако на някого му хрумне да пита какво ще са научили децата, ще бъде посъветван да не пита повече.
Ако идеята за мегаучилища се е харесала на някого в просветното министерство, то българското гражданство би трябвало да влезе спешно в ролята си на родител и да изпрати въпросния чиновник тутакси в някоя от страните на Стара Европа или САЩ. Там човекът-бюрократ да се убеди, че такова животно никъде няма и е безумие да се стимулира подобна мегаструктура.
Как стоят нещата в Русе обаче, дни преди да бъде разписана прословутата формула за финансиране на училищата. Правилата са горе-долу следните: от полагащите се 1175 лева на дете даваме някаква част, а остатъка разпределяме според вижданията си. Това разпределение се прави от комисия, в чийто състав влизат директори на основни, средни, селски, средищни училища и гимназии. Защо там няма родители, не е ясно, но и пък рядко някой от тях се интересува какво се случва в училището на детето му. Ръководител на своеобразния „brainstorm“ /мозъчна атака/ е отдел „Образование и наука“ в общината. Това е една от най-важните им дейности за годината, за да не кажем най-значимата изобщо. Не е без значение как ще се разпредели този остатък по простата причина, че това е механизмът, който ясно показва каква е политиката на местната власт в сферата на образованието. Един вид какво целим -
да поощрим успехите на работещите или да запазим кретащите живи
Въпросът е сложен и спорен.
Създаването на формула е тежка и мъчителна дейност, която вплита в себе си различни условности, но резултатът е показателен дори за партийната принадлежност на школските директори. След като вече 20 години страната ни върви по трудния път на капитализма, е редно да погледнем на училищата по капиталистически – все пак и там влизат пари и се произвежда продукт, който ние наричаме образование.
Първият чисто пазарен въпрос е кое школо излиза най-скъпо за издръжка на обществото. Предварителните данни сочат, че хлапетата в Хотанца, повечето с ромски произход, ще получат издръжка от 1613 лева на дете. Това надвишава здраво предварително обявената норма от министерството, но няма как. Почти същото е положението и в другите селски училища, които си имат аналог в Русе единствено в лицето на Първо основно „Отец Паисий“. В това училище, което се намира на пъпа на града и има завидна история, учат едва 217 дечица. Техният брой всяка година намалява и това като че ли не тревожи никого. Впрочем преди две години беше закрито училище „П.К.Яворов“ поради намалелия брой деца, които всъщност бяха 270.
След като от просветното и финансовото министерство са си стиснали ръцете критерий за финансиране да бъде не друго, а броят на децата, това автоматично облагодетества двете най-големи русенски училища – СОУ за европейски езици и СОУ /за източни езици/ „Васил Левски“. По разчет те отново ще имат на разположение почти 2 милиона лева. Действително това излиза изгодно, тъй като разходите им са под определените 1175 лева на дете.
В графите за „онази“ формула обаче се вписват допълнения за маломерни паралелки, логопеди, отопление на течно/твърдо гориво и гимназиален курс. Естествено
селските училища отново ще глътнат здрави пари
тъй като там няма нито ТЕЦ, нито газ и стаите се топлят или на дърва, или на нафта. Гимназиалният курс пък си иска своята допълнителна субсидия, тъй като учебната година за големите свършва чак на 30 юни, а седмичното им разписание е от 34 часа. Значи ако едно основно училище може да си позволи на 15 юни да хлопне вратите и да хукне към морето, то в гимназиите ще трябва да поучат още малко, да си направят приемите и едва тогава да ходят където си искат. Въпросът с логопедите е спорен, тъй като, освен държавен Ресурсен център, в Русе ще се финансират още петима такива специалисти в училищата „Христо Ботев“, „Възраждане“, Дойче шуле и двама във „Васил Левски“. Интересно защо в нито едно основно школо няма логопеди, но вероятно такава е тенденцията с правоговора на учениците.
Бърз поглед по предварителните разчети събужда още един въпрос -
защо липсва графа за резултатите от работата
пък било то и с минимален процент за стимулиране. Вече три години в родината ни се провежда външно оценяване на децата от 4 до 7 клас и матури за зрелостниците. Каква по-обективна оценка за резултатите от работата би могла да се измисли?! В екселски таблици министерството подрежда всички училища и оценките по всички предмети, но това не интересува никого. Какъв ще е мотивът на който и да е директор да накара колегите си да работят по-усърдно с децата, ако не им даде като поощрение някой лев допълнително за добре свършена работа? Никакъв на този етап.
На последното за миналата година награждаване на отличниците с общински стипендии кметът Божидар Йотов сам констатира, че възпитаниците на Математическата гимназия имат мощно присъствие в залата. Да, ясно е, че там децата са амбициозни, учат си уроците, пишат домашни и се справят с материала далеч над средното за града ниво. Заслугата обаче е на учителите им, които не прощават своеволия, ровят из интернет за конкурси и състезания, пишат стимулиращи двойки и… получават по-малки заплати от колегите си. Въпросът в случая не е дали да се даде на това училище повече, а да се накарат останалите да работят по този начин чрез финансов инструмент.
Логиката на разпределяне на средствата обаче е странна и тя не следва тези прости правила на работа и производителност като в истинския капитализъм. Лошото е, че и общинската администрация до този момент не е дала никакъв знак за приоритетите и политиката си. Вярно – процентът е малък, парите не достигат, но пък е хубаво да имаме отговор на въпроса какви училища искаме и колко образовани да бъдат децата ни. Ако правилата на пазара се спазват и първенците се поощряват финансово, тогава пак ще си припомняме АВВА, но с друг рефрен – „Тhe winner takes it all“ /Победителите вземат всичко/.
Posted 16 years, 7 months ago at 14:04. 3 comments
13 хубави, талантливи и амбициозни млади момичета прославиха Русе и „Дунав Еконт Експрес“ в Европа
В историята на киноиндустрията има едно заглавие, което ще остане вечен хит и пример за успех – „Ангелите на Чарли“. Основната идея е по американски простичка, но гениална като находка – загадъчният милионер Чалз Таунсет, известен повече като Чарли, наема три частни детективки и им поставя най-различни от сложни по-сложни задачи. Ослепителните красавици с респектиращи умения ги изпълняват с много финес и сексапил, с помощта на съобразителните си умове и безмилостните си бойни техники, като всичко това е придружено от смях, настроение и неподправени развлечения – и за Ангелите, и за публиката.
Такива ангели има и в Русе, дори са не 3, а 13. Те донесоха на града първата национална купа в колективните спортове, а преди това напрвавиха забележителен рейд в евротурнирите, където стигнаха до групите на ФИБА Европа. Това са момичетата от „Дунав Еконт Експрес“ с треньор Георги Божков. Ангелите на Жоро, които изпълняват успешно всяка поставена мисия!
Мисис Алън е учителка в Питсбърг, Пенсилвания и въпреки че съпругът й е елитен бодигард и лично охранява президент на фирма, не си пада по екшъните. Но една вечер любимият й тв канал излъчва филма „Отвлечен“, който привлича семейството със странните си съвпадения. Разказва се за безоблачния живот на учителка и охранител, който се превръща в тежък кошмар след като българската мафия отвлича една от дъщерите им. Дивите бандити от непознатата държава някъде в крайчеца на Европа са безкомпромисни, с тях се преговаря трудно и докато се стигне до традиционния американски хепиенд се преминава през хиляди изпитания, отчаяния и сълзи.
Историята е почти забравена, когато Шарел, най-голямата дъщеря на семейство Алън, дипломирана специалистка по компютри и социални науки от Южния университет в САЩ и добра баскетболистка, получава оферта да продължи спортната си кариера от точно България?
Семейството изтръпва – повтаря ли се филмът!? 
Нашите се страхуват да ме пускат надалеч, а това съвпадение допълнително ги притесни, но в края на краищата се съгласиха да остана в Европа. Преди да дойда тук игрех в Турция, също толкова далеч от дома, разказва с усмивка Шарел. Тя е една от звездите, които заедно с треньора Георги Божков накараха спортна Европа да се научи да произнася правилно името на тима „Дунав Еконт Експрес“ и донесоха на Русе първия голям трофей в колективните спортове – Купата на България.
Шарън има две сестри – Тейлър и Моник и брат Джъстин. Татуировката на лявата й китка – „In God I Trust“ /“Вярвам в Бог“/, не е просто звездна мода. Когато е у дома, 23-годишното гард-крило всяка неделя е на църква със семейството си. Дядо й е пастор и е възпитана в християнските традиции. Тази седмица Шарел научи, че и в Русе има баптиска църква и още в неделя ще иде там да се помоли за себе си и близките си.
Когато получава поканата да заиграе в Русе, първо се допитва до Google
Харесал й градът, заинтригувала я идеята да е част от отбор с хъс и амбиции и приела. Сега е повече от доволна от избора си – къпе се в горещата любов на публиката и е горда, че е част от паметното спечелване на купата.
Парите не са най-важното, тъй като аз и в САЩ щях да играя баскет, но тук има тръпка да си в млад отбор, да пишеш историята му. Чувствам се много добре, не ме притеснява нищо и отдавна съм успокоила нашите, казва с лека усмивка Шарел.
В Русе момичето със живи и любопитни очи, което мечтае след края на кариерата си да стане преподавател по математика и баскетбол, се адаптирало бързо. Липсва й само едно – типичните американски ресторанти за бързо хранене „Макдоналдс“, „KFC“, „Big Burger“ и т.н., но като се прибере у дома наваксва. Е, може би и липсва още нещо – Шарел ще посрещне Свети Валентин само с Принс – 11-месечното й кученце, което нежно нарича „мъничък пухчо“.
„Макдоналдс“ липсва и на другата американка в „Дунав Еконт Експрес“ Даниел Бъргин. Някои сайтове изписват фамилията й като Бърджин и това малко я дразни, а да дразниш Даниел никак не е безопасно.
196-сантиметровата амазонка е завършила е криминалистика и 
американско право
в „UNC Scharlot“ и се готви за кариера в полицията, а защо не и във ФБР след баскетбола.
Това е страстта и мечтата ми – да вляза в полицията и да се боря на улицата така, както го правя на терена, казва американският център на най-успелият български отбор.
И нейните родители отначало се страхували да я пуснат у нас, но й повярвали, че взема правилното решение и сега не само не съжаляват за избора си, а и се гордеят Дани. Двете й по-големи сестри Ким и Лорин също.
С вируса на баскета №55 от „Дунав Еконт Експрес“ е заразена от дядо си Хауърд Бъргин, треньор по баскетбол в родния й Ашвил, Северна Каролина.
Каква работа е свършил дядо Хауърд може да се прецени дори само по факта, че и в последния си мач внучката му
вкара кош в първата секунда
и отново взриви публиката. Никак не са много баскетболистите в света, които имат такова постижение в кариерата си.
Не знам как го правя – просто хващам топката, хвърлям я и тя влиза. Важно е да имаш добра позиция и пас, казва Даниел и го прави не от игра на скромност, а от естественост. Тя просто е такава – мила, общителна и любопитна 22-годишна американка, която обича реге, хип-хоп и R&B, планира през лятото да си вземе куче и вече знае, че това ще е хъски, брои до 10 на български, може да каже „много“ и „малко“ и да назове какво не й харесва: „чалга“.
Ако на задокеанските момичета страшно им се прияде хамбургер или пържени пилешки крилца, все пак има на кого да разчитат. Съотборничката им Даниела Петева е завършила специалността „Кетъринг“ във Великотърновската гимназия по туризъм. Макар че от 5 години играе в Русе, Дани е от болярския град и край Дунав я води спортът.
Влизането й под кошовете става почти случайно. В основното училище
източеното момиче с добра координация, бързи ръце и крака и още по-бърз ум
привлича вниманието на учителя по физическо и той му поръчва да отиде на другия ден при него с майка си.
Вкъщи поканата се приема строго – „Какво си направила, в училище не викат за хубаво!“.
Оказва се, че този път не е така – заради добрите си данни и видни за окото на специалистите качества малката Даниела е избрана за участие в републиканско първенство по баскетбол с търновския отбор. Така започва шлифовката й, която я довежда в „Дунав Еконт Експрес“, а родителите й – и двамата бивши лекоатлети, я поощряват. Сега 20-годишната №12 живее тук с майка си и казва, че има две мечти – шампионска титла и съобщение, че е приета да учи:
„Благодарна съм на спонсорите и треньора, че съм част от този отбор. Надявам се да ме искат още и след май месец.
Вече имаме самочувствие на победители, но е важно да станем и шампиони на България
Ще бъдем единственият отбор, който ще вземе шампионат и купа. Градът и публиката ги заслужават. Това например не може да се случи във Велико Търново, макар залата ни да е по-голяма. Тук хората дори бягат от работа, за да дойдат на мач. Доскоро все още се опитваха да ни пренебрегват в страната и не ни слагаха сметките, но нещата се обърнаха. Не говорим много, а действаме и показваме какво можем. Миналата година точно по приемните изпити имаше европейско първенство и ги пропуснах, но тази година няма да отложа и ще кандидатствам туризъм във Великотърновския университет“.
На изпити през лятото ще се явява и друга голяма звезда на русенския отбор – Наталия Ануфриенка от Белорус. Тя вече е завърш
ила Аграрния университет в родината си и предстои да защити диплома за зооинженер. Средното й образование обаче е от спортно училище и то ще доминира в живота й. Наред с ветеринарната диплома Наталия има и свидетелство за елитен треньор по баскет и отсега казва, че
ще избере залите пред фермите
„Дунав Еконт Експрес“ е седмият клуб на 24-годишната плеймейкърка. Харесва й в Русе, чувства се добре в отбора и е впечатлена, че мнозина говорят руски и никога не й отказват помощ.
Шарън, Даниел, Даниела, Наталия и още девет момичета тренират всеки ден с мисълта за вярната си публика, която наистина е номер 1 в България. Уважават треньора и клубните шефове, оценяват жестовете на спонсора „Еконт Експрес“ и се гордеят, че вече са част от спортната история на Русе. Амбицирани са да напишат още доста глави в златната книга на победите и имат достатъчно сили да го направят. И да чуват още много пъти как зала „Дунав“ изригва с вулканичен тътен: „Дунав“, „Дунав“!
Posted 16 years, 8 months ago at 13:40. Add a comment
Носителят на Купата на България с „Дунав Еконт Експрес“ си няма баскетболна топка и разпуска със ски
Георги Божков е роден в София на 24 януари 1962 г. Завършил е НСА с профил баскетбол. Бил е активен състезател и вече 20 години е треньор на отборите на „Славия“, ЦСКА и националния отбор по баскетбол, както и на тимове в Гърция и Саудитска Арабия. В ръцете си е държал четири пъти Купата на България, като последния засега е с отбора на „Дунав Еконт Експрес“. С водените от него отбори е ставал национален шампион и победител в Адриатическата лига, през 2007-а е избран за треньор на годината. Един от големите авторитети в баскетбола не само у нас и най-големият капацитет, работил с русенския тим.
- Кой е Георги Божков?
- Изключително привързан към семейството си човек. За съжаление дъщеря ми Ана-Мария, която също е баскетболистка, учи в САЩ. Съпругата ми пък преподава в Медицинска академия-София и сега сме малко разпиляни. Въпреки това обаче тя винаги е до мен при важни мачове. Получавам пълно разбиране от нея – познава ми характера, знае как се чувствам преди и след битка и за мен това е голям шанс.
- Защо точно баскетбол избрахте?
- Баща ми Александър Божков е дългогодишен деятел на баскетбола и аз фактически израстнах в залата. Бил съм 2-3-годишен, когато съм хванал топка в ръцете си. Това е трудна игра, за интелигентни хора. Баскетът е академичен спорт, който изисква особена култура и възпитание. Затова държа момичетата и момчетата в отборите да имат амбиции да се развиват извън спорта и да съчетават тренировките с обучение. Трябва да имаш сериозен потенциал, за да успееш в нашия спорт. Не говоря само за комбинациите. На терена трябва да се вземат много бързо решения за ситуацията, а си притиснат от защитата на противника, правилниците и времето. Доказало се е в годините, че именно баскетът е академичният спорт.
- В САЩ баскетболистите като че ли задължително завършват колеж.
- Такава им е системата. Не може да стигнеш до върховете на професионалния спорт, ако нямаш колежанско образование.
- Първи сезон начело на „Дунав Еконт Експрес“ и вече с Купата на България.
- Тази купа се преследваше, макар че сегашният отбор „Дунав Еконт Експрес“ е едва петгодишен. Без мениджърът Николай Падалски и спонсора „Еконт Експрес“ нямаше да бъде възможно така да побеждаваме отбори с традиции и история.
- Кой ви доведе в Русе?
- Николай Падалски ми се обади и предложи да стана част от екипа. Взех решението трудно не заради провинциалния отбор. От опита знам, че големите женски отбори не са от столични градове. Малкият град припознава отбора, харесва го, чувства се съпричастен, радва му се, страда с него. Публиката е шестият играч и в това няма съмнение. Само в Русе се пълни залата и се радваме на такава прекрасна атмосфера. Хората плащат билети да гледат мач, което е уникално за България. Ние от своя страна сме задължени да се борим за доверието на публиката. Някой път побеждаваш, а друг път падаш – важното е да гориш в играта и да се бориш за всяка топка. Хората искат да видят сърце и хъс, за да простят и загубата.
- Какво е личното ви обяснение за успеха?
- Русе игра два финала в предишните години, но едва сега спечелихме. Съвсем логично е да се случат така нещата, тъй като клубът се развива по правилен начин. Получи се добър колектив от състезателките, които подбрахме през лятото. Идва най-тежката част от първенството и тогава ще видим колко сме успели.
- Как подбирате момичетата?
- Това е много дълга работа. Общо взето познавам почти всички български баскетболистки и не мога да сбъркам. Въпросът беше в чужденките и аз исках да подберем млади и амбициозни състезателки, които имат желание да се докажат. Гледах много видео, консултирах се с мениджъри и беше важно освен състезателните им качества, да разбера характерите им. Това е изключително важно, тъй като не си заслужава да се пренебрегне колектива само заради уменията на някого. Искахме да спечелим купата и достойно да се представим в Европа. Пет победи от осем мача мисля, че е добър резултат. Ще искаме и още, но сега ще трябва да поработим за стабилизиране на баскета като привлечем за спорта деца. Вече трима треньори работят и имаме 170 момичета да тренират.
- Усещате ли завист от колегите си в страната?
- О, разбира се че има хора, които завиждат, но те са малки и не се занимавам с тях.
- Заслужаваше ли Русе този отбор и тази купа?
- „Дунав Еконт Експрес“ е единственият отбор, който печели купа за Русе. Това, че се случи в този престижен спорт, е знаково за града и публиката му. Русе заслужава не само купата, но и да продължи да се развива. Вярвам, че с новата спортна зала нещата ще тръгнат още по-уверено напред.
- Ще изчакате ли да бъде построена?
- Това е още една от причините да се задържа тук. Успехът не е гарантиран, тъй като не знаеш какво ще се случи на всеки мач. Вярвам в него, но се борим.
- Имате ли специален ритуал, който правите преди мач?
- Спазвам режим, концентрирам се и ставам по-труднен за контакт. Ако загубим, по-добре е да не ме търсят поне 2-3 дена. Много тежко изживявам загубите и това не се отразява добре на отбора, но всички се съобразяват с това. Чувството да държиш купата в ръцете си е равно на щастие. Радвам се и за спонсорите, които виждат резултата от усилията си.
- Важни ли са парите в спорта?
- Без тях не може. Ако някой ми каже как да се постигне успех без пари, съм готов да изкарам и курс. Въпросът е средствата така да се управляват, че да постигнеш очакванията на спонсорите – моментен успех или развитие. „Дунав Еконт Експрес“ накара Русе и спонсорите да се чувстват горди. Вече се съобразяват с нас както в страната, така и европейските отбори.
- Каква е идеята на спорта?
- Да има активни деца, които да станат спортисти и да забавляват публиката. Ако едно дете започне да тренира, то може да стане състезател, но може и да се развие така, че да управлява отбор, да спорсорира или да влага емоциите си в залата от седящите места. Въпрос на време е нашият отбор „Дунав Еконт Експрес“ да влезе в историята и спортистите с гордост да записват в CV-тата си, че са били част от него.
- Какво би ви откъснало от баскета?
- Като че ли нищо. По някой път може би се нуждаем от смяна, но аз се чувствам с млад дух и това ми помага.
- Имате ли си лична топка?
- Не, но и аз не играя баскетбол. Понеже съм по цял ден в залата, това ми е достатъчно. Разбира се, че мятам от време на време, но толкова. Когато съм свободен, карам ски и така се разтоварвам истински.
- Баскетболът шоу ли е?
- Разбира се. Америка измисли баскетбола, Америка измисли шоуто и успешно съчетават двете. Мачовете там са истински спектакли, хората отиват като на празник и вярвам, че това ще се случи в Русе. Заслужава го градът и публиката, затова се надявам да успеем да спечелим тук домакинство на мачовете на националния отбор.
Posted 16 years, 8 months ago at 13:27. Add a comment
Отлично информиран източник донесе, че днес, 2 февруари, изтъкнатият русенски хирург д-р Боянов е разрешил един от проблемите на зам.-кмета Александър Неделчев като му е отстранил нещо от някъде, предполагам отзад. Благодарим, д-р Боянов!
Вие като никой друг успяхте да надникнете там, където няма слънце, в мястото, на което хиляди са се заканвали, но не всички са реализирали намеренията си.
Не е достатъчно само да си се срещал с един човек по коридорите на властта – по-ценно е да проникнеш в дълбините му, за да разбереш докрай какво вълнува сърцето и ума му.
В стремежа си да вържат бюджета на общината, нейните ръководители са готови дори да си скъсат г.. /галошите/ Достойните го доказаха баш на 2 февруари.
Преди близо половин година зам.-кметът Неделчев се усети за пореден път прободен в г… /гърба/ от моя статия. Тогава той достойно заяви, че „ще дам месечната си заплата на журналистката Ася Пенчева.”
Мнозина псевдоексперти изказаха безотговорното си мнение, че не можеш да вземеш пари от митничар, както не можеш да подстрижеш костенурка. Точно тогава се пося семето на поредното разделяне в обществото на граждани, които твърдо вярват в стригането на корубите и други, предимно селяни, за които този процес е невъзможен и в двата посочени аспекта.
За да се отговори категорично обаче ще са нужни детайли от вътрешната красота на личността – нещо, за което се надяваме на д-р Боянов да ни осветли.
В последната година в дълбините на зам.-кметската душа надникнаха малцина, но пък мнозина успяха да му бръкнат, макар и фигуративно в г…/галерията/. Сред тях са алианс „Св.Георги”, ВМРО и демократичните формации, към тях и аз скромно, но от сърце… Какво толкова им бодеше ремонтираното работно стайче на човека не можах да разбера. Другите пък и сайтове организираха да доказват, че нямало нужда от петима зам.-кметове. Те ще кажат! Гнусни и долни провокатори, за които единствената цел бе да бръкнат на Сашо Неделчев в г… /градината/ Не стана и сега ще трябва да понесете тежестта на разочарованието си. Признавам, включително и аз. Не може всички да сме д-р Боянов все пак и преодолейте най-сетне завистта си към благородната му професия! И неговата не е била лесна, но съм убедена, че си е взел подходяща маска.
Отвътре обаче ме изяжда желанието да попитам доктора дали не би повторил процедурата в удобно за него време или ще изчака следвашия 2 февруари ден.
В едно демократично общество всеки има право на любов, нали? Дори и зам.-кметските г… /глави/ Споко, Сашо, ще оправим сметката, аз толкова чаках, ще потърпя още седмица докато излезеш от лечебницата. Тогава се съмнявам, че ще се заседиш в кабинета си и се надявам да наминеш покрай редакцията на „Утро”. А, да – и аз няма да те каня да сядаш за дълго – даваш заплатата и беж на превръзка!
Posted 16 years, 8 months ago at 23:39. 8 comments
Не знаем какво изгуби музиката без Венци Илиев, но виждаме какво спечели архитектурата с него
Арх.Венцислав Илиев е роден в Русе на 14 май 1951 година. Син е на големия български диригент и композитор Константин Илиев – един от създателите на Русенската опера и Русенската филхармония. За русенци арх.Илиев е известен както с проектираните от него сгради, така и с активната си позиция като дългогодишен общински съветник, който не се умори да защитава зелените площи в града и да преследва незаконното строителство.
- Как така синът на композитора Константин Илиев стана архитект?
- Работата не е случайна и основна роля за това има дядо ми по майчина линия Димитър Сакакушев, който беше адвокат, меломан, летописец на музикалната история на Русе, изключителен патриот и човек с много широко амплоа на мислене. Неговият живот е изключително интересен и е направил много за града. Аз като дете бях старателно момче, а майка ми имаше амбицията да стана музикант. Нищо не излезе от това – предпочитах да ритам топка, отколкото да свиря на пиано. Иначе имам точен слух и досега съм музикален. Обявиха ме за музикално неблагонадежден и приключихме с тази тема. Впрочем баща ми никога не е настоявал да се занимавам с музика. Иначе много обичах да рисувам и се справях добре. Принос към насочването ми към това изкуство има вторият съпруг на майка ми Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров и режисьор на Русенската опера в продължение на повече от 20 години. Той беше човек с изключително широка култура и универсален в знанията си. Дори бях твърдо решен да кандидатствам в Художествената гимназия в София. Семейството не беше много навито и тогава дядо ми пое нещата. Той ми каза: „Знаеш ли каква хубава професия е архитекурата“. Аз подскочих – „Какво? Математика!? В никакъв случай!“. Тогава ме заведе при негов приятел – архитект Стоянов, който преподаваше и в Строителния техникум. В ателието му видях тогава за пръв път чертежи, скици и рисунки. Арх.Стоянов ме успокои, че няма страшно с математиката, тъй като тези неща се поемали от инженерите. Показа ми някакви перспективи, които много ми харесаха, и аз се навих да запиша Строителния техникум. Междувременно си купих една книга „Страници от камък и дърво“ – нещо като забавна история на архитектурата с илюстрации на Борис Димовски, която пазя и до днес. Автор беше арх.Ангел Ахрянов, с когото по-късно се запознахме и му признах, че на него дължа интереса си към професията.
После се оказа, че не можеш да станеш архитект, без да владееш основата на техническите дисциплини. Така на 17 години бях твърдо убеден, че това ще е професията ми и с друго дори не помислях да се занимавам.
- Архитектура се влиза много трудно. Използвахте ли връзки?
- Истината е, че действително беше страшно трудно да се следва точно архитектура. Изпитите бяха много тежки и майка ми през цялото време се опитваше да ме разубеди. Аз обаче две години се подготвях при художника Йордан Парашкевов и смятах, че съм добре. За връзки никой не е и споменавал даже. Изкарах невероятно високи оценки, включително и по математика. Следването не беше най-щастливият период от живота ми, тъй като замръквах и осъмвах с книгите – голямо учене беше. Приемаха се на общо основание 26 човека – 13 момчета и 13 момичета. Аз с високия си успех бях 11-ти по ред, представете си какво е било.
- Какъв беше баща ви Константин Илиев?
- Магнетична личност, невероятен човек, макар и на настроения. Истинското му семейство бяха приятелите му – един кръг от 7-8 човека, с които той общуваше много. Като баща беше изключително грижовен, но ни оставяше да се развиваме както искаме. Сестра ми – пианистката Мария Принц, единствена пое по пътя на музиката.
- Трудно ли е да си син на такъв човек?
- Много е трудно и е голямо задължение. Той беше не само музикант, а и човек на действието – поет, теоретик, прекрасен оратор и обаятелна личност. Разбира се и той си имаше своите странности като човек на изкуството, а и имаше голям успех сред жените. Не ми остава време да се задълбоча, но много ми се иска да опиша личностите от неговия род. Никога обаче аз не съм използвал името му като привилегия.
- Има ли негово произведение, което вие много харесвате?
- Разбира се и смятам, че едно от най-стойностните му произведения е последната му Шеста симфония. Има и една негова песен „Птиците“, писана като подарък за приятеля му Васил Арнаудов. Сравнително малко записи има, но има книга „Слово и дело“, която е много интересна. Това са неговите дневници и се чете на един дъх, особено от хора, които имат интерес към музиката.
- Защо се върнахте в Русе след института?
- Без патетика ще ви кажа, че си обичам града. Бях стипендиант на „Проектантска организация“ и имах договор да се върна, за да работя. Не страдам от чувство за провинциализъм и не съжалявам, че съм се върнал. Особено сега, с интернет, няма никакво значение къде работиш. В Русе разбрах, че знам принципите и основите на професията, но практиката се оказа съвсем друго и действителността беше сурова. Никой на никого не помагаше и се справях сам на чертожната маса. Питах за всяко нещо и съм благодарен на тези колеги, които ми казваха нещата.
- Когато се разхождате по улиците, каква ваша сграда харесвате най-много?
- За съжаление тази, която много исках да видя и беше мечта на живота ми, няма да стане. През 1998 г. проектирах Евангелска петдесятна църква. Това е най-голямото преживяване в живота ми. Строителството започна, но свършиха парите и продадоха терена.
- Защо е толкова важна за вас?
- За един архитект е най-голямото предизвикателство да му възложат църква. За тази аз спечелих и конкурс. По вероизповедание съм източно православен. Дойдоха да ме поканят една седмица преди Коледа. Тогава си помислих, че може би е като „Реквиема“, който са възложили на Моцарт. Реших си, че ако до една седмица нямам идея, просто няма да я правя аз, защото Бог така е решил. Криво ми е за църквата, но гордостта ми е сградата на „Мегахим“.
- Вие обрахте наградите с нея.
- Много радост ми донесе тя. Бях номиниран за архитект на годината и сградата попадна в класацията на най-големия конкурс за архитектура в Европа „Мис ван дер Рое“. Благодарение на нея получих и единствената засега награда „Русе“, която се връчва на архитект в областта на изкуството и културата. За инвеститора Пламен Великов също беше приятно да се случат всички тези неща.
- Руското консулство не е ли също ваше дело?
- Да и много си го харесвам. То беше някога детска градина, но на мен ми беше възложено да направя реконструкцията. Бях само на 34 години, когато я правих, но е успешна. Иначе на 29 години пък направих бившия Козметичен център по „Александровска“. Тя също е сред изстраданите от мен.
- Колко къщи сте построили?
- Жилищните сгради не ги броя. При тях има малка особеност, тъй като понякога не се разбираме добре с предприемачите, които искат впоследствие твърде много промени. Харесва ми да правя къщи, собствениците на които ми имат доверие. Сградата е като човека – тя е едно тяло, което също страда и остарява.
- Какво иска българинът за къщата си?
- Това е философски въпрос, на който продължавам да търся отговора. Оказва се, че вкусовете на хората са различни. Един светъл лъч имах това лято с къща в Стълпище, при която имахме пълно единомислие със собственика й. Най-трудното нещо в нашата професия е да направиш къща.
- А вие колко къщи имате?
- Аз нямам къща. Живея в апартамент, построен по технологията „едроплощен кофраж“. Нали знаете притчата за обущаря и обувките. От друга страна не съм привърженик на този тип закотвяне – харесвам да сменям обстановката.
- Как попаднахте в политиката?
- Семейството ми е било с демократични убеждения, но не мога да кажа, че сме били репресирани в прекия смисъл. Баща ми обаче от пресирането на социализма загина. Не го признаваха, обвиняваха го във формализъм, не допускаха новаторския му подход в музиката. Дори поиска след смъртта му да няма некролог от Съюза на българските композитори. Това е много смазващо поведение от страна на властта. Аз винаги съм бил убеден, че България трябва да е част от Европа, и затова съм непоправим и твърд еврооптимист. Щастлив съм, че сме членове на ЕС.
- Любимото ви място в Европа кое е?
- Испания. Това за мен е страната, в която са вплетени много култури и има страхотно излъчване. Толкова е експресивна, че те завладява завинаги. Франция харесвам, но Барселона, Севиля, Мадрид са невероятни. Все пак Антонио Гауди е гениален и от всичките му работи най-внушителното е Саграда фамилия. Той е бил обичан и признаван приживе, което рядко се случва. Испания е родината на Ел Греко, Гоя, Веласкес, Пикасо, Дали…
- На какво се радвате?
- Най-щастливите моменти в работата ми са, когато ми хрумне идея, преди да е сложена на листа. Иначе да – семейството и децата ми ме радват много. Малката ми дъщеря Людмила е балерина, имам и внучка на една година Вяра. Голямата Росица сега работи във фирма за недвижими имоти. И двете са в София и затова на мен ми остава по цял ден да работя.
- Коя е любимата ви сграда от старите в Русе?
- Старият съд, сега Регионален исторически музей. Целият ансамбъл на този площад е великолепен.
- Какво предстои да видим скоро от вас?
- Сега се строи супер нова и много сложна конструкция около Онкодиспансера с линеен ускорител за лечение на ракови заболявания. Това изисква много сериозна подготовка на тези, които ще го използват, но е последна дума на техниката.
- Защо е толкова сложна?
- Защото всичко е затворено в голям бункер и е сложно като конструкция, инсталация и оборудване. Важно е да бъде добре изолирана, тъй като там ще се извършва лъчелечение. Надявам се много хора да имат късмета да преборят болестта си именно в тази моя сграда.
Posted 16 years, 8 months ago at 12:45. Add a comment
Стане ли детето в седми клас, повечето български семейства започват да тръпнат в онази треска, каквато са преживели при избора на училище седем години по-рано. Нещата са сериозни и действително /тук клишето е точно/ определят бъдещето на хлапето. От една страна не е никак лесно да предвидиш дали тийнейджърът вкъщи има талант за поет, адвокат, лекар, инженер, социален експерт или министър-председател. Но дори и да заложиш на правилната ориентация, следват още лавини неизвестни.
Уникалността на изпита е смазваща
Преди няколко години имаше случай на седмокласник, чието здравословното състояние следеше цялата страна, тъй като му бе направена уникална за България трансплантация. Момченцето имаше амбиция да кандидатства в езикова гимназия, но нямаше как да напусне болницата. Тогава заради медийния интерес цяла експертна комисия от Министерството на образованието влезе с бели престилки при юнака, подадоха му уж стерилни листи хартия – как става това е неизвестно и за лекарите – и го изчакаха да напише преразказа си по обявената по радиото тема. Това се случи пред телевизионните камери и бе прецедент. Оттогава никой не се е възползвал от друг подобен шанс. Ако обикновено дете от гр.Х го хване ангина или си счупи ръката ден преди конкурса, няма начин да повтори изпита – автоматично му се пише двойка и не участва в класацията. Системата и правилата й са безпощадни, затова и тежестта на тази кандидат-гимназиална кампания добива размери на национално невротично бедствие.
Все още никой чиновник не е дал ясен отговор какво налага тази уникалност на изпитите по български език и математика. Дори новият министър доц.Сергей Игнатов не можа да намери обяснение по темата. Това пък автоматично означава, че хлапетата трябва много да внимават освен за уроците, и за здравословното си състояние през май месец. Ако не се явят на изпит, способностите им няма да се проявят в избраното училище и съвсем не клиширано ще им се провали бъдещето.
Да обявим изпит, за да сме елитни!
Вероятно такава или подобна е мотивацията на училищните ръководства, които всяка година обявяват прием за деца след 7 клас и надуват яко бройката за свободните места. Преди години само две училища в Русе приемаха с пресяване учениците си – Английската и Математическата гимназия. Правилата бяха ясни – който смята добре, отива в МГ, а който пише и обича да чете книжки – в АГ. Другите продължаваха където са започнали от първи клас и след това се разпределяха по техникумите. Там пък получаваха отлично професионално образование и можеха да избират – или кандидатстват в университет, или започват работа по специалността.
Сега нещата са толкова сбъркани, че всички почти поголовно държат изпит и влизат в класове с интензивно изучаване на чужд език /това задължително/ и информационни технологии. Разбира се, че много от децата не успяват да се класират изобщо, но пък тези, които влязат, следват програма като на европейски колеж. Друг е въпросът, че не на всички им се учи и само по документ са залягали над английския и компютрите. Тази заблуда блесна след първите матури, на които се видя, че нито българският им език е в ред, нито някой друг предмет по избор.
Кой командва в просветата?
Това е един от ключовите въпроси, на който никой не иска да даде точен отговор, но пък на всеки му се иска да е отговорът. Стара българска поговорка казва, че който плаща, той поръчва музиката. В нашето образование нещата са подобни, но не твърде. Плаща министерството, но пък то трудно може да поръчва, тъй като е делегирало това си право на общините. Испекторатите по образование също нямат много думата, тъй като там следят за методиката на обучение и спазването на закона. Значи единствената институция, която може да влияе върху училищата и тяхното развитие, е общината. Тя одобрява приема на ученици, тя закрива или преобразува училища, тя изготвя… формулата за финансиране.
Откакто се промени закона и директорите се назначават от министъра на образованието, кметовете по места страдаха дълго, че не могат да имат власт над школските управи. С въвеждането на делегираните бюджети общинските власти още повече се стреснаха, тъй като и те си припомниха поговорката за плащането и музиката. Въпреки всичко обаче законодателят все пак оставил вратичка и тя е в тази прословута формула за разпределянето на парите. Разбира се, че депутатите са имали предвид възможностите за провеждане на местна политика в областта на образованието. Кой как я прави обаче, е трудно да се обясни.
Най-безболезненият вариант е да се дадат всички пари на школските ръководства и с това схемата да приключи. Но така общините не разполагат с ресурс, за да контролират положението. Дори и в Русе не е ясно кой какви цели и виждания има в образованието и как точно възнамерява да ги постигне.
Резултатите от работата не значат нищо
Както се казваше в романа „За мишките и хората“, „каквото и да ти говорят, знай, че става дума за пари“. В разпределянето им е ключът на политиката, но тя в повечето случаи е на страната на бедните, онеправданите и изоставащите. Поне в Русе е така. Въпреки че има достатъчно база данни за успеха на децата в началните класове с външното оценяване вече три години и гимназистите с двете матури, никой не смята да ги използва във вземането на решения за финансиране. През всяка учебна година се провеждат десетки състезания и олимпиади по различните предмети, но досега не е имало нито един отчет кой как се справя и чии възпитаници са взели първите места по биология, химия, литература, история, география, волейбол, футбол и т.н. Тогава какъв е смисълът изобщо да се провеждат? А, да – ще се дадат общински стипендии на даровити деца и кметът ще похвали отличниците.
Като че ли никой в Русе не иска да види истината и да зададе направо пиперливи въпроси от типа „защо в центъра на града са съседи едно замиращо училище и друго, към което напливът започва от Главната улица?“; „защо в два съседни квартала едното училище гасне, а другото се пука по шевовете?“; „защо на една и съща улица има две училища с хлапета от първи до 12 клас, но едното едва се побират, а в другото си търсят ученици“ и т.н., и т.н. А може и по-конкретно – „г-н директор, защо са така плачевни резултатите на вашите ученици на матурата по български и какво възнамерявате да направите по въпроса?“. Но кой ли се интересува от това…
Родителите плащат, а не знаят на кого
Противно на всяка икономическа и финансова логика в България никой не се интересува къде и за какво се харчат парите му, дадени неизбежно чрез данъци. Системата вероятно има интерес чувствителността на обществото към обществените проблеми да е притъпена и за училището да се говори само като за изключително агресивно място, където децата по-скоро оцеляват, отколкото да учат. Учителите изгубиха от авторитета си, но за това не им е виновен никой друг, освен те самите. Все пак не е лошо родителите да знаят, да могат да избират, да вземат решения и да контролират какво се случва в класните стаи. Съвсем не става дума за подробно инспектиране, а за истински работещи настоятелства, които да преценяват нужена ли е столова на децата или е по-добре да се вдигнат заплатите на учителите с малко, но от сърце. Или обратното – да наградят за усърдната работа и добрите резултати учителката А., а баскетболният кош в двора да почака.
Родителите са тези, които биха могли да настояват децата им да учат от сутринта до ранния следобед, за да не се налага в тъмни доби да им организират посрещачи. Иначе с двете смени е повече от ясно, че и ученето им не е на ниво, нито пък е възможно да се провеждат кръжоци и други извънкласни занимания – просто свободни стаи няма. Да не говорим, че заради финансовия интерес някои директори са препълнили паралелките с повече от 35 деца по чиновете. Как учителите сварват да ги изучат всичките вкупом и да ги наизпитат, е въпрос на професионализъм.
Изход има, но засега само на думи
Благодарение на новия демократичен ред в България висшите училища получиха автономия. Техните ръководства вземат някакви пари от държавата, но академичните съвети решават как да ги харчат, колко студенти да приемат и как да става подбора им. Тъй като издръжката е пряко свързана с броя на младежите, университетите измислиха четири входа – с предварителни изпити; по документи; редовна сесия и с оценки от олимпиади и състезания. След като в училищата с делегирани бюджети държавата работи почти на същия принцип, не е революционно да се предложи и подобен модел на прием за ученици.
Най-желаните училища в Русе със сигурност имат ресурса да проведат в две поредни седмици конкурсни изпити и сами да преценят кои кандидати са за тях и кои не. Нещо повече – това ще струва пренебрежимо малко пари на данъкоплатеца, а треската на родители и деца ще изчезне напълно. По този начин същите онези състезания по науки ще имат реална тежест при приема – нещо, което в Европа и Америка практикуват от столетия.
С демократичното решение всяко училище да организира свой прием ще проличи и политиката на общините в областта на образованието. Ако повече средства се заделят за успяващите и работещите, равнението ще бъде по първите. Тогава няма да ни се налага да вадим средния успех от матурите за страната и с удовлетворение да констатираме, че Русе е с малко надолу, но не е толкова зле.
Posted 16 years, 9 months ago at 10:54. 4 comments
Само преди месец в „Небесна лъчезария“ бяха огряни почти всички български електронни и печатни медии. Не остана назад и социалната мрежа Facebook, която за нула време приобщи към едноименната група млади български интелектуалци, пръснати по широкия свят, по тая тежка чужбина. Искрата, вдъхновена от министър-председателя Бойко Борисов и неговата партия, запали буен огън в гърдите на русенската поетеса Венета Бакалова. В творчеството си тя постави лидера на ГЕРБ наравно с първата любов, Бога и романтичните си пориви. Нейният поглед се устреми към светлото бъдеще на Родината ни само броени седмици след успешната операция на очното й перде, финансирана от партия ГЕРБ и лично от областния координатор и настоящ депутат Пламен Нунев. Той също получи стихове като награда за добрината си.
След шумното посрещане на „Небесна лъчезария“ г-жа Бакалова доразви вдъхновението си от личността на Бойко Борисов и неговата партия в нова форма и създаде химн. Това е прецедент в новата политическа история на страната, в която много емблематични песни са се идентифицирали с различни политически течения, но нито една партия не е имала официален химн.
- Как дойде отново вдъхновението при вас, госпожо Бакалова?
- След срещата ни в редакцията на „Утро“, когато ми подхвърлихте идеята да напиша химн на партия ГЕРБ, изпитах известни колебания дали ще успея. Нямах текст, а обикновено, когато пиша маршове, предпочитам да имам текста пред себе си готов. Категорична бях, че трябва да е марш. Вече виждах пред погледа си младежка мъжка група да марширува. Темпото избрах да е 104 по метронома, а размерът да е 4/4. В нотите всичко съм описала така точно, че за един музикант е лесно да ме разбере. Все пак минаха няколко дни и в един миг така, внезапно, както влизах вкъщи, ми прозвучаха първите тонове – ре-сол-ла-си-си. Веднага определих, че маршът ще бъде в тоналност сол минор с паралелната си бемол като двуделна песенна форма. Грабнах молива и с точици изписах нотите на първия глас, който вече звучеше в главата ми. Аз пиша наум и след това свиря – нещо, което учудваше и учителя ми Панчо Владигеров. Другите му ученици сядаха пред пианото и започваха, а на мен музиката ми звучеше преди да съм докоснала клавиши. Пианото ми беше облигатен инструмент и вече съм позабравила някои неща, но завърших с Бетовен, Соната в сол мажор.
За текста бях убедена, че трябва да се обърна към целия народ, който трябва да гласува за ГЕРБ.
- Дали ще запеят химна в младежката организация на партията?
- Ако стане, ще съм горда, че съм направила нещо полезно за България. Така ще оставя следа.
- Станахте ли популярна със стиховете за Бойко Борисов?
- Да и дори в аптеката се шегуват, че съм станала медийна звезда. Аз не съм самонадеян и надменен човек, макар че имам талант и в изобразителното изкуство. Не страдам от грандомания, а вярвам в Бога. Никога няма да тръгна да се хваля.
- Показахте ли химна и на други хора?
- Разбира се. Първо звъннах на Найден Тодоров, директора на ОФД-Русе. Него го познавам още от Пловдив като ученик. Не се бяхме виждали от години, но когато стана в Русе диригент, му се обадих. На него по телефона сега му казах, че искам да му изпея нещо. След като го чу, каза „Това е завършен марш! Ти си го направила legia artis /по правилата на изкуството/!“. След това ми се извини, че не може да ми обърне много внимание и приключихме разговора. После го изпях и на една приятелка, която е певица. Тя също много го хареса. Третата беше друга приятелка, която пък е много талантлива поетеса. Нейното мнение съвпадаше с другите и това ми даде увереност.
- Можете ли да опишете творческия си порив?
- Той ми бликна изведнъж. В момента, в който пишех първия глас, се чувствах като в безтегловност, нито на небето, нито на земята. Имах усещането, че ангел е кацнал на ръката ми и той пише нотите с молива. За мен творчеството е Бог. Бог ми помогна да направя химна на ГЕРБ. Аз не мога да пиша по поръчка, а всичко излиза от вътре, от душата ми.
- Какви са вашите нови творчески планове?
- Аз вече съм на преклонна възраст и нямам планове.
за по-образованите – и нотите, че да си разучат химна 
за десерт :
Go get Adobe Flash Player!
Posted 16 years, 9 months ago at 12:02. 83 comments
Когато в съдебната палата се появи адвокат Гинка Стайкова, колегите й знаят – ще се гледа заплетено пътно-транспортно дело. Тя е сред най-добрите в тази материя и това съвсем не е случайно: днешната юристка е сред първите четири жени, постъпили през 1972 г. в КАТ и направили кариера в Народната милиция. По-старите шофьори още я помнят като част от градския фолклор – страшната старшина Стайкова, пред която никакви номера не вървят. Можеш да се отървеш от фиш или акт само ако си изряден.
Не ми трябваше дрегер, за да разбера кой е пил, преди да седне зад волана, и прошка нямаше за такива. Така започва разговорът с една от емблематичните за русенските улици преди 1990 година катаджийка старшина Гинка Стайкова. Всички шофьори, въртели волана по това време, си спомнят за нея с респект и уважение – нещо, с което малцина нейни колеги могат да се похвалят сега.
В системата на Народната милиция Тайчето, както я наричат приятелите й от службата, попада съвсем случайно. Родена е на 6 юни 1950 г. в шуменското село Дибич. В документите обаче е записана с ден по-късно, тъй като баща й пропуснал срока да се обади в кметството и да съобщи за бебето и за да отърве държавната глоба, обявил за дата на раждането 7 юни. След основното училище Гинка е изпратена в Русе да учи в Техникума по зърносъхранение по настояване пак на баща си.
Татко беше директор на мелницата в Шумен и много искаше да продължа професията му, като след техникума запиша Хранително-вкусовия институт в Пловдив, разказва адв.Стайкова.
Когато завършила русенското училище обаче, се оказало, че мелничарството съвсем не й е по мерак и отказала да кандидатства. След това животът й продължил по познатата на всички схема – омъжила се, родила дъщеричка, изкарала майчинството и започнала да търси работа.
Случайно попаднах на обява, че
в МВР набират за пръв път жени за КАТ
които да регулират движението по улиците. Проучиха ме, одобриха ме и на 1 септември 1972 г. започнах работа в системата, връща се в началото на пътя бившата катаджийка.
Няколко години по-късно записва редовно обучение във Висшата специална школа на МВР „Георги Димитров“ в Симеоново и в края на следването завършва като първенец на випуска със специалност „Управление на обществения ред и осигуряване на безопасно движение по пътищата“. Следващото стъпало в изкачването на образователната стълбица е диплома от Софийския университет по право. Кариерата й все пак започва с бели ръкавици и бял чохъл върху шапката по улиците на Русе.
През 1972 г. нямаше толкова много автомобили в града, но пък и светофари липсваха и това налагаше да се регулира с хора. Ние бяхме на кръстовищата в натоварените часове, а през другото време осъществявахме контрол. Тъй като аз не пия и не пуша, ми беше изключително лесно да разбера кой шофьор е пил само докато ми каже „Добър ден!“. Нямах нужда от дрегер.
Не смееха да ми предложат подкуп
категорична е бившата старшина Стайкова и обяснява колко различна е била системата и нагласата на обществото към хората с пагони. Пък и при мен не минаваха такива номера. Аз бях строга и не само че не съм си имала проблеми с началниците, а и постоянно ме награждаваха. Те знаеха, че в моя район има ред. Държах централната част – „Борисова“, „П.Д.Петков“ и „Съединение“. На площада тогава имаше движение, минаваха автобуси и беше натоварено движението. То и като ти излезеше име, шофьорите не смееха да ти предложат подкуп. По това време бяхме четири катаджийки и всички се радвахме на уважение от мъжката част в екипа. Униформата ни най-малко не ни пречеше да сме елегантни. Аз продължавах и да си спортувам – бях бегачка на дълги разстояния и скачах висок скок. Точно срещу КАТ имаше стадионче и ходех да спортувам.
И зиме и лете бяхме навън
оттогава ми остана хроничен синузит. Другото неудобство на униформата беше, че коланите не бяха от естествена кожа и през лятото се изпотявахме много, което вредеше на бъбреците ни. Все още си пазя една парадна униформа, но се съмнявам, че след 20 години мога да вляза пак в нея, шегува се Тайчето.
Нейн „учител“ в професията бил Кольо Станчев, който също имал репутацията на страшилище за шофьорите. Явно добре ме е научил. Той казваше, че който остане три години в МВР, остава до пенсия. Аз също щях да остана – вървеше ми в кариерата, но предпочетох да напусна.
Лигавщини при мене не минаваха
и винаги се намираше за какво да глобя нахалниците, разказва старшията. Била млада и хубава и това често ставало повод за задявки от страна на шофьорите към другарката с униформа. Имало е случаи да направя забележка за нещо малко, а водачът да започне да парадира. Някои се мъчеха по този начин да ухажват. Иначе компромиси съм правила. Тогава беше забранено в кабините на товарните автомобили да се водят деца. Как да накажеш един шофьор, който няма на кого да си остави детето?
По-нахалните водачи с претенции са ме заплашвали много. Какво ли не са ми казвали – от утре няма да си на работа; ще ти скъсам пагона; какво си въобразяваш, ма; ти знаеш ли кой съм и т.н. При такива случаи тихо и кротко си пишех актовете. С полицай на пътя трябва
да се отнасяш с уважение, човешки
Ако срещу тебе е такъв, който не би трябвало да работи тази професия, каквото и да направиш, ще е грешно и ще си иска подкупа. Лично аз се стараех да бъда справедлива и рядко са оспорвали мой акт. В Русе тогава автомоблите бяха малко и с голяма част от шофьорите се познавахме. Обикновено първо съм предупреждавала за нарушение и си записвах в едно тефтерче. Ако се усъмня в някого, че вече веднъж е бил предупреден и не е изпълнил препоръките, глобявах. Най-често за неправилно паркиране, неспазване на предимство или преминаване на червено. Служебните автомобили често не попълваха пътни листи и шафьорите си вземаха от бензина. Таксиметровите шофьори пък правеха гешефти – бяха държавно предприятие и някои пропускаха да се отчитат за всяка поръчка и врътваха частни курсове. Бях се научила как да ги хващам и засечките ставаха по пътния лист и часовете. Писал, че от „Георги Димитров“ отива до КАТ, а аз го спирам на центъра. Отделно и клиентите си казват накъде са тръгнали и така лъсва цялата работа.
И аз имам едно нарушение – бях превишила скоростта
в Разградски окръг, но ме пуснаха колегите без наказание. То и не беше фатално, тъй като се случи на прав и чист участък, без пешеходци. По принцип се старая да спазвам правилата. Има и безумни знаци, но не искам да ги коментирам. Само ще кажа, че така девалвират. За мен и ограничението от 40 км/ч по международното в Русе е неподходящо. То хем се води бул.“България“, хем международен път. Недомислица е, а няма кой да го оправи. Куца яко организацията на пътищата, разсъждава вече като адвокат Гинка Стайкова.
След Симеоново започва да расте в кариерата
Дипломата от школата донася на старшината звездичка на пагона, след нея още една и още една и тъкмо да грейне капитанското каре, Стайкова напуска системата на МВР след 18 години стаж. Аз полицайка не съм била – започнах и свърших като милиционерка. След първите демократични месеци Тайчето разбира, че няма да може да се впише в новите условия на работа и подава рапорт. Първият не е уважен, но след втория началниците й са наясно, че няма да се откаже, и я освобождават.
Още докато учех в София, се усещаха нещата. Ние бяхме много хора, които завършихме Симеоново и се знаехме. Осакатиха МВР, като съкратиха всички членове на БКП – уволняваха дори по телефоните. Е, как да си работил в милицията и да не си член на партията?! Аз нито като политически, нито като служебни виждания се вписвах в новите условия и напуснах. Така си спестих много унижения, които преживяха опитни и обучени хора с мерак от системата на МВР и отбраната.
Като офицер Стайкова е назначена за следовател. Ходи предимно на транспортни произшествия – все пак това разбира в детайли.
Първото ми самостоятелно дежурство беше с 9 убити
Това се случи на края на града. Беше есента на 1986 г. при много хубаво време. Още съществуваха ТКЗС-тата и имаше едни малки бели чавдарчета. Кооператорите рано сутринта с такова микробусче ги возели на полето да работят и един ЗИЛ се отклонява внезапно и връхлита върху автобусчето. Всички на място убити около 7,30 ч, когато аз застъпвам на дежурство. Бях сама и няма да забравя как бяха подредени труповете на възрастните жени, на които никой не се беше сетил да смъкне поне полите и да не им се вижда бельото. Много трагично беше и на мен много ми дожаля. И двамата шофьори загинаха и не се разбра защо този товарен автомобил е връхлетял.
След това един германец беше катастрофирал и колата му беше пълна с коледни подаръци. Тогава, когато го закарахме в болницата, лекарите казаха „о, няма да го бъде, щом от ушите му тече кръв“. Оттогава знам, че като видя кръв от ухо, нещата са обречени.
За войната по пътищата бившата катаджийка има своето обяснение. Според нея агресията е следствие на целия ни живот, но някои хора са „в благополучие, за което не са узрели“.
Обидно ми е, когато чувам за подкупи
Верен е тоя израз, че няма бивше ченге. В милицията ми отидоха младостта и най-хубавите години. В тази система оцелява само този, който има характер и хъс. Полицейската работа учи на дисциплина, на въздържание, на изпълнителност. Върху заповедта не се разсъждава, а се изпълнява. Същото е и в закона и стажа ми в МВР много ми помага в настоящата ми работа, обяснява адвокат Стайкова, успешно сменила фуражката с адвокатска тога.
Posted 16 years, 9 months ago at 22:36. Add a comment
